Историята доказва, че съзнанието за църковния призив за мисия винаги е живо в Православната църква. Въпреки това, външни фактори, каквито са османската окупация на Балканите, която продължи петстотин години, комунистическата власт през 20 в., емиграцията в страни, където господстваха други религиозни възгледи, принудиха православните – за да запазят вярата си – временно да се затворят в себе си и да формират до известна степен затворени общности. Тази тактика, понятна и навярно необходима, с времето се превърна в традиция и често получаваше форма на изолационизъм. Сред мнозина обаче вече се наложи убеждението, че безразличието към вселенската мисия на Църквата е равносилно на отричане от самото православие.

Мисията – безусловният дълг на православните

А. Католичност и апостоличност – същностните елементи на православната еклисиология

„Вярвам в една, света, вселенска (католична) и апостолска Църква“ – непрестанно повтаряме на почти всички богослужебни последования. Това е изповедание, което епископите дават публично преди своята хиротония.

Деяния на апостолите, 14 глава. Проповедта на Павел и Варнава в Икония, Листра и Дервия (1 – 7). Изцелението на сакатия човек в Листра и опитът на езичниците да принесат жертви на апостолите (8 – 18). Преследването на апостолите, обратното пътуване през новооснованите общини и завръщане в сирийска Антиохия (19 – 28)

Деян. 14:1.  В Икония те влязоха заедно в иудейската синагога и говориха тъй, че голямо множество иудеи и елини повярваха.

Повярвалите „ елини“ несъмнено са прозелити – езичници, обърнати към юдаизма, за разлика от „езичниците“, споменати по-нататък (ст. 2), които се присъединяват към невярващите юдеи срещу апостолите.

Деян. 14:2.  А невярващите иудеи възбудиха и озлобиха сърцата на езичниците против братята.

„възбудиха и озлобиха“, т.е. наклеветиха апостолите, обвиниха ги в много неща, „представиха простосърдечните като коварни“ (свети Йоан Златоуст).

„против братята“, т.е. не само срещу апостолите, но и изобщо срещу новопокръстените Христови последователи, по-голямата част от които били юдеи по рождение, следователно братя по плът за гонителите (Римл. 9:3).

Деяния на апостолите, глава 13. Пътуването на Варнава и Савел до Кипър и обръщането на проконсула Сергий Павел (1 – 12). Пътуването до Пергия и Антиохия Писидийска и речта на Павел в синагогата на Антиохия (13 – 41). Въздействието на Павловите речи върху езичниците и юдеите, преследването на Варнава и Павел и заминаването им за Икония (42 – 52)

Деян. 13:1.  В Антиохийската църква имаше някои пророци и учители, именно: Варнава и Симеон, наречен Нигер, Луций киринеец, Манаил, съвъзпитаник на Ирода четвъртовластника, и Савел.

„имаше някои пророци и учители“. В ранната християнска църква пророчеството и учителството са били специални дарби на Светия Дух, които са били давани на някои от Божиите избраници (1 Кор. 12:28; Ефес. 4:11). Отнесено към съвременното разбиране, можем да кажем, че те са били близки до днешните харизми „прозорливост“ и „старчество“.

Пророчество – прозорливо напътствие за бъдещето, което се съобщава на другите понякога чрез някакво съответно символично действие, а понякога просто чрез предсказание или образно изказване.

Учителство – най-висшата духовна мъдрост, която разкрива у човека способността да учи и напътства другите чрез съвети и наставления във всички случаи от живота.

Сред такива благодатни личности на Антиохийската църква са посочени: Варнава, който спечелил уважението на цялата раннохристиянска църква (Деян. 11:22) и послужил за основаването на Антиохийската църква; Симеон Нигер (т.е. черен), вероятно от латинците, ако се съди по прозвището му; Луций Киринеец – от Кирена (вж. Деян. 2:10) – може би този, когото споменава ап. Павел в Римл. 16:21, и един от киринейците, споменати от дееписателя по-горе (Деян. 11:19); „Манаил“ или Манаим, ученик на Ирод, тетрарха на Галилея, т.е. Антипа, тетрарх на Галилея (Мат. 2:22). Блаж. Теофилакт Охридски отбелязва по този повод: „ето какво означава характерът на всеки човек; и възпитанието не оказва влияние: вижте какъв зъл човек си остана Ирод, но неговият съвъзпитаник Манаил така се промени, че дори беше удостоен с дарбата да пророкува“.

Деяния на апостолите, 12 глава. 1 – 18. Ирод преследва Църквата: убиването на Яков, затварянето на Петър в тъмница и чудодейното му освобождаване. 19 – 23. Смъртта на Ирод в Кесария. 24 – 25. Завръщането на Варнава и Савел в Антиохия.

Деян. 12:1. В това време цар Ирод тури ръка на някои от църквата, за да им стори зло,

„В това време“, – т.е. докато Варнава и Савел изпълнявали поръчението на антиохийците (Деян. 11:25, 30).

„Цар Ирод“. Това е Ирод Агрипа I, син на Аристовул и Вероника, внук на Ирод (наричан Велики), който търсел да убие Господ след раждането Му и вместо Него избил витлеемските младенци (Мат. 2:1, 13), племенник на Ирод Антипа Галилейски, убиеца на Йоан Кръстител (Мат. 14 и сл.). Такова било това семейство убийци, окървавили ръцете си с най-драгоценната за християните кръв…

Цар Ирод се родил около 10 г. преди Рождество Христово и израснал в Рим. След възкачването на император Калигула на престола, получил тетрархията на своя починал чичо Филип (Мат. 2:22; Лука 3:1) и тетрархията на Лисаний (Лука 3:1) с титлата цар. Скоро той обединил под своята власт и тетрархията на другия си чичо - Ирод Антипа. Накрая император Клавдий, приемникът на Калигула, присъединил към владенията му и Юдея заедно със Самария, така че той подобно на дядо си владеел цяла Палестина (Йосиф Флавий, Юдейски древности, XVIII, 7, 2; XIX, 5, 1; 6, 1; Юдейската война II, 9, 6; 11, 5), при което вече нямало отделен римски прокуратор над Палестина. Умрял през 44 г. сл. Р. Хр., като царувал не повече от четири години, след което Юдея отново била превърната в римска провинция.

Деяния на апостолите, 11 глава. Недоволството на вярващите в Йерусалим срещу Петър заради общуването му с необрязани и успокояването на недоволните (1 – 18). Проповядване на Евангелието извън Палестина, особено в Антиохия (10 – 21). Варнава и Савел в Антиохия (22 – 26). Пророчество за глада и милостинята за християните в Юдея (27 – 30)

Деян. 11:1.  Апостолите и братята, които бяха в Иудея, чуха, че и езичниците приели словото Божие.

Деян. 11:2.  И когато Петър възлезе в Иерусалим, обрязаните му натякваха,

Деян. 11:3.  думайки: ти си ходил при необрязани човеци и си ял с тях.

Вярващите измежду евреите (т.е. тези, които са били обрязани) не упрекват Петър, че е проповядвал Евангелието на езичниците и ги е кръщавал, а само, че е „ходил при необрязаните и е ял с тях...“. По същество те не можели да възразяват срещу проповядването на Христос сред езичниците, тъй като не можели да забравят заповедта на самия Господ „научете всички народи, като ги кръщавате“ - Мат. 28:19. Техният протест бил само срещу допуснатото от Петър общение с необрязаните.

Както казва църковната песен „Тако быша еще косни ученицы“ (четвърта евангелска стихира, 4 глас) на Този, Който сам някога се беше борил толкова много срещу неразумно упрекващите Го, че „яде и пие с митари и грешници“.

В този случай протестът на крайните ревнители на юдейския закон и обичаи, които дори не са били заповядани от Мойсей, а са били само предания на неизвестни старци, е бил още по-опасен, тъй като е бил проява на онова лъжеучение, което по-късно юдействащите лъжеучители са разпространявали с такава сила и което е било готово да поиска задължителност на целия юдаизъм, с неговото обрязване и обичаи, като условие за влизане в християнството.