Мобилно меню

4.9746835443038 1 1 1 1 1 Rating 4.97 (79 Votes)

Screenshot 2023 02 18 153638Помолиха ме да кажа нещо за смъртта – за подготовката за нея и за това как можем да мислим за нея и да я посрещнем.

Паметта за смъртта

Като начало бих искал да се опитам да разсея отношението към смъртта, което се е развило в съвременния човек: страх, отхвърляне, усещане, че смъртта е най-лошото нещо, което може да ни се случи, и че трябва да се стремим с всички сили да оцелеем, дори ако оцеляването много малко прилича на истинския живот.

В древността, когато християните са били по-близо както до езическите си корени, така и до разтърсващото, потресаващо преживяване на обръщането, до откровението – в Христа и чрез Христа – на Живия Бог, за смъртта се е говорело като за раждане във вечния живот. Смъртта е била възприемана не като край, не като окончателно поражение, а като начало. Животът се е възприемал като път към вечността, в който човек е можел да влезе през отворената порта на смъртта. Ето защо древните християни толкова често са си напомняли за смъртта, ето защо в молитвите, които св. Йоан Златоуст ни е предал като ценно наследство, има редове, в които молим Бога да ни даде смъртна памет. Когато съвременният човек чуе такива неща, той обикновено реагира с отвращение, с погнуса. Дали тези думи означават, че трябва да помним, че смъртта виси над нас като Дамоклев меч и празникът на живота може да завърши трагично, жестоко във всеки един момент? Дали те ни напомнят всеки път, когато срещнем радост, че тя непременно ще премине? Означават ли, че се стремим да помрачаваме светлината на всеки ден със страха от предстоящата смърт?

Не такова е било усещането на християните в древността. Те са възприемали смъртта като решителен момент, в който времето за правене на нещо на земята свършва, и затова трябва да бързаме, трябва да направим на земята всичко, което е по силите ни. А целта на живота, особено в разбирането на духовните учители, е била да станем онази истинска личност, която Бог е замислил, да се доближим колкото може повече до онова, което св. апостол Павел нарича пълнота на Христовата възраст (Еф. 4:13), да станем – възможно най-съвършено – непомрачен образ на Бога.

В едно от своите послания св. апостол Павел казва, че трябва да ценим времето, защото дните са лукави (Еф. 5:16). Наистина, дали времето не ни мами? Не прекарваме ли дните на живота си така, сякаш пишем чернова на живота набързо, небрежно, сякаш само възнамеряваме да строим, само трупаме всичко, което по-късно ще представлява красота, хармония и смисъл? Живеем така от година на година, без да правим в пълнота и съвършенство това, което можем да направим, защото „все още има време“: ще го довършим по-късно, може да се направи по-късно, ще препишем черновата някой ден. Годините минават, а ние не правим нищо, не само защото смъртта идва и ни поглъща, а и защото на всеки етап от живота ставаме неспособни на това, което сме могли да направим преди. В зрелите си години не можем да осъществим една красива и пълноценна младост, а в старостта си не можем да покажем на Бога и на света това, което сме могли да бъдем в годините на зрелостта си. За всяко нещо си има време, но когато времето отмине, някои неща вече не могат да бъдат осъществени.

Често цитирам Виктор Юго, който казва, че в очите на младия човек има огън, а в очите на стария трябва да има светлина. Яркото горене избледнява, време е да се свети, но когато дойде време да бъдеш светлина, вече не е възможно да правиш това, което е можело да се прави в дните на горенето. Дните са измамни, времето е измамно. И когато се казва, че трябва да помним смъртта, това не е казано, за да се страхуваме от живота – казано е, за да живеем с цялото напрежение, което бихме могли да имаме, ако съзнаваме, че всеки миг е единствен за нас и всеки миг от живота ни трябва да е съвършен, да е не спад, а връх на вълната, не поражение, а победа. И когато говоря за поражение и победа, нямам предвид външния успех или липсата на такъв. Имам предвид вътрешното ставане, израстване, способност да бъдем съвършено и в пълнота всичко, което сме в момента.

Стойността на времето

Помислете как би изглеждал всеки миг от живота ни, ако знаехме, че той може да е последният, че този миг ни е даден, за да достигнем някакво съвършенство, че думите, които изричаме, са последните ни думи и затова трябва да изразяват цялата красота, цялата мъдрост, цялото знание, но също така и най-вече цялата любов, която сме научили през живота си, независимо дали е бил кратък или дълъг. Как бихме действали във взаимните си отношения, ако настоящият момент беше единственият, с който разполагаме, и ако този момент трябваше да изразява, да въплъщава цялата ни любов и грижа? Щяхме да живеем с напрежение и дълбочина, които иначе са недостъпни за нас. А ние рядко осъзнаваме какво представлява истинският момент. Движим се от миналото към бъдещето и всъщност не преживяваме настоящия момент в неговата пълнота.

Достоевски описва в дневника си какво се е случило с него, когато е бил осъден на смърт и е застанал пред разстрела си – как е стоял и се е оглеждал. Колко великолепна е била светлината и колко прекрасен е бил въздухът, който е дишал, и колко красив е бил светът около него, колко ценен е бил всеки миг, докато е бил все още жив, макар и на прага на смъртта. „О, – казва той в този момент, – ако ми беше даден живот, нито миг от него нямаше да загубя…“. Животът е бил даруван – и колко много от него е било пропиляно!

Ако осъзнавахме това, как щяхме да се отнасяме един към друг, а и към себе си? Ако знаех, ако знаехте, че човекът, с когото говорите, може би ще умре и че звукът на гласа ви, съдържанието на думите ви, движенията ви, отношението ви към него, намеренията ви ще бъдат последното нещо, което той ще приеме и ще отнесе във вечността – колко внимателно, колко грижовно, с каква любов бихме действали! Опитът показва, че пред лицето на смъртта се заличават всички обиди, горчивина, взаимно отхвърляне. Смъртта е твърде велика покрай това, което би трябвало да е незначително дори в мащаба на временния живот.

Така смъртта, мисълта за нея, споменът за нея, е сякаш единственото нещо, което придава на живота най-висш смисъл. Да живеем на равнището на изискванията на смъртта означава да живеем така, че смъртта да може да дойде във всеки един момент и да ни застигне на гребена на вълната, а не при нейното падане, така че последните ни думи да не са празни и последното ни движение да не е лекомислен жест. Онези от нас, на които се е случвало да живеят известно време с умиращ човек, човек, който също като нас е осъзнавал приближаването на смъртта, вероятно са осъзнали какво може да означава присъствието на смъртта за взаимните отношения. Това означава, че всяка дума трябва да съдържа цялото благоговение, цялата красота, хармония и любов, които сякаш са били заспали в тези отношения. Това означава, че нищо не е твърде малко, защото всичко, колкото и да е малко, може да бъде израз на любовта или на нейното отрицание.

Лични спомени: смъртта на майка ми

Майка ми умираше от рак в продължение на три години. Беше оперирана – и то неуспешно. Лекарят ми съобщи това и добави: „Но, разбира се, вие няма да кажете нищо на майка си“. Аз отговорих: „Разбира се, че ще го направя“. Спомням си, че отидох при нея и ѝ казах, че лекарят се е обадил и е съобщил, че операцията е неуспешна. Помълчахме и тогава майка ми каза: „Значи ще умра“. А аз отговорих: „Да“. И тогава останахме заедно в пълно мълчание, общувайки без думи. Не мисля, че сме „обмисляли“ нещо. Стояхме пред лицето на нещо, което беше влязло в живота ни и беше преобърнало всичко в него. Това не беше призрак, не беше зло, не беше ужас. Беше нещо окончателно, нещо, с което трябваше да се сблъскаме, без все още да знаем как ще ни се отрази. Останахме заедно и мълчахме толкова дълго, колкото изискваха чувствата ни. А после животът продължи.

В резултат на това обаче се случиха две неща. Едното беше, че в нито един момент майка ми или аз не бяхме затворени в лъжа, не трябваше да играем, не бяхме оставени без помощ. Никога не ми се наложи да вляза в стаята на майка ми с усмивка, която би била лъжа, или с неверни думи. В нито един момент не се е налагало да се преструваме, че животът побеждава, че смъртта, болестите отстъпват, че положението е по-добро, отколкото е в действителност, след като и двамата знаехме, че това не е вярно. В нито един момент не останахме без взаимна подкрепа. Имаше моменти, в които майка ми чувстваше, че има нужда от помощ. Тогава тя се обаждаше, аз идвах и разговаряхме за смъртта ѝ, за моята самота. Тя обичаше дълбоко живота. Няколко дни преди да умре каза, че би била готова да страда още сто и петдесет години, само и само да живее. Обичаше красотата на настъпващата пролет, ценеше връзката ни. Тя тъгуваше за раздялата ни: „But O for the touch of a vanish'd hand. And the sound of a voice that is still!“. В други моменти аз не можех да понеса болката от раздялата, тогава идвах и говорехме за това, а майка ми ме подкрепяше и ме утешаваше за смъртта си. Връзката ни беше дълбока и истинска, в нея нямаше лъжи и затова тя можеше да побере цялата истина до дълбините.

Освен това имаше още една страна, която вече споменах. Тъй като смъртта стоеше до нас, тъй като смъртта можеше да дойде всеки момент и тогава щеше да е твърде късно да се поправи каквото и да било, всичко трябваше във всеки един миг да изразява възможно най-съвършено уважението и любовта, с които бяха изпълнени отношенията ни. Само смъртта може да изпълни всичко, което изглежда дребно и незначително, с величие и смисъл. Начинът, по който поднасяте чаша чай върху поднос, движението, което правите, за да нагласите възглавниците зад гърба на пациента, звукът на гласа ви – всичко това може да бъде израз на дълбочината на една връзка. Ако е прозвучала фалшива нота, ако се е появила пукнатина, ако нещо не е наред, то трябва да се поправи незабавно, защото я има неоспоримата увереност, че по-късно може да е твърде късно. Това отново ни поставя пред лицето на истината за живота с такава острота и яснота, които нищо друго не може да ни даде.

Късно ли е?

Този въпрос е много важен, защото засяга отношението ни към смъртта като цяло. Смъртта може да се превърне в предизвикателство, което да ни позволи да развием пълния си потенциал в постоянен стремеж да бъдем всичко, което можем да бъдем – без никаква надежда, че по-късно ще станем по-добри, ако не се опитваме да постъпим както трябва днес. В Братя Карамазови Достоевски, говорейки за ада, казва, че адът може да се изрази с две думи: „Твърде късно!“. Само споменът за смъртта може да ни позволи да живеем така, че никога да не се сблъскваме с тази ужасна дума, с тази ужасяваща очевидност: твърде късно. Твърде късно е да се кажат думите, които биха могли да бъдат казани, твърде късно е да се направи движението, което би могло да изрази нашите отношения. Това не означава, че изобщо не може да се направи нищо друго, но то ще бъде направено по различен начин, на по-голяма цена, с цената на по-големи душевни терзания.

Смъртта – отделеност от Бога

Когато мислим за смъртта, не можем да мислим за нея еднозначно – нито като за триумф, нито като за скръб. Образът, който Бог ни дава в Библията, в Евангелието, е по-сложен. Накратко, Бог не ни е създал за смърт и унищожение. Той ни е създал за вечен живот. Той ни е призовал към безсмъртие – не само към възкресно безсмъртие, а към безсмъртие, което не познава смъртта. Смъртта се появява като последица от греха. Тя се появи, защото човекът е изгубил Бога, отвърнал се е от Него, започнал е да търси начини, по които да постигне всичко извън Бога. Човекът се е опитал сам да придобие знанието, което е можело да се придобие чрез приобщеност към знанието и мъдростта на Бога. Вместо да живее в тясно общение с Бога, човекът е избрал самодостатъчността, независимостта. Един френски пастор в своите писания дава може би добър образ, като казва, че в момента, в който човекът се е отвърнал от Бога и е започнал да се взира в безкрайността, която се е намирала пред него, Бог е изчезнал за него, и тъй като Бог е единственият източник на живот, човекът е нямал друг избор, освен да умре.

Ако се обърнем към Библията, там може да ни порази нещо, свързано със съдбата на човечеството. Смъртта е дошла, но не е завладяла човечеството изведнъж. Каквито и да са обективните числа за продължителността на живота на първите велики библейски поколения, можем да видим, че броят на техните дни постепенно намалява. В Библията има едно място, където се казва, че смъртта завладява човечеството постепенно. Смъртта е дошла, докато все още е имало сила за живот, но от поколение на поколение на смъртни и грешни хора смъртта е съкращавала човешкия живот. Така че в смъртта има трагедия. От една страна, смъртта е чудовищна, смъртта не бива да я има. Смъртта е последица от нашата загуба на Бога. Смъртта обаче има и друга страна. Безкрайността в раздялата с Бога, хиляди и хиляди години живот без никаква надежда, че тази раздяла с Бога ще приключи, би била по-страшна от унищожаването на телесния ни състав и края на този порочен кръг.

Смъртта има и друга страна: колкото и тясна да е нейната врата, тя е единствената врата, която ни позволява да излезем от порочния кръг на безкрайността в отделянето ни от Бога, от пълнотата, която ни позволява да се измъкнем от тварната безкрайност, в която няма пространство, за да станем отново участници в божествения живот, в крайна сметка участници в божествената природа (2 Петр. 1:4). Затова св. апостол Павел може да каже: „Животът за мен е Христос, а смъртта – придобивка“ (Фил. 1:21), защото, живеейки в тялото, аз съм отделèн от Христос (2 Кор. 5:6)… А на друго място казва, че за него да умре не означава да се съблече, да остави временния живот. Да умре, за него означава да се облече във вечността (2 Кор. 5:4). Смъртта не е краят, а началото. Тази врата се отваря и ни пуска в просторите на вечността, които щяха да бъдат завинаги затворени за нас, ако смъртта не ни беше освободила от земното робство.


Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/da3a9 

Разпространяване на статията:

 

И рече старецът...

Смирението е единственото нещо, от което имаме нужда; когато има други добродетели, човек все пак може да падне, ако няма смирение; със смирението обаче човек не може да падне.

Герман Атонски Стари