По повод 50-годишнината от смъртта на
Нюйоркския митрополит Андрей – 9 август 1972 г. 

Народна поговорка казва: „Доброто начало е наполовин свършена работа“. Ако вземем началото на архипастирското служение на Велички епископ Андрей като епархийски владика на новосъздадената от Св. Синод на БПЦ в 1938 г. българска епархия в САЩ и Канада, съвсем ясно ще видим защо служението на новия епископ и после митрополит чак до блажената му кончина през 1972 г. е било изпълнено с трудности, въздишки, недоволства, клевети, протести и всякакви закани. Как е издържал горкият тридесет и четири години, само Бог и той самият си знаят. Ние днес четем и благоговеем в духа на друга поговорка: „Краят добър ли е, всичко е добро!“.

Ето началото. Според брошурата „Епископ Андрей сближеният емисар в Америка“, издание на ЦК на МПО (Централния комитет на Македонските политически организации) в САЩ, Канада и Австралия (юни 1938 г., Индианаполис, Индиана. Printed by „Macedonian Tribune“, Indianapolis, Indiana), емисарят на Кьосеиванов,[1] както са наричали еп. Андрей, се подигравал с трогателното родолюбие на македонските изгнаници в Америка. Обвинявали го, че много искал да ги притегли под крилото на предателската политика на сърбофилите в България. „Ние плюем на тази негова политика“, четем в брошурата, където пише още: „Епископ Андрей, който беше изпратен да ни отклонява от изпълнението на нашето съкровено въжделение – свободна и независима Македония, е напълно отречен от нас“.

На 20 януари честваме паметта на св. Евтимий Търновски. По този повод публикуваме откъс от  предстоящето за публикуване историко-археологическо изследване на гл. ас. д-р Венцислав Каравълчев, преподавател в Богословския факултет на СУ „Св. Климент Охридски“, за съдбата на последния български патриарх от Второто българско царство, за неговия гроб и мощи в Бачковската св. обител.

Предисторията

В далечната 1905 г. на 24 октомври в Бачковския манастир е назначен нов игумен – йером. Паисий (Пастирев), който заменя на този пост о. Пахомий. Йером. Паисий (впоследствие архимандрит) се заема с голямо усърдие да уреди древната обител, въздигната от византийския пълководец Григорий П(Б)акуриани в чест на Успението на Пресвета Богородица. Той показва и голяма ревност към изучаването на историята и старините на поверения му манастир. Йером. Паисий започва да събира различни сведения, истории, предания и естествено да се допитва до по-старите манастирски братя. Един от тях, о. Методий, клисар на манастира, споделя, че е чул от възрастна жена от Станимака (Асеновград) за едно определено място в нартекса (притвора) на голямата манастирска църква, където някога непрекъснато горяло кандило и там не бивало да се стъпва, тъй като отдолу бил погребан светец. Всичко това е подробно описано и документирано и от самия о. Паисий, и от специалната комисия, назначена от Св. Синод, която е натоварена да разследва сензационното, а всъщност, както ще видим, много закономерно откритие.[1]

На 30 август 2021 г. се изпълват тридесет и пет години от кончината на дългогодишния църковен служител Иван п. Иванов Гайдаров. А скоро ще се навършат и сто и пет години от раждането му.

Той е роден на 1.11.1916 г. в гр. Пирдоп в многолюдното семейство на иконом Иван Гайдаров. Получава основно и прогимназиално образование в родния си град, след което завършва Втора мъжка гимназия в София. По-късно е приет за студент в Богословския факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски“, който завършва през есента на 1944 г. Наред с това в периода 1.12.1939 – 15.9.1941 г. и 1.4. – 31.12.1944 г. е секретар-домакин на Архиерейското наместничество в Ботевград. Успоредно с Богословския факултет през есента на 1942 г. Иван Гайдаров завършва Школата за запасни офицери в София, като е произведен в чин фелдфебел-школник към противовъздушната артилерия. От края на 1944 г. е мобилизиран в Горна Оряховица, където се запознава с Анастасия Петрова Добрева и с нея сключва брак на 1 юли 1945 г. в София.

Делото на светите братя Кирил и Методий и техните ученици не се ограничава само до книжовното им творчество. То обхваща и църковно-дипломатическата и литургическа дейност, която те развиват в Рим в усилията си да изградят мост между Изтока и Запада, мост, чиито основи са положени през 9 в., но той свързва последователите на славянските просветители до ден днешен.

Възраждането на почитта в Рим към св. Кирил и Методий в новата история на България започва още от първата половина на 19 в. и се свързва с инициативи както от страна на православни, така и на римокатолици. Своя принос в този процес дават личности като Иван Вазов, Пенчо Славейков и Константин Величков, които имат възможност да живеят и творят във Вечния град.

В различни енциклопедии и пътеводители на град София са публикувани съвсем кратки, противоречиви и дори направо неверни данни за административната сграда на Св. Синод – Синодната палата. Тяхното тиражиране продължава дори до днес, като по този начин продължава и заблуждаването на общественото мнение. Интересно защо в продължение на цяло столетие не се намери някой, който да разнищи историята по построяването на тази великолепна сграда в центъра на столицата. Тук ще се опитам, макар и накратко, да запозная любопитните със събраните от мене бележки и сведения за този архитектурен паметник от началото на двадесетото столетие.

През 1880 и 1881 г. в София е било свикано архиерейско събрание с участието на всички митрополити от Княжеството. Това събрание се е занимало с основния въпрос: как, по какви правила ще се управлява Църквата в свободна България. Изработен е бил законопроект, наречен „Екзархийски устав, приспособен в Княжеството“, като за негова основа е послужил Екзархийският устав, изработен и приет на 14.5.1871 г. от Първия църковно-народен събор. На 4.2.1883 г. княз Александър Батенберг утвърждава този църковно-правен документ и той влиза в сила. През 1890 и 1891 г. той е допълван, а четири години по-късно е утвърден нов устав, който на свой ред е допълван в 1897 и 1900 г. Според устава Църквата в Княжеството се управлява от Св. Синод, съставен от всички митрополити, но на практика постоянно са заседавали само четирима за срок от четири години. С Българския екзарх Йосиф е постигната договореност той да управлява и Църквата в Княжеството посредством свой екзархийски наместник. Такъв се е избирал само от митрополитите в Княжеството и лично екзархът го е одобрявал. Св. Синод не е заседавал постоянно и това е продължило доста дълго време, чак до 1894 г. От тази година насетне той започва да функционира редовно и разглежда всички текущи въпроси в управлението на църковните дела.