Думата „гуру“ (учител) днес е позната на всеки и нейният смисъл, мисля, е ясен. Тя дойде до нас от някои източни религии, по-специално от индуизма. В някои източни религии ясно дават да се разбере, че ако един адепт няма гуру, то той е кръгла нула и не може да достигне никакви духовни висоти, той ще пропадне.
В този смисъл източните религии по някакъв начин приличат на тоталитарните секти, чиито лидери се издигат в ранг на гуру. Така в една от книгите на кришнаитите е написано как ученикът трябва да се отнася към учителя си. Падайки на земята пред него, той казва следните думи: „Ти си моето духовно слънце, а аз съм незначителна искра от твоето сияние; ти си мой господ, а аз съм твой слуга завинаги. Нектарът на твоите лотосови стъпки опиянява всичките ми сетива и аз разчитам само на безкрайната сладост на твоето свято име. Какво мога да кажа аз, падналият, по своя собствен ум? Тук съм, само за да изпълня твоята воля. Изпитвам голямо удовлетворение, като изричам думите, които ти поставяш в устата ми. При това дори няма да се замислям дали са правилни или не“.
През 1901 г. Варненският и Преславски митр. Симеон публикува в току-що основания официоз на Българската православна църква Църковен вестник свой превод на „Трактат за валидността на хиротониите, извършени от епископ в низвержение“ от Анхиалския митр. Василий (на днешния български град Поморие). В приложението, което излиза към вестника и след 20 години се обособява като списание Духовна култура (излизало и през комунистическия период, но преди ок. 15 г. спряно от Св. Синод), митр. Симеон е добавил и свои въведителни думи, озаглавени: „Свещенодействията, извършвани от българското духовенство, имат ли сила?“. Там той разказва за причините, довели до създаването на трактата през 1874 г. и утвърждаването му от патриаршеския синод през 1877 г., а те са свързани с началото на българската църковна схизма. Тогава се получават канонични затруднения в общуването между православните от различни юрисдикции поради обявяването на Българската екзархия за схизматична. Затова през 1874 г. Св. Синод на Константинополската патриаршия създава нарочна синодна комисия, която да проучи как Православната църква е разрешавала този въпрос през вековете. Начело на комисията е поставен Анхиалският (по-късно, от 1884 г., Смирненски) митр. Василий като виден познавач на църковните канони, на старогръцки и латински език, преподавател, а и на два пъти ректор на Халкинската богословска школа. Своите изводи митр. Василий излага във въпросното проучване, утвърдено от Св. Синод на Патриаршията през 1877 г. Свое паралелно църковно изследване прави и друг преподавател в школата – архим. Йоан (така е посочен в писмото на митр. Василий до патриарха, но от 1878 г. Йоан е Кесарийски митрополит), с което потвърждава изводите в трактата на Анхиалския митрополит. И двамата автори, мотивирани от научната обективност, са били благоразположени към българския въпрос и дори са обвинявани за това. По време на изготвянето на становищата Йоан е бил още архимандрит и преподавател по Църковна история в Халки, където митр. Василий е бил ректор и като такъв е ръкоположил Йоан в презвитерски чин (за йеромонах).
Почти девет десетилетия съществува една малко известна и миниатюрна по размери църковна формация в съседна Турция, наричаща се Автокефална турска православна патриаршия, именувана още Турска православна църква (на тур. Тюрк ортодокс килисеси = Türk ortodoks kilisesi). Това е турска националистическа деноминация, чиято доктрина и богослужение са идентични с тези на източно-православните църкви, но възникнала по чисто политически причини, тя се е самопровъзгласила за автокефална и не е в общение с никоя от православните поместни сестри-църкви.
Основана е в Кайсери (древната Кесария в Кападокия, където до 379 г. е светителствал св. Василий Велики) през 1921 г. като Автокефална православна патриаршия на Анатолия (т. е. Анадола, съответно Изтока) от Павел Карахисаритис, който подкрепял борбата и споделял идеалите на турските националисти около Кемал Ататюрк. Карахисаритис и членовете на неговото семейство с постановление на турското правителство не били включени в размяната на населението, извършена след войната на Турция с Гърция (1919-1922), както съобщава професорът от департамента за политически науки и международни отношения в истанбулския Технически университет „Йълдъз” Елчин Маджар.
Периодично в Гърция се обсъжда въпросът за поставянето на възрастова граница за архиерейско служение на митрополитската катедра или дори за оставка на архиерея от неговата митрополия. Определянето на възрастова граница е косвено свързано с оставката на възрастните архиереи от катедрата им. За съжаление тези действия ставаха по един необмислен начин и наблюдавахме различни прояви на натиск върху митрополити да подадат оставка, а станахме свидетели и на това, архиереи да завършват живота си в състояние на гняв и възмущение поради това, което им се е случило.
Някои смятат, че в нашата съвременна епоха с толкова предизвикателства и остри пастирски нужди не е възможно митрополии да остават практически необгрижвани заради твърде стари архиереи. Това наистина е сериозен проблем, но не трябва да забравяме, че Църквата се ръководи от своето канонично право и ние сме задължени да уважаваме свещените канони, за което сме дали свещено обещание при хиротониите си, както и не бива да подценяваме приноса на нашите по-стари събратя в Църквата. Тези, които поддържат такива възгледи, пренебрегват същността на пастирското служение на един епископ и го отъждествяват с активността, която се нуждае от качествата на млад човек.
През последната седмица обществото ни отново се оказа въвлечено в дискусия на религиозна тема, без да бъде готово за такъв разговор. Хората научиха за забранените за венчание дни, преди да знаят каквото и да било за църковния брак, за тази „велика тайна”, случваща се между мъжа и жената, която апостол Павел не се поколеба да сравни с връзката между Христос и Неговата Църква. Поставено на толкова висок пиедестал от апостола на народите, създаването на семейството изведнъж беше поставено от някои български митрополити в положение на заварена дъщеря, чиято мащеха от нямай къде трябва да настани някъде в дома си, приготвен за много по-важни гости. Така се оказа, че в църковното календарче на БПЦ за 2010 г. в цялата седмица има само два дни, през които може да се случи „великата тайна” между мъжа и жената, наречена брак. Пет дни – вторник, сряда, четвъртък, петък и събота, се оказаха твърде свети, за да приютят тайнството венчание – сряда и петък като осветени от поста, предхождащите ги вторник и четвъртък като озарени от светостта на постните дни, а пък съботата... като ден на траур или пък „заради светостта на неделята, която е Господният ден”. При тази осветена от различни поводи седмица естествено е да остане малко подходящо място (не толкова осветено) за ядене, пиене и секс – каквото е сватбата.
Ежемесечната поддръжка от нашите съмишленици (дори и със символични суми), ще е от голямо значение за нашата работа в бъдеще. Ако желаете повече информация как можете да подпомогнете развитието на образователните ни проекти, щракнете тук:
Думата „гуру“ (учител) днес е позната на всеки и нейният смисъл, мисля, е ясен. Тя дойде до нас от някои източни религии, по-специално от индуизма. В някои източни религии ясно дават да се разбере, че ако един адепт няма гуру, то той е кръгла нула и не може да достигне никакви духовни висоти, той ще пропадне.
Периодично в Гърция се обсъжда въпросът за поставянето на възрастова граница за архиерейско служение на митрополитската катедра или дори за оставка на архиерея от неговата митрополия. Определянето на възрастова граница е косвено свързано с оставката на възрастните архиереи от катедрата им. За съжаление тези действия ставаха по един необмислен начин и наблюдавахме различни прояви на натиск върху митрополити да подадат оставка, а станахме свидетели и на това, архиереи да завършват живота си в състояние на гняв и възмущение поради това, което им се е случило.
