Голяма част от нашите духовни и душевни проблеми се дължат на факта, че не умеем да живеем в настоящето.

Носим тежестта на миналото си с носталгия или със съжаление за неизвървяните пътища или за допуснатите грешки. Подложени сме на натиск да правим избори и се страхуваме от последствията им в бъдеще. Като цяло, ако се замислите, повечето от страховете ни са плод на въображението ни, нищо повече от един от многото възможни варианти за развитие на събитията.

Мисля, че и затова Христос е казал: „Не се тревожете за утрешния ден… Доста(тъчна) е на всеки ден злобата му“.

Вярвам, че тази способност да живеем в настоящия момент е в основата на това, което отстрани изглежда като безстрашие: когато оставяме настрана негативните преживявания (и миналото като такова) и не конструираме възможни варианти на бъдещето (обикновено изключително негативни).

Митр. Антоний Сурожки разказвал как по време на войната е участвал във френската съпротива (80% от която са били руски емигранти). И един ден полицай го спира в метрото.

Св. Силуан Атонски († 1938 г.), памет на 24 септември

Вечерна

Господи, воззвах (Пс. 140), глас 6:

Господи, извиках към Тебе, чуй ме! Послушай ме, Господи! Господи, извиках към Тебе, побързай към мене; чуй моя глас, когато Те призовавам; чуй ме, Господи! 

Да се възнесе молитвата ми пред Тебе като тамян, издигането на ръцете ми да бъде като вечерна жертва; чуй ме Господи!

Стихири:

Радвай се, сияещо събрание на монасите; осветени отци, побързайте да почетете този, който ви е предшествал в пътя на добродетелта, Силуан Атонски, даден от Бога като пример на постоянство, светлина за всички онези, които следват Христос, за да могат да получат Неговата велика милост.

Начало на индикта, т. е. новата църковна година

Почитаме и паметта на преподобни Симеон Стълпник, светите 40 жени мъченички и св. мъченици Калиста и братята й Евод и Ермоген

Вечерна

Блаже́н муж: 1-ви антифон.

Господи, воззвах (Пс. 140), глас 1:

Господи, извиках към Тебе, чуй ме. Послушай ме, Господи. Господи, извиках към Тебе, побързай към мене; чуй моя глас, когато Те призовавам, чуй ме, Господи!

Да се възнесе молитвата ми пред Тебе като тамян, издигането на ръцете ми да бъде като вечерна жертва, чуй ме Господи!

На индикта, глас 1. Подо́бен: Небе́сных чино́в:

Стих: Изведи от тъмница душата ми, за да славя Твоето име! (Пс. 141:7А)

След като научихме молитвата от първоначалното божествено учение на Христос, нека всеки ден казваме на Твореца: Отче наш, Който живееш на небесата, давай ни насъщния хляб, като презираш греховете ни.

Разговор за духовното наставничество с о. Георги Чистяков (4 август 1953 – 22 юни 2007 г.) – свещеник, филолог, историк, правозащитник. Смятан е за последовател на прот. Александър Мен. Също като него е високоерудиран свещеник, пастир, историк, филолог, познавач на класическите и няколко европейски езика. Занимава се с благотворителност, заема активни обществени позиции. През 2003 г. се противопоставя на войната на РФ в Чечня.

Интервюто е взето през 2003 г., но е напълно актуално и днес заради наблюденията и изводите на о. Георги.

- О. Георги, от Вашата гледна точка на православен свещеник доколко е болно руското общество?

- То е болно. И е сериозно болно. Впрочем след падането на съветския режим, оказали се свободни, но в достатъчно сурови условия на безпаричие и безработица, ни беше невъзможно да избегнем недъзите. Проблемите, свързани с вземането на самостоятелни решения по множество най-важни житейски въпроси, се изправиха пред хората в цялата си пълнота. Бяхме свикнали държавата да решава всички проблеми вместо нас. Затова обществото е болно от астения – слабост. А новата руска държава просто ни изостави.

За човека, който е създал около себе си малък затворен свят и се опитва да живее в него, в някакви много ограничени периоди животът протича безпроблемно. Но и тези периоди на безпроблемие, дори в такива изкуствени условия, приключват бързо. А всъщност животът има смисъл само в един случай: когато живеем заради хората, които ни заобикалят, когато сме открити за хората около нас. И тук, струва ми се, е твърде важно да осъзнаем, че можем, разбира се, да тръгнем по лесния път и всички да изоставим своята работа. Да отидем – кой в дом за възрастни хора, кой – в болница, кой – в детски дом, оставяйки местата, където работим: библиотеки, висши учебни заведения, театри, книгоиздателства, научно-изследователски институти, заводи и т. н. Да оставим работата си, да отидем и да служим на ближните.

Възниква обаче въпросът: а ще бъде ли това служение истинско? Какво ще занесем на хората, нуждаещи се от нас, ако оставим всичко и тръгнем да им помагаме? Мисля, че тогава ще им занесем единствено собствената ни неудовлетвореност, нереализираността на собствения ни живот. Затова задачата на християнина се състои все пак в нещо друго. Ние трябва да отиваме при хората, които се нуждаят от нас, оставяйки за известно време нашата работа. Но само за известно време! Спомнете си майка Мария (Скобцова), която, организирайки трапезария за бедни и ставайки в нея и ръководителка, и готвачка, и миячка, и чистачка, едновременно с това не изоставя своята литeратурна дейност, продължава да се занимава с публицистика, да чете лекции и остава писателка.