Веднъж, през пости, посетих стареца Климент.[1]
- Хайде, сядай да хапнеш нещо! – ми каза.
- Благодаря, – отговорих, – но не съм гладен, нахраних се вкъщи.
- А не постиш ли? – учудено попита той.
- Постя, разбира се, но казах Ви, тъкмо ядох вкъщи и не съм гладен.
- Как тогава постиш, след като казваш, че не си гладен? – усмихна се аввата.
Старецът казваше: „Да постиш означава да си гладен. Ако в края на един постен ден не чувстваш глад, това е един пропуснат ден, дори да си ял само постна храна. Постът означава доброволен глад, като помним, че не само с хляб ще живее човек, а с всяко слово, което излиза от Божиите уста (Мат. 4:4)“.