Още в първите векове на християнството се появяват изображения на Христовото Кръщение. Богатото богословско съдържание на празника се отразява на неговата иконография, която разкрива не само Кръщението на Спасителя в р. Йордан от св. Йоан Предтеча, но преди всичко явяването пред света на въплътилия се Син Божи, като едно от Лицата на Светата Троица, за Когото свидетелстват Отец и Светият Дух.

В ранните християнски паметници от 4 и 5 в. кръщаваният от Предтечата Христос е представен като голобрад юноша (изображения от римски катакомби, мозайката от арианския баптистерий в Равена от края на 4 и началото на 5 в. и др.).

На някои от изображенията, още от първите векове, Христос е представен не само като младеж, но и доста по-малък на ръст от св. Йоан Кръстител. Според изследователите, по този начин се подчертавала Неговата младост, предаваща идеята за вечността на Бога. От друга страна се предполага, че така иконографът е илюстрирал думите на св. Йоан Кръстител: „Той трябва да расте, пък аз да се смалявам“ (Иоан 3:30). Чрез тази метафора става ясно, че Предтечата е изпълнил своята мисия, а проповедта на Спасителя сега започва. По-късно обаче, в съответствие с църковното предание, по-широко разпространение получава изображението на кръщаващия се Спасител в зряла възраст.

Хиляди икони, фрески и мозайки са посветени на възкресението на Лазар. През вековете православните иконографи са предали тази забележителна сцена с много детайли и персонажи. Със средствата на православната иконография е предадена широката гама от настроения на участниците в едно от най-емоционалните евангелски събития. В Евангелието пише, че „Иисус се просълзи“, отивайки при гроба на починалия си приятел Лазар. Сестрите на Лазар – Марта и Мария – са изобразени в нозете на Христос, а израженията им показват едновременно скръб и преклонение пред явното чудо; юдеите закриват лицата си, някой запушва носа си заради тежкия мирис на четиридневното мъртво тяло. В същото време те са изобразени с гръб към мъртвия Лазар и с лице към Христос, като централна фигура в сцената. Той държи в ръката си свитък с благовестието за Възкресението. Учениците стоят зад Него, лицата им са развълнувани. Двама работници свалят надгробния камък... В ранните изображения на сцената обаче детайлите са малко: централните фигури са две: Христос и Лазар, Творецът и Неговото творение. Господ, Който отива към Своята Голгота, и човекът, който се връща към живота. Най-ранните изображения на евангелското събитие са от 4-6 в. и произхождат от релефи на християнските саркофази или стенописите в катакомбите.

Повечето икони с житийни сцени на Йоаникий поп Витанов, които са запазени до днес, имат надпис от автора: “Рука Йоаникия папа Витановича от Трявна”. Освен  “подписа” на зографа в тези икони се откриват ктиторски надписи, които по правило са с по-едри букви, по-четливи. Ктиторските надписи привличат вниманието повече от дребния, трудно забележим подпис на зографа. Този специфичен за възрожденските зографи начин на “подписване” на иконата, показва верността им към Преданието на Православната църква. Ръката на зографа участва в изписването на иконата като молитвено изкуство.¹                    

Йоаникий поп Витанов е от последните представители на Витановия род в Трявна, един от най-талантливите зографи, работили в България през първата половина на 19 в. Като цяло за живота на тревненския зограф са запазени изключително малко данни. До скоро единствените сведения бяха кратката бележка в летописа на поп Йовчо за деня, месеца и годината на неговата смърт, приписката върху една руска „Ермология” и един документ споменат от Цанко Петров.

На 2 август в двора на Александровска болница в София беше осветен параклис, който се изгражда дълго с усилията на дарители и частни спомоществователи. След освещаването му той може да функционира като истински храм и в него да се извършват богослужения. Някой сигурно се чуди: за какво ѝ е на една болница параклис?

От един месец обаче малкият храм е отворен, защото в него работят иконографите, които са започнали изписването на малката църква, и тяхната ръководителка Младенка Ланджева разказва, че от сутрин до вечер в параклиса влизат хора да палят свещи и да се молят. Болницата е мястото, в което човек най-силно усеща своята немощ и необходимостта от Божия помощ. Някои идват да се помолят за себе си, мнозина – за свои роднини и близки.

През раннохристиянската епоха не е имало устойчиво празнуване на Рождество Христово. Източните църкви са припомняли за това събитие в деня на празнуването на Кръщението на Иисус Христос – на Богоявление. През 3 в. Ориген увещава християните да не празнуват рождените си дни, опирайки се на думите на праведния Йов и на пророк Йеремия, които скърбят за този ден (Иов 14:4; Иер. 20:14).

Интересът към деня на Рождеството на Спасителя е възникнал още в началото на 2 в. Климент Александрийски посочва 25 декември като деня на раждането на Спасителя. Най-напред Рождество Христово са празнували в Рим през втората четвърт на 4 в. Достигналата до нас най-древна служба за Рождество Христово учените отнасят към 5 в. През 4 в. се утвърждава празнуването на Рождество Христово и в Източните църкви. Св. Василий Велики въвежда за пръв път този празник в Кесария и в епископската си област, а от 378 г. започва да се празнува и в Константинопол. От 430 г. започват да го празнуват в Александрия.

Празникът се възприема като потвърждение на истината за въплъщението на Бога Слово, дошъл на земята в плът, за да спаси човечеството от робството на греха. Това значение на празника се съхранява и в епохата на догматическите спорове за двете природи на Иисус Христос през 4-5 в. и оказва влияние върху развитието на иконографията на Рождество Христово.