Днешното Евангелие разказва за това как Христос трябва да пострада, как ще бъде оплют, хулен и убит и как трябва да Го приемем – Него, в Неговите страдания, в Неговата смърт, и какво място да заемем, вярвайки в Него. Или, с други думи казано, днешното Евангелие е за това, какви трябва да бъдем ние като християни и какво е християнският живот.

Когато учениците чуха, че Той трябва да пострада и Той сам лично им каза, че ще бъде убит, двама от тях, Зеведеевите синове, поискаха да пият от чашата, от която Той ще пие, и да се кръстят с кръщението, с което Той ще се кръсти. А това означава: „Вие, като Мои ученици и последователи, ако сте верни докрай, ако наистина сте направили този избор и сте повярвали в Мене и искате да вървите след Мене, няма как да имате друг живот, освен Моя, и няма как да не пиете от чашата, от която Аз ще пия“. Но те поискаха нещо повече от това: те поискаха да седнат от дясната Му страна в Неговото царство като „първи министри“, в буквалния смисъл на думата, и на това Христос им казва: „Но да седнете отдясно и отляво на Мене в Моето царство, не зависи от Мене. Това решава Моят и нашият небесен Отец“. И знаете ли защо им го каза? Защото, за да вървиш след Христос и да си Негов последовател, това трябва да е дотолкова искрено, че да не очакваш някаква награда за него.

Днес е поредната неделя, братя и сестри, за нашата подготовка към Великия пост и тя е посветена на Страшния съд.

На Страшния съд Христос ще гледа нашето сърце и любовта е тази, която ще определи битието ни във вечността. Той ще ни съди и ще гледа дали сме имали любов – към ближния, един към друг, дали сме обикнали Неговата правда. И когато любовта я няма или тя не е най-главното, което търсим, или когато не се справяме в живота си и при липса на любовта губим своето единство и придобиваме омраза, тогава нашето християнство е под голям въпрос.

Както знаете, тези дни се случи най-страшното – това, което никой никога не е очаквал. И страшно е не само защото един народ тръгна против друг народ, а защото тези два народа, както каза Киевският митрополит, са кръстени от един купел, т. е. са братя в Христа. И страшно е, че те не намериха сили, не намериха воля, не намериха търпение, чрез които да се помирят, без да воюват. Това е най-тежкият грях, който може да се случи между нас християните. И ние виждаме това не само сега в Украйна, а и в своите лични отношения – когато любовта не е водещата сила. И всякакви наши претенции, че ние сме православни християнски народи, свидетелите на Божията правда, са нищожни. Защото ако някой казва, че Бог не е в силата, а в правдата, то той трябва да знае, че правдата на Бога е Неговата любов.

Много често и най-вече днес, напоследък, всред нас слабо личи вярата ни. Тя някак си се явява безплодна. Виждаме се загрижени, тревожни, сломени от внезапната загуба на близки хора. Тяхната кончина се понася в медийния ефир, в интернет пространството… Всички заговарят за нея. Броят починалите и ги съобщават всеки ден. Това се превърна в ежедневие.

До мене всичко това стига като хорска мълва, тъй като не гледам телевизия, не слушам радио (освен музика) и не следя новини в интернет. Но въпреки това зная за тези трагедии. Колко силен е отзвукът!

Един неделен ден старецът Паисий, по времето, когато живееше още в килията на честнѝя Кръст, отиде да се черкува в един манастир. След неделната трапеза поиска да вземе със себе си малко сухари, какъвто беше обичаят по онова време – манастирите да дават сухари на минаващите аскети. Пекарят обаче беше отишъл да си почива и докато го извикат старецът Паисий чакал пред пекарната на манастира. Тогава един монах решил да се пошегува с него и му казал:

„Я ми кажи, ако сега се появи пекарят, току-що събуден и кисел, и ти каже „Разкарай се ти и сухарите ти“, какво ще направиш?“.

„Е, какво да направя? – отговорил старецът, повдигайки рамене. – Монахът е като кучето – хвърляш му къшей хляб, клати с признателност опашка. Ритнеш го, подвива опашка и бяга. Нали е куче, така му се полага“.

Друг път един румънски аскет, който носеше на плещите си годините на почти цял век, ни каза: „Монахът е куче. Хвърлиш му камък, бяга. Галиш го – о, о! – и кучето се чувства добре“.

И от други духовни личности сме чували подобни неща. Сетихме се за тези аскети, слушайки днес тази невероятна жена, хананейката (Мат. 15:21-28), да изповядва същото за себе си: „Да, Господи, и аз съм псе, и аз съм куче“.

Световната история е съхранила спомени за големи военни битки, спечелени от гениални пълководци – Александър Велики, Юлий Цезар, Наполеон, Нелсън, Суворов, Кутузов и редица други. Техните имена продължават да отекват през вековете, но звукът от този екот е ограничен само до училищните стаи и тесните академични среди.

Днес ще се спрем на една друга битка, съвсем различна по характер. Тя не е част от светската история, а от свещената история. В тази странна битка не пострада нито един човек, напротив – имаше само печеливши. Най-големият победител в нея беше един нисък човек – Закхей. Богат материално, но в очите на своите сънародници „малък“ – не само на ръст, но и на патриотизъм, на морал.

За тази битка няма да има любопитен въпрос в никое телевизионно шоу. Но за нея всяка година слушат хиляди и милиони хора в църквите по цял свят.

Това е битката за душата на Закхей. Защото има един велик Бог, Който води битка за всяка една душа, независимо колко дълбоко е затънала тя в тинята на греха.