В символа на вярата, който са поставили светите отци, събрали се през 325 г., се казва, че ние вярваме в Един Господ Иисус Христос. В това, че Той е Господ, тоест, че Той е Бог и Единороден Син Божий, Който няма друг Нему подобен и Който е роден от Отца преди всички векове. Вярваме, че Той е несътворен, а е съществувал винаги заедно с Бога, Своя Отец, и с Дух Свети. Затова отците Го наричат "Светлина от Светлина и Бог истинен от Бог истинен" и потвърждават, че е роден, тоест, че е дошъл от лоното на Отца, от сърцевината и същността на Бог Отец, а не е сътворен като човеците, не Го е създал Бог, нито пък някой друг.

Той е Светлина от Светлина. Както слънцето е светлина и лъчите му са светлина, така и Христос е светлината, раждаща се от Бог Отец. Това е същността на нашата вяра. Ние вярваме, че Бог дойде в света, въплъти се и умря, а когато казваме, че Той умря, ние с това казваме: вярваме, че Този, Който е бил повесен на дърво, е Бог в плът. Защото, ако Христос не беше наистина Бог, ние нямаше да сме изкупени, а щяхме да сме си все още в своите грехове, защото човек не може да изкупи човечеството.

Духовната слепота е по-тежка от телесната слепота

Евангелието от Неделя на слепия поставя в удивителен контраст милостивата Иисусова любов, която изцелява един слепороден, като му дава зрение, и мрачната завист на фарисеите, които се дразнели, когато Иисус изцерявал болни, защото привличал множество хора към Себе Си.

Целта на днешното евангелие е да посочи, че понякога по-лесно вярват в Христос и Го изповядват слепородени хора, отколкото други, които въпреки че телесно виждат, не вярват в Него. С други думи евангелието ни посочва, че по-голяма болест е неверието или духовната слепота на човека, отколкото телесната слепота, или по-лесно някой се изцерява от телесна слепота, отколкото от духовната слепота на неверието.

От началото на пасхалния период ние четем Евангелието според Йоана и биваме просвещавани чрез него в познанието на Христовата светлина, а тъкмо това евангелие е преизпълнено със слова за светлината. Тази е последната неделя от пасхалния период, а Църквата иска да завършим това добро време чрез четене за един слепец, който бива озарен от светлината, изливаща се върху него. Защото Църквата иска да ни обърне вниманието към Христос – Светлината, Който е озарението на нашите души. Защото, докато сме в греховете, ние сме слепи и се нуждаем да спрем да вършим грях, за да прозрем светлината на Спасителя. От времето на възкресението на Спасителя ние станахме победители чрез Него, радващи се на Неговото спасение.

Погледнете внимателно на цялото творение в тази благословена нощ. Светлината на свещите се отразява в цялата природа, като я разкрива напълно обновена и разхубавена. Вижте също храмовете и ще забележите същата промяна. „Църквата е целият свят и целият свят е църква, имайки небето за олтар, а украсата на земята за наос“[1] – казва св. Максим Изповедник, а св. Йоан Кронщадски ни приканва, когато влизаме в храма, „да оставим назад земята и да проникнем в земно небе, да оставим времето и да влезем във вечността“[2]. Ако светът и Църквата се причастяват с възкресната светлина, тогава Светлият празник е не само за човека, но за цялото творение. През тази нощ, изпълнена с радост, всяко същество прославя Христос Господ, чрез Когото всичко е станало (Йоан 1:3).

Благодатта на Възкресението изцелява раната на греха и тлението, но следите остават. С всяко поколение образът на този свят се променя, появяват се нови рани. Каквото някога сме познавали, днес ни се струва непознато и каквото някога сме ценели, днес ни изглежда като лишено от стойност. Да, целият свят е църква, но в степента, в която вършим присъщото на Църквата: божествените тайнства, постоянната молитва и възлюбената грижовност. Тогава, когато тези неща изчезнат, мястото на добрия ред се иззема от безредието и хаоса, непреходната красота на света вече нищо не представлява за човека и самият човек вече е изгубил дара на зрението отвъд границите на материалното.

Евангелието казва, че когато Господ възнамерявал да премине от Юдея в Галилея, е трябвало да мине през Самария. Той е могъл да мине и от изток, да заобиколи Самария, а казаното от Писанието, че Той е трябвало да мине през Самария, може да означава, че Той е трябвало да се срещне с жената-самарянка и да отиде при един народ, с който юдеите нямали сношение.

Иисус преминава тази бариера, която стояла между юдеите и самаряните, и разговоря с една чужденка, която не принадлежала към юдейския народ. Всички сме чужденци на тази земя и няма местни и неместни хора, всички гостуваме при Бога. Но след Христовото пришествие не остана чужд човек, всеки има своето право на живот и на познаване на истината. Това обявява открито Учителят. После Той преминал и още една друга бариера - че религиозните учители нямали право да говорят с жена по пътя. Иисус казал, че няма мъже, ни жени. Той накарал Своя свети ап. Павел ясно да каже: "няма вече юдеин, ни елин; няма роб, ни свободник; няма мъжки пол, ни женски; защото всички вие едно сте в Христа Иисуса" (Гал. 3:28).