В продължение на целия пасхален период Църквата ни представя на св. Литургия евангелски текстове, чрез които ни показва действието на Възкресението Господне в самите нас. Затова тя е постановила в четвъртата неделя след Пасха да се чете текстът от Евангелието, в който се говори за изцеряването на парализирания при Витезда (Иоан 5:1-15). Този човек в продължение на тридесет и осем години не намерил никой, който да го спусне във водата на къпалнята след раздвижването на водата ѝ от ангела, за да се изцери. След страданията и търпението, които понесъл парализираният, непременно е трябвало да последва възкресение, което да промени живота му и затова дошъл Господ, Който го попитал дали иска да се изцери и го излекувал.

Христос задал на парализирания въпрос, който изглеждал прост, но той всъщност изразявал загрижеността на непознатия, идващ от Галилея в Юдея Учител. Господ попитал човека: „Искаш ли да оздравееш?“. Парализираният не отговорил нито с отрицание, нито с потвърждение, а казал: „Господине, нямам си човек, който да ме спусне в къпалнята, кога се раздвижи водата; когато пък аз дойда, друг слиза преди мене“. Болният се оплакал от това, че нямал приятели, които да му помогнат. Дори тези, които получили изцерение преди него, били заети със своите близки и приятели и никой не му обръщал внимание. Той също така се оплакал и от своята неспособност да се конкурира с другите, за да се спусне пръв в къпалнята, тъй като мнозина го изпреварвали.

Търсенето на Христос и копнежът към Него е в основата на призванието на жените-мироносици и тяхното бързане сутринта рано да отидат на новия гроб, в който бил „положен“ Христос. Мироносиците се запътили към гроба на Животодавеца Христос, като избързали в много ранната сутрин без да се страхуват от юдейската стража и да се интересуват от това, че Този, към Когото е бил устремен техният копнеж, е умрял с най-позорна смърт – бил е осъден и е увиснал на дърво, между двама разбойници.

Тялото на Господ е нямало нужда от погребално миро, защото Той е Този, Който е победил смъртта и Който дарява живот на света. Но светите жени-мироносици, като купили мирото и пристигнали рано на гроба преди появата на първите слънчеви лъчи, презирайки всякакъв страх от юдеите и от пазещите гроба войници, показали своето достойнство за божественото посещение. Те доказали чрез своя опит на сърдечна преданост към Господ, че заслужават да узнаят благата радостна вест за Възкресението.

Да приемем Възкресението не е лесно, тъй като това изисква от нас вяра, отношение и поведение, които изразяват неговата действаща в нас истина. Това виждаме в опита на ап. Тома, както повествува св. ев. Йоан. Възкресението трябва да промени нашия мироглед и начин на живот, да преразгледаме нашата вяра през призмата на Възкресението, за да си възвърнем автентичния поглед към живота и неговия Създател и Изкупител.

Личността на Тома се разкрива пред нас, когато той се обръща към уплашените от последното възлизане на Господа в Йерусалим ученици с прибързаните си думи: „Да идем и ние да умрем с него“ (Иоан 11:16). След това го чухме да изразява своето неразбиране на думите Господни за многото обиталища подготвени на небето, които Христос изрича на прага на Неговите страсти. Тогава Тома възкликва: „Господи, не знаем къде отиваш; и как можем да знаем пътя?“ (Иоан 14:5). И, накрая, чуваме думите му във възкресното утро: „ако не видя на ръцете Му белега от гвоздеите, и не туря пръста си в раните от гвоздеите, и не туря ръката си в ребрата Му, няма да повярвам“ (Иоан 20:25).

Христовият тържествен вход в Йерусалим започнал като „забулен в тайнственост“, но по-късно тържествеността, която съпровождала входа на Този Цар, изчезнала. Вместо традиционния възглас, който народите отправят към своите царе: „Да живее!“, от гърлата на евреите се надигнал възгласът: „Разпни Го!“.

Този Цар избрал необичаен начин да влезе в Своето царство, тъй като липсвали традиционните при такива случаи демонстрации на мощ, сила, величие и царско превъзходство. Този Цар не водел със Себе си поданици, над които да се възцари, защото издигнал като условие на Своето царуване изискването: „Ако някой иска да върви след Мене...“ (Мат. 16:24). Това е много необичайно! Ако разсъждаваме по човешки, това може да ни изглежда нелепо, но Този Цар знае „що има в човека“ (Иоан 2:25) и Той „дойде, за да спаси погиналото“ (Мат. 11:18). Неговото царство се състои от погиналите, които са намерили в Негово лице Спасител и са повярвали в Него.

Господ възлиза Сам към Йерусалим, защото тези, които са с Него, учениците Му, не са на Негова страна, въпреки че Го придружават. Това ли е естеството на чашата, за която Христос говори на Своите ученици в евангелието от петата неделя на Великия пост? Дали това, което Христос изразявава, когато съзерцава отдалече Йерусалим, когато гледа нашите градове и цивилизация, а оттук – нашия дом, енория и църква, не е Неговият плач за тях, защото чедата ѝ не искат Той да ги събере така, „както кокошка събира пилците си под крилете“ (Мат. 23:27)? Това изразява естестеството на тази чаша, която е също жребие на всеки свещеник, пастир или наставник в Църквата.