Когато религията предоставя всички отговори, тя премахва тревогата, която пораждат борбата с въпросите, търсенето на смисъл и личното усилие да бъде избрано същественото в живота. В такъв случай религията насърчава хората да се обръщат към Бога не за да намерят сили да се изправят срещу страховете си, нито за да придобият смелост да посрещнат живота зряло и реалистично. Тогава религията предлага образ на Бога, който осигурява достатъчно облекчение от тревогите, а хората се освобождават от отговорностите на зрелия живот, сякаш имат Божието одобрение за това.

К. Фотю¹ продължава, като описва как естественият стремеж към сигурност може да подкопае зрелостта: „Религията, която предлага сигурност и закрила в един свят, който понякога изглежда готов да ни смаже, не води непременно до бягство от проблемите. Напротив, тя може да бъде сплотяваща сила, която предпазва крехкия ни живот от разпадане. Религията, която дарява утеха пред лицето на необяснимата болка или дава сила и яснота в моменти на слабост и объркване, помага на хората да се справят с различни области от своя живот. Без помощта на религията за тях може би би било твърде трудно да се справят правилно с тези изпитания. Освен това религията не позволява несигурността и страховете, които са част от живота ни, да ни изтощят напълно. Но когато религията предлага единствено сигурност и закрила, когато всичко, което прави, е да прогонва страховете и да намалява тревогата, тогава ние може да се чувстваме защитени и утешени, но си оставаме деца и не съзряваме.

Текстът на този акатист е приет за използване в Руската православна задгранична църква при поклонение пред Хавайската икона на св. Богородица, макар че не разказва за историята на тази икона. Акатистът е с руски произход, утвърден през 19 век, и е посветен на донасянето на две копия на чудотворната Иверска икона на Божията майка от Света гора в Москва. Първата е нарисувана от иконописеца Ямвлих Романов на Атон и е донесена в Москва през 1648 г. А втората икона е нарисувана по повод основаването на Иверския манастир на Валдай от патриарх Никон ок. 1655–1656 г. В акатиста се разказва за тези две събития, свързани с руската история. Накрая са добавени две молитви пред Монреалската икона на св. Богородица (изчезнала през 1997 г.), за чиято "наследница" се счита Хавайската. Съществува специален акатист за Хавайската икона, съставен преди три години по повод 15-годишнината от началото на изтичането на миро от нея, но той не е утвърден от РПЦ за широко ползване.

Акатист на Пресвета Богородица Вратарка

(пред чудотворната Иверска икона от Света гора)[1]

Кондак 1

На тебе, наша Владичице Богородице, Водителка в бран, ние, твоите раби, принасяме хвалебни песни, защото чрез идването на твоя почитан образ придобихме крепък щит, непристъпна стена и незаспиваща стража. А ти, понеже имаш непобедима сила, покрий и ни защити, Владичице, от всички видими и невидими врагове и ни избави от всяка душевна и телесна беда, за да ти казваме: Радвай се, блага Вратарке, която отваряш райските двери за верните!

Продължение на беседата "Когато Бог мълчи"

И така стигаме до четвъртата част – до думите на апостол Павел, които прочетохме: „Всичко съдейства за добро на ония, които обичат Бога“, тоест Бог винаги извежда нещата към добро, винаги дава някакво разрешение, винаги открива изход. Обърнете обаче внимание какво казва апостолът. Той не казва, че всичко е добро. Не казва, че в този живот онзи, който вярва в Бога, ще бъде освободен от всичките си проблеми, че всичко ще върви добре и че няма да среща никакви трудности. Казва: „съдейства“. Бог направлява събитията, устройва ги и ги води по такъв начин, че чрез тях да те доведе до доброто. Той не ти казва, че няма да има проблеми.

И тук е изключително важно да разберем, че Христос никога не ни е лъгал. Христос никога не е казвал на някого: „Ако си с Мене, няма да носиш кръст.“ Бог не е казвал, че ако изпълняваш Неговите заповеди, всичките ти проблеми ще бъдат разрешени. Никога не е казвал: „Ако вярвате в Мене, няма да имате кръст.“ Какво каза? Каза: „Никога няма да те оставя сам. В твоя кръст ще бъда с тебе, ще бъда до тебе.“

Продължение на беседата "Истинската молитва е да можеш да застанеш пред Бога гол"

Много често възприемаме Божието мълчание като Негово отсъствие, защото сме свикнали да мислим, че ако нещо не говори, то не съществува. Затова и ние говорим непрестанно, а твърде малко слушаме.

Днес човек търси някого не просто за да разговаря с него, а за да бъде изслушан. Търси човек, пред когото да изкаже болката си, да отвори сърцето си, да сподели нещо от своя живот. Но не намираме лесно хора, които действително да ни изслушат. Един мъдър старец на Света гора казваше, че добрият Бог ни е дал две уши и една уста, за да говорим по-малко и да слушаме много повече. За съжаление обаче ние не умеем да слушаме. Не сме готови да отворим място в себе си за другия и да му кажем: „Ела, говори“, без да го прекъсваме и без веднага да му даваме отговор.

Често се тревожим и си мислим: „Какво ще му кажем?“ Но страдащият човек не иска непременно да му кажеш нещо. Човекът с разбито сърце не търси отговори, а присъствие. В страданието и в трудния момент аз не търся някой изключително умен човек, който да ми даде изключително находчив отговор или решение. Търся човек, който да бъде до мен и да ми каже: „Тук съм.“ 

Продължение на първа част на беседата: Бог отговаря дори на молитви, които не казваме

Защо нищо в живота ни не се променя, след като молим Бога за това? Когато се моля, искам от Бога различни неща: да ми даде здраве, да ме пази, да не ми се случи зло, да не претърпя злополука – едно, друго, такива неща. Но не Го искам в живота си. Искам баща, който има три-четири имота, но самия баща не го искам в живота си – искам да го изпратя в старчески дом. Често искаме неща, които, ако наистина ни бъдат дадени, ще ни разрушат. В онзи момент не можем да го разберем. Тогава ни се струва, че само това има значение и че от него зависи целият ни живот.

Второто е, че се страхуваме да поискаме в молитвата си неща, които в крайна сметка ще ни спасят. Но не ги искаме. Страхуваме се да ги поискаме, защото, ако Бог ни ги даде, те ще ни извадят от удобството ни. Ще променят живота ни, ще донесат покаяние, промени в живота ни. Това не го искаш. Страх те е да го поискаш. Например, молиш се за някаква страст и казваш: „Отнеми от мен, Боже мой, тази страст. Вземи слабостта ми“. Но вътре в себе си, по-дълбоко, в сърцето си, казваш: „Нека си остане, добре си е. Ако ми я вземе, как ще живея? Какво ще сложа на нейно място?“.