Простотата на светеца

Още от първия миг на нашето запознанство със стареца Герасим бях привлечен от неговата простота, смирение, любов и мъдрост. Те ме привличаха като магнит, говореха на сърцето ми по един различен начин, който не можеше да бъде обяснен. Пред тебе стоеше един мъдрец, харизматичен човек, светец, който притежаваше простотата на невръстно дете. Усещаш, че пред себе си имаш човек, който притежава нещо различно, което другите хора нямат. Нещо, което не беше от този свят. Погледът му те прочиташе. Виждаше в твоите дълбини, но не ги разкриваше. Ръководеше те, но знаеше как да го крие, и ти помагаше, без да разбереш.

Спомням си как се връщах в „Малката Света Анна“ от школата Атониада, изпълнен с проблеми, притеснения, но само един негов поглед разрешаваше всичко, без да обсъждаме нещата, по някакъв тайнствен начин, който не мога да обясня. Само погледът му беше достатъчен да те умиротвори, а очите му проникваха дълбоко в душата ти. Криеше своята добродетелност, бих казал, с голямо упорство. Спомням си периода 1971-1974 г., когато бях студент в Богословския факултет в Солун, а о. Поликарп (Манджароглу), вече покойник, основател на манастира „Св. Йоан Богослов“ в Суроти, Халкидика, а сетне и на „Св. Богородица“ в Макри, близо до Александруполи, ми възложи да водя катехизацията на момчетата в с. Василика в Халкидики. Тогава събрах една група младежи и отидохме на поклонение на Света гора с цел да се срещнем със стареца Герасим. За щастие на кораба от Дафни към „Св. Анна“ срещнахме самия старец. Момчетата веднага изтичаха при отеца, защото им бях говорил много за него. Той седеше в единия край на кораба, едно от онези дървени корабчета, които имаше тогава, и се молеше с броеницата си. Щом ни видя, спря и с много любов прие децата и разговаря с тях. Те се зарадваха, започнаха да му задават различни въпроси, отвориха сърцата си и му споделиха нещо, което им беше казал един преподавател от гимназията във Василика – нещо много странно, което в онези дни се обсъждаше много в градчето. Казаха му:

7 декември е денят, в който от тази година занапред ще се чества паметта на новообявения през тази година светец на Православната църква, преп. Герасим Микраянанит († 7 декември 1991 г.). През целия си живот той беше светогорски монах от скита „Малката Света Анна“ и е най-известният православен химнописец през втората половина на 20 в. В превод прозвището му означава „от скита Малката Света Анна“.

Предлагаме на читателите текст, подготвен от проф. протопсалт Йоанис Папахронис, създател и диригент на митрополитския хор на Неврокопска епархия, преподавател по източноцърковно пеене в Пловдивската духовна академия „Св. Кирил и Методий“. Текстът е публикуван в специализираната фейсбук-страница „Богослужебни теми и църковен ред“ и е много кратко резюме по книгата на Верийския митрополит Пантелеймон „Διδακτός Θεού. Η αγιοκατάταξη του οσίου Γερασίμου του Υμνογράφου, του Μικραγιαννανίτου“ („Наученият от Бога. Обявяването за светец на преподобния Герасим Песнописец, Микраянанит“). Резюмето е съставено от Й. Папахронис.

Православната църква никога не е спирала да излъчва свети личности. Защото тя е свята, вечна и жива. Църквата ни постоянно се украсява с нови светци, които са се борили по всякакъв начин с изпитанията и са живи примери на подражание за всички нас. Това са хора, които допреди няколко години са живели между нас, говорили сме с тях, както разговаряме с приятелите и познатите си. През последните години се сподобихме с особеното благословение да имаме много нови светци и преподобни от „Градината на Пресвета Богородица“, както още се нарича Света гора. Сред тях е и наскоро канонизираният нов преподобен светец – химнописецът Герасим Микраянанит.

Продължение от Глава осма

ГЛАВА ДЕВЕТА

Един висш военачалник (Валакий му беше името) прес­ледваше жестоко нас, християните, поради нашата го­ляма ревност против омразните ариани. И понеже бе­ше толкова жесток, че биеше дори девици и събличаше голи онези, които живееха монашески живот, за да ги бие, то Антоний прати до него хора с писмо с такъв смисъл: „Виждам Божия гняв, че иде върху тебе. Престани да гониш християни, за да не те порази гне­вът! Защото вече ще те връхлети“.

*   *   *

Но Валакий се изсмял, хвърлил писмото на земята, ка­то плюл върху него, а с донеслите го се отнесъл гру­бо, като им заповядал да съобщят на Антоний следно­то: „Понеже се грижиш толкова много за монасите, от­сега ще преследвам и тебе“. Но не минаха пет дни и го пора­зи Божият гняв.

*   *   *

Започва от днес Рождественският пост. Много християни ще се постараят и ще го спазят целия, като се въздържат от блажни храни, т. е. храни от животински произход. Прави се изключение за така наречените „морски дарове“ и охлюви, макар и те да са „животинки“. А за рибата вижданията са различни: да се яде само на Въведение Богородично и на Никулден или и всяка събота и неделя, или всеки ден на този пост без сряда и петък и без първата седмица и без последните дни от Игнажден до Бъдни вечер. Разбира се, болните хора, бременните жени, кърмачките и малките деца могат да ползват много облекчен режим, който не би застрашил допълнително здравето и живота им. Свещениците знаят какво да препоръчат в такива случаи, а ние, „миряните“, т. е. християните без свещен сан, винаги трябва да сме във връзка със свещеник и да се съветваме, когато не ни е ясно.

Въздържането от блажни храни, разбира се, не е всичко в поста, дори не е най-важното. Защото народът ни го е казал много умно и ясно: „Той (или тя) месо не яде, но жив човек може да изяде!“. Когато постим дори най-строго, но не проявяваме справедливост, когато нямаме любов към околните, когато не живеем в мир с тях или пък – не дай, Боже! – сами подбуждаме и участваме в свади или насилие, когато осъждаме, завиждаме, мразим, злословим, клеветим, когато не спазваме Божиите заповеди, няма никаква полза от поста ни. Нека се постараем първо да живеем като християни в мир и любов с хората около нас, а тогава да се грижим какво да ядем или да не ядем.

Продължение от Глава седма

ГЛАВА ОСМА

Славата на Антоний стигна чак до царете. Като научиха за тези неща, императорът Константин и не­говите синове Констанций и Констант му писаха като на баща и молеха да получат отговор от него. Но Антоний нито на това писмо отдаваше някакво голямо зна­чение, нито въобще се радваше на писмописането. Та­къв си беше, какъвто беше и преди да му пишат царете.

*   *   *

Когато му донесоха писмото, той повика монасите и им рече: „Не се чудете, че ни пише цар. Защото и той е човек. Но повече се чудете, че Бог е написал закон за хората и че чрез собствения Си Син ни го е съобщил“. Той не искаше да приеме писмото, като казваше, че не знае как да отговори на такова писмо. Но, подбуден от монасите, понеже и царете са християни, и, за да не се изложат, като го отхвърлят, позволи да се прочете.