Слово на свети Софроний от Есекс за това как да преминем Великата Четиридесетница, произнесено на 11 февруари 1991 г. пред монасите и монахините в неговия манастир "Св. Йоан Предтеча". 

Днес и вчера сърцето ми страда и страда по необичаен начин. И помолих Бога: не сега – дай ми да завърша делото на живота си. И ето, приближавайки се към края на делото на моя живот, ще започна да беседвам с вас за това как трябва да преминем периода на поста. Вече ви говорих за моя метод, който ви препоръчвам да усвоите. Този метод е следният: да видим нашата крайна цел и да вървим към нея, започвайки от азбуката.

По отношение на Великата Четиридесетница трябва да поставим пред себе си същото начало, но в по-малки мащаби. Трябва да разберем, че ни се предлагат петдесет дни пост като подготовка за посрещането на Възкресението от мъртвите, и така ще изградим нашата духовна нагласа.

Сега започва нашият духовен подвиг. Нашето вдъхновение се умножава от мисълта, че милиони християни ще спазват този пост.

Започва от днес Рождественският пост. Много християни ще се постараят и ще го спазят целия, като се въздържат от блажни храни, т. е. храни от животински произход. Прави се изключение за така наречените „морски дарове“ и охлюви, макар и те да са „животинки“. А за рибата вижданията са различни: да се яде само на Въведение Богородично и на Никулден или и всяка събота и неделя, или всеки ден на този пост без сряда и петък и без първата седмица и без последните дни от Игнажден до Бъдни вечер. Разбира се, болните хора, бременните жени, кърмачките и малките деца могат да ползват много облекчен режим, който не би застрашил допълнително здравето и живота им. Свещениците знаят какво да препоръчат в такива случаи, а ние, „миряните“, т. е. християните без свещен сан, винаги трябва да сме във връзка със свещеник и да се съветваме, когато не ни е ясно.

Въздържането от блажни храни, разбира се, не е всичко в поста, дори не е най-важното. Защото народът ни го е казал много умно и ясно: „Той (или тя) месо не яде, но жив човек може да изяде!“. Когато постим дори най-строго, но не проявяваме справедливост, когато нямаме любов към околните, когато не живеем в мир с тях или пък – не дай, Боже! – сами подбуждаме и участваме в свади или насилие, когато осъждаме, завиждаме, мразим, злословим, клеветим, когато не спазваме Божиите заповеди, няма никаква полза от поста ни. Нека се постараем първо да живеем като християни в мир и любов с хората около нас, а тогава да се грижим какво да ядем или да не ядем.

Веднъж, през пости, посетих стареца Климент.[1]

- Хайде, сядай да хапнеш нещо! – ми каза.

- Благодаря, – отговорих, – но не съм гладен, нахраних се вкъщи.

- А не постиш ли? – учудено попита той.

- Постя, разбира се, но казах Ви, тъкмо ядох вкъщи и не съм гладен.

- Как тогава постиш, след като казваш, че не си гладен? – усмихна се аввата.

Старецът казваше: „Да постиш означава да си гладен. Ако в края на един постен ден не чувстваш глад, това е един пропуснат ден, дори да си ял само постна храна. Постът означава доброволен глад, като помним, че не само с хляб ще живее човек, а с всяко слово, което излиза от Божиите уста (Мат. 4:4)“.

В тези дни на Рождественския пост, които ще ни отведат до тържеството на въплъщението Господне, Църквата ни предупреждава сурово и ясно с думите на Самия Христос. В днешната притча за безумния богаташ Христос говори за препълнените хамбари с материални блага; но ние всички сме богати по много различни начини и не е задължително материалното да е на първо място. Колко твърдо се основаваме на своите взаимоотношения с Бога, каква надеждна опора намираме в евангелските думи – в думите на Самия Христос, в учението на апостолите, в православната си вяра! И колкото повече живеем, толкова повече натрупваме мисли, знания, а сърцата ни стават все по-богати на чувства в отговор на красотата на Божието слово.

Но не това ни спасява: спасява ни силата Божия, Божията благодат, която постепенно ни учи и може да ни очисти и преобрази. Макар че Бог ни дава неограничено Своята благодат, ние се оказваме способни да приемем Божиите дарове в много малка мяра. Почти неспособни сме да разгърнем благодатта в сърцето си; решимостта на волята ни изневерява; не ни стига смелост да вървим по пътя, който сами сме избрали, защото е така прекрасен и животворен.

„Постът изкуствено създава напрежение, при което човек или ще се срине, или обратното – ще се устреми нагоре с всичка сила“, казва протойерей Павел Великанов. Трудно ни е дори временно да се откажем от всичко, което преди ни е помагало да се откъснем от проблемите – месни ястия, сериали, социални мрежи и ходене на гости. Нас обаче ни чака среща със самите себе си, а също и възможност да допуснем в живота си Бог.

Докато трае постът, се стремим да станем по-добри, а като свърши - живеем като преди. Може би това е лицемерие?

При светите отци има един чудесен образ: ако сложиш две чаши с вода и всеки ден изливаш и пълниш отново едната, а другата не я пипаш, след месец разликата между двете ще бъде много голяма. Същото се случва с всичко, свързано с ритъма на църковния живот.

Изглежда сякаш след постите е минало времето на някакво много силно напрежение и човек се връща към предишния си ритъм на живот, навици, занимания, които може би не винаги са правилни и близки до идеала. Но все пак нещо остава. Както пише светителят Йоан Златоуст в известното си „Пасхално слово“, Бог и „намерението целува с любов“. Често в живота ни духовното израстване не се случва по линейна схема, по-скоро се движи по спирала. Въртим се в един и същи радиус и от наша гледна точка не се случва нищо съществено, но като наблюдаваме себе си от година на година, забелязваме значими промени.