Профанация и безпаметство

В днешно време не виждам нито желание за действително историческо увековечаване на паметта за войната, нито някакви опити да се осмисли по християнски това събитие.

Затова пък има опити да се говори за войната чрез дегустация на 150 „блокадни“ грама или, когато се отбелязва годишнината от края на блокадата в Санкт Петербург, чрез превръщане на част от Италианската улица в участък от обсадения град – само дето не са разхвърляли наоколо тела на покойници. Същинско кощунство, както и още един патологичен опит, при който на учениците се предлага да напишат съчинение във вид на писмо до бащата на фронта. Това говори за атрофия на всякакво нравствено чувство.

А не по-малко кощунствена е фразата „Можем да повторим“. Какво да повторим? Да погинат още десетки милиони ли? Понякога ми се струва сякаш мнозина наши съвременници са обзети от ужасяваща инфантилизация на съзнанието. И кой ако не Църквата най-вече трябва да извиси глас при тази толкова печална обществено-психологическа деградация.

Но първо въпросът трябва да се поставен по-широко – за нашата историческа памет. За съжаление, характерно за нашето общество е историческото безпаметство. Думите на Пушкин за това колко сме лениви и нелюбопитни не губят своята актуалност и днес. Вярно е, че в днешно време размислите и спомените за войната се усложняват от още две обстоятелства. Първо, трябва да признаем, че живеем в епоха на многобройни имитации, ролеви игри, всякакви реконструкции, които далеч не предполагат дълбоко, да не кажа християнско, но просто духовно-нравствено преживяване на това, за което говорим.

Архим. Емилиян (Боцановски), предстоятел на Българската православна църковна община „Св. патриарх Евтимий Търновски“ в Париж, на 12 февруари 2019 г. беше удостоен с „Почетен знак с лента на Института за изследване на обществата и знанието“ при БАН за особени заслуги за развитие на института в духовната сфера и във връзка с дългогодишното му сътрудничество с Българската академия на науките, както и за приноса му за утвърждаване на православната вяра сред българите зад граница.

Публикуваме доклада на архим. Емилиян при връчването на отличието в София.

Разглеждайки духовното състояние на съвременна Европа, първо трябва да уточним някои понятия. Днес повечето хора си мислят, че модерното общество или т. нар. светско общество е безрелигиозно, неутрално, а различните традиционни религиозни компоненти, които го съставляват, остават ограничени в частното пространство.

Кой е св. Йосиф Дамаскин?

Той е Йосиф, син на Джарджус (Георги) Муса (Моисей), син на Мехна Ал-Хаддад, познат просто като отец Йосиф Мехна Ал-Хаддад. Свети Йосиф Дамаскин е от бейрутско потекло, гражданин на Дамаск и православен по изповедание – така светецът обичал понякога да се самоиндентифицира. Баща му изоставил Бейрут в първата четвърт на XVIII в. и дошъл, та се установил в Дамаск, където се занимавал с тъкане на копринени платове. Там се оженил и родил три мъжки рожби: Муса, Ибрахим (Авраам) и Юсеф (Йосиф). Бащата на свети Йосиф Дамаскин е от арабски гасанидски хорански произход (гасанидите, наречени така по името на своя вожд Гасан, са арабско православно племе, съществувало преди исляма и помагало на византийците в техните войни с персийската империя през VI в. сл. Хр., оцеляло и след установяването на арабския халифат в земите на византийската империя - б. пр.). Неговите предци се преселили от южносирийската планинска област Хоран в бекаайското ливанско градче Ал-ферзел в Източен Ливан още през XVI в., а оттам в Баскинта, в планинския район на Кадаа Ал-Матън (област Планина Ливан - б. пр.), и после в Бейрут.

Тези, които разказват за него като свещеник, говорят, че бил среден на ръст, с бяла кожа, с достолепна осанка и високо чело, с умни очи и гъста брада.

Сръбска православна църква произвежда собствена марка вина и ракии – патриаршески. Нейните изби в Сремски Карловци са продължители на вековна традиция. Избите се намират в Стария дворец, а лозята са разположени в околността на Фрушкогорското селище. Патриаршеските изби пазят, както и някога, превъзходни вина: патриаршеско червено, патриаршеско бяло, както и десертни вина, от които, при всички случаи, най-известното е берметът. Разбира се, виното се произвежда и за богослужебни цели, като евхаристиен дар, защото от всички дела на човешките ръце за производство на хляб и вино е нужен най-много труд.

Винарската традиция в Сръбската православна църква води началото си още от нейното основаване и от първия ѝ духовен водач св. Сава Неманич. Около 1230 г. архиепископ Сава сключва договор със светогорския „Протат“ относно границите на хилендарските лозя. Св. Сава лично поставя и контролира граничните камъни. „Лично се договарям и относно това, когато това място бъде превърнато в лозя, да държа в притежание и да управлявам тези лозя несъмнено, необезпокоявано и неотменимо, докато пребивавам между живите, а след края на живота си едната половина от лозята завещавам на килията си, която е посветена на нашия преподобен отец Сава и се намира в близост до Карея, и която съм изградил от основи, а другата половина – на съборната църква в Карея...“ – това е волята и завещанието на св. Сава в конкретния случай.

Процесите на социална промяна в България днес са в пряка зависимост от дейността на различните институции и умението им да осъществяват своите функции и задачи самостоятелно и преди всичко във взаимодействие и координиране с останалите. Сред многобройните институции в държавата Българската армия и Българската православна църква заемат особено място.

Българската армия в мирно време има като главна задача да възпира авантюристичните и агресивни намерения, а във военно време – да отбранява териториалната цялост на страната. В създалите се нови политически реалности на членство на България в Северноатлантическия алианс и при нарастващия световен тероризъм пред Българската армия стоят и редица мироопазващи задачи в съответствие с интеграционните ангажименти, които е поела държавата.