Литургически Църквата обгражда с две недели празника Въздвижение на Кръста Господен. С това тя цели в неделята, предшестваща празника, да подготви вярващите и да наблегне върху смисъла на празника в последващата го неделя. В двете недели около празника на Въздвижение на Честния Кръст Църквата ни прочита два текста: първият е от Eвангелие според св. ев. Йоан, а вторият – от Eвангелие според св. ев. Марк. Въпреки привидното противоречие в думите на двата евангелски текста, техният смисъл разкрива значението на Кръста в живота на Църквата и вярващите в нея.

Първият евангелски Йоанов текст е взет от втората част на разговора с Никодим, за който се споменава в Глава 3 на ев. Йоан (3:1-12, 13-21). В него Иисус напомня на Никодим за едно от чудесата на Стария Завет. Той прави паралел между спасението чрез Кръста и чудото с медната змия, което извършил св. прор. Моисей по заповед от Бога, като я издигнал на дърво, за да изцелява от отровата на змиите, уязвили лагера на евреите, напуснали Египет (Чис. 21:4-9).

Бог уважава човешката свобода

Самоотричането е освобождаване от егоизма за придобиване на смирена и безстрастна любов

Днешното евангелие ни учи, че за да бъде Христов ученик или последовател човек трябва да култивира в себе си самоотричането. Какво означава това? Дали означава отричане от себе си разбирано като деперсонализиране? Съвсем не!

В духовен смисъл самоотричането, което Спасителят Иисус Христос иска от човека не означава деперсонализиране, а обновяване на личността, промяна на начина на битието и живота, т.е. повече да не живеем егоистично, само с мисълта за себе си, но първо да мислим за Бога, Извора на нашия живот, и за хората, които се нуждаят от нашата смирена любов: родители, братя, съседи, бедни хора, болни, страдащи. С други думи, самоотричането означава отказ от егоистично и страстно самолюбие, за придобиване смирена и свята любов към Бога и нашите ближни.

Нашата света Православна църква чества на 14 септември празника на Въздигане на честния и животворящ Кръст Господен. Почитта, отдавана на Кръста, не е почит към дървото на Кръста, а към Този, Който е разпнат върху него, и е изповядване на станалото чрез Кръста спасение.

Църквата е отредила този празничен ден да бъде ден на пълен пост независимо от деня, в който се пада той. Това е в израз на вярата ни в спасението, с което сме се сподобили чрез Кръста.

На 8 септември отпразнувахме Рождеството на Пресвета Богородица и началото на сбъдването на обещанието Господне за спасението на човека. А на 14 септември ще отпразнуваме и честваме Въздвижението на Кръста, чрез който се сбъдна човешкото спасение, когато Господ простря върху му Своите ръце. Поради значението на това спасително дело Църквата е определила неделята, предшестваща празника, както и неделята след него за възпоменаване на светия Кръст. Затова в тези две недели се четат текстове, които са свързани с разпятието. А като далечна подготовка за празника Църквата започна да насочва вярващите към него четиридесет дни преди това: от празника Преображение Господне пеем катавасиите за Кръстовден.

Евангелието на 14 Неделя след Петдесетница съдържа няколко поучения, отнасящи се до тайнството на спасението на света в Господ Иисус Христос, тайнството на Църквата и на християнския живот. Царят, който направил сватба на сина си е Самият Бог-Отец. Царският Син е Господ Иисус Христос. Сватбата е Царството Божие. Невестата е Църквата, т.е. множеството хора призвани към спасение, които отговарят с готовност на призива и чрез Кръщение се обличат в сватбената дреха на вярата и на християнския живот.

Евангелието първо ни разказва метафорично за призоваването на евреите към спасение, при които Бог е изпратил Своите служители, пророци и благовестители за идването на Христос (Месия) в света. Мнозина от призваните не отговорили на призива. Едни мотивирали отсъствието си с грижа за нивата, други с търговията. Били са значи твърде привързани към печалбата на преходното и не намирали време за спечелването на непреходните или вечни блага.

А други дори отговорили с враждебност, подигравайки и убивайки царските служители. Тези служители са пророците, които са били умъртвявани с камъни, рязани с трион, прогонвани в пустинни места, далеч от света.

След като Бог завършил подготвянето на света за човека, който възнамерявал да създаде, Той взел пръст от земята и направил от нея тяло, а след това вдъхнал в него от Светия Свой Дух жизнено дихание. Когато Бог създал човека, Той му дарувал две природи: телесна и духовна. Всичко това не било безцелно.

Преди падението си, човекът живеел според вдъхнатия му Божий Дух, тоест според благодатта на Светия Дух. Той не живеел според плътта си, нито се грижел за това, какво ще яде и какво ще пие, както и не осъзнавал, че е гол. Следователно човек не отдавал никакво значение на своето тяло преди падението си, но възлагал цялата си надежда единствено и само на Бога. Човекът останал в това състояние докато змията не прелъстила Ева, изкушавайки я и възползвайки се от свободата, която Бог дарувал на човешкия род, когато му вдъхнал жизнено дихание. Бог вдъхнал в човека от Своя Дух и той станал жив, а змията вдъхнала в него от своята отрова, прелъстявайки го и той умрял.