Мобилно меню

4.6111111111111 1 1 1 1 1 Rating 4.61 (18 Votes)
Zname_Turkortodoks.pngПочти девет десетилетия съществува една малко известна и миниатюрна по размери църковна формация в съседна Турция, наричаща се Автокефална турска православна патриаршия, именувана още Турска православна църква (на тур. Тюрк ортодокс килисеси = Türk ortodoks kilisesi). Това е турска националистическа деноминация, чиято доктрина и богослужение са идентични с тези на източно-православните църкви, но възникнала по чисто политически причини, тя се е самопровъзгласила за автокефална и не е в общение с никоя от православните поместни сестри-църкви.

Основана е в Кайсери (древната Кесария в Кападокия, където до 379 г. е светителствал св. Василий Велики) през 1921 г. като Автокефална православна патриаршия на Анатолия (т. е. Анадола, съответно Изтока) от Павел Карахисаритис, който подкрепял борбата и споделял идеалите на турските националисти около Кемал Ататюрк. Карахисаритис и членовете на неговото семейство с постановление на турското правителство не били включени в размяната на населението, извършена след войната на Турция с Гърция (1919-1922), както съобщава професорът от департамента за политически науки и международни отношения в истанбулския Технически университет „Йълдъз” Елчин Маджар.

4.8095238095238 1 1 1 1 1 Rating 4.81 (21 Votes)
1_59.jpgПериодично в Гърция се обсъжда въпросът за поставянето на възрастова граница за архиерейско служение на митрополитската катедра или дори за оставка на архиерея от неговата митрополия. Определянето на възрастова граница е косвено свързано с оставката на възрастните архиереи от катедрата им. За съжаление тези действия ставаха по един необмислен начин и наблюдавахме различни прояви на натиск върху митрополити да подадат оставка, а станахме свидетели и на това, архиереи да завършват живота си в състояние на гняв и възмущение поради това, което им се е случило.

Някои смятат, че в нашата съвременна епоха с толкова предизвикателства и остри пастирски нужди не е възможно митрополии да остават практически необгрижвани заради твърде стари архиереи. Това наистина е сериозен проблем, но не трябва да забравяме, че Църквата се ръководи от своето канонично право и ние сме задължени да уважаваме свещените канони, за което сме дали свещено обещание при хиротониите си, както и не бива да подценяваме приноса на нашите по-стари събратя в Църквата. Тези, които поддържат такива възгледи, пренебрегват същността на пастирското служение на един епископ и го отъждествяват с активността, която се нуждае от качествата на млад човек.

4.9166666666667 1 1 1 1 1 Rating 4.92 (48 Votes)
1_16.jpgИсторически преглед

През последната седмица обществото ни отново се оказа въвлечено в дискусия на религиозна тема, без да бъде готово за такъв разговор. Хората научиха за забранените за венчание дни, преди да знаят каквото и да било за църковния брак, за тази „велика тайна”, случваща се между мъжа и жената, която апостол Павел не се поколеба да сравни с връзката между Христос и Неговата Църква. Поставено на толкова висок пиедестал от апостола на народите, създаването на семейството изведнъж беше поставено от някои български митрополити в положение на заварена дъщеря, чиято мащеха от нямай къде трябва да настани някъде в дома си, приготвен за много по-важни гости. Така се оказа, че в църковното календарче на БПЦ за 2010 г. в цялата седмица има само два дни, през които може да се случи „великата тайна” между мъжа и жената, наречена брак. Пет дни – вторник, сряда, четвъртък, петък и събота, се оказаха твърде свети, за да приютят тайнството венчание – сряда и петък като осветени от поста, предхождащите ги вторник и четвъртък като озарени от светостта на постните дни, а пък съботата... като ден на траур или пък „заради светостта на неделята, която е Господният ден”. При тази осветена от различни поводи седмица естествено е да остане малко подходящо място (не толкова осветено) за ядене, пиене и секс – каквото е сватбата.

4.84 1 1 1 1 1 Rating 4.84 (25 Votes)
1_47.jpg(продължение)

Окончателната промяна повдига винаги популярния въпрос за подходящия служител на тайнството. Кой може да прощава греховете? Върху какво се основава неговият авторитет? За преп. Анастасий Синаит (VІІ век) отговорът е повече от ясен: единствени подходящи уредници (οἰκονόμοι) на спасението и Божии лечители са онези, които са духовни (πνευματικοί), истинските ученици на Христос, монасите, облечени в дрехата на покаянието[1]. Св. Симеон Нови Богослов (949 – 1020) е дори по-конкретен: „Преди монасите единствени епископите по апостолско приемство са имали силата да връзват и развързват. Но с времето епископите започват да не употребяват или употребяват лошо тази власт. Ето защо тази вдъхваща уважение функция... е прехвърлена върху избраните от Бога люде, които са монасите”[2]. Духовните дарове са онези, които преди всичко правят от някого изповедник и които дават така необходимата за опрощаване на грехове παρρησία (дръзновение). Някои жития на светци съвсем ясно показват това.

4.84 1 1 1 1 1 Rating 4.84 (25 Votes)
1_42.jpg(Продължение)

Системата на покайната дисциплина, засвидетелствана в древните канони, има своите силни страни – ясното разбиране за отношението между покаяние и Евхаристия, осъзнаване на църковното измерение на покаянието и помирението, силно настояване върху покаянието и неговите плодове. Тази система обаче има и своите слабости. Явна е опасността от мъртвото законничество, в което покаянието се разглежда като отдаване на собствената част, като плащане на личния дълг към обществото – опасност, която особено се засилва при изгубване на евхаристийната насоченост. Още повече тясната връзка между мисъл, воля и действие, която се предполага в модела на вероотстъпничеството, може да бъде провалена по много начини. Мисълта не винаги води до съгласието на волята; движението на волята не винаги е приведено в действие; в този процес винаги могат да се намесят незнание, страх, принуждение или просто глупост. Върху подобни проблеми са принудени да разсъждават древните правила и отделни църковни писатели, занимаващи се с въпросите на покаянието. Но те често проявяват крайна липса на чувствителност – Правило 4 на Неокесарийския събор (315 г.), например, любопитно илюстрира принципа de internis ecclesia non judicat:

 

И рече старецът...
Имайте непресторена любов помежду си, пазете Преданието, и Бог на мира да бъде с вас и да ви утвърди в любов.
 
Св. Павел oт Обнора
   

© 2005-2016 Двери БГ и нашите автори. Препечатване - само при коректно посочване на първоизточника.