Посещението на архиепископ Галахър в Москва е почти приключило, но информацията за него все още е оскъдна; няма и заслужаващи доверие вътрешни сведения, а рускоезичната експертиза по въпросите на Ватикана, меко казано, е скромна. Срещата с Ушаков беше закрита и, изглежда, именно тя е била основното съдържание на пътуването, освен демонстрацията на поддържан контакт и своеобразния спектакъл с Лавров.

Затова нека видим какво пишат на Запад. Накратко:

 ✔ Дипломацията на папа Лъв е по-„структурирана“ и „систематична“ от дипломацията на папа Франциск. Външнополитическата линия се води от професионални дипломати — държавния секретар Пиетро Паролин и Галахър, за разлика от неформалните посредници — от Дзупи до Севастянов, на които разчиташе Франциск.

1. На 30 юни беше лишен от сан поредният свещеник, който постави евангелските заповеди и своята християнска съвест по-високо от заповедите на църковното началство. Телеграм каналът „За Църквата и за хората“ изчисли, че само през първото тримесечие на 2026 г. в РПЦ МП по една или друга причина са били лишени от сан петдесет (!) клирици. Мярката, която някога е била изключителна и извънредна, при сегашния патриарх се превърна в рутина. Както впрочем рутина става и последващото възстановяване в сан на онези низвергнати клирици, които се обръщат за защита към Вселенския патриарх.

И това ни кара да си зададем въпроса: какво всъщност представлява „низвергването от сан“ - сакрално действие, тоест лишаване от благодатта на свещенството, окончателно и необратимо, или форма на административно наказание, което лесно може да бъде обжалвано и отменено? Възможно ли е изобщо някой да бъде лишен от благодатта на свещенството? Да бъде отменено тайнство, извършено от Бога? Да бъде отзован Светият Дух с указ на патриарха или с решение на събор?

В днешната РПЦ този въпрос се решава лесно. Толкова лесно, че свещеник Георгий Максимов дори не се посрами да заяви, че Бог както дава, така „и отнема този дар – отново – с решение на епископ или епископи“. Но далеч не цялата Църква - както западна, така и източна - е споделяла и споделя това мнение.

Появи се информация, засега не напълно официална, че вчера, 4 май, епископите, събрали се на Архиерейския събор на РПЦЗ в Мюнхен, са гласували за канонизацията на йеромонах Серафим Роуз. Двама от дванадесетте гласували са се въздържали. Официално съобщение засега не е направено.

У мене тази новина остави двойствено впечатление. О. Серафим беше твърде нееднозначна личност.

Юджийн Денис Роуз е роден през 1934 г. в курортния град Сан Диего. Баща му работел като пазач на стадион „Балбоа“, а по-късно заедно със съпругата си открил магазин „Karmel Korn Shop“. Родителите на Юджийн били убедени протестанти. Особено майка му, която пеела в църковния хор и често цитирала Библията. Именно тя оказала най-силно влияние върху сина си със строгостта на своята вяра. Макар с времето той да се отдалечил от протестантизма, строгостта и известната мрачна апокалиптичност във възприемането на живота останали у него.

Ираклий Гудушаури-Шиолашвили (и бъдещ католикос-патриарх Илия II) е роден на 4 януари 1933 г. в гр. Владикавказ (в онези години наричан Орджоникидзе).

Родителите му били дълбоко вярващи хора и успели да възпитат като съзнателни християни и четирите си деца, макар че времената (30-те – 40-те години) съвсем не благоприятствали това.

Детството на Ираклий съвпаднало с периода на гоненията срещу Църквата. Храмовете били затваряни, свещениците – хвърляни в затвора.

„В нашия дом често се укриваха преследвани духовници – спомня си патриарх Илия години по-късно. – Те оставаха при нас с месеци и оставяха незаличим отпечатък в моите мисли и характер… Когато идваха, събличаха расото си в друга стая. Аз тайно отивах и го обличах.“

В разказа на Достоевски „Бобок“ героят броди из гробището и чува разговорите на мъртъвците. Съзнанието не ги напуска веднага, а постепенно. И за тях това е миг на щастливо разкрепостяване от всички окови на морала.

„Дявол да го вземе, ето какво нещо е гробът! Всички ще разказваме историите си на глас и няма вече да се срамуваме... Всичко горе беше вързано с гнили въжета. Долу въжетата! Ще преживеем тези два месеца в най-безсрамна истина! Да се съблечем и оголим!“ „Да се разголим, да се разголим!“, викаха всички в един глас.

Над гробището се надигат гъсти зловонни изпарения – процесът на разложение вече е обхванал и самите души. И насред този „празник на мъртъвците“ изведнъж се чува странната, неясна дума „бобок“: „Не че е глас, а като че ли e някой до тебe: „Бобок, бобок, бобок!“ Какво е това бобок?“ Точният смисъл на думата остава неясен. Това не е дори дума, а думичка, някакво мърморене, междуметие – звук на умираща, но още тлееща душа.