В рамките на XIV век се поставят всички художествени проблеми, с които се сблъсква това, което ние днес, ретроспективно, наричаме византийско изкуство или традиция на иконата през всички векове на своето развитие. Двамата големи творци на онази епоха – Михаил Астрапас и Панселинос, вземат цялата предходна традиция и предлагат определени решения, които след това остават класически и никога не са надминати. Големият преход от дотогавашната живопис до XIV век започва да се проявява още в средата на XIII век. Имаме два паметника – Милешево и Сопочани, в които можем да доловим този преход от художественото разбиране на епохата на Комнините към изкуството на епохата на Палеолозите.

В общи линии можем да кажем, че изкуството на Комнините е по-тържествено, по-сакрално и по-статично в движенията, както и в начина, по който силуетът стои спрямо пространството, което го обкръжава. Изкуството на Палеолозите е по-свободно; то се насочва към един натурализъм, към по-естествено възприемане на действителността.

Когато говорим по-общо за естетиката на Византия, винаги трябва да имаме предвид, че това не е била просто естетика сама по себе си. Тя е била начинът, по който чрез сетивата – и особено чрез зрението – византиецът е изразявал своята вяра за този свят, както и за бъдещето и вечността на света.

Думите на устата ми и помислите на сърцето ми да бъдат благоугодни пред Тебе
(Пс. 18:15)

Тъй като вече сме поели по пътя на Великия пост, може би би било полезно да спрем за момент и да се съсредоточим върху мястото, където се намираме, както и върху целта, към която сме се запътили. Досега си припомнихме смирението на митаря и завръщането на блудния син. Призовахме в съзнанието си Деня на Страшния съд и превъзходството на любовта. А през следващите седмици ще преминем през различни духовни пространства, съсредоточени и достигащи своята кулминация в пътя към Кръста.

Но как точно се вписва Първата неделя на Великия пост във всичко това, което току-що описахме? Как е свързана Неделята на православието с болестта и изцелението, с покаянието и прошката?

Разбира се, знаем историческия контекст на осмия и деветия век. Също така сме наясно, че богословското учение за св. икони се основава на Въплъщението. Познаваме и вдъхновяващото изкуство на Теофан, Рубльов, Успенски и Кондоглу.

Елеонора Караиванска работи повече от двадесет и пет години в областта на християнското изкуство – иконопис и храмова стенопис. Завършва средното си образование в Националното училище за изящни изкуства „Илия Петров“ – гр. София, а след това и Художествената академия „Николай Павлович“, където се дипломира като магистър по стенопис в класа на проф. Тома Върбанов. Непосредствено след завършването си участва в екипа на професора си по изписване на два храма. Самостоятелната ѝ изява в храмовото пространство започва с изписването на храм „Преображение Господне“ в кв. „Лозенец“ в София през 2009 г., където работи с екип от колеги – Вера Върбанова, Ясен Иванчев, Петър Николов и Галин Паскалев. Ръководи проекта по изписване на  храм „Св. вмчк Мина“ в с. Каленовци, общ. Годеч, и параклиса „Св. Йоан Рилски“ към Минно-геоложкия университет в София. Работи в областта на иконописта от студентските си години. Изписала е олтарните икони в храмовете „Преображение Господне“ и „Св. Георги Победоносец“ в София. Нейни икони могат да се видят в храм „Св. Богородица – Живоприемен източник“ в кв. „Подуяне“, в академичния параклис „Св. Климент Охридски“ в Богословския факултет на СУ и много други храмови и обществени пространства, в частни колекции у нас и в чужбина. Член е на СБХ – секция „Монументални изкуства“. От 2016 г. води курс по иконопис към Софийска духовна семинария „Св. Йоан Рилски“.

 „Художникът закача акъла си на стената“

Дечко Узунов 

В академията, в специалност „Стенопис“, имахме двугодишно обучение по иконография, където изучавахме основите на иконографията, иконописта и стенните техники. Преподаваше ни един от изявените майстори в храмовата стенопис тогава – Асен Гицов, който наистина гореше в тази материя и този негов заряд успя да ме докосне. Изключително силно ме провокира технологията на иконата с нейната прецизност, древните рецепти за грундиране, лакови покрития и изобщо цялата патинирана мистика, с която това непознато за мен изкуство ме очарова. Занимавах се с голямо въодушевление, макар в същото време да имах оскъдни знания и възможности и никаква богословска подготовка. По-късно установих за себе си, че именно чрез иконописта Бог ме намери и въведе постепенно в християнството. След няколко години механична работа осъзнах, че ако ще се занимавам сериозно с иконопис, е необходимо да се задълбоча не само в технологията, но и в съдържанието.

Още в първите векове на християнството се появяват изображения на Христовото Кръщение. Богатото богословско съдържание на празника се отразява на неговата иконография, която разкрива не само Кръщението на Спасителя в р. Йордан от св. Йоан Предтеча, но преди всичко явяването пред света на въплътилия се Син Божи, като едно от Лицата на Светата Троица, за Когото свидетелстват Отец и Светият Дух.

В ранните християнски паметници от 4 и 5 в. кръщаваният от Предтечата Христос е представен като голобрад юноша (изображения от римски катакомби, мозайката от арианския баптистерий в Равена от края на 4 и началото на 5 в. и др.).

На някои от изображенията, още от първите векове, Христос е представен не само като младеж, но и доста по-малък на ръст от св. Йоан Кръстител. Според изследователите, по този начин се подчертавала Неговата младост, предаваща идеята за вечността на Бога. От друга страна се предполага, че така иконографът е илюстрирал думите на св. Йоан Кръстител: „Той трябва да расте, пък аз да се смалявам“ (Иоан 3:30). Чрез тази метафора става ясно, че Предтечата е изпълнил своята мисия, а проповедта на Спасителя сега започва. По-късно обаче, в съответствие с църковното предание, по-широко разпространение получава изображението на кръщаващия се Спасител в зряла възраст.

Хиляди икони, фрески и мозайки са посветени на възкресението на Лазар. През вековете православните иконографи са предали тази забележителна сцена с много детайли и персонажи. Със средствата на православната иконография е предадена широката гама от настроения на участниците в едно от най-емоционалните евангелски събития. В Евангелието пише, че „Иисус се просълзи“, отивайки при гроба на починалия си приятел Лазар. Сестрите на Лазар – Марта и Мария – са изобразени в нозете на Христос, а израженията им показват едновременно скръб и преклонение пред явното чудо; юдеите закриват лицата си, някой запушва носа си заради тежкия мирис на четиридневното мъртво тяло. В същото време те са изобразени с гръб към мъртвия Лазар и с лице към Христос, като централна фигура в сцената. Той държи в ръката си свитък с благовестието за Възкресението. Учениците стоят зад Него, лицата им са развълнувани. Двама работници свалят надгробния камък... В ранните изображения на сцената обаче детайлите са малко: централните фигури са две: Христос и Лазар, Творецът и Неговото творение. Господ, Който отива към Своята Голгота, и човекът, който се връща към живота. Най-ранните изображения на евангелското събитие са от 4-6 в. и произхождат от релефи на християнските саркофази или стенописите в катакомбите.