Продължение на беседата "За тайнството на Светата Троица, на човека и света"

На опелото Църквата пее: „Начало на съществуването и на ипостаста ми стана Твоето сътворително повеление.“ Началото на моето битие и на моята ипостас, на моята действителна същност, не е това тяло. Това тяло е отговорът, сътвореният отговор на зова, който си ми отправил: „Ела, обичам те“, и моето „да“ е това тяло. То обаче, понеже е тварно, има начало и край, докато Твоят зов няма нито начало, нито край. Когато казвам „да“, моето „да“ е онова „амин“, за което говори апостол Павел към Бога, и това „амин“ се изпълнява чрез съзнателното приемане на смъртта. Предавам се на смъртта, казвайки: „Да, вземи ме, сега вече съществувам само за Теб.“

Затова Църквата празнува този триумф над индивидуалността – т.е. влизането в начина на съществуване на Лицата на Светата Троица. И как го празнуваме това? Отново с човешки език. Нищо в Църквата не е извън реалността, не е абстракция или умозрение. Отново – с Пасхалната вечеря. Всяка неделя за нас е Пасха. Всяка неделя се събираме на тази Трапеза, приемаме храна – тоест онова, което е необходимо за живота ни. Защото човек, бидейки тварен, не може да живее без хляб, без храна и без питие.

Деяния на апостолите, глава 18. Апостол Павел в Коринт (1–17). Отпътуването му през Ефес към Йерусалим (18–23). Начало на третото апостолско пътуване (22–23). Аполос от Александрия (24–28)

Деян. 18:1. След това Павел остави Атина и дойде в Коринт;

“Коринт” е един от най-известните градове в древността, голям търговски и богат град, на провлака между Егейско и Йонийско море, с две пристанища от източната и западната страна, по онова време седалище на римския управител, проконсул.

Деян. 18:2.  и, като намери един иудеин, на име Акила, родом от Понт, дошъл наскоро от Италия с жена си Прискила (защото Клавдий бе заповядал да напуснат Рим всички иудеи), дойде при тях;

“иудеин”. Този юдеин, на име Акила, и съпругата му Прискила вероятно все още не са били просветени с Христовата вяра и Павел остава при тях не защото са повярвали, а заради общия занаят. Вероятно всички скоро са били обърнати от апостола към християнството (вж. Деян. 18:26)

Известният гръцки философ Христос Янарас (1935 - 2024) разговаря със Западно-американския епископ Максим Василиевич (Сръбска патриаршия), в манастира Escondido в Калифорния, за тайната на Светата Троица, преобразяващата природа на любовта и дълбокия смисъл на свободата. Записът е от 2010 г.

Мисля, че според човешката мисъл, според начина, по който човешкият ум е устроен да функционира, съединение или единство означава съжителството, съвместното съществуване на три неща, на три индивидуалности. Бих се осмелил да кажа, че за първи път в човешката история в последните десетилетия, от началото на 20-ти век,  квантовата физика ни създаде необходимостта да говорим за съществуващи неща, които са индивидуални, но същевременно и не са. Вероятно сте чували за онзи експеримент, когато един фотон влиза в измервателен уред и после излиза едновременно от два изхода на уреда. Той е и тук, и там. Ако във физиката можем да приемем, макар че по-скоро не можем, а просто математически го отбелязваме, едно присъствие, което е освободено от пространството, то много по-трудно е да схванем, че в случая с Бога Църквата живее чрез своя опит реалността на три битиета, които не са три индивидуалности. 

Това са три различни битиета, които обаче не представляват три части, три отсечени къса, три отделни неща, както бихме ги нарекли на човешки език. Затова смятам, че тук има нещо повече от просто езикова точност – бих казал, че това е откровение: фактът, че още от самото начало на живота на Църквата, тя говори за Триединия Бог с имената Отец, Син и Дух.

Доклад, изнесен от Пергамски митрополит Йоан (Зизиулас) на всеправославния семинар „Старецът Софроний – богословът на нетварната светлина“, организиран от Ватопедския манастир и Института „Св. Максим Грек“ и проведен на 19-21 октомври 2007 г. в Атина.

Не е лесно човек да говори за този велик дар, който Господ е дал на Своята Църква – блажения старец Софроний, особено когато човек е имал, както говорещият, безценната привилегия да познава лично тази велика свята личност, да бъде духовно наставляван от неговите съвети, да се наведе под неговия епитрахил и с негова помощ да взема най-трудните и важни решения в живота си. Трудността не се крие толкова в това, че личната връзка и благодарността може да замъглят обективната истина, тъй като вече е общо прието признанието за духовното излъчване на великия старец. Трудността е в това, че богословието на този почитан старец е плод на негов личен опит, и е трудно за някой, който не притежава такъв опит, да го представи.

В днешно време сме залети от печатни издания, които описват духовни преживявания; всички вече говорят за духовност, сякаш тя е нещо, което може да бъде изложено обективно, без човек сам да го преживява. А в миналото дори онези, които наистина са преживявали тези духовни състояния, не ги правеха достояние на обществото – още по-малко пък онези, които не ги живеят, говореха за тях.

Деян. 17:1. Като минаха през Амфипол и Аполония, дойдоха в Солун, дето имаше юдейска синагога.

Амфипол е атинска колония, по това време главен град на първата област на Македония, на река Стримон (Струма), на югозапад от Филипи.

Аполония е малък град на югозапад от Амфипол, причислен тогава към македонската провинция Мигдония.

Тесалоника или Солун е главен град на втората област на Македония, при Термейския залив на Егейско море, седалище на римския претор, търговски и гъсто населен град. Евреите тук били многобройни, имало и синагога.

Деян. 17:2. Павел, по своя обичай, влезе при юдеите и три съботи наред им говореше от Писанията,

„по своя обичай.“ Където и да отивал да проповядва, Павел се обръщал първо към юдеите, а после към езичниците (срв. Деян. 13:46, 14 гл. и др.).

„Влезе при юдеите“, т.е. в синагогата.