На 22 февруари 1945 г. Вселенският цариградски патриарх Вениамин вдига схизмата върху Българската православна църква и българските християни, клир и миряни, възстановяват евхаристийното си общение с вярващите от всички поместни православни църкви. Това става в присъствието на българска църковна делегация от трима бележити български митрополити - Неврокопски митрополит Борис, Великотърновски митрополит Софроний и Велички епископ Андрей (сетне Нюйоркски митрополит). С издаването на патриаршеския томос за автокефалията на Българската църква се слага край на повече от 70-годишната схизма, в която пребивава Българската екзархия от 1872 г. В Цариград Неврокопският митр. Борис успява да убеди представителите на патриаршията в преговорите, че за приемането в общение на българските християни не е нужен поместен събор, какъвто се провежда при обявяването на схизмата. Така нашата Църква възстановява евхаристийното си общение с всички поместни православни църкви. Низвержението и отлъчването от Църквата на българските йерарси, основатели на Екзархията, е отменено, а българските архиереи отслужват обща св. литургия с представителите на Цариградската патриаршия в патриаршеския параклис "Св. Андрей Първозвани".

По този повод публикуваме текста на митрополита на САЩ, Канада и Австралия Йосиф, който ни припомня тази годишнина.

Чест прави на Цариградския патриарх Вениамин и на 12-те членове на синода му, че преди 74 години на 22 февруари са подписали томоса за възстановяването на автокефалното устройство на Българската православна църква.

Тази година се навършиха 150 години от раждането на Видинския митрополит Неофит – един от най-харизматичните църковни лидери у нас през 20 век. Личното му вековно дълголетие (починал е на 103 години през 1971 г.) му позволява да преживее различните етапи на модерната следосвобожденска българска история и да премине през всички йерархични степени на църковното служение. От селски свещеник с основно образование той израства до високообразован и ерудиран митрополит,[1] автор на учебници и книги, председател на Втория църковно-народен събор (1921-1922) и наместник-председател на Св. Синод (1930-1944). Неофит Видински е първият български архиерей, който поставя въпроса за необходимостта от въцърковяване на благотворителността и социалното обгрижване в България като израз на автентичния църковен етос на деятелна любов към ближните. В същото време той е сред тези църковни дейци, които се превръщат в емблема на интелектуалния отпор от позицията на православието на разпространението и налагането на комунизма у нас. Стигматизиран в документите на Държавна сигурност като „убеден фашист“ и „реакционер“,[2] след 9 септември 1944 г. Видинският митр. Неофит е споменаван бегло и идеологически тенденциозно в редките научни изследвания за историята на Българската православна църква в онази епоха.[3]

През 2018 г. се навършват 195 г. от рождението и 110 г. от смъртта на х. поп Петър Аврамов

Интересните и колоритни епизоди от живота на х. поп Петър Аврамов, за които много се е разказвало в семейството и са се предавали на следващите поколения, силно заинтригуваха и разпалиха желанието на моята майка Денка Йорданова Николова – Петкова (1926 – 2005 г.) да проучи основно неговата личност. Учителка по професия, тя притежаваше подобен много чист възрожденски дух и се възторгваше от съприкосновението с такива натури като неговата, а от друга страна той беше неин прадядо и мой прапрадядо. За тази цел още от 1960 г. тя започна да събира сведения от неговите потомци, част от които са живели в неговата къща и са имали лични спомени от него. Това са майка й Вичка Андонова, дъщеря на неговите син Андон и снаха Донка, които подробно са й разказвали за живота на х. поп Петър Аврамов, и много други. По-късно и аз се включих в това издирване, при което сме анкетирали над 15 души. Изследвайки фактите от онази възрожденска епоха, аз самият постепенно бях увлечен от идеята да направя едно по-обстойно проучване и да напиша история на национално-освободителните борби в Чирпан и околията, което и мисля да осъществя в бъдеще.

В този материал съм обобщил всичко по-важно от нашите изследвания и на него не трябва да се гледа просто като на родово проучване, а като на допълнение към Чирпанската история с нови и неизвестни досега факти.

В българския празничен календар месец септември сякаш е най-наситен със събития, чествания и противоречиви оценки. Ако дните на Съединението (6 септември) и Независимостта (22 септември) се приемат почти безусловно от обществото като повод за национална гордост и единение, то датите 9 септември и 23 септември продължават да провокират и разгарят политически страсти. Познаването на автентичната църковна позиция върху спорно историческо събитие като септемврийското въстание от 1923 г. може да обогати представите ни за миналото и да допринесе за създаването на една по-обективна и идеологически неутрална оценка. Това се налага и от необходимостта за нов прочит на травматичните полета в историческата ни памет, които все още носят заряда на идеологическото противопоставяне и са обременени от историографските клишета.

Обща историческа рамка на „септемврийското въстание“ от 1923 г.

Решението да се вдигне в средата на септември 1923 г. въоръжено въстание в България е наложено от Комунистическият интернационал (Коминтерн) в Москва[1] и показва неориентираност в политическата обстановка и обществените настроения в страната след преврата срещу правителството на БЗНС от 9 юни 1923 г.[2] По това време зад новия министър председател Александър Цанков (9 юни 1923 – 4 януари 1926) и сформираното от него правителство застават Народният сговор, Военният съюз, армията, полицията, ВМРО, значителна част от градската интелигенция и професионалните съюзи, Българската православна църква, политическите партии, обединени в Конституционен блок от 1922 г., национал-либералите и социалдемократите. Поредицата от безпрецедентни дотогава конфликти между Св. Синод и правителството на Александър Стамболийски, както и действията на земеделците, характеризирани като „оранжев болшевизъм“,[3] поставят Българската православна църква сред моралните поддръжници на деветоюнския преврат от 1923 г. и искрени врагове на земеделския режим.

На 14 май се навършват 60 години от смъртта на последния български екзарх Стефан I, но в църковните среди няма нито едно събитие, което да е свързано с почит и равносметка на неговия принос към Българската православна църква. Няма организирани научни конференции, кръгли маси или дискусионни срещи. На сградата на Софийска митрополия няма никакъв знак, барелеф или паметна плоча, от която да става ясно, че се пази паметта за един от най-емблематични софийски митрополити. Тази безпаметност се наблюдава в държавната и в общинска политика към църковната история на София в периода между двете световни войни, като изцяло се игнорира реалното участие на софийското духовенство, оглавявано от Софийския митрополит Стефан (1922-1948) за утвърждаването на общочовешките ценности в духовния живот на столичани.

В столицата все още няма паметник на Софийския митрополит Стефан. Защо?

Потъването в забрава на спомена за дългогодишната пастирска дейност на Софийския митрополит Стефан обеднява историческия разказ за църковния живот в София в периода между двете големи войни. Наблюдава се дисконтинуитет в осмислянето на църковната ни история и по този начин на един от важните аспекти от миналото се отказва правото да присъства в настоящето, за да се влее в цялостния поток на историческото време.

Третият и последен Екзарх в българската история Стефан I (светското му име е Стоян Попгеоргиев Шоков) ръководи Българската православна църква на този пост само три години – от 21 януари1945 до 6 септември 1948 година. Преди това в продължение на 23 години той е Софийски митрополит и ключова фигура в църковния и обществен живот на Третото българско царство.  Но не с бляскавото кариерно израстване е забележителна неговата личност, а с рядкото съчетаване на църковно съзнание с гражданска позиция, оставило след себе си отчетлива историческа следа.