Това, което най-много измъчва обичащия във връзката с възлюбения, е съпротивата, оказвана от последния срещу любовта му и срещу живата връзка, която ги свързва. Тази съпротива може да възприеме две форми: пасивна съпротива, при която възлюбеният не приема обичащия го и не признава любовта му; но съпротивата може да е действена, активна, при която възлюбеният дългосрочно се отдръпва от любещия го и по този начин целенасочено или нецеленасочено, със слово и с дело, знаейки или незнайки, дългосрочно се отдалечава от обичащия го. При пасивната съпротива човек спира своята връзка с другия, докато при активната съпротива той настоява да затвърди и да наложи своя начин на живот, избор, убеждения и представи пред другия човек. Тези две форми са две лица на една и съща монета.

Такава съпротива виждаме в евангелския текст, който разказва за изцерението на двамата бесновати в страната на гадаринците и тя се въплъщава в събитията, свързани с двамата обладани, независимо дали се изрича чрез устата им от името на бесовете или чрез това, което заявяват жителите на града. Бесноватите се обезпокоили, когато се изправили пред Христос, и Му казали: „Нима си дошъл тука да ни мъчиш?“. Докато гадаринците излезли всички, за да се срещнат с Него и Го молили „да си отиде от пределите им“ (Мат. 8:29, 34).

от Григорий, монах и презвитер, игумен на манастира Пантократор

Благослови, Отче!

Пророците впрочем всички изпратени бяха да проповядват на коравосърдечния Израил въплъщението на Единородния. А Илия и при Израил беше изпратен, и да бъде предтеча на Второто Му пришествие съхранен беше, за да проповядва, че пришествието Господне вече е пред дверите и за да предскаже измамното и коварно царство на лукавия – на антихриста, казвам, за когото Спасителят говореше на юдеите: Аз дойдох в името на Моя Отец и Ме не приемате; но ако друг дойде в свое име, него ще приемете с радост (Иоан 5:43). Илия, виделия някога Бога на Хорив в лъх от тих вятър (3 Цар. 19:12), служещ на Стария завет. И втори път в плът Го видя на планината Тавор (Мат. 17:3). А трети – очаквайки да Го види и да посрещне Съдията, идещ на облаците със слава да съди живи и мъртви (по Мат. 24:40). Илия, жителят на планината Кармил, понеже насаме говореше с Бога. Илия, който щеше да стане последният мъченик сред пророците, както Стефан стана пръв мъченик сред апостолите! Илия, изобличителят на Ахав, както Йоан – на Ирод! Илия, победителят на Йезавел, както Кръстителят – на Иродиада. (Илия), който ключове на небето постави, за да не напоява земята, както е обичайно. (Илия), който чрез молитва огън от небето направи да се спусне и гнусните свещеници с позор изпълни. По неговото слово шепата брашно на вдовицата от Сарепта не се свършваше и маслото в гърнето не намаляваше, чрез неговата молитва мъртвото ѝ дете възкръсна (по 3 Цар. 17:16) и прие жената умрелия си възкръснал, както рече премъдрият Павел (по Евр. 11:35). И понеже искате, приемам вашето желание и накратко ще разкажа за него.

Откакто Господ Иисус изля Своя Дух над учениците Си, животът на християнина започна да се заключава в нещо наподобяващо на клещи на Христос, чиито две дръжки държи Господ Иисус Христос. Първата от двете дръжки на клещите определя живота на християнина с думите на Господа, които Той изрече, когато беше на прага да напусне Своите ученици: „Аз съм светлината на света“ (Иоан 8:12), докато другата го определя с Христовото откровение: „Вие сте светлината на света“ (Мат. 5:14). А откровението е това, което чуваме по случай възпоменаването на отците от Четвъртия вселенски събор.

Образът на тези клещи обобщава библейското учение за човека като сътворен по Божи образ и призван да стане Негово подобие. Защото изречението „Аз съм светлината на света“ сочи към образа на Този, Който ни е създал, докато изречението „Вие сте светлината на света“ сочи към осъществяването на този образ у нас, т. е. към достигането от нас на това подобие.

от Григорий, монах и презвитер

Изгряха днес за нас светилата велики и незалязващи, Църквата веселящи и вселената просветляващи – Петър и Павел: на Троицата – служебната двоица избраници; на лика апостолски – върховните; на множеството ученическо – превъзходните; на тъмата – прогонителите; към светлината – предводителите; на Царството – наследниците; на Евангелието – проповедниците; на Вишния Йерусалим – гражданите, раните на Господа Иисуса по тялото си носещи, ранени от бесовете изцеляващи; лекарите, голямото разложение лекуващи; тези, които, изпратени когато бъдат като овце сред вълци, и вълчата свирепост в овча кротост превръщат; двоицата, разделена чрез телата и съединена чрез Духа, Евангелието, ревността, усърдието и образа на кончината.

Петър, камъкът на вярата, преди останалите Учителя последвалият; изоставилият лодката и Църквата поелият; захвърлилият мрежата и Евангелието разпрострелият; загърбилият морето и вселената завладелият, който, риболова като пренебрегна, човеци да лови се научи. Вървете след Мене – рече Спасителят, – и Аз ще ви направя ловци на човеци (Мат. 4:19). Петър, твърдият камък на църковната основа! Петър, най-ревностният сред апостолите, желаещият с Учителя да умре и заради това се хвалеше: Дори всички да се съблазнят, аз обаче не ще се съблазня (по Лука 14:29). Петър, който дори в двора на Каиафа с вързания Спасител влезе! Кажи ми, с колко стрели на скръбта Петровото сърце беше уязвено тогава, когато гледаше така Господа? Защото, макар и да се отрече, но по това, че Го последва, че плака след отричането си, беше явно, че е готов да умре с Учителя. Но Спасителят умишлено допусна да се случи отричането, първо, човешката немощ да покаже и да не се хвали да го поучи, и второ, да накара апостола да бъде милостив към грешащите, защото щеше да му даде предводителството на вселената и да му връчи ключовете от небесното царство. И понеже самият той беше помилван, милостив да бъде към съгрешаващите.

„Никой не може да нарече Иисуса Господ, освен чрез Духа Светаго“ (1 Кор. 12:4). Св. Йоан Дамаскин казва, че Преблагият Бог поради Своята любов и милост не понесъл благостта да е единствено Негова и затова създал човека, за да стане Негов съучастник. Човекът обаче по собствена воля отпаднал и не останал в общение и в единство с Бога. Той паднал и се отдалечил от Бога като си мислел, че може да бъде бог със собствените си способности, както му била внушила змията (Бит. 3:5). Всеблагият Бог не поискал човекът да остане отдалечен от Него. За това разказва молитвата в Литургията на св. Василий Велики: „... защото Ти, Благий, не занамери завинаги Твоето творение, което Си създал, нито забрави за делото на Своите ръце, но го посети чрез множеството видове на Твоята милостива утроба. Изпращайки пророците и извършвайки чудеса чрез ръцете на Твоите светии, угодили Ти от род в род и ни говори чрез устата на Твоите раби – пророците, и ни предизвести за бъдещето спасение, и ни дарува със Закон, който да ни помага, и ни постави ангели да ни пазят. И когато се изпълниха времената, Ти ни говорѝ чрез Самия Твой Син, чрез Когото създаде вековете. Който беше видян на земята и живя сред човеците... Той ни остави възпоменанията на спасителните Си страдания“.

Според св. Йоан Дамаскин, пред Този, Който извая човека, не е останало нищо друго, освен да се въплъти, и така Създателят стана човек по всичко, с изключение на греха, и се съедини с нашето естество. Той стана наш съпричастник в нашето нищожно естество, за да ни въздигне и да премахне от нас тлението, за да ни направи отново Негови съпричастници в Своето божество. Господ се роди от Дева Мария, кръсти се от Йоан, проповядва и направи чудеса, учѝ и работѝ, огладня, ожадня и възкреси мъртви, биде разпнат и възкръсна на третия ден, възнесе се на небето и ни обеща да ни изпрати Светия Дух. Чрез тези спасителни дела беше въздгнато нашето паднало естество и отново ни се отвориха райските врата. Св. Дамаскин казва, че Господ направи от Себе си път, и символ, и пример за нас. Следователно, ако последваме този път, ще станем чеда, наследници и сънаследници. Делото, което Господ Иисус стори, е градивното и основоположно дело за спасението. Но Този, Който осъществява това дело е Светият Дух. Как?