Откъс от книгата "Служение, саможертва, святост". Документален разказ за живота и смъртта на двама духовници от Видинска епархия, пострадали от атеистичния режим след 9 септември 1944 г., издание на Видинска св. митрополия. 

„Те дойдоха в света по човешко пустословие, 

затова им е отсъден близък край“ 

(Прем. 14:14)

В книгата-дневник на свещеник Даниил Мусински „Дневникът на един свещеник, 1944 – 1962 г.“ четем за датата 10 септември 1944 г. следното: „От вчера имаме нова власт. ОФ. Тази заран нямах богомолци и не служих св. Литургия“^[1]. 

В края на 1945 г. във Видинска св. митрополия се получава писмо (писано е на 6 декември, а в митрополията е заведено с входящ номер № 74 на 10 декември 1945 г.), което има само подпис. След текста е написано само „Протойерей“ и следва подпис без посочване на имената на протойерея. Вероятно митрополитът е знаел от кого е това писмо (не са били толкова много протойереите в епархията), но за нас името остава неизвестно. Свещеникът с голяма болка разказва какво е положението в българските училища, как всячески се пречи да се изучава Вероучение. Отецът с тревога се пита: какво ще стане с българския народ при такова безбожно възпитание? Говори за „моралното и духовно разложение“, което се насажда у младите. Пише, че директори, инспектори и учители по време на конференциите диктуват: „Никакво съдействие, дори и най-малка услуга“ на свещениците и на Църквата, на учителите по вероучение^[2].

Статията „При най-стария български владика“ е публикация на Петър Николчев във вестник „Зора“ от 15 юли 1937 г. Журналистът Петър Иванов Николчев е от Белоградчик. Той има богато литературно и публицистично творчество, започнало още в младите му години като председател на Юношеския туристически съюз в гимназията във Видин. За съжаление Петър Николчев има трагична съдба. На 10 септември 1944 г. на гарата в Горна Джумая (днес Благоевград) той заедно с други журналисти и директора на “Зора“ Данаил Крапчев (1880 – 1944) от Прилеп са били убити от група комунисти – преследвачи на “фашисти”.

Публикува се в памет на Варненски и Преславски митрополит Симеон (9 февруари 1840 – 23 октомври 1937)

Вратите на дядо Симеон във Варна винаги са отворени за всекиго; децата влизат при него във всяко време. Когато дойде в София, и в синодалната палата започнаха да се стичат при него като на поклонение – Високопреосвещеният митрополит никого не върна: всички приемаше и благославяше. Близките му настояваха да не се преуморява, но той им заявяваше:

За читателите на „Двери“ публикуваме доклада на комисията, определена от Св. Синод да проучи обстоятелствата около откриването на гроба на св. патриарх Евтимий в Бачковския манастир през ноември 1905 г. Докладът е публикуван в декемврийския бр. 50 на „Църковен вестник“, 1905 г.

Членове на комисията: протосингел на Св. Синод архим. Неофит (по-късно Видински митрополит), йерод. Григорий, учител в Софийска духовна семинария, проф. Васил Н. Златарски

До Негово Високопреосвещенство Врачанския митрополит Константина, председателстващ на Св. Синод

Ваше Високопреосвещенство, съгласно предписанието ви от 10-ти този месец, с което ни натоварихте да посетим направените разкопки в Светата Бачковска обител и да оценим намереното в тях, чест имаме да ви доложим за всичко що видяхме чухме и намерихме, а също да ви изкажем нашето скромно заключение. Изложението ни е написано в реда на нашите действия.

I. След пристигането ни в манастира на 11-ти този месец първият въпрос, отправен към Негово Високопреподобие отец Паисий, игумена на Светата Бачковска обител беше:  Що му е дало повод и изобщо какво го е подбудило да почне разкопки тъкмо на онова място, където излязоха двата гроба?  Голямото усърдие, с което новоназначеният игумен отец Паисий се заловил да уреди монастиря, а също и големият интерес, който той показал при запазването и изучаването старините и забележителностите на манастира, го накарали да се обърне със запитвания към по-старите братя не знаят ли те някои предания за историята на манастира.  Между другите и монахът отец Методий, манастирският клисар, който е в манастира от седем години, разказал му какво той чувал от една 90-годишна бабичка от Станимака, която му казвала, че в фиридката над това място едно време е горяло постоянно кандило и че по това място не трябва да се ходи, защото тук бил погребан светият човек.  Този разказ бил достатъчен за отец игумена, за да възбудят в него интерес да провери неговата истина. Любопитството било толкова силно, че отец игуменът не дочакал да иска разрешение от Светия Синод и решил на свой риск да почне разкопките на посоченото място.

    По повод 50-годишнината от смъртта на
Нюйоркския митрополит Андрей – 9 август 1972 г. 

Народна поговорка казва: „Доброто начало е наполовин свършена работа“. Ако вземем началото на архипастирското служение на Велички епископ Андрей като епархийски владика на новосъздадената от Св. Синод на БПЦ в 1938 г. българска епархия в САЩ и Канада, съвсем ясно ще видим защо служението на новия епископ и после митрополит чак до блажената му кончина през 1972 г. е било изпълнено с трудности, въздишки, недоволства, клевети, протести и всякакви закани. Как е издържал горкият тридесет и четири години, само Бог и той самият си знаят. Ние днес четем и благоговеем в духа на друга поговорка: „Краят добър ли е, всичко е добро!“.

Ето началото. Според брошурата „Епископ Андрей сближеният емисар в Америка“, издание на ЦК на МПО (Централния комитет на Македонските политически организации) в САЩ, Канада и Австралия (юни 1938 г., Индианаполис, Индиана. Printed by „Macedonian Tribune“, Indianapolis, Indiana), емисарят на Кьосеиванов,[1] както са наричали еп. Андрей, се подигравал с трогателното родолюбие на македонските изгнаници в Америка. Обвинявали го, че много искал да ги притегли под крилото на предателската политика на сърбофилите в България. „Ние плюем на тази негова политика“, четем в брошурата, където пише още: „Епископ Андрей, който беше изпратен да ни отклонява от изпълнението на нашето съкровено въжделение – свободна и независима Македония, е напълно отречен от нас“.

На 20 януари честваме паметта на св. Евтимий Търновски. По този повод публикуваме откъс от  предстоящето за публикуване историко-археологическо изследване на гл. ас. д-р Венцислав Каравълчев, преподавател в Богословския факултет на СУ „Св. Климент Охридски“, за съдбата на последния български патриарх от Второто българско царство, за неговия гроб и мощи в Бачковската св. обител.

Предисторията

В далечната 1905 г. на 24 октомври в Бачковския манастир е назначен нов игумен – йером. Паисий (Пастирев), който заменя на този пост о. Пахомий. Йером. Паисий (впоследствие архимандрит) се заема с голямо усърдие да уреди древната обител, въздигната от византийския пълководец Григорий П(Б)акуриани в чест на Успението на Пресвета Богородица. Той показва и голяма ревност към изучаването на историята и старините на поверения му манастир. Йером. Паисий започва да събира различни сведения, истории, предания и естествено да се допитва до по-старите манастирски братя. Един от тях, о. Методий, клисар на манастира, споделя, че е чул от възрастна жена от Станимака (Асеновград) за едно определено място в нартекса (притвора) на голямата манастирска църква, където някога непрекъснато горяло кандило и там не бивало да се стъпва, тъй като отдолу бил погребан светец. Всичко това е подробно описано и документирано и от самия о. Паисий, и от специалната комисия, назначена от Св. Синод, която е натоварена да разследва сензационното, а всъщност, както ще видим, много закономерно откритие.[1]