Делото на светите братя Кирил и Методий и техните ученици не се ограничава само до книжовното им творчество. То обхваща и църковно-дипломатическата и литургическа дейност, която те развиват в Рим в усилията си да изградят мост между Изтока и Запада, мост, чиито основи са положени през 9 в., но той свързва последователите на славянските просветители до ден днешен.

Възраждането на почитта в Рим към св. Кирил и Методий в новата история на България започва още от първата половина на 19 в. и се свързва с инициативи както от страна на православни, така и на римокатолици. Своя принос в този процес дават личности като Иван Вазов, Пенчо Славейков и Константин Величков, които имат възможност да живеят и творят във Вечния град.

В различни енциклопедии и пътеводители на град София са публикувани съвсем кратки, противоречиви и дори направо неверни данни за административната сграда на Св. Синод – Синодната палата. Тяхното тиражиране продължава дори до днес, като по този начин продължава и заблуждаването на общественото мнение. Интересно защо в продължение на цяло столетие не се намери някой, който да разнищи историята по построяването на тази великолепна сграда в центъра на столицата. Тук ще се опитам, макар и накратко, да запозная любопитните със събраните от мене бележки и сведения за този архитектурен паметник от началото на двадесетото столетие.

През 1880 и 1881 г. в София е било свикано архиерейско събрание с участието на всички митрополити от Княжеството. Това събрание се е занимало с основния въпрос: как, по какви правила ще се управлява Църквата в свободна България. Изработен е бил законопроект, наречен „Екзархийски устав, приспособен в Княжеството“, като за негова основа е послужил Екзархийският устав, изработен и приет на 14.5.1871 г. от Първия църковно-народен събор. На 4.2.1883 г. княз Александър Батенберг утвърждава този църковно-правен документ и той влиза в сила. През 1890 и 1891 г. той е допълван, а четири години по-късно е утвърден нов устав, който на свой ред е допълван в 1897 и 1900 г. Според устава Църквата в Княжеството се управлява от Св. Синод, съставен от всички митрополити, но на практика постоянно са заседавали само четирима за срок от четири години. С Българския екзарх Йосиф е постигната договореност той да управлява и Църквата в Княжеството посредством свой екзархийски наместник. Такъв се е избирал само от митрополитите в Княжеството и лично екзархът го е одобрявал. Св. Синод не е заседавал постоянно и това е продължило доста дълго време, чак до 1894 г. От тази година насетне той започва да функционира редовно и разглежда всички текущи въпроси в управлението на църковните дела.

ОБРАЗ НА ВИСОКИЯ ЦАРСКИЙ ФЕРМАН

Моята Царска воля е, щото всичките жители по държавата Ми и верни Мои поданици, да могат да помагат, доколкото им се пада на частта, на ежедневните ми Царски старания, които полагам за достижението до по-висока степен на образованието и за благоденствието на Държавата, и това, като те са и във вярата си, и във вероизповеданието си, и във всяко друго отношение винаги осигурени и спокойни, и като поминуват помежду си в любов и съгласие и с начин, който прилича на человечеството и съотечествеността.

Разпрата и разискванията, които против туй Ми добро желание се породиха от няколко време от степента на духовната покорност помежду православните Българи и Гръцката Патриаршия, т. е. поради границите на свързванието на Българските Митрополити, Епископи, Свещеници и Църкви с Патриаршията, като станаха причина на оскърблението Ми, за доброто им решение и за следствие на разискванията и размишленията, които стават за това, излагат се следующите членове за последен техен край и решение.

Особености на синодалното управление на Българската православна църква в периода 1915-1945 г.[1]

След смъртта на екзарх Йосиф през 1915 г. Българската екзархия в продължение на тридесет години остава без свой предстоятел и се управлява от избиран от митрополитите временен наместник-председател на Св. Синод. Защо се стига до това положение и какви са политическите, дипломатическите и международните фактори, довели до отказа от избор на екзарх и до въвеждането и утвърждаването на синодалната форма на управление на Българската православна църква? Може ли да се говори за децентрализация на църковната власт и наличие на центробежни сили при отсъствие на обединителната фигура на екзарха или патриарха? Българската екзархия в условията на наложена институционална криза съумява ли да намери отговор на новите социални и политически предизвикателства и да осигури нормален духовен живот на своите пасоми? Още повече, че разглежданият период е наситен с исторически събития (участието на страната в две световни войни, втората национална катастрофа от началото на 20-те години на 20 в. и икономическата криза от началото на 30-те години на 20 в.), които налагат на висшата йерархия да преосмисли следоосвобожденското църковно статукво, обслужващо националната идеология и да ревизира отношенията си с държавата. Това са част от въпросите, които задават съдържателното поле на настоящето изследване.

На 22 февруари 1945 г. Константинополският Вселенски патриарх Вениамин вдига схизмата върху Българската православна църква и българските християни, клир и миряни, възстановяват евхаристийното си общение с вярващите от всички поместни православни църкви. Това става в присъствието на българска църковна делегация от трима бележити български архиереи – Неврокопски митр. Борис, Великотърновски митр. Софроний и Велички еп. Андрей (сетне Нюйоркски митрополит). С издаването на патриаршеския томос за автокефалията на Българската църква се слага край на повече от 70-годишната схизма, в която пребивава Българската екзархия от 1872 г. В Константинопол митр. Борис успява да убеди представителите на Патриаршията в преговорите, че за приемането в общение на българските християни не е нужен поместен събор, какъвто се провежда при обявяването на схизмата. Така нашата Църква възстановява евхаристийното си общение с всички поместни православни църкви. Низвержението и отлъчването от Църквата на българските йерарси, основатели на Екзархията, е отменено, а българските архиереи отслужват обща св. Литургия с представителите на Константинополската патриаршия в патриаршеския параклис „Св. Андрей Първозвани“.

По този повод публикуваме текста на митрополита на САЩ, Канада и Австралия Йосиф, който ни припомня тази годишнина.

Чест прави на Константинополския патриарх Вениамин и на 12-те членове на синода му, че преди 74 години на 22 февруари са подписали томоса за възстановяването на автокефалното устройство на Българската православна църква.