На 14 май се навършват 60 години от смъртта на последния български екзарх Стефан I, но в църковните среди няма нито едно събитие, което да е свързано с почит и равносметка на неговия принос към Българската православна църква. Няма организирани научни конференции, кръгли маси или дискусионни срещи. На сградата на Софийска митрополия няма никакъв знак, барелеф или паметна плоча, от която да става ясно, че се пази паметта за един от най-емблематични софийски митрополити. Тази безпаметност се наблюдава в държавната и в общинска политика към църковната история на София в периода между двете световни войни, като изцяло се игнорира реалното участие на софийското духовенство, оглавявано от Софийския митрополит Стефан (1922-1948) за утвърждаването на общочовешките ценности в духовния живот на столичани.

В столицата все още няма паметник на Софийския митрополит Стефан. Защо?

Потъването в забрава на спомена за дългогодишната пастирска дейност на Софийския митрополит Стефан обеднява историческия разказ за църковния живот в София в периода между двете големи войни. Наблюдава се дисконтинуитет в осмислянето на църковната ни история и по този начин на един от важните аспекти от миналото се отказва правото да присъства в настоящето, за да се влее в цялостния поток на историческото време.

Третият и последен Екзарх в българската история Стефан I (светското му име е Стоян Попгеоргиев Шоков) ръководи Българската православна църква на този пост само три години – от 21 януари1945 до 6 септември 1948 година. Преди това в продължение на 23 години той е Софийски митрополит и ключова фигура в църковния и обществен живот на Третото българско царство.  Но не с бляскавото кариерно израстване е забележителна неговата личност, а с рядкото съчетаване на църковно съзнание с гражданска позиция, оставило след себе си отчетлива историческа следа.

„Да приберем руските бежанци по домовете си; да се отнесем към тях като братя: с любовно слово и дело, да не ги оставим да се чувстват като в чужда страна“.

(„Църковен вестник", 28 март 1920 г.)

Най-голямата бежанска криза разтърсила Европа и света започва почти преди 100 години и засяга българските граници. Преди 100 години Българската православна църква водена от нравствения си компас различава истината от лъжата, доброто от злото и не позволява на страха и политическите страсти да я заблудят. Нашата църква застава на страната на губещите, на слабите и уязвимите и така запазва силата си на морален авторитет в обществото. И тогава лукави гласове са нашепвали, че руските бежанци са опасни, че „разнасят епидемии сред населението на големите градове, изострят още повече жилищните условия и влошават условията на живот у нас“. И тогава политиците са се опитвали да извличат дивиденти от страданието на бягащите от родината си белоемигранти - жени, деца, старци и врангелови войници. И тогава ситуацията е била изключителна двусмислена и сложна политически.

Припомнянето на тези забравени страници от миналото е повече от необходимо днес, когато страхът от бежанците обезсолва и обезсилва църковните ни позиции. Когато  маската на православни християни се превръща в удобно убежище срещу необходимостта да се определим на чия страна сме в комплицирания геополитически възел на сирийската бежанска криза. Христовата правда обаче е една и не ни оставя място за лицемерие, двуедушие и лукавство.

През 1905 г. в Бачковския манастир е назначен нов игумен, йеромонах Паисий Пастирев, който се заема с голямо усърдие да уреди древната обител, въздигната от византийския пълководец Григорий Бакурияни. Той показва голяма ревност към изучаването на историята и старините на поверения му манастир. На 20 ноември 1905 г. игуменът решава да провери достоверността на местното предание, че в манастира на определено място е погребан св. Евтимий, патриарх Търновски, и започва разкопки. Те се извършват в притвора на голямата манастирска църква, пред западната порта, което всъщност се пада под олтара на най-старата църква „Св. архангел Михаил”. На това място, според преданието, до 19 век непрекъснато е горяло кандило. На дълбочина 85 см. са открити две плочи от местен камък. Под плочите се отваря гроб, иззидан с тухли, споени с хоросан. В средата на гроба накуп са сложени архиерейски одежди, повредени частично от времето. На 9 декември 1905 г. разкопките, при които са открити одеждите, продължават и се открива един оловен лист с надпис. След почистването му надписът е разчетен: „св. мощи на Евтимий, преосвещения архиепископ на великия град Търново, патриарх на българите”. Като дата на смъртта на св. Евтимий е посочена 4 април 1404 г.

Да се изтъкват качествата на архиерей, подвизавал се „с добрия под­виг на вярата“, е трудно и даже неуместно. А още по-трудно е за мен, като приемник по катедра на такъв изряден архипастир, да го характеризирам, съзнавайки своето недостойнство спрямо неговата духовно благородна същност.

Израснал като полусирак в бедно селско семейство, възлюбил Бога и св. Му Църква от детска възраст и изминал в смирение и послушание своя земен път, дядо Софроний трябва да е пример за всеки монах, осъзнаващ смисъла на иноческото житие.

Но той трябва да е образец и за всеки християнин, защото личност­та му олицетворява едни от най-великите и трудно постижими доброде­тели – смирението и послушанието.

Приел монашество още при обучението си в Софийската духовна семинария, той усвоява с прилежност богословските знания, а ваканциите си прекарва в Троянската св. обител, където още като малко момче бил ха­ризан, под покрова на Божията майка.

Негов добър приятел и съученик от младежките години е Констан­тин Марков (бъдещият Български патриарх Кирил), с когото ги свързва искрена братска обич.

Интересен старец бе блаженопочиналият Доростоло-Червенски мит­рополит Софроний. Често ни гостуваше в Троянския манастир на път за София и обратно за Русе. За мен бе голяма радост като килийник на дядо игумен архимандрит Геласий да имам благословението му да се навъртам около архиерея и да му бъда в услуга. Не представляваше за мен, разбира се, никакъв проблем, защото старецът по троянския обичай беше слуга и на себе си. Освен това той не стоеше затворен в килията си. След наста­няването му в игуменския копрус той веднага излизаше навън да общува с братята на манастира, с домакина, с портиера, с продавачките в магази­ните, дори с краварката и свинарката, с пощаджийката Иванка и с народа. Най-обичаше да посещава зеленчуковата градина на манастира и да разго­варя с градинаря монах Прохор, който носеше послушание да произвежда хранителните продукти и да задоволява тази част от земното ни същест­вуване.

Като рожба на този троянски край, дядо Софроний познаваше много добре бита и душевността на жителите около светата обител, която още от началото на съществуването си е обслужвала като енорийска църква и духовните им нужди. Той обичаше природната хубост, радваше се на шума на реката, наслаждаваше се на вечерника зефир, дишаше свежия въздух с ищах. На богослужение бе пръв. Знаеше Псалтира почти наизуст. В разго­ворите му с хората и по време на проповед той пригодяваше много точ­но цели изречения на Псалмопевеца. Особено обичаше стих 6-и от 137-ми псалом: „Висок е Господ: и смирения вижда, и горделивия отдалече узнава“. Може би и затова пред нас се показваше като човек смирен и благочестив, а като монах, изпитан от Господа, Който го познава кога сяда и кога става, кога ходи и кога почива, кога е в тъга и кога е на светло, разбирайки винаги и неговите помисли.

На обяд и вечеря дядо Софроний обичаше да сяда с братята. В игу­менарницата отиваше, когато имаше и други владици. По време на тра­пезата той си спомняше за стародавните дни и размишляваше за всички Господни дела в неговия живот като енорийски свещеник, архиерейски на­местник, игумен, викарен епископ и най-вече като митрополит. Никога не пропускаше да изтъкне, че Божият благ Дух винаги го е водил в областта на правдата. Шегуваше се, че когато го срещали хора в работно облекло, особено като градинар и пчелар, и питали за него, впоследствие като ги приемал официално, се удивлявали на неговата смиреност. За монасите по градовете и особено в столицата той казваше, че са „кокони“ и обичали „жълтите павета“. Имаше скрита мъдрост в себе си, която с тънката ус­мивка на уста го правеше чаровен! Никога не служеше без да проповядва. Да, предимно четеше проповедите си, но личеше, че се подготвя за тях. Разказваше как дядо Неофит във Видинска епархия го изненадвал често и по време на служба в последния момент му казвал: „Кузум, а излез да пропо­вядваш!“ Поради което ми казваше: „Кузум, аз знам, че дядо Максим, при ко­гото ще служиш, винаги си проповядва, но за всеки случай знай – патронът (проповедта) винаги да ти е в джоба!“

Старецът често служеше св. литургия, „да навакса“, защото казва­ше гласно, че може Господ да му прати болест, която да не му дава тази възможност.

На мой въпрос: „Дядо Владика, кое е най-тежко в твоето служение, което не можеш да уредиш като епархийски архиерей?“, той с лека усмивка, след като помисли малко, отговори: „Две са нещата: първото е, че нямам постоянно легло, когато посещавам енориите си, поради което нямам сън, щом си сменя леглото, и второто, че често трябва енорията да преместя вместо енорийския свещеник, ала не мога.“

Обичам и се моля за дядо Софроний, защото чрез дядо Максим като Ловчански митрополит той прие поканата ми и взе участие в моето пострижение на 12 март 1970 г. Той лично отслужи св. Василева литургия на Петата неделя от Великия пост в Троянската църква „Св. Петка-Парас­кева Българска“, тъй като манастирската беше в ремонт, а манастирският параклис бе малък за двата рейса студенти и приятели от София, дошли за моето пострижение в малката монашеска схима.

Помня досега, че в проповедта си дядо Софроний свърза обещание­то на преподобна Мария Египетска пред Божията Майка да коригира своя начин на живот с моето обещание в нейна чест да започна моето монаше­ско житие, като оставя предишните си навици. Но това е само началото, подчерта дядо Софроний. Като св. Мария Египетска аз трябва на дело да изпълня даденото обещание, т.е. да вляза в борба с всички страсти и поро­ци, за които не само се разкайвам, но трябва да ги и побеждавам. Дядо Соф­роний ми припомни още, че ако тази велика подвижница, която 47 години се е каела пред Бога, е сметнала за нужно да изповяда с всички подробности своите грехове пред стареца Зосима, то колко повече аз като млад монах трябва да върша и едното, и другото.

Неща, които не забравям, но ето вече 45 години се старая да изпит­вам себе си и тогава да ям от хляба и пия от чашата (1 Кор. 11:28).

Тъй старецът Софроний ми вмени за образец през целия ми живот преподобна Мария Египетска, за което съм му благодарен до гроб.

Сега, след 45-годишно монашество, аз благодаря на Бога и на блажено­починалия митрополит Софроний за благословението на монашеското ми начало. Дядо Софроний продължава да бъде мой наставник чрез добрия спо­мен и мъдрите си проповеди. Подражавам на вярата и служението му като клирик на БПЦ-БП и брат на Троянския манастир, макар и зад пределите на отечество България, ето вече 33 години.

Силата на това подражание опреснявам постоянно с двата съвета на блаженопочиналия старец: 1. „Дядо Йосифе, помни от мен тези две неща: „Господ пази всички, които Го обичат“ (Пс. 144:20) и 2. „Най-много пази сър­цето си, защото от него са изворите на живота“ (Притч. 4:23).

Вечна му памет на стареца!

На снимката: Дядо Софроний причастява новопостригания монах Йосиф в храм "Св. Петка", гр. Троян, 12.04. 1970 г.