Академичен доклад при откриването на новата учебна година в Богословския факултет на СУ „Св. Климент Охридски“

За честванията

През 2020 г. се навършват 740 години от рождението на една от най-бележитите личности в историята на православната музикална култура – св. Йоан Кукузел, творец, протопсалт, педагог и теоретик. Предполагаемата година на раждането му е 1280-та. Св. Йоан Кукузел е наричан в ръкописите „втори извор на музиката“ и е удостояван с най-високите титли през Средновековието. Участва най-активно в създаването на репертоар, свързан с новата редакция на Йерусалимския устав и с учението на исихазма в края на 13 и през първата половина на 14 в. Канонизиран е за светец скоро след успението му. Оставя огромно творчество, което оказва влияние в развитието на цялата православна музика чак до съвременността ни. Документира се в ръкописи от 14 до 20 в. в многобройни преписи.

На следващите страници ще стане дума за създаването и дейността на Вокален квинтет[1] „Йоан Кукузел – Ангелогласният“, който от 1967 г. и до днес се стреми да възроди и да поддържа традицията на средновековната православна църковна музика.

Делото на св. Йоан Кукузел като виден средновековен композитор и изпълнител на църковна музика винаги е било живо, защото е свързано с несекващата нужда на човека от връзка с Бога по рационален и емоционален път: а) осъзнаване и изповядване на вярата в Бога и б) практикуване на тази вяра с лична молитва и обществено богослужение. А едно от изконните украшения на богослужението в източноправославната християнска традиция е тъкмо църковното акапелно пеене. Обикновено това се обяснява с мнението, че човешкият глас е най-съвършеният инструмент за прослава на Бога. Но не бива да се забравят и словата, които произнася този пеещ глас, защото те придават смисъл на музиката. Така или иначе до днес целият православен свят познава и ползва само вокалната звучност на църковната музика.[2]

Използвам за повод празника на св. Йоан Кукузел и св. Роман Сладкопевец, както и отминалия преди няколко дни събор на клиросните певци от Софийска епархия, проведен с благословението на Негово Светейшество Българския патриарх и Софийски митрополит Неофит и с подкрепата на Софийската св. митрополия. Една похвална и полезна при всички положения инициатива, която ни помогна лесно да видим това, което вече всички знаем: плачевното състояние на нещата. Проблемите на клиросните певци в БПЦ не са проблеми на клиросните певци, те са проблеми на цялата ни църква и са част от нещо по-голямо – от дългогодишно хронично боледуване на литургичния живот у нас. Това не е частен проблем с локално значение и не можем да махнем с ръка: „Да се оправят там, какво ни интересува някакво си пеене!“.

Провелият се в средата на юли в София практически семинар по източноцърковно пеене предизвика силен отзувк сред специалистите не само в църковните среди, но и сред академичните музиковеди. Предлагаме на читателите на Двери мненията на две участнички в семинара – доц. д-р Клара Мечкова, преподавател по история на музиката във Великотърновския университет, специалист по средновековна византийска музика, и Елена Каменарова, изкуствовед, които дават картина „отвътре“ на случилото се по време на гостуването на големия майстор от Истанбул (и сега от Атина) Григорий Дараваноглу.

Една от най-любопитните и интересни теми за любителите и изпълнителите на източноцърковна музика е темата за интепретацията на невмените знаци и формули. Тази тема обаче рефлектира пряко върху въпросите за стила на поднасяне и естетическото възприятие на това най-висше литургично изкуство. Традицията на източноцърковното пеене разкрива ролята на псалта като интерпретатор – сиреч тълкувател – на свещените богослужебни текстове. Основният критерий при изпълнението на това особено служение е изискването на св. ап. Павел в църква всичко да става „с приличие и ред“ (1 Кор. 14:40). „Псалтът принадлежи към нисшия чин на църковния клир – пише протопсалтът на митрополитския храм „Св. Григорий Паламà“ в Солун Захариас Пасхалидис. – Неговото дело е изключително по вид църковно послушание, тъй като е свързано с непосредствено участие в общественото богослужение. С пеенето си псалтът представлява вярващите и поради това заема специално място сред тях в храма. Освен мелодичен глас, музикална дарба и подготовка псалтът е длъжен да има благочестие и вяра. Целта на пеенето в църква не е само да се предизвика умиление в душите на вярващите, но и да се подпомогне тяхното духовно ободряване. Псалтът се явява пазител на църковната византийска музика[i] и я предава от рода в род. Това е наследство на нашите отци, което се явява съкровище на Православната църква и представлява само по себе си част от нейното Свещено Предание.[ii]