Проповед върху Марк 2:1-12 (за изцеряването на разслабения в Капернаум)

"Като видя вярата им" и "Иисус, веднага като узна с духа Си, че размишляват тъй в себе си" са две кратки части от литургийното евангелско четиво за втората неделя на Великия пост, които ни срещат с Иисус. Първото изречение говори за една плодотворна среща с Иисус, в случая - на четиримата приятели и парализирания, когото донесли при Него. Тази среща дала плодове на покаяние, здраве, надежда и възхвала на Бога от мнозинството присъстващи. Докато втората част ни представя срещата на Иисус с книжниците, обвиняващи Го в богохулство, защото опростил греховете на парализирания. Това е безмълвна среща, която разкрива безплодието на нашата оценка на Божието дело чрез ограничените средства на знанието, разсъдъка и разбирането за собствена праведност.

Венецът на първата седмица от св. Четиридесетница е Неделя на православието. Постният триод указва, че трябва да се направи шествие със св. икони в храма и около него в края на утринната, когато се четат решенията на Седмия вселенски събор, свикан в гр. Никея през 787 г. Шествието се извършва, за да си припомним възстановяването на употребата на иконите в храмовете, случило се в първата неделя от Великия пост през 842 г., по времето на имп. Теодора. Тя е изпълнила решенията на споменатия събор и е сложила край на иконоборството, което минава през два етапа: първият от 726 г. до 787 г., а вторият – от 812 г. до 842 г.

Неделята, предшестваща светия Велик 40-дневен пост, се нарича Неделя на прошката. Това е така, защото в този ден Църквата два пъти поставя темата за прошката. Сутринта на Литургията се чете евангелският текст от Мат. 6:14-21, който започва с думите на Господ Иисус: „Ако простите на човеците съгрешенията им, и вам ще прости Небесният ви Отец“. А вечерта на вечерното богослужение започват великопостните песнопения и по традиция правим три дълбоки поклона, като всеки иска прошка от всички присъстващи в храма. Това се нарича взаимно опрощение.

На този ден Църквата възпоменава изгонването на Адам от рая в резултат от нарушението на Божията заповед към него да не яде от дървото за познаването на добро и зло. На пръв поглед причината за това възпоминание изглежда ясна, защото заповедта, която Адам не е спазил, е заповед за „пост“. А ние днес се намираме пред вратите на един друг пост и затова Църквата ни поощрява да спазим заповедта за въздържание, за да не загубим, подобно на Адам, Божията благодат. Защото църковните отци, утвърдили се в поста и молитвата, знаят какво значение има постът и какви са духовните му ползи, и от какво ще се лиши този, който не го практикува.

В тази неделя, трета по ред сред неделите от Триода, и преди последната подготвителна седмица за Великия пост Църквата представя на вярващите образа на Бог - справедливия Съдия, а в предишните две седмици видяхме Бог, Който приема покаянието на смирените грешници в притчите за митаря и фарисея и за блудния син.

За това говори и текстът на днешния неделен синаксар: "Тази притча е поставена от божествените отци след предишните две притчи, за да може човек, като види споменатото в тях Божие милосърдие, да не прекара живота в леност, казвайки, че Бог е милосърден и човеколюбец и, когато се откажа от греха, всичко лесно мога да направя“. Бог се обръща към "твърдите в небрежността и нерадението", за да ги подбуди към добродетел.

От друга страна, Страшният съд тази неделя се споменава, след като са били поменати мъртвите в съботния ден на Задушница.

Проповед за Месопустна неделя

„Елате вие, благословените от Моя Отец, наследете царството, приготвено за вас от сътворението на света…"
(Мат. 25:34)

В днешния евангелски откъс чухме притчата за Всеобщия съд или за Божия съд (Мат. 25:31-46).

Тази притча се чете седмица преди Великия пост, когато Църквата ни призовава да проверим себе си, своята съвест, своя живот чрез цялата пълнота на християнското благовестие, т. е. на Христовото учение и по възможност да се върнем към главното, към самата сърцевина на това спасително учение.

Много често се казва, че главното в религията са обредите и обичаите, красотата на богослужението и подобни други външни неща. Но Христовата притча за последния всеобщ съд ни разкрива, че всичко това ще бъде безплодно и ненужно, ще бъде празно и мъртво християнство, ако не бъде основано върху любовта и ако не води до любов.