Какво да сторим за нашите починали роднини и приятели? Това е един от най-често задаваните въпроси. Свещениците наистина се уморяват да повтарят ясните православни отговори и в крайна сметка да установяват, че няма чуваемост. В душите на голяма част от нашите съвременници дяволът уютно си е свил гнездо. Негов съработник е страхът. На тази основа разцъфтява всякакво противно суеверие. Добре, казват такива хора, ще викнем свещеника да изпълни православния канон, но ще се подсигурим и ще изпълним и древните нелогични и нелепи езически ритуали, дошли до нас чрез „бабешкото“ предание: покриване с кърпи на огледала и телевизори в къщата на покойника, забиване пирон през керемида в дюшемето, усукване бял и червен конец, откъсване главата на жив петел над гроба, зидане на гробове във фараонски стил, оборудвани с телевизори, легла и гардероби и т.н. На самия гроб пък се забучват вилици, лъжици, цигари, „преливат” с ракия, бира, кока-кола… Безброй са глупавите неща, които се вършат по гробовете. Да вършиш такива безумия след 11 века Православие по твоите земи е безкрайно тъжно. Но за бесовете това е забавление, те използват хорската мъка и си устройват своеобразен цирк, като се надсмиват на човешките суеверия.

Шеста неделя след Пасха – на слепия

Осъждането е поради това, че светлината дойде на света, но хората обикнаха мрака повече от светлината, понеже делата им бяха лоши. И всеки, който прави зло, мрази светлината и не отива към светлината, за да не се открият делата му, понеже са лоши. (Йоан 3:19-20).

Възлюбеният Йоан повече от всички Христови ученици разсъждава по темата за светлината. Именно отношението към светлината е решаващият фактор, който ще определи и вечната участ на всеки човек.

„Светлината дойде на света…“. Имало е време, когато светлината е била оскъдна. Времето на Стария Завет. Израил е бил една запалена от Бога свещ, а отделни пламъчета са припламвали и сред езическите народи, чрез някои гръцки философи като Платон и Сократ. Малка светлинка – малка отговорност. От езичниците ще се изисква по-малко, а „от всеки, на когото е дадено много, много и ще се иска“ (Лука 12:48). А както знаем, дори след изгрева на слънцето остават заслони и сенчести места, в които лъчите не проникват веднага.

Какъв радостен възглас се изтръгва от устата на хората, от рождение седящи в тъмна пещера и лишени от светлина, когато някой, отваряйки мрачното им жилище, вкара в него живителните лъчи на слънцето и след това ги изведе на свобода!

Същото чувство на благодарност трябва да изпитваме към светите братя Кирил и Методий.

За „седящите в страната и сянката смъртна“ (Мат. 4:16) на езичеството славянски племена те донесоха светлината на истината на Христовата вяра.

На ония, които не знаят за Царството небесно, те възвестиха за него и посочиха пътя към него.

Слугите на лъжливите езически богове те направиха служители на Истинния Бог!

Живеещите в нечестие и груби нрави те научиха да обичат доброто и правдата, показаха им превъзходството на добродетелта, „очистиха чувствата им“ и ги направиха благочестиви и нравствени.

Откъси от проповеди и изказвания на новопреставения бивш Гродненски архиепископ Артемий, йерарх на Беларуската църква, който почина на 22 април т. г. През 2021 г. той беше принудително отстранен от катедрата си заради осъждане на насилието в Беларус.

За нашето християнство

Палим свещи, прочитаме целия Молитвеник, за да е „всичко наред“. Цялата тази атрибутика, изпълнението на всички тези предписания се възприема от нас като своеобразна гаранция за сигурност срещу житейските проблеми.

Това е много успокояващо, дори бих казал приспиващо. Съвестта ни заспива под звуците на тези елейни песнопения и забравя, че християнството е постоянно напрежение, постоянна работа върху себе си, за която никой външен няма да те похвали.

Трябва да се направи нещо в тази ситуация. Разбира се, не може да се кръстим втори път, нито да се родим втори път. Но има реанимация, когато човек се намира в критична ситуация между живота и смъртта и поради бързите действия на лекарите той се връща в нормално състояние.

*   *   *

Много миряни са забравили, че Църквата е нещо повече от „ритуално бюро“ и че всички онези неща, за които така усърдно поставяме свещи – здраве, благополучие, пари, успех и др. – нито едно от тези неща няма стойност за християнина и нито едно от тези неща не ни е обещано от Христос.

Втора неделя след Пасха – Томина

Въпросът за вярата и съмнението е кардинален за всеки човек. Преди всичко нека уточним, че съмнението не е антипод на вярата, такъв антипод е неверието. Съмнението е болест на вярата, то стои някъде между вярата и неверието или, по-точно казано, не стои, а се люшка между тях. Често прибързано го прикачваме към някой от тези полюси, какъвто е случаят с апостол Тома, който влязъл в световната история с прозвището „Неверни”.

Тома не бил сред другите ученици на Христос, когато Той им се явил след Своето Възкресение. От евангелския текст не ни е известно по какви причини апостолът е отсъствал. Възможно е да е бил дотолкова сломен от целия ужас на случващото се с Учителя, че напълно да се е изолирал и за известно време дори да е отказвал общуване с други хора. Хора като него, с критичен и аналитичен ум, по-бързо схващат дълбочината на проблема. Всички негови надежди и идеали сякаш останали зад огромния камък, закриващ входа на пещерата – гроба на Разпнатия. В своята самота апостолът се опитвал да осмисли последствията от този неочакван развой на събитията. И когато накрая се събрал отново с апостолите, на техния разказ за срещата с възкръсналия Учител той поискал непоклатимо доказателство, за да продължи напред: „Ако не видя на ръцете Му белега от гвоздеите и не туря пръста си в раните от гвоздеите, и не туря ръката си в ребрата Му, няма да повярвам“ (Иоан 20:25).