Продължение на беседата "За тайнството на Светата Троица, на човека и света"
На опелото Църквата пее: „Начало на съществуването и на ипостаста ми стана Твоето сътворително повеление.“ Началото на моето битие и на моята ипостас, на моята действителна същност, не е това тяло. Това тяло е отговорът, сътвореният отговор на зова, който си ми отправил: „Ела, обичам те“, и моето „да“ е това тяло. То обаче, понеже е тварно, има начало и край, докато Твоят зов няма нито начало, нито край. Когато казвам „да“, моето „да“ е онова „амин“, за което говори апостол Павел към Бога, и това „амин“ се изпълнява чрез съзнателното приемане на смъртта. Предавам се на смъртта, казвайки: „Да, вземи ме, сега вече съществувам само за Теб.“
Затова Църквата празнува този триумф над индивидуалността – т.е. влизането в начина на съществуване на Лицата на Светата Троица. И как го празнуваме това? Отново с човешки език. Нищо в Църквата не е извън реалността, не е абстракция или умозрение. Отново – с Пасхалната вечеря. Всяка неделя за нас е Пасха. Всяка неделя се събираме на тази Трапеза, приемаме храна – тоест онова, което е необходимо за живота ни. Защото човек, бидейки тварен, не може да живее без хляб, без храна и без питие.