Разговор с архим. Харалампи Пападопулос след беседата му "Молитвата е среща на две тайни" (в две части тук и тук)

За постигането на исихия или безмълвие

Със сигурност е много трудно човек да събере ума си. Днес вече говорихме за един важен аспект на  молитвата. Молитвата има много измерения и едно от тях е проблемът, за който говорите - как може човек да събере ума си, за да се помоли истински. Истината е, че умът не се събира лесно, много е трудно. Отците на Църквата често говорят за това, считайки го за последица от грехопадението, тоест за заболяване на ума.

Първото нещо, което трябва да правим, колкото и да ви се струва странно, е когато започнем живота по Христос и имаме много помисли, да не се смущаваме от това. Тоест, когато ми идва една мисъл в молитвата и аз се смущавам защо да я имам, или защо да е така, тогава проблемът се увеличава. Св. Порфирий казва: когато се молите, не се молете с тревога и паника, защото, ако се молите за нещо в такова състояние, тогава това увеличава тревогата и безпорядъка във вас.

Същото става  и с помислите, тоест трябва да разберете, че е „естествено” да се случва - това е умът. Неизцеленият ум не може да остане спокоен, концентриран  в едно нещо и прескача от едно  в друго, прави сценарии, ужасяващи сценарии. Например детето ти отсъства, закъснява да се прибере и умът започва да прави сценарии - ще ми го докарат пребито, ще се обадят от полицията и т.н. Или имаме други помисли - на клевета, ревност, завист и т.н. Първото е да приемем това за факт. Казваш добре, това е, успокой се, отпусни се, продължи молитвата си. Дори един старец ни казваше, че когато си в храма и умът ти се отклонява и започваш да мислиш какво ще ядеш, какво ще правиш, мислиш за мъжа си, за децата и за всичко друго, което те измъчва и занимава, не се смущавай, събери го и го постави отново в храма. Той се отклонява, върни го отново в храма, но това да става нежно, благо, спокойно, не със смут, тревога, чувство за вина и с натрапчивост, защото това увеличава тревогата, а тревогата увеличава и помислите.

За да се срещнем с Бога, е необходимо да бъдем автентични и в молитвата. Преди време бях написал следното: Знаеш ли, пътят, по който вървим в духовния живот, за да срещнем и да познаем  Христос, не е праволинеен, а вълнообразен. С други думи ще дойдат моменти, в които ще имаш умиление, и моменти, когато духовно ще пресъхнеш, ще дойдат моменти, в които ще отиваш с радост на св. Литургия, но също и моменти, в които много ще ти тежи да ходиш. Ако попиташ свещениците, ще ти кажат същото - че имат моменти на сълзи по време на св. Литургия, на дълбоко умиление  от присъствието на Светия Дух, както и моменти, в които не чувстват това, но умора. Тези промени са естествени за човека, защото ние сме променливи: събуждаш се радостен и вечерта си тъжен. Сутрин си радостен, на обед нямаш настроение. Това е човекът. Така и в молитвата ще дойде момент, когато няма да имаш толкова голямо желание за молитва. Какво става тогава? Да я изоставим? Не. Първото, което Бог иска от нас, е да сме автентични.

Има един хубав случай със стареца Софроний. Една жена отишла в неговия манастир и му казала:

-  Ти отче, хубаво говориш в беседите, че трябва да се молим и да говорим с Бога. Аз имам обаче един грях. Имам някои разногласия с Бога и нямам желание да кажа Благодаря.

Човекът обикновено бива характеризиран като разумно и независимо същество. Тези отличителни признаци са верни, но не отразяват човешката природа в пълнота.

Опитът на богослужението ни дава възможност да почувстваме, че човекът преди всичко е литургийно същество. Той е бил създаден, за да служи, да отдава себе си и целия свят на Бога с благодарност, славословие и любов. И в това непрестанно дарение – жертва – служение, да се съединява с Бога, да се освещава и да живее.

Разумността, независимостта и другите царски качества не са били дадени на човека случайно. Чрез тях той може да бъде в литургийни отношения с Троичния Бог. В това литургийно приношение човек действа «по образ Божи» и постепенно се въздига до «подобие».

Животът на човека в Рая е Божествена литургия. Човекът служи на Светата Тоица заедно с ангелите. Но, изпадайки в себелюбие, той изгубил способността с благодарност да принася себе си и света на Бога и да участва в Райската литургия.

Отлъчил се по своя воля от Райската литургия, човекът останал и на земята без литургия. Той престанал да съществува като «образ Божи». Но някакви остатъци и искри от тази способност за литургия, която имала място (в живота му) преди грехопадението, се запазили в него. Те го подтикнали да принася жертва и да въздава почест на Бога.

Ще говорим за един дълбок, екзистенциален въпрос, който има жизнено важно значение, с много измерения в нашето битие. Става дума за молитвата. Молитвата е критично важна среща с нашето аз и с Бога.

Молитвата е среща. Тя не е просто въпрос на свещен дълг, не е едно трябва, някакво религиозно задължение, а още по-малко акт, който вършим, за да изгоним злото от нас, за да ни споходи доброто. Като малък майка ми ми казваше: Прекръствай се, за да те пази Света Богородица, да се върнеш жив и здрав! Това е хубаво, красиво благословение, но не това е същността на молитвата. Молитвата не е припомняне за Бога в най-неподходящия час от деня. Кой е той? Когато отиваме да спим. Повечето се сещаме да се молим точно преди да легнем  -  когато сме изморени, очите ни се затварят, силите ни са отслабени.  И на Бога - към Когото имаме толкова много оплаквания - че не ни чува, че отвръща лицето Си от нас, че липсва от живота ни - отделяме 2-3-5 минути.  Докато молитвата се нуждае от своето време, за да стане среща с живия Бог, човек трябва наистина да се занимае с нея.

Исонът или исо[1] заема особено място в изпълнението на източноцърковната музика и играе ключова роля при правилната й интерпретация. Още от древност институтът на исократите[2] се е оформил като специфична част от църковния хор. Самата практика на държане на исон се е утвърдила под термина исократима[3]. Исонът е тема, която обаче рядко заема подобаващо място в теоретичните трудове по византийска музика. Имаме редица свидетелства, които споменават за съществуването му в богослужението на древната Църква, но обикновено се свеждат до съвсем кратки бележки без подробни разяснения. Може да се каже, че и до днес това явление в църковната музика остава повече предмет на предание. В съвременните гръцки псалтикии[4] се е превърнало в стандарт освен мелодията да бъде отбелзяван и исонът с букви над невмените знаци[5]. Тази практика обаче е нова, а в класическите певчески сборници, от които са черпели и нашите български музикоучители, исонът не е бил записван и не се е разглеждал като проблем в теоретичните им трудове.

Какво представлява исонът?

Практиката на исона представлява начин на пригласяне към мелодията чрез изпяване на равен тон, който се държи постоянно и се променя рядко по неписани правила. Най-често държаният тон е основният тон на гласа. В този смисъл, не е съвсем коректно източно-църковната музика да се нарича едногласна, доколкото и в някои древни свидетелства и теоретични трудове се говори открито за διφωνία, т.е. двуглас.