Появи се информация, засега не напълно официална, че вчера, 4 май, епископите, събрали се на Архиерейския събор на РПЦЗ в Мюнхен, са гласували за канонизацията на йеромонах Серафим Роуз. Двама от дванадесетте гласували са се въздържали. Официално съобщение засега не е направено.

У мене тази новина остави двойствено впечатление. О. Серафим беше твърде нееднозначна личност.

Юджийн Денис Роуз е роден през 1934 г. в курортния град Сан Диего. Баща му работел като пазач на стадион „Балбоа“, а по-късно заедно със съпругата си открил магазин „Karmel Korn Shop“. Родителите на Юджийн били убедени протестанти. Особено майка му, която пеела в църковния хор и често цитирала Библията. Именно тя оказала най-силно влияние върху сина си със строгостта на своята вяра. Макар с времето той да се отдалечил от протестантизма, строгостта и известната мрачна апокалиптичност във възприемането на живота останали у него.

Ираклий Гудушаури-Шиолашвили (и бъдещ католикос-патриарх Илия II) е роден на 4 януари 1933 г. в гр. Владикавказ (в онези години наричан Орджоникидзе).

Родителите му били дълбоко вярващи хора и успели да възпитат като съзнателни християни и четирите си деца, макар че времената (30-те – 40-те години) съвсем не благоприятствали това.

Детството на Ираклий съвпаднало с периода на гоненията срещу Църквата. Храмовете били затваряни, свещениците – хвърляни в затвора.

„В нашия дом често се укриваха преследвани духовници – спомня си патриарх Илия години по-късно. – Те оставаха при нас с месеци и оставяха незаличим отпечатък в моите мисли и характер… Когато идваха, събличаха расото си в друга стая. Аз тайно отивах и го обличах.“

В разказа на Достоевски „Бобок“ героят броди из гробището и чува разговорите на мъртъвците. Съзнанието не ги напуска веднага, а постепенно. И за тях това е миг на щастливо разкрепостяване от всички окови на морала.

„Дявол да го вземе, ето какво нещо е гробът! Всички ще разказваме историите си на глас и няма вече да се срамуваме... Всичко горе беше вързано с гнили въжета. Долу въжетата! Ще преживеем тези два месеца в най-безсрамна истина! Да се съблечем и оголим!“ „Да се разголим, да се разголим!“, викаха всички в един глас.

Над гробището се надигат гъсти зловонни изпарения – процесът на разложение вече е обхванал и самите души. И насред този „празник на мъртъвците“ изведнъж се чува странната, неясна дума „бобок“: „Не че е глас, а като че ли e някой до тебe: „Бобок, бобок, бобок!“ Какво е това бобок?“ Точният смисъл на думата остава неясен. Това не е дори дума, а думичка, някакво мърморене, междуметие – звук на умираща, но още тлееща душа.

Това, което говори и прави патриарх Кирил, което говорят и правят църковните пропагандисти, когато такива стават свещеници и епископи – дори в сравнение с най-активните светски пропагандисти като Кисельов, Соловьов, Симонян, е особено тежко престъпление.

Цялата новогодишна нощ гледах руски военни, които воюват в Украйна.

Това беше новогодишната празнична програма „Голубой огонек“, поканили ги бяха като почетни гости. Даваха им думата приблизително на всеки 20–30 минути и ги показваха по трима – двама мъже и една жена, обикновено медицинска сестра. Те самите разказваха или за тях разказваха какво са направили: освободили, задържали, разоръжили, пресекли, спрели и т.н. Пожелаваха им и те самите си пожелаваха – и на тези в окопите, да се върнат, близките им да ги дочакат. Всички си пожелаваха победа.

Не искам да ги оправдавам. Не изпитвам никаква злоба към тях. Виждам момчета или по-възрастни мъже, съдейки по речта им от провинцията, не особено образовани, без умения да анализират или обработват информация, да я оценяват от гледна точка на истина или лъжа, които не различават манипулативността и желанието да ги купят като пушечно месо, като убийци, продавайки им срещу това лъжата за „руския свят“, които вярват, че Русия е заплашена, че целият свят ги мрази, че всички желаят унищожението на Русия и руснаците. И че уж в Украйна воюват с нацисти…

Предлагаме ви откъс от разговора на Иля Забежинский на канал „Шестата вълна“ с прот. Андрей Кордочкин, който служи в Тилбург, Нидерландия, в храма „Преп. Порфирий Кавсокаливийски“ (Константинополска патриаршия). „Шестая волна“ е телеграм-канал, посветен на проблемите на християнската руска емиграция, напуснала Русия след нападението срещу Украйна. Всяка седмица се публикува разговор с богослови, свещеници, психолози и историци, оказали се в изгнание след 2022 г. Темата на разговора с прот. Андрей Кордочкин е „Как да живее православният човек в съвременна Русия“, като за читателите на Двери представяме частта, свързана с аскезата и духовността на преп. Порфирий Кавсокаливийски (2 декември) и нейната рецепция в Русия.

– Вие служите в град Тилбулг, Нидерландия, в храм, посветен на преп. Порфирий Кавсокавилийски (Вселенска патриаршия), който е известен и в Русия, в това число и със своите съчинения. Почитате ли го?

– Разбира се, той беше покровител на тази енория още преди аз да отида в Нидерландия. Струва ми се важно, когато покровители на енории и общини стават хора, които са живели не преди векове, но са почти наши съвременници. Такива са и о. Порфирий Кавсокаливийски, и архим. Софроний Сахаров. Неотдавна служих, например, във Варшава, в един параклис, посветен на свещеномъченика Григол Перадзе, загинал в Освиенцим през Втората световна война. Той е един от тези, да го кажем така, съвременни светци антифашисти. Беше впечатляващо.

– Спомняте ли си словесните битки, свързани с Порфирий Кавсокаливийски в първото десетилетие след 2000 г. между привържениците на Добротолюбието, Игнатий Брянчанинов и проф. Осипов и техните противници? Едните твърдяха за Порфирий Кавсокаливийски, че той е изпаднал в прелест и не трябва да му се подражава. Какво мислите за този дебат?