ОБРАЗ НА ВИСОКИЯ ЦАРСКИЙ ФЕРМАН

Моята Царска воля е, щото всичките жители по държавата Ми и верни Мои поданици, да могат да помагат, доколкото им се пада на частта, на ежедневните ми Царски старания, които полагам за достижението до по-висока степен на образованието и за благоденствието на Държавата, и това, като те са и във вярата си, и във вероизповеданието си, и във всяко друго отношение винаги осигурени и спокойни, и като поминуват помежду си в любов и съгласие и с начин, който прилича на человечеството и съотечествеността.

Разпрата и разискванията, които против туй Ми добро желание се породиха от няколко време от степента на духовната покорност помежду православните Българи и Гръцката Патриаршия, т. е. поради границите на свързванието на Българските Митрополити, Епископи, Свещеници и Църкви с Патриаршията, като станаха причина на оскърблението Ми, за доброто им решение и за следствие на разискванията и размишленията, които стават за това, излагат се следующите членове за последен техен край и решение.

Особености на синодалното управление на Българската православна църква в периода 1915-1945 г.[1]

След смъртта на екзарх Йосиф през 1915 г. Българската екзархия в продължение на тридесет години остава без свой предстоятел и се управлява от избиран от митрополитите временен наместник-председател на Св. Синод. Защо се стига до това положение и какви са политическите, дипломатическите и международните фактори, довели до отказа от избор на екзарх и до въвеждането и утвърждаването на синодалната форма на управление на Българската православна църква? Може ли да се говори за децентрализация на църковната власт и наличие на центробежни сили при отсъствие на обединителната фигура на екзарха или патриарха? Българската екзархия в условията на наложена институционална криза съумява ли да намери отговор на новите социални и политически предизвикателства и да осигури нормален духовен живот на своите пасоми? Още повече, че разглежданият период е наситен с исторически събития (участието на страната в две световни войни, втората национална катастрофа от началото на 20-те години на 20 в. и икономическата криза от началото на 30-те години на 20 в.), които налагат на висшата йерархия да преосмисли следоосвобожденското църковно статукво, обслужващо националната идеология и да ревизира отношенията си с държавата. Това са част от въпросите, които задават съдържателното поле на настоящето изследване.

На 22 февруари 1945 г. Константинополският Вселенски патриарх Вениамин вдига схизмата върху Българската православна църква и българските християни, клир и миряни, възстановяват евхаристийното си общение с вярващите от всички поместни православни църкви. Това става в присъствието на българска църковна делегация от трима бележити български архиереи – Неврокопски митр. Борис, Великотърновски митр. Софроний и Велички еп. Андрей (сетне Нюйоркски митрополит). С издаването на патриаршеския томос за автокефалията на Българската църква се слага край на повече от 70-годишната схизма, в която пребивава Българската екзархия от 1872 г. В Константинопол митр. Борис успява да убеди представителите на Патриаршията в преговорите, че за приемането в общение на българските християни не е нужен поместен събор, какъвто се провежда при обявяването на схизмата. Така нашата Църква възстановява евхаристийното си общение с всички поместни православни църкви. Низвержението и отлъчването от Църквата на българските йерарси, основатели на Екзархията, е отменено, а българските архиереи отслужват обща св. Литургия с представителите на Константинополската патриаршия в патриаршеския параклис „Св. Андрей Първозвани“.

По този повод публикуваме текста на митрополита на САЩ, Канада и Австралия Йосиф, който ни припомня тази годишнина.

Чест прави на Константинополския патриарх Вениамин и на 12-те членове на синода му, че преди 74 години на 22 февруари са подписали томоса за възстановяването на автокефалното устройство на Българската православна църква.

Тази година се навършиха 150 години от раждането на Видинския митрополит Неофит – един от най-харизматичните църковни лидери у нас през 20 век. Личното му вековно дълголетие (починал е на 103 години през 1971 г.) му позволява да преживее различните етапи на модерната следосвобожденска българска история и да премине през всички йерархични степени на църковното служение. От селски свещеник с основно образование той израства до високообразован и ерудиран митрополит,[1] автор на учебници и книги, председател на Втория църковно-народен събор (1921-1922) и наместник-председател на Св. Синод (1930-1944). Неофит Видински е първият български архиерей, който поставя въпроса за необходимостта от въцърковяване на благотворителността и социалното обгрижване в България като израз на автентичния църковен етос на деятелна любов към ближните. В същото време той е сред тези църковни дейци, които се превръщат в емблема на интелектуалния отпор от позицията на православието на разпространението и налагането на комунизма у нас. Стигматизиран в документите на Държавна сигурност като „убеден фашист“ и „реакционер“,[2] след 9 септември 1944 г. Видинският митр. Неофит е споменаван бегло и идеологически тенденциозно в редките научни изследвания за историята на Българската православна църква в онази епоха.[3]

През 2018 г. се навършват 195 г. от рождението и 110 г. от смъртта на х. поп Петър Аврамов

Интересните и колоритни епизоди от живота на х. поп Петър Аврамов, за които много се е разказвало в семейството и са се предавали на следващите поколения, силно заинтригуваха и разпалиха желанието на моята майка Денка Йорданова Николова – Петкова (1926 – 2005 г.) да проучи основно неговата личност. Учителка по професия, тя притежаваше подобен много чист възрожденски дух и се възторгваше от съприкосновението с такива натури като неговата, а от друга страна той беше неин прадядо и мой прапрадядо. За тази цел още от 1960 г. тя започна да събира сведения от неговите потомци, част от които са живели в неговата къща и са имали лични спомени от него. Това са майка й Вичка Андонова, дъщеря на неговите син Андон и снаха Донка, които подробно са й разказвали за живота на х. поп Петър Аврамов, и много други. По-късно и аз се включих в това издирване, при което сме анкетирали над 15 души. Изследвайки фактите от онази възрожденска епоха, аз самият постепенно бях увлечен от идеята да направя едно по-обстойно проучване и да напиша история на национално-освободителните борби в Чирпан и околията, което и мисля да осъществя в бъдеще.

В този материал съм обобщил всичко по-важно от нашите изследвания и на него не трябва да се гледа просто като на родово проучване, а като на допълнение към Чирпанската история с нови и неизвестни досега факти.