(Продължение на Евангелието на Матей и "синоптичният проблем")
Между предложените решения на „синоптичния проблем“ могат да се откроят следните три:
1) Хипотезата за взаимната зависимост, според която по-късните от синоптиците имат предвид и се ползват от по-ранните. Тази хипотеза има три варианта според хронологичната последователност, в която поставя тримата евангелисти-синоптици: а) Матей-Марк-Лука. Марк, като пишещ след Матей, е ползвал написаното от него, а Лука, който е последният от тримата, се е ползвал от написаното от първите двама. Тази хипотеза е предложена от блажени Августин (De consensu evangelistarum I, II, 4), а от него я възприемат и много католически екзегети (Hug, Danko, Patrizi, de Valroger, Wallon, Schanz, Baquez). б) Марк е поставен на трето място в следната последователност: Матей-Лука-Марк. Това предположение е направено от Griesbach, според когото Марк е ползвал Лука и Матей. в) Марк е поставен на първо място, а Лука на трето, според хипотезата на Koppe (1782) и Storr (1786).
Една интересна вариация на горепосочените случаи е заслужаващата всяко внимание хипотеза на Τh. Zahn (Einleitung in das Ν. Τ. ΙΙ, 1899), според която Матей е написал първи своето евангелие на арамейски, а Марк го е имал предвид. Преводачът на Матей е имал предвид евангелието според Марк, а Лука – евангелието според Марк и други вторични източници. Мнението, че Матей е написал първи своето евангелие на арамейски, е възприето и от Belser (Einleitung das N. Τ. 1901), който твърди обаче, че Марк е имал предвид текста на Матей на арамейски език, както и проповедта на апостол Петър, а Лука е имал предвид Марк, Матей на арамейски и на елинистичен гръцки, както и устното предание.
2) Една от общите хипотези и във всяко отношение приемлива теория е за зависимостта на синоптиците от едно общо устно предание, резултат от евангелската катехизация, която апостолите и евангелистите извършвали с присъединяващите се към новата вяра и която заради постоянното повтаряне възприела трайна форма. Изразител на тази теория е Herder, а неин поддръжник е Gieseler; сред онези, които я възприели, са Westcott, Godet, Fillion и др.
3) И накрая третата хипотеза, също формулирана в различни варианти, е за общата зависимост на синоптиците от писмени паметници, които са се разпространявали по-рано.
а) Например Bleek и Lessing говорели за първоначално евангелие, написано на арамейски език, откъси от което били преведени на гръцки и се превърнали в днешните синоптични евангелия. Това протоевангелие Eichhorn нарича Urevangelium и го определя като произхождащо от устното учение (катехеза) на апостолите, допълнено с различни добавки. И тези общи пасажи, срещащи се при евангелистите, той обяснява с предположението, че тези двамата (Матей и Лука) са имали предвид и са ползвали тази версия на протоевангелието. Разликите пък между синоптиците обяснява с предположението, че протоевангелието е било преведено на гръцки език, но в гръцкия текст са били направени допълнения и изменения, от които произлизат различията в синоптиците, които Eichhorn отдава на множеството преводи на протоевангелието.
б) Schleiermacher вместо протоевангелието на Eichhorn приема съществуването на няколко или по-скоро редица разширени резюмета или разкази за живота и учението на Господ според Лука (διήγησις или διηγήσεις). Тази хипотеза е наречена Diegesentheorie и е разгледана в труда на Schleiermacher (1817). Тя е оказала влияние преди всичко върху неговата критика или версия на откъса от Папий (Йераполски, б. р.), предаден у Евсевий и отнасящ се до Матей. Според тази версия Матей е написал „Логии“ (Слова), които не съответстват на днешното евангелие според Матей, но са сборник с поучения и думи на Господ, които по-късно са включени в Евангелието според Матей. Най-ранните от тези „Логии“ ползвал и Лука, откъдето произтича общият материал, който се среща при Матей и при Лука, но не се съдържа в Марк. Това мнение се подкрепя от Credner (1836 г.) в неговия труд Einleitung (с. 87-89, 91), като освен „Логии“, наричани също и „Протоматей“, той приема също и други писмени паметници, които включват запомненото от Петър. Те представляват т. нар. „Протомарк“ и по-късно са включени в Евангелието според Марк. Така че Евангелието според Марк, с което разполагаме днес, се основава на т. нар. евангелие Протомарк (Urmarcus), а днешните евангелия според Матей и Лука произлизат от съчетаването на текстовете на Протомарк и Протоматей.
в) Модификация на тази хипотеза е хипотезата на Weisse (Die Εvαngelische Geschichte, kritisch und philosophisch bearbeitet, 1838), където той подкрепя становището, че първо е написано Евангелието според Марк, като то заедно с „Логиите“ на Матей са използвани като извори за написването на първото и на третото синоптично евангелие. За първенството на евангелието според Марк се изказва и Wilhe. Тази хипотеза, наречена хипотезата на двата писмени паметника, се ползваше с голяма подкрепа в продължение на 40 години. И други, включително Η. J. Holtzmann, B. Weiss, H. Wendt, приемат, че най-ранният писмен сборник с „Логии“, на които се основава общият материал при Матей и Лука, са използвани под същата или подобна форма и от двамата, а различията между тях се дължат на факта, че и двамата са използвали по различен начин този източник.
Други, включително Reuss и Lipsius (чиито възгледи са били изложени от неговия ученик Feine), приемат хипотезата, че са били в употреба различни издания на сборника с „Логии“ и че първият евангелист е имал една версия, а с друга е разполагал третият и поради това са произтекли разликите между текстовете на двамата. Една междинна позиция е защитавана от Weizsäcker (Untersuchungen über die evangelische Geschichte, ihre Quellen und den Gang ihrer Entwicklung, 129-220). Почти всички приемат, че „Логиите“ са представлявали прототипно съчинение, написано на арамейски и скоро преведено на гръцки, като само Schmiedel и Loisy смятат, че то също е било предшествано от по-ранен текст.
Решението на синоптичния проблем, както вече казахме, не е задоволително, ако се приеме само една от хипотезите, представени по-горе, а е възможно само чрез комбиниране на няколко от тях.
И на първо място, според нас, трябва да се приеме за изразяваща голяма част от истината хипотезата, че тримата синоптични евангелисти са използвали всеки за себе си и независимо от другите устни източници, които чрез повторението и предаването им са придобили определена устойчива форма.
Че със сигурност е имало по-ранен апостолски катехизис, ни съобщават Деяния на апостолите, като в Петровата проповед на Петдесетница и в поучението на същия апостол към езичника Корнилий откриваме нейните първи и най-важни редове. Съдържанието на този катехизис и устното учение на апостолите и евангелистите според характера на избора и реда на изложението на отделните епизоди, според Stanton, е било следното: първо на Петдесетница, а след това между народа на Йерусалим и множеството от Галилея, между които Иисус е бил познато лице, било достатъчно апостолите да проповядват, че Иисус е възкръснал от мъртвите. Дори на Корнилий, който също бил чувал за Иисус и делата Му, не било нужно апостол Петър да навлиза в много подробности. Тъй като обаче Евангелието се проповядвало на нови хора, те имали нужда да научат подробности за живота и делото на Иисус. Ето защо било необходимо слушателите на проповедта да добият впечатление за Господ и Неговата обществена дейност, както и посилно разбиране за значението на Неговия кръст и възкресението Му. По тази причина било нужно кратко обобщение на живота на Господ, с което проповедниците да се опитат да представят на слушателите си по изчерпателен начин личността на Иисус с Неговата привличаща благодат, святост и доброта. Със сигурност не е имало нужда от точна и подробна хронология. Достатъчно било да се създаде ясно разбиране за мисията на Иисус Христос и за нейните небесни потвърждения. За тази цел чудесно би послужила една обща картина, в която да бъдат обяснени основните характеристики на Господнето дело и да се дадат изчерпателни описания на Неговите дела през основните периоди на общественото Му служение, както и да се предадат най-важните събития и думи, избрани като образци от неизброимото им множество. Също така било необходимо да се обоснове идеята за страдащия Месия. От една страна, както твърди Jacquier, апостолската проповед винаги се е стремяла да докаже, че Иисус е Месия, предсказван от пророците: че Той е Син Божи, Който се родил като човек, за да спаси хората. Затова тя се интересувала най-вече от онези факти и събития, които след това да родят в умовете и сърцата на слушателите вярата в Иисус като Месия и Спасител, умрял и възкръснал.
Ако разгледаме общия начин, по който тримата синоптици представят живота и делото на Иисус Христос, лесно ще разберем, че той съответства на казаното по-горе. Правилно отбелязва Stanton, че общият начин на това изложение не е такъв, който би възприел един летописец или биограф. Според записаното в Деяния на апостолите (Деян. 1:22; 13:24-25) апостолската проповед започвала с „Йоановото кръщение“, като това било много естествена отправна точка, понеже тайната на свръхестественото раждане на Иисус не можела да бъде свободно използвана като такава отправна точка за неповярвалите.
И наистина, сведенията на синоптиците и най-вече на Матей и Лука за детската възраст на Иисус са извлечени от едни и същи източници, а началото на благовестието на Иисус Христос е показано, че започва с проповедта на Йоан Кръстител. Но също и начинът, по който тримата завършват разказа си с доказателства за възкресението, се обяснява с предположението, че и тримата черпят от обща устна традиция. Защото и тримата евангелисти по сходен начин описват посещението на жените на гроба и явяването на ангела, а Лука говори за двама ангели. От друга страна, всеки евангелист използва това предание според собствените си литературни нужди. Според вярното наблюдение на Jacquier всеки от тях се обръща към специален кръг читатели и затова е трябвало да се приспособи към техния дух. И въпреки че всеки от тях е излагал един общ катехизис, той бил длъжен да го използва по такъв начин, който да съответства на нуждите на читателите му.
По този начин хипотезата за зависимостта на синоптиците от устното предание обяснява, от една страна, съществуването на допълнени части при всеки от тези евангелисти, дължащо се на различния избор, направен според писателската цел на всеки един, но също и различните предания и множество катехизиси, оформени според нуждите на хората. От друга страна, това обяснява и общото сходство на евангелията и плана, който те следват и който е представен по един и същи начин при всички синоптици, защото това е била актуалната тема на катехезата.
Но и тази хипотеза, сама по себе си и без връзка с другите предложени, не е достатъчна, за да обясни както отделните сходства, така и различията. Фразеологичните и словесни сходства при синоптиците, последователността на пасажите, дължината на изреченията и параграфите, обемът на общия материал при тях, интерполациите, понякога забележително дълги, общата нишка на повествованието, както и несъответствията в предаването на Господните думи, които би трябвало да се приемат с вяра (като, например, Господнята молитва, молитвите, произнасяни при светата евхаристия) – всички те остават необясними от хипотезата за зависимост от едно общо апостолско предание. Тогава да се обърнем ли към хипотезата, според която тримата евангелисти са се ползвали един от друг, като приемем, че всеки един е имал предвид другия? Но тази хипотеза, според хипотезата на Lepin, влиза в конфликт с многобройните и сериозни различия, които се наблюдават при синоптиците, било то по отношение на съдържанието или по отношение на реда на разказите и словата, както и в подробностите. Трудно е да се приеме, че Матей и Лука са имали предвид един другиго, защото как тогава ще обясним разликите, наблюдавани в разказа за детството на Иисус, пропускането на думи и притчи при единия или другия, както и разликите в реда и подредбата на събитията и словата?
Ако приемем, че Лука е имал предвид написаното от Матей, не може да се обясни как е пропуснал факти и учения, които са толкова важни, като съдържащите се в Мат. 9:27-34; 13:24–35; 17:24-27; 18:10-35; 21:17-22; 22:34-40; 26:6-13; 27:28-31. Защо целият текст от Матей 14:22 до 16:12 е напълно премълчан от Лука, който винаги се е стремял да бъде пълен в своето повествование? Единственото напълно задоволително обяснение е, че Лука, пишейки, не ползва Матей. Малко вероятно изглежда Марк да е познавал написаното от другите двама или от единия. Защото тогава изглеждат необясними много от неговите пропуски, наред с разширяването на много от разказите му.
Че Марк е ползвал другите двама синоптици заедно с друг източник, сборника с „Логии“, се счита за най-вероятната хипотеза, но и тя има своите трудности. Защото при Марк има пасажи, пропуснати от другите двама синоптици или от един от тях. Освен това има различия между Марк и другите двама, както и съкращения в повествованието на Лука и Матей, за разлика от Марк. Поради тази причина, според Stanton и Lepin, най-вероятно е да се приеме, че и тримата синоптици се ползват от общото устно предание и собствените си спомени, като имали предвид и писмен източник, от който и тримата са черпили. С оглед на факта, че Марк пропуска слова и поучения на Господ, трябва да приемем, че този писмен източник, от който са ползвали сведения и тримата евангелисти, трябва да е съдържал преди всичко разкази, а не слова на Христос. Но освен този писмен източник, за да се обясни общият материал при Матей и Лука по отношение на словата и поученията на Господ, авторите на тази хипотеза смятат, че е съществувал и друг писмен източник, посветен предимно на поученията на Христос, от които всеки от двамата синоптици се е ползвал. Според забележката на Stanton учениците са били много добре запознати с главните събития от живота на Господ и са имали нужда постоянно да бъдат насърчавани от Неговите заповеди като ръководство и опора в живота си. По-специално онези слова на Господ трябвало да бъдат припомняни и повтаряни, които описвали качествата и задълженията на истинските последователи на Христос или които разрешавали автентични въпроси на ежедневното поведение, или изразявали духа, който трябва да ръководи единените и утвърдени във вярата християнски общности в техните отношения, или пък определяли правилата, от които трябва да се ръководят проповедниците на Евангелието, или да дадат утеха и подкрепа при преследване, или са посветени на пришествието на Господ и говорят за съда над злото в света. Всички тези слова обилно напоявали сърцата на вярващите. В отговор на тези нужди, според Stanton, е много вероятно словата, притчите и разговорите на Господ по тези въпроси да са били използвани предимно под формата на по-обширни или по-кратки сборници, които първоначално били предавани устно преди да бъдат записани. От тези сборници произлязъл твърде рано един писмен извор, съдържащ поученията на Господ. Този писмен източник в Германия е обозначен с Q (от немската дума Quelle - "извор") и който се разпространява в едно или няколко различни издания (Q, Q1, Q2, Q3, Q4 и т.н.). Именно него имат предвид Матей и Лука, ползвайки една или различни негови версии.
Това са основните теории, предложени за решението на синоптичния проблем, които според правилната забележка на Ε. Mangenot доказват единствено сложността на синоптичния проблем и изключителната трудност, ако не и пълна невъзможност да му се даде напълно задоволително и сигурно решение със средствата, с които разполага съвременната наука.
Във всеки случай ние трябва да знаем, че въпросът кое евангелие е написано първо, дали това на Марк е хронологично второ или е първо, както твърдят много от по-новите изследователи, няма догматично значение, нито пък църковното предание по този въпрос е толкова категорично, че да се налага неговото приемане без възражения. Освен това мнението, че евангелистите са имали предвид и писмени източници, по-ранни писания, когато са пишели своите евангелия, и са се ползвали от тях, по никакъв начин не влиза в противоречие и не е несъвместимо с боговдъхновеността на евангелистите, предвид това, че използването на тези писмени източници, изборът на автентичния материал е ставал под ръководството на Светия Дух, което ръководство е непогрешимо и поради което боговдъхновеността на свещените писатели остава истинна и незаблудима.
При все това обаче теорията за използването на писмени източници от евангелистите остава все още несигурна хипотеза, а всяка нова хипотеза, която се прибавя към многото други предишни, колкото и находчива да изглежда, все пак остава съмнителна.
Единственият извод от прегледа на всички теории, които описахме, срещу който досега не е повдигнато сериозно възражение, е, че евангелистите са ползвали основен извор и устното предание, чрез което се е предавало благовестието и което постепенно е придобило стереотипна форма, отговаряща на мисионерските нужди на ранната Църква. Всички приемат, че проповедта на апостолите и първите евангелисти е била първата форма на благовестие и е била въплътена при съставянето на писмените евангелия. Следователно тези разкази по предание първо са били разказвани на живо и разпространявани, а след това са записани в евангелията, поради което са исторически достоверни и винаги надеждни, тъй като десетки от тях, години преди написването на евангелията и почти едновременно със споменаваните в тях събития, са били разказвани от очевидци и слушатели на думите на Господ на първото поколение християни, чието ядро са били хората, съвременници на Иисус Христос, мнозина от които са Го виждали и слушали.
В това, най-общо казано, се състои синоптичният проблем. А сега нека се върнем по-конкретно към евангелието според Матей.
(следва)
Източник: Παναγιώτης Ν. Τρεμπέλα , Υπόμνημα εις το κατά Ματθαίον Ευαγγέλιον, 2013.
Проф. Панайотис Трембелас (1886-1977) е професор по апологетика и практическо богословие в Богословския факултет на Атинския университет. Автор е на многотомна и пълна поредица Тълкувание на Новия Завет, която обхваща всички новозаветни текстове с изключение на Откровението на св. Йоан Богослов. Всяка книга започва с въведителен текст, посветен на автора, мястото, времето на написване, източниците, езика, целта на написването, адресатите, съвременни възгледи за някои дискусионни въпроси и тяхната критична оценка. Подходът му е пастирски и апологетичен, поради което информира читателите само за онези съвременни нему научни теории, които намира за интересни и съответстващи на основната му цел. Използва светоотеческа книжнина, както и английски и френски изследвания, публикувани до края на 19 век. Неговите тълкувания на Новия Завет, макар и да нямат приносен характер, остават единственият пълен корпус текстове на гръцки език, посветени на тълкуването на Новия Завет, и са ценен сборник на светоотечески мисли по различните евангелски теми.
