Човекът обикновено бива характеризиран като разумно и независимо същество. Тези отличителни признаци са верни, но не отразяват човешката природа в пълнота.

Опитът на богослужението ни дава възможност да почувстваме, че човекът преди всичко е литургийно същество. Той е бил създаден, за да служи, да отдава себе си и целия свят на Бога с благодарност, славословие и любов. И в това непрестанно дарение – жертва – служение, да се съединява с Бога, да се освещава и да живее.

Разумността, независимостта и другите царски качества не са били дадени на човека случайно. Чрез тях той може да бъде в литургийни отношения с Троичния Бог. В това литургийно приношение човек действа «по образ Божи» и постепенно се въздига до «подобие».

Животът на човека в Рая е Божествена литургия. Човекът служи на Светата Тоица заедно с ангелите. Но, изпадайки в себелюбие, той изгубил способността с благодарност да принася себе си и света на Бога и да участва в Райската литургия.

Отлъчил се по своя воля от Райската литургия, човекът останал и на земята без литургия. Той престанал да съществува като «образ Божи». Но някакви остатъци и искри от тази способност за литургия, която имала място (в живота му) преди грехопадението, се запазили в него. Те го подтикнали да принася жертва и да въздава почест на Бога.

Ще говорим за един дълбок, екзистенциален въпрос, който има жизнено важно значение, с много измерения в нашето битие. Става дума за молитвата. Молитвата е критично важна среща с нашето аз и с Бога.

Молитвата е среща. Тя не е просто въпрос на свещен дълг, не е едно трябва, някакво религиозно задължение, а още по-малко акт, който вършим, за да изгоним злото от нас, за да ни споходи доброто. Като малък майка ми ми казваше: Прекръствай се, за да те пази Света Богородица, да се върнеш жив и здрав! Това е хубаво, красиво благословение, но не това е същността на молитвата. Молитвата не е припомняне за Бога в най-неподходящия час от деня. Кой е той? Когато отиваме да спим. Повечето се сещаме да се молим точно преди да легнем  -  когато сме изморени, очите ни се затварят, силите ни са отслабени.  И на Бога - към Когото имаме толкова много оплаквания - че не ни чува, че отвръща лицето Си от нас, че липсва от живота ни - отделяме 2-3-5 минути.  Докато молитвата се нуждае от своето време, за да стане среща с живия Бог, човек трябва наистина да се занимае с нея.

Исонът или исо[1] заема особено място в изпълнението на източноцърковната музика и играе ключова роля при правилната й интерпретация. Още от древност институтът на исократите[2] се е оформил като специфична част от църковния хор. Самата практика на държане на исон се е утвърдила под термина исократима[3]. Исонът е тема, която обаче рядко заема подобаващо място в теоретичните трудове по византийска музика. Имаме редица свидетелства, които споменават за съществуването му в богослужението на древната Църква, но обикновено се свеждат до съвсем кратки бележки без подробни разяснения. Може да се каже, че и до днес това явление в църковната музика остава повече предмет на предание. В съвременните гръцки псалтикии[4] се е превърнало в стандарт освен мелодията да бъде отбелзяван и исонът с букви над невмените знаци[5]. Тази практика обаче е нова, а в класическите певчески сборници, от които са черпели и нашите български музикоучители, исонът не е бил записван и не се е разглеждал като проблем в теоретичните им трудове.

Какво представлява исонът?

Практиката на исона представлява начин на пригласяне към мелодията чрез изпяване на равен тон, който се държи постоянно и се променя рядко по неписани правила. Най-често държаният тон е основният тон на гласа. В този смисъл, не е съвсем коректно източно-църковната музика да се нарича едногласна, доколкото и в някои древни свидетелства и теоретични трудове се говори открито за διφωνία, т.е. двуглас.

Днес ще говорим за радостта. Тази тема е винаги актуална, защото какво друго търси в живота си човек, бил той вярващ или не, освен радост? Човекът е същество, което се храни от радостта, защото е роден за радостта на царството Божие. Във всички епохи и във всички общества, човекът търси да намери и срещне радостта. Разбира се, не винаги успява, повечето пъти се проваля и резултатът е голямата трагедия около нас и цялото общество. Радостта е цел на обществото, но и на живота на християнина, т.е. на човека, който води духовен живот в Църквата. Защото радостта, според св. ап. Павел, е плод на Светия Дух. Истинската радост не е просто емоция, не е просто успех или душевно въодушевление, а  плод на Светия Дух. В Църквата радостта е присъствие на Самия Бог в живота ни.

За да обясним това, ще използвам два пътепоказателя, двама човека, които обичам изключително много. Първият е вече светец на Църквата - св. Порфирий Кавсокаливит, а другият е може би по-малко известен, но заслужава повече хора да научат за него - старецът Емилиян Симонопетритски, един голям духовник на Църквата, за мен свят човек. В техните текстове видях и разпознах, че говорят по един особен начин за радостта, а как именно ще видим това по-надолу.

Въпроси и отговори след края на беседата "Духовният живот започва, когато загубим всичко" на свещ.  Харалампи Пападопулос

Въпрос: Признаването на неуспеха в Църквата е много трудна тема. Аз съм свещеник, катехизатор, църковен човек, да признавам ли моя неуспех? Да споделя ли това публично?  Налице е голямо объркване по този въпрос -  някои са убедени, че това не бива да се прави, защото другите ще се скандализират. Но ако именно признанието на личния неуспех е онова, което ще поучи другия? Така стигаме и до темата за лицемерието...

Да, въпросът за лицемерието в църковните среди е много важен, защото днес в Църквата повсеместно се е наложил пиетизмът - тоест живеем една имагинерна реалност. В тази измислена реалност ние не сме това, което наистина сме, а това, което би трябвало да бъдем. Показваме само онова, което ни е изгодно, за да скрием своя грях, да не се види нашият провал – все с обяснението „да не скандализираме хората”. Но какво означава скандализирам? Ако ме скандализира истинността на другия, значи съм болен. Но аз се скандализирам от лицемерието на другия, не от неговата истина. Ако нещо наистина ме скандализира, то това е лицемерието, когато някой иска да ми покаже, че е нещо, което не е. В това има лукавство. Грешният е симпатичен, искреният още по-симпатичен. Защо? - защото е немощен; немощният е симпатичен. Лицемерът има сила, иска да ме властва над мен, над моите мисли, възгледи, помисъл, иска да ме измами. Докато грешният ми е много по-мил, защото е изтерзан, защото го изповядва, автентичен е. Кой няма да обича един човек, който изповядва и казва брате, не издържах, имам тази немощ... Нима такъв човек не заслужава любовта ни?!

Нека погледнем в Евангелието. Отблъскващ за Христос, Който приема съвършено всеки човек, е фарисеят. Виждате колко сурово се отнася Той към фарисеите. И се питаш: защо не ги приема Христос? Христос обаче не понасял лицемерието и го смятал за  голямо изопачение, т.е. да искаш да изглеждаш нещо, което не си. Тогава защо аз трябва да се скандализирам от падението на моя брат? Всъщност, аз се скандализирам в степента, в която искам другият да е високо, за да си въобразявам съвършенството. Тоест, искам другият да е нависоко, за да мога да вярвам, че някъде има съвършени. Всички хора носят такова желание у себе си.