Проповед за Пета неделя след неделя подир Въздвижение

В последните години притчата за богаташа и бедния Лазар стана особено актуална за България. Причината е, че у нас почти изчезна средната класа. В книгата Притчи четем една молитва на пророк Агур, която за себе си наричам молитва за средната класа: „Отдалечавай от мене измамата и лъжата, не ми давай беднотия и богатство. Храни ме с хляба, който ми се полага, та да не би да се преситя, да се отрека от Тебе и да кажа: „Кой е Господ?“; да не би да обеднея, да започна да крада и да оскверня името на своя Бог“ (Притч. 30:8-9).

Богатството и бедността са две крайни състояния, опасни за вечното спасение. По-опасно обаче е първото и днешното евангелско четиво (Лука 16:19-31) ясно го потвърждава. В притчата са представени двама души, единият от богатата прослойка, другият – от най-окаяните и нисшите. Господ подчертава крайностите в техния външен вид (пурпур и скъп лен тук – струпеи там) и тяхната храна (богата трапеза – трохи). Не е изненадващо, че бедният умира пръв. Богатите винаги имат повече възможности за здравни грижи. Но дългият живот не винаги е белег за Божието благоволение към някого, а често е израз на Божието дълготърпение към него. Но и богатите не векуват. Смъртта, казват, е великият изравнител. Но и това е относително. Равенството е само в това, че телата и на двамата отиват на едно и също място – в земната пръст. Оттук нататък започва голямото раздалечаване.

В Послание до римляни на св. апостол Павел четем велики думи, които трябва да бъдат положени в основата на живота на всеки християнин: „… любовта е изпълнение на закона“ (Рим. 13:10).

В Първо послание до коринтяни на същия апостол пък четем велик завет, който ни е даден: „Стремете се към любовта…“ (1 Кор. 14:1).

Как следва да разбираме тези думи на големия учител на народите? Те изискват двояко разбиране: чрез изпълнение на Христовите заповеди ние трябва да достигнем такава чистота на сърцето, че да бъде то вместилище на любов към всички хора. А, от друга страна, трябва да станем достойни за любовта на нашите ближни към нас.

В Първо съборно послание на св. апостол Йоан Богослов намираме и обосновка на завета за придобиване на любов: „… който не люби брата си, когото е видял, как може да люби Бога, Когото не е видял?“ (1 Иоан. 4:20).

„Тогава Иисус рече на учениците Си: ако някой иска да върви след Мене, нека се отрече от себе си, да вземе кръста си и Ме последва…“ (Мат. 16:24).

„Вземи кръста си“ – казва Иисус Христос. Той не казва: създай, направи си кръст. Божият Син също не е избирал и не е правил Кръст за Себе Си, не е увеличавал тежестта му, а доброволно е приел онзи, който Му е бил предопределен от небесния Отец.

Но какви са тези кръстове, които се изпращат или се дават на християните? Приличат ли те на Христовия Кръст? Не, по заслугите на Христос те са видоизменени, облекчени, смалени. Сега те са вътрешни… Затова мнозина християни ги забравят, отхвърлят ги от себе си, дори не ги виждат и не ги забелязват. Или те така са се сраснали с телата ни, че някои от нас не ги и усещат?

Погледнете колко хора има, които са външно щастливи, безгрижни, увлечени от земните радости, младостта, красотата, богатството или от страстите и самодоволството си! Къде са техните кръстове? Разбираемо е, че мнозина се съмняват след това в необходимостта да носят своя кръст, когато е възможно и изобщо да не го вземат. Не е ли обаче това самоизмама?

Проповед за първия учебен ден

Скъпи приятели, днес е 1 септември, специален ден, в който нашите деца и внуци тръгват на училище. Днес бих искал да ви говоря за образованието и да се опитаме заедно да разберем: а какъв е изобщо смисълът на образованието? И вероятно бих започнал с Евангелието и с това как и на какво учи Спасителят Своите последователи – апостолите. Никъде в Евангелието Той не казва: „Деца, станете възрастни“ или „Деца, станете като възрастните“, а напротив – казва на възрастните: „Бъдете като децата, защото иначе няма да може да влезете в Божието царство“.

Какво обаче означава да бъдеш като дете? Ясно е, че Господ не говори за глупост или наивност, а за нещо друго, а именно – за способността да се радваш, за способността да се удивляваш. Учениците Му задават различни въпроси, а Той им казва: Погледнете птиците, погледнете цветята и може би ще откриете отговорите на въпросите си в нещо, което е точно пред очите ви. Ето това е способността на човека да се удивлява. Неслучайно Аристотел пише, че удивлението е началото на философията. А християнският път на всекиго от нас започва от деня, в който свещеникът прочита молитва над водата, в която се извършва тайнството Кръщение и тази молитва започва с думите: „Велик си, Господи, и чудни са Твоите дела, и нямаме достатъчно думи да възпеем Твоите чудеса“.

За да не започнат вярващите да проявяват малодушие от заповедите за самопожертвование и за да знаят, че след търпението следва слава и тържество, Господ се е преобразил пред учениците. Това се е случило така. Той взел трима от тях – Петър, Яков и Йоан – и тръгнал с тях на планината Тавор. Там учениците пoлегнали на тревата и заспали, а Господ се молел. По време на молитвата дрехата на Иисус Христос станала бяла като сняг, лицето Му засияло като слънце. При Него се явили пророците Илия и Моисей и разговаряли с Него за Неговия край, т. е. за страданията и смъртта Му. В това време учениците се събудили и явяването на Божията слава им се сторило толкова радостно, че чрез устата на Петър изразили желание да останат на планината. Те казали: „Господи, добре е да бъдем тука; ако искаш, да направим тук три сенника: за Тебе един, за Моисея един и един за Илия“ (Мат. 17:4).

При тези думи светъл облак изведнъж осенил апостолите и те чули думите: „Този е Моят възлюбен Син, в Когото е Моето благоволение; Него слушайте“ (Мат. 17:5). След чутото учениците от страх паднали ничком. Господ се приближил до тях и им казал: „станете и не бойте се!“. Те се изправили и не видели пред себе си никого освен Него.