Веднъж, през пости, посетих стареца Климент.[1]

- Хайде, сядай да хапнеш нещо! – ми каза.

- Благодаря, – отговорих, – но не съм гладен, нахраних се вкъщи.

- А не постиш ли? – учудено попита той.

- Постя, разбира се, но казах Ви, тъкмо ядох вкъщи и не съм гладен.

- Как тогава постиш, след като казваш, че не си гладен? – усмихна се аввата.

Старецът казваше: „Да постиш означава да си гладен. Ако в края на един постен ден не чувстваш глад, това е един пропуснат ден, дори да си ял само постна храна. Постът означава доброволен глад, като помним, че не само с хляб ще живее човек, а с всяко слово, което излиза от Божиите уста (Мат. 4:4)“.

В тези дни на Рождественския пост, които ще ни отведат до тържеството на въплъщението Господне, Църквата ни предупреждава сурово и ясно с думите на Самия Христос. В днешната притча за безумния богаташ Христос говори за препълнените хамбари с материални блага; но ние всички сме богати по много различни начини и не е задължително материалното да е на първо място. Колко твърдо се основаваме на своите взаимоотношения с Бога, каква надеждна опора намираме в евангелските думи – в думите на Самия Христос, в учението на апостолите, в православната си вяра! И колкото повече живеем, толкова повече натрупваме мисли, знания, а сърцата ни стават все по-богати на чувства в отговор на красотата на Божието слово.

Но не това ни спасява: спасява ни силата Божия, Божията благодат, която постепенно ни учи и може да ни очисти и преобрази. Макар че Бог ни дава неограничено Своята благодат, ние се оказваме способни да приемем Божиите дарове в много малка мяра. Почти неспособни сме да разгърнем благодатта в сърцето си; решимостта на волята ни изневерява; не ни стига смелост да вървим по пътя, който сами сме избрали, защото е така прекрасен и животворен.

Новото в Новия Завет е също и в това, че хората получават ново разбиране за Бога: това не е храмовото ритуално божество. Той е редом с нас във всекидневието, например на сватбата в Кана Галилейска.

Тази мисъл е тежка. Много по-просто е да отдадеш на Бога дължимото като отидеш в храма, а след това да живееш, както дойде, макар че Св. Писание ни най-малко не дава основание за това. Все по-често православните възприемат Бога като храмово божество, а богообщението като храмово благочестие.

Богообщението е „скромна“, ненатрапчива, всекидневна „двустранност“ в отношенията между човека и Бога, подобна на тази, която всеки човек познава в общението с любимите си хора. Главното е взаимната устременост един към другиго. Човек се обръща към Бога в своята душа: „Господи, аз съм тук“. И веднага в отговор чувства, усеща, че Господ говори: „И аз съм тук“…

Успение на Пресвета Богородица

(когато се падне в неделя, на 7 глас от октоиха)

В събота на вечерната

Господи, воззвах (Пс. 140:1-2), стихири на 10 (4 възкресни и 6 на празника)

Глас 7:

Господи, към Тебе викам, чуй ме. Послушай ме, Господи. Господи, към Тебе викам: побързай към мене, чуй гласа на молбата ми, когато викам към Тебе, чуй ме Господи! 

Да възлезе молитвата ми като тамян пред Твоето лице, въздигането на ръцете ми – като вечерна жертва, чуй ме Господи.

Стихири от св. Йоан Дамаскин

Стих: Изведи от тъмница душата ми, за да славя Твоето име! (Пс. 141:7А)

Дойдете да се зарадваме в Господа, Който унищожи силата на смъртта и просветли човечеството, като извикаме заедно с ангелите: Създателю и Спасителю наш, слава на Тебе.

Да прочетеш молитвеното правило или да изречеш пред Бога няколко думи от сърце

Свикнали сме да възприемаме неофѝтството като прекрасен романтичен начален период в християнството. Това обаче все пак се отнася не към нашата историческа ситуация, а към времето на същинското зараждане на християнството, както и на Църквата. Неофѝтството от миналите хилядолетия изобщо не прилича на нашето, защото Църквата благополучно е забравила за него. В продължение на много, много векове тя не се е нуждаела от неофѝти и всъщност там не е имало никакви неофѝти.

Нещата се развиват напълно традиционно, без проблеми, от род на род се натрупват и предават някакви слоеве на местни традиции, докато в Русия всичко не рухва. 

Неофитството се появи в момента на разрушаване на Съветския съюз, Берлинската стена и всичко останало от този род и ние подсъзнателно го възприемахме като разрушаване на някакви основи, темели, върху които сме свикнали да стоим.

И затова нашето неофѝтство не се състоеше само в това да гледаме с радост открилия се за нас Христос, а преди всичко да наблягаме върху копирането на всички останали форми, търсене на Китеж, Светата Рус, препечатаните издания – да повторим каквото е било преди или да разберем какво е на Атон или при онези, които са пазили традицията през цялото време.