В началото на 50-те години американското общество беше разбунено от постъпката на един провинциален лекар. От жалост към свой безнадеждно болен пациент д-р Сандърс прекъснал живота му с инжекция.

Намерили се защитници на неговата постъпка; те не искали да приемат последиците на логически развита до предел, неограничена и претендираща за непогрешимост човешка жалост. Идеята за милосърдието, и още повече чувството за милосърдие, се струват на някои хора извисени над всички Божии и човешки закони. Но истината е, че всичко – включително и милосърдието – трябва да се разбира в истинен дух и разум. Ако днес узаконим умъртвяването на „безнадеждно болните“, макар и един час до предполагаемата им смърт, то утре това човеколюбие ще достигне до извода за необходимостта изкуствено да умъртвяваме болните седмица до възможната им смърт. По-натам срокът ще нараства: месец, година, десет години, двадесет и пет години…

Разглежданият проблем в същността си не е проблем за жалостта и милосърдието, а за самия смисъл, за целта на човешкия живот в света.