1. На 30 юни беше лишен от сан поредният свещеник, който постави евангелските заповеди и своята християнска съвест по-високо от заповедите на църковното началство. Телеграм каналът „За Църквата и за хората“ изчисли, че само през първото тримесечие на 2026 г. в РПЦ МП по една или друга причина са били лишени от сан петдесет (!) клирици. Мярката, която някога е била изключителна и извънредна, при сегашния патриарх се превърна в рутина. Както впрочем рутина става и последващото възстановяване в сан на онези низвергнати клирици, които се обръщат за защита към Вселенския патриарх.

И това ни кара да си зададем въпроса: какво всъщност представлява „низвергването от сан“ - сакрално действие, тоест лишаване от благодатта на свещенството, окончателно и необратимо, или форма на административно наказание, което лесно може да бъде обжалвано и отменено? Възможно ли е изобщо някой да бъде лишен от благодатта на свещенството? Да бъде отменено тайнство, извършено от Бога? Да бъде отзован Светият Дух с указ на патриарха или с решение на събор?

В днешната РПЦ този въпрос се решава лесно. Толкова лесно, че свещеник Георгий Максимов дори не се посрами да заяви, че Бог както дава, така „и отнема този дар – отново – с решение на епископ или епископи“. Но далеч не цялата Църква - както западна, така и източна - е споделяла и споделя това мнение.

Появи се информация, засега не напълно официална, че вчера, 4 май, епископите, събрали се на Архиерейския събор на РПЦЗ в Мюнхен, са гласували за канонизацията на йеромонах Серафим Роуз. Двама от дванадесетте гласували са се въздържали. Официално съобщение засега не е направено.

У мене тази новина остави двойствено впечатление. О. Серафим беше твърде нееднозначна личност.

Юджийн Денис Роуз е роден през 1934 г. в курортния град Сан Диего. Баща му работел като пазач на стадион „Балбоа“, а по-късно заедно със съпругата си открил магазин „Karmel Korn Shop“. Родителите на Юджийн били убедени протестанти. Особено майка му, която пеела в църковния хор и често цитирала Библията. Именно тя оказала най-силно влияние върху сина си със строгостта на своята вяра. Макар с времето той да се отдалечил от протестантизма, строгостта и известната мрачна апокалиптичност във възприемането на живота останали у него.

Ираклий Гудушаури-Шиолашвили (и бъдещ католикос-патриарх Илия II) е роден на 4 януари 1933 г. в гр. Владикавказ (в онези години наричан Орджоникидзе).

Родителите му били дълбоко вярващи хора и успели да възпитат като съзнателни християни и четирите си деца, макар че времената (30-те – 40-те години) съвсем не благоприятствали това.

Детството на Ираклий съвпаднало с периода на гоненията срещу Църквата. Храмовете били затваряни, свещениците – хвърляни в затвора.

„В нашия дом често се укриваха преследвани духовници – спомня си патриарх Илия години по-късно. – Те оставаха при нас с месеци и оставяха незаличим отпечатък в моите мисли и характер… Когато идваха, събличаха расото си в друга стая. Аз тайно отивах и го обличах.“

В разказа на Достоевски „Бобок“ героят броди из гробището и чува разговорите на мъртъвците. Съзнанието не ги напуска веднага, а постепенно. И за тях това е миг на щастливо разкрепостяване от всички окови на морала.

„Дявол да го вземе, ето какво нещо е гробът! Всички ще разказваме историите си на глас и няма вече да се срамуваме... Всичко горе беше вързано с гнили въжета. Долу въжетата! Ще преживеем тези два месеца в най-безсрамна истина! Да се съблечем и оголим!“ „Да се разголим, да се разголим!“, викаха всички в един глас.

Над гробището се надигат гъсти зловонни изпарения – процесът на разложение вече е обхванал и самите души. И насред този „празник на мъртъвците“ изведнъж се чува странната, неясна дума „бобок“: „Не че е глас, а като че ли e някой до тебe: „Бобок, бобок, бобок!“ Какво е това бобок?“ Точният смисъл на думата остава неясен. Това не е дори дума, а думичка, някакво мърморене, междуметие – звук на умираща, но още тлееща душа.

Това, което говори и прави патриарх Кирил, което говорят и правят църковните пропагандисти, когато такива стават свещеници и епископи – дори в сравнение с най-активните светски пропагандисти като Кисельов, Соловьов, Симонян, е особено тежко престъпление.

Цялата новогодишна нощ гледах руски военни, които воюват в Украйна.

Това беше новогодишната празнична програма „Голубой огонек“, поканили ги бяха като почетни гости. Даваха им думата приблизително на всеки 20–30 минути и ги показваха по трима – двама мъже и една жена, обикновено медицинска сестра. Те самите разказваха или за тях разказваха какво са направили: освободили, задържали, разоръжили, пресекли, спрели и т.н. Пожелаваха им и те самите си пожелаваха – и на тези в окопите, да се върнат, близките им да ги дочакат. Всички си пожелаваха победа.

Не искам да ги оправдавам. Не изпитвам никаква злоба към тях. Виждам момчета или по-възрастни мъже, съдейки по речта им от провинцията, не особено образовани, без умения да анализират или обработват информация, да я оценяват от гледна точка на истина или лъжа, които не различават манипулативността и желанието да ги купят като пушечно месо, като убийци, продавайки им срещу това лъжата за „руския свят“, които вярват, че Русия е заплашена, че целият свят ги мрази, че всички желаят унищожението на Русия и руснаците. И че уж в Украйна воюват с нацисти…