Трябва да се научим да плачем. Старецът Паисий казваше, че в родината му, в Кападокия, когато турците обикаляли нощем, казвали: Какво им става на тези християни, цяла нощ ли оплакват мъртъвците? Те чували плач, вопли, стонове и мислели, че православните християни оплаквали мъртъвците си нощем. Не можели да разберат, че хората се молили, защото кападокийците били простодушни, открити хора. Може би те плачели за своята мъртва душа, както би трябвало да плачем и ние. Сълзите носят голям мир в човека и мисля, мое лично убеждение е това, може да е грешка, не знам, че една от причините да имаме толкова психически проблеми днес, е че не плачем. Отиваме на погребение и не плачем. Или става някакво скръбно събитие, но се стискаме да не заплачем, особено младите и момчетата смятат, че това е срамно. Не те ли е срам да плачеш? Голям човек да плачеш? Не искам да кажа, че трябва да плачеш където и да е и във всеки един момент, но плачи поне вкъщи. Но как ще плачеш вкъщи, след като нямаш време, веднага щом се върнеш у дома, вратата се отваря и там те очаква друга арена, с други неща, с други проблеми и т.н. И ако не те очакваш арена, те очаква телевизията да те погълне, интернет, телефонът ти и други. Кога да заплаче човекът?... Днес нямаш време дори да заплачеш.

Защото вие за това сте призвани, понеже и Христос пострада за нас, оставяйки ни пример, за да вървим по стъпките Му (1 Петр. 2:21)

Св. ап. Петър ни разкрива една велика истина, която се отнася до нашата връзка с Бога в Църквата. Тя навярно скандализира хората, които следват Бога и понякога е трудно да я проумеем. Христос пострада за нас, като ни остави пример, за да вървим по стъпките Му. Както някой върви по пясъка и неговите стъпки се виждат отгоре, така и ние сме призвани да вървим по същите стъпки. Тоест да извървим същия път. И за да не правим грешки и да си мислим, че ще станем богове, ще правим чудеса в този свят, ще ходим по водата, както Христос, ще изцеляваме хората и ще правим чудеса, св. ап. Петър обяснява какво означава да вървим по стъпките на Христос. И казва:

Той не стори грях, нито се намери лъст в устата Му; когато Го хулеха, Той не отвръщаше с хули; когато страдаше, не заплашваше, а предоставяше това на Праведния Съдия; Той Сам с тялото Си възнесе нашите грехове на дървото, та, като умрем за греховете, да живеем за правдата: "чрез Неговата рана се изцерихте".

Тук апостолът представя Христос в истинския Му образ, що се касае присъствието Му в Църквата и нашето отношение към Него, а именно, че ако искаме - без никой да ни насилва - да Го следваме и да бъдем Негови ученици, трябва да ходим по Неговите стъпки, което означава, че и ние ще изпитаме това, което Той е изпитал - скърби, клевети, болки, гонения, навярно смърт.

Проповед, произнесена от митр. Антоний (Сурожки) по повод масовото убийство в началното училище в Шотландия през март 1996 г.

Има един древен разказ за един източен пълководец, който победил съседния крал и взел в плен него самия, жена му и децата, а като проява на жестока отмъстителност победителят наредил да убият пред очите на пленения крал всички негови роднини, всичките му близки. И кралят плакал с горчиви сълзи. Но накрая довели за мъчения неговия собствен син; той стоял неподвижен, като камък, без нито една сълза. А победителят се обърнал тогава към велможите около него и казал: колко дълбока трябва да е тази мъка, която не намира дори сълзи за облекчение...

И ето, сега ние стоим пред трагедия, случила се в Северна Англия. Множество деца бяха убити и оставиха своите осиротели родители, братя, сестри, ученици от техните класове и самите училища, както и безброй деца по целия свят, които внезапно разбраха, че и те могат в някакъв момент да загинат напразно, безсмислено в човешките очи, от безумието на някакъв човек...

Бъдете трезвени, бъдете бодри, защото вашият противник, дяволът, като рикащ лъв обикаля и търси кого да глътне; противостойте му с твърда вяра, като знаете, че такива също страдания сполетяват и братята ви в света (1 Петр. 5:8)

Голямо благословение е възможността, която имаме днес, да четем Писанието и това в известна степен замества безсилието на човека да се моли. Днес хората трудно се молят. Гледаш човека да се моли пет минути и смята това за велико нещо, за голям подвиг. В миналото хората се молили часове наред. А с пет минути молитва - какво е това? Да четеш един час можеш, да четеш повече, можеш. Има един хубав израз: оръжията на християнина са четенето и молитвата, когато човек чете светоотеческите текстове, книги на светци, преди всичко Евангелието - всички тези книги, които са написани с помощта на Светия Дух. Така укрепва душата, така тя бодърства и след това може да се противопостави на дявола, който като рикащ лъв обикаля и търси кого да глътне.

Противостойте му с твърда вяра, като знаете, че такива също страдания сполетяват и братята ви в света.

От съветското детство пазя в паметта си стиха:

Като вълк бих
                        изгризал
                                       бюрократизма.

В ролята на вълка е пламенният Владимир Маяковски. В онези благословени времена цялата страна задружно се бори с бюрократизма и най-мъдрото, което бюрократите могат да измислят в отговор на това, е да се присъединят към борбата и дори да я оглавят!

Според тълковния речник на Ушаков бюрокрацията е „система за управление, при която властта принадлежи на чиновническата администрация (бюрократите) без всякакво съобразяване с реалните интереси на масите“; и още в следния вариант: „прекомерна грижа за формалностите, канцеларските условности, в ущърб на делото“. Накратко – откъсване от реалността и формализъм.

Най-известният изследовател на явлението бюрокрация е английският сатирик Сирил Паркинсън, автор на книгата „Законите на Паркинсън“. Това е един много смешен текст, но всеки, който се е сблъсквал с вълшебния свят на хартиения оборот, с магията на канцелариите, сладката треска на отчетите и хипнозата на диаграмите, ще получи истинска наслада от удивителната проницателност на автора и дълбоките му познания в областта на анатомията на офиса.

Сред закономерностите, изведени от Паркинсън, има едно наблюдение, как всеки бюрократичен организъм достига една точка в развитието си, при която става административно самодостатъчен, тоест може спокойно да съществува без контакти с външния свят и това не само не се отразява на живота на учреждението, но дори осигурява подобряване на показателите на работата.