Думата „гуру“ (учител) днес е позната на всеки и нейният смисъл, мисля, е ясен. Тя дойде до нас от някои източни религии, по-специално от индуизма. В някои източни религии ясно дават да се разбере, че ако един адепт няма гуру, то той е кръгла нула и не може да достигне никакви духовни висоти, той ще пропадне.

В този смисъл източните религии по някакъв начин приличат на тоталитарните секти, чиито лидери се издигат в ранг на гуру. Така в една от книгите на кришнаитите е написано как ученикът трябва да се отнася към учителя си. Падайки на земята пред него, той казва следните думи: „Ти си моето духовно слънце, а аз съм незначителна искра от твоето сияние; ти си мой господ, а аз съм твой слуга завинаги. Нектарът на твоите лотосови стъпки опиянява всичките ми сетива и аз разчитам само на безкрайната сладост на твоето свято име. Какво мога да кажа аз, падналият, по своя собствен ум? Тук съм, само за да изпълня твоята воля. Изпитвам голямо удовлетворение, като изричам думите, които ти поставяш в устата ми. При това дори няма да се замислям дали са правилни или не“.

„Справедливият трябва да е човеколюбив“

(Прем. Сол. 12:19)

През 1901 г. Варненският и Преславски митр. Симеон публикува в току-що основания официоз на Българската православна църква Църковен вестник свой превод на „Трактат за валидността на хиротониите, извършени от епископ в низвержение“ от Анхиалския митр. Василий (на днешния български град Поморие). В приложението, което излиза към вестника и след 20 години се обособява като списание Духовна култура (излизало и през комунистическия период, но преди ок. 15 г. спряно от Св. Синод), митр. Симеон е добавил и свои въведителни думи, озаглавени: „Свещенодействията, извършвани от българското духовенство, имат ли сила?“. Там той разказва за причините, довели до създаването на трактата през 1874 г. и утвърждаването му от патриаршеския синод през 1877 г., а те са свързани с началото на българската църковна схизма. Тогава се получават канонични затруднения в общуването между православните от различни юрисдикции поради обявяването на Българската екзархия за схизматична. Затова през 1874 г. Св. Синод на Константинополската патриаршия създава нарочна синодна комисия, която да проучи как Православната църква е разрешавала този въпрос през вековете. Начело на комисията е поставен Анхиалският (по-късно, от 1884 г., Смирненски) митр. Василий като виден познавач на църковните канони, на старогръцки и латински език, преподавател, а и на два пъти ректор на Халкинската богословска школа. Своите изводи митр. Василий излага във въпросното проучване, утвърдено от Св. Синод на Патриаршията през 1877 г. Свое паралелно църковно изследване прави и друг преподавател в школата – архим. Йоан (така е посочен в писмото на митр. Василий до патриарха, но от 1878 г. Йоан е Кесарийски митрополит), с което потвърждава изводите в трактата на Анхиалския митрополит. И двамата автори, мотивирани от научната обективност, са били благоразположени към българския въпрос и дори са обвинявани за това. По време на изготвянето на становищата Йоан е бил още архимандрит и преподавател по Църковна история в Халки, където митр. Василий е бил ректор и като такъв е ръкоположил Йоан в презвитерски чин (за йеромонах).