Из служба за преподобни Паисий Хилендарски (19 юни)

Тропар, глас 4

Кирила равноапостольнаго язык, защитив обновил еси и Патриарха Евфимия благословение Тройческое, предначав, исполнил еси. Твоим бо трудом болгаром паки внятным их языком благочестие воспроповедася, и тобою первее начат Промысл Троический – дело освобождения рода Болгарскаго. Сего ради тя почитаем, Паисие блаженне, и любовию совершаем честную память твою.

Ти защити езика на равноапостолния Кирил и го обнови, и като начена с Троичното благословение на патриарх Евтимий, го обогати, защото с твоето дело отново се проповядва благочестие на българите на разбираем за тях език и от тебе започна Троичният Промисъл – делото за освобождение на българския народ; затова те почитаме, блажени Паисие, и с любов празнуваме почитаната ти памет.

Хората имат склонност към създаване на идоли. Идол е всичко онова, което човек поставя на първо място в сърцето си вместо Бог и вместо духовното израстване в Него. Хората искат да се държат за нещо видимо, осезаемо – като слепец за бастун – нещо, което могат да усетят и преживеят, а Бог не им изглежда подходящ за това. Още докато Моисей се бавел да се върне от планината Синай с плочите на Божиите заповеди, народът си бил направил златен телец – идол, и започнал да му се кланя.

Основната причина за такова поведение е поробеното от страстите сърце – славолюбието, сребролюбието и сластолюбието държат ума непросветен и сляп за Бога. Така човек, на това ниво на развитие, е принуден да търси сигурност и защита в явления от този свят: такива могат да бъдат държава, нация, семейство, бизнес, власт, титли, престъпност и т.н., законни или незаконни неща, и от всичко това си прави идоли. Казвам „принуден“, защото демоните, чрез страстите, поемат управление над живота ни, използвайки страха като средство. Макар винаги да е свързан с нещо материално, идолът всъщност е лъжовно състояние на помрачен ум – демонична идея, прелест. 

Втора част на беседата "Светостта е да се довериш на Бога"

„We never really die“ или „Ние никога не умираме наистина“, както казваше Люси от едноименния филм на Люк Бесон. Не умираме в истинския смисъл. Разбира се, това е нещо, което човек трябва сам да открие. Дълбоко в нас то вече съществува като желание – желание да се отъждествим с абсолютното, да влезем в общение с него и целият ни живот да се превърне в образ, в икона на този Абсолют.

Ако някой търси по-евангелско тълкувание на всичко това, бих казал следното: в Евангелието, което се чете днес, откъса от Проповедта на планината, има нещо, което бих нарекъл „абсолютна терапия срещу депресия“. Христос казва: „Не се тревожете за утрешния ден.“ (Мат. 6:34)

С този израз Той на практика ти казва: „Ти си във вечността. Живей в пълнотата на настоящия момент.“ Това е наистина удивително, разтърсващо слово. Христос ни казва: настоящето, този момент, когато си във връзка с Мен, е самата пълнота. Да, утрешният ден ще дойде и ще донесе свои неща и грижи, но той ще бъде друга, нова пълнота. А днес, днес ти си извън времето, дори докато живееш в него. Защото си в Моето присъствие – в присъствието на Абсолютния. Тази истина е разтърсваща. Това е Божието предложение към нас, но Той не спира дотук, а отива по-далеч.

Беседа "Ценността на светостта за съвременния човек", изнесена във Ватопедския манастир в Неделята на всички светии, 2023 г.

Днес живеем в епоха, в която хората усещат – както малко пъти досега, – липсата на святост. Само че не разбират точно какво е това, което им липсва, когато казват, че им липсва светостта.

Наскоро чух една песен, която бях слушал преди много, много години – една рок песен на една група, която се казваше Van der Graaf Generator. Слушах ги често, когато бях млад. И след толкова десетилетия попаднах отново на тази песен. Питър Хамил пееше в нея… Ще го преведа: „Излязох на улицата и търсех нещо чисто, прекрасно, възвишено... И накрая се сблъсках със стена пред себе си и осъзнах, че съм в затвор. И то в един голям храм, в който се боготвори егото.“ 

И там се губи напълно светостта, чистотата. Не е ли странно, че именно онова, което търсим, не знаем какво е. Търсим нещо, което да ни възвърне пълнотата на самите нас, пълнотата на нашата истина – нещо, което да ни даде усещането, че сме цели и единни.

Беседа, произнесена от о. Захариас в манастира „Св. Йоан Предтеча“ в Есекс, Великобритания, на 13 април т. г. – Вход Господен в Йерусалим

Палмова неделя ознаменува момента, в който мисията, поверена на Христос от Небесния Отец, наближава своето изпълнение. Това събитие е ключът към разбирането на трагичните и спасителни събития от Велики петък. Триумфалното влизане на Христос в Йерусалим е не само изпълнение на старозаветни пророчества, но и прообраз на славното Му Второ пришествие. В този ден Господ разкрива отблясък от Своята небесна слава – слава, която няма нищо общо с властта и величието на земните владетели.

По време на Своя земен път Христос два пъти разкрива Своето царство, „дошло в сила“ (Марк 9:1): веднъж, на планината Тавор, и втори път – при влизането Си в Йерусалим, преди страданията. И в двата случая Той избира мълчание в предходния ден, подготвяйки учениците Си да вникнат в духовното измерение на Царството Божие. По пътя към Тавор Господ не извършва чудеса, а при пътуването към Йерусалим преминава през Галилея и Самария с решимост, обръщайки лицето Си към Светия град (Лука 9:51). Така Той ни показва, че онзи, който иска да Го последва, трябва да носи в сърцето си тишината на смирението.