Матей, глава 4. 1-11. Изкушението на Иисус Христос от дявола в пустинята. -12-16. Отдалечаването Му в Галилея и заселването в Капернаум. -17-22. Проповедта на Иисус Христос и избиране на учениците. 23-25. По-нататъшната проповед в Галилея, изцелението на болните и събирането на множество народ при Христа.
Мат 4:1. Тогава Иисус биде отведен от Духа в пустинята, за да бъде изкушен от дявола,
(срв. Марк 1:12-13; Лук. 4:1-2):
„Тогава“ и тук служи не толкова за обозначаване на времето, колкото за връзка на речта. От сравнението с казаното от другите евангелисти, обаче, е възможно да се заключи, че изкушението на Христос е станало непосредствено след кръщението Му. При Марк (Марк 1:12) вместо „тогава“ стои „веднага“ (εὐθύς), при Лука се посочва не времето, а обстоятелствата, които поставят изкушението и кръщението в най-близка връзка (Лук. 4:1). Лука сякаш казва така: Над Иисус Христос по време на кръщението слезе Светият Дух във вид на гълъб и в същото време, Той, като се изпълнил със Светия Дух, се върна от Йордан и т.н. По такъв начин ние не трябва да предполагаме, че между кръщението и изкушението е имало промеждутък. Това, което при Матей би ни се сторило неясно, става ясно от разказа на другите евангелисти.
„Иисус биде отведен от Духа в пустинята“. Матей заменя с думата "възведен" (според руския превод, бел. пр.) (на гръцки език - ἀνήχθη) по-резкия израз на Марк ἐκβάλλει, което в руската Библия смекчено е преведено като "извежда", точното значение е „изхвърля“, „изтласква“. При Лука „поведен беше“ (ἤγετο) е израз, който има еднакъв смисъл с казаното от Матей, с тази разлика, че при Матей използваният глагол с ἀνά означава „издига се отдолу нагоре“, „изкачва се“ (собствено, да бъде отведен нагоре). Следвайки Матей, ние трябва да разбираме някаква по-висока местност в сравнение с тази, където е станало кръщението.
„В пустинята“. Не е известно каква пустиня се подразбира тук. Ние видяхме, че Йоан е проповядвал в Иудейската пустиня (Мат. 3:1) и под тази дума не трябва да се разбира пустиня в собствения смисъл на думата (от рода например на Сахара), но това е местност, която макар и малко, но е населена и не е съвсем лишена от растителност. Говорейки за отвеждането на Христос в пустинята, евангелистите не споменават за Иудейската пустиня. Предвид тази неопределеност някои екзегети тук имат предвид тази пустиня, по която евреите са странствали четиридесет години. Към такова предположение водят несъмнените паралели, съществуващи между странстването на евреите в пустинята и обстоятелствата на изкушението, а именно следните:
1) Преминаването на евреите през Йордан и кръщението на Иисус Христос;
2) Гладът в пустинята и гладът на Иисус Христос;
3) Изпитанията на евреите в пустинята заради тяхното нравствено очистване и възвисяване – и изкушението на Христос от дявола;
4) Утоляването на глада на евреите с манна и изкушението към Христос да превърне камъните в хлябове за утоляване на глада;
5) Медната змия и кръстът на Спасителя и то именно в зависимост от пребиваването в пустинята.
Обаче срещу мнението, че Христос е бил на Синайския полуостров, е възможно да се възрази, че евангелистите вероятно биха споменали този факт, ако това е било така. Свидетелството на Марк, че Спасителят незабавно е бил отведен в пустинята, и че там, вероятно също така веднага, е започнал Неговият четиридесетдневен пост, служи макар и отчасти за потвърждение, че тези събития са станали в най-близко време, докато за едно пътуване до Синай биха били нужни най-малко три дни (Илия вървял натам четиридесет дни и четиридесет нощи – 3 Цар. 19:8). Предполага се, че за място на изкушението е послужило някакво уединено възвишение близо от мястото, където кръщавал Йоан.
Думата "от Духа" е неясна. В гръцкия текст тя е членувана. Тук може да се разбира и Светият Дух, и собственият дух на Христос. В първия случай изразът би означавал, че Иисус Христос е бил възведен в пустинята от някаква странична сила, тоест от силата на Светия Дух, а във втория - че Той се е отдалечил в пустинята вследствие на вътрешните търсения на Своя собствен дух, по собственото си желание и влечение. Изразът при Марк е също двусмислен. При Лука е по-определен: πλήρης πνεύματος ἁγίου, „изпълнен от Духа Светаго“ и (буквално) „в този Дух“ биде отведен… Затова ние трябва да отнасяме отвеждането в пустинята към страничната (разбира се, това е неточен израз) сила на Светия Дух, защото, макар и собственият дух на Христос да е бил свят, обаче близостта до обстоятелствата на кръщението дава право да се твърди, че Христос е бил отведен от Светия Дух, Който е слязъл върху Него във вид на гълъб.
„За да бъде изкушен от дявола“. Самата възможност за изкушение се основава на това, че човек може да извърши някакъв грях. Изглежда, че изкушението на Иисус Христос би било напразно, ако Той не е грешил и преди изкушението и не е могъл да допусне никакъв грях по време на изкушението. Ако е вярно, че Той Самият е разказал на учениците за Своето изкушение и учениците вярно са предали Неговите думи, то възниква въпросът: Говорейки за Своето изкушение, Самият Той предполагал ли е в Себе си възможността за греха и падението? Тези въпроси представляват един от най-дълбоките богословски проблеми. Като приемаме църковното учение, че Христос е бил безгрешен и не само безгрешен, но не е можел да съгреши (виж Православное догматическое богословие митрополита Макария. СПб., 1868. Т. II. С. 79), ние оставяме този въпрос и се ограничаваме само до един малък анализ на употребените в Евангелието изрази и отчасти на самите факти на изкушението.
Изразът "за да бъде изкушен" посочва целта, с която Иисус Христос е бил отведен от Духа в пустинята, при това тази цел е била особена, изключителна. Той бил отведен и останал сам в пустинята специално за тази цел. Ако е имало някаква друга цел, то евангелистите несъмнено биха казали за това. Ние видяхме, че приемайки кръщение, Христос приел върху Себе си образа на раб. Това бил най-великият подвиг в историята на човечеството. След това Той бил заведен в пустинята и подложен на изкушение, но не като Бог, не просто като човек, а като човек-роб, доброволно приел върху Себе Си отговорността на робското служение на човечеството, за да господарува над хората именно чрез това служение. Тук се вижда връзката на изкушението с предходното събитие, с кръщението. Както рабът-Израил, който излязъл от Египет, е бил изкушен в пустинята, така и Христос, преминавайки през водите на кръщението (които съотвествуват на водите на Червено море) се подлага на подобно изкушение.
Думата "дявол" означава буквално: този, който разделя, отделя един предмет от друг или едни хора от други. В този смисъл тази дума е употребена при Ксенофонт в началото на неговия «Анабазис»: Тисаферн разпръсква (така почти буквално) Кир и неговия брат, като внушава на Кир, че брат му сякаш замисля зло срещу него (I, 1, 3). По такъв начин думата „дявол“ означава изобщо такава личност, която произвежда раздор, раздяла, смут в мислите и чувствата. Тъй като това става преимуществено с клевети и измами, то оттук обичайното (макар и преносно) значение на думата дявол е „клеветник“ или „измамник“. А оттук в преносен смисъл означава „противник“, „враг“. Дяволът е враг на хората, защото прекъсва връзката (сякаш разделя, разединява) междуа Бог и човека. В Новия Завет дяволът изобщо не се различава от сатаната, с изключение на няколко случая (Откр. 12:9; 20:2), където двете думи се слагат една до друга и очевидно служат за различни наименования на единия и същ „древен змей“. Сатана е еврейска дума и означава противник. В Новия Завет думата се прилага понякога към хората (Мат. 16:23; Марк 8:33). Но в други случаи тя винаги означава „древния змей“, дявол, безплътен дух, който противодейства на Бог и произвежда зло в света.
Мат. 4:2. и, като пости четирийсет дена и четирийсет нощи, най-сетне огладня.
(Ср. Лук. 4:2)
Буквално: „и като пости четирийсет дена и четирийсет нощи“. Тези думи изглежда, че не означават приблизително четиридесет дни, тъй като за обозначаване на приблизителност в гръцкия език се употребяват специални наречия. По отношение на поста на Спасителя може да се постави единственият въпрос: възможно ли е за човек да прекара толкова време изобщо без храна и може ли след това да остане жив? Известно е, че преди няколко години в Америка са направени редица подобни опити и тези опити под наблюдението на лекари са доказали, че човек, дори и обикновеният човек, може да издържи пълен четиридесетдневен пост. А за душевното състояние на Спасителя в пустинята е трудно да се съди. Но по-естествено ни се струва обяснението, според което това време е било прекарано в непрестанна молитва. Такова обяснение поставя четиридесетдневното пребиваване в пустинята във връзка с обстоятелствата на самото кръщение. «Иисус, след като се кръсти, се молеше», се казва в Евангелието според Лука (Лука 3:21). А защо да не се предположи, че и по-нататъшното Негово пребиваване в пустинята е било продължение на тази молитва на кръщението? Той и след това много пъти се е оттеглял в уединени места за молитва. Няма необходимост да се предполага, че цялото време на четиридесетте дни и четиридесетте нощи Той е прекарал напълно без сън, както мислят някои тълкуватели. Това едва ли е било възможно за неговата човешка природа. Но че Той не вкусвал никаква храна, това става ясно от свидетелството на Лука, който уточнява, че Той „нищо не яде през тия дни“ (Лук. 4:2). В Евангелията на Матей и Лука се посочва, че Той „най-сетне огладня“. Става ясно, че едва в края на Своя продължителен пост Христос почувствал глад, но е възможно да се мисли и, че Той през целия пост е чувствал глад, който се засилвал прогресивно към края на поста и най-сетне станал силен и непоносим. Към това насочват думите ὔστερον ἐπείνασεν.
Мат. 4:3. И приближи се до Него изкусителят и рече: ако си Син Божий, кажи, тия камъни да станат на хлябове.
(Ср. Лук. 4:3)
Буквално: „и приближавайки се, изкусителят Му рече“. Тълкувателите имат разногласие относно формата, която дяволът приел по време на изкушението. Едни от тях мислят, че това било реално, външно, но чисто духовно явление и на дявола не е било нужно да приема някакъв външен образ, което само би възбудило подозрение в изкушаваното Лице и тогава изкушението не би имало голяма сила. Други считат, че дяволът, приближавайки се към Спасителя, приел някаква външна форма (най-вероятно, на човек), като си останал дявол. Първото мнение се опира на нашия собствен духовен и вътрешен опит, когато ние понякога сме подложени на най-силни изкушения, изобщо не забелязвайки изкусителя, но при все това отнасяме своите изкушения именно към него. Ако обърнем внимание на това, че ударението в Евангелията се поставя повече върху изкушенията, отколкото върху личността на изкусителя, която не се описва ясно, то е възможно да допуснем, че изкушавайки Христа, дяволът не е приел външен образ. На такова тълкувание изглежда не пречат и изразите, които в крайна сметка намекват на някакъв реализъм на явлението, като например „пристъпи, „взе Го“, „постави“, „говори“" и т.н., защото всички те може да бъдат обяснени антропоморфично, както се обясняват подобни изрази и по отношение на Самото Божество. Ако, обаче, приемем такова обяснение, то ще бъде необходимо да допуснем, че цялото изкушение се е случило в пустинята и че поставянето на Христос на покрива на храма и след това отвеждането Му на висока планина са били само мними явления. Възразявайки на това, някои екзегети допускат, че дяволът е приел действителен, реален образ на човек.
„Ако си Син Божий, кажи, тия камъни да станат на хлябове“. Справедливо се отбелязва, че в условното „ако“ тук не се изразява съмнение на дявола в достойнството на Христос като Син Божи. Ако дяволът се съмнява в това, то не би могъл да предложи на Христос да извърши такова чудо като превръщането на камъните в хлябове. По такъв начин думите на дявола имали подбуждащ смисъл. Ти (като Раб, олицетворение на раба-човек) почти умираш от глад, но Ти не трябва да умреш, защото и на Теб Самия, и на мен е добре известно, че Ти си Син Божи. Ти неотдавна бе открито признат за Син Божи по време на кръщението. Затова за Тебе, изобщо не е трудно да се погрижиш за Себе си. Трябва само да кажеш една дума и тези камъни, които Ти виждаш, веднага ще станат хлябове.
Мат. 4:4. А Той му отговори и рече: писано е: не само с хляб ще живее човек, а с всяко слово, което излиза от Божии уста.
(Ср. Лук. 4:4)
„Не само с хляб ще живее човек, а с всяко слово, което излиза от Божии уста“. Нека отначало да обясним, доколкото е възможно, какъв смисъл биха могли да имат тези думи, първите казани от Спасителя след кръщението. Тялото не може да се храни или да се изхранва само по себе си, то, така да се каже, предава сведения за своите нужди и потребности на духа и само при неговата помощ получава необходимото за своето продължение и съществуване. Духът промисля за тялото и за неговите потребности, то би погинало без такъв промисъл. Изкушавайки Христос, дяволът се обърнал, следователно, не към главния източник на човешкия живот. Желаейки да постигне своята цел, той се обръща към раба (тялото) вместо към неговия господар (духа), и изкушава тялото да придобие власт над своя господар, да го покори на своята воля. Но такъв порядък не бил нормален. Не духът се намира в зависимост от тялото, а тялото от духа. За да бъде живо тялото, е било необходимо духът да бъде жив. Но животът на духа не зависи от телесната храна. Само така изглежда. Духът се храни с друга храна. Тъй като образът и подобието Божие се заключават не в тялото, а в човешкия дух, то и храната, която храни духа, се подава от Бога – това е Божието слово. Дяволът представя човека преди всичко като телесно същество, а Спасителят представя човека като духовно същество. Господ сякаш забравил за храната на тялото, хранейки Своя дух, а дяволът забравил за храната на духа, изразявайки външна грижа за тялото. Грешката била разкрита и изкушението отблъснато.
Христовият отговор на дявола е взет от Второзаконие 8:3. Според превода на Седемдесетте това място се чете буквално така: „за да ти възвести, че човек ще живее не само с единия хляб, но с всяко слово, което излиза от Божиите уста, ще живее човек“. Буквално от еврейски: „че човек не с единия хляб живее, че с всичко, което излиза от устата на Йехова, човек живее“. Нашият руски текст във Второзаконие (както и българския, бел. пр.) се различава както от гръцкия така и от еврейския и е най-близък до латинския текст Вулгата. Трудно е да се каже по какъв текст е приведен цитатът в разглежданият стих на Матей. Но е сигурно, че Матей отстъпва тук и от еврейския текст, и от превода на Седемдесетте, което става ясно и от това, че „живее човек“, което е повторено и в гръцкия, и в еврейския текст, при евангелиста не се повтаря. Но оригиналният и точен смисъл на оригинала в Евангелието е запазен, като вместо еврейското „живее“, е казано „ще живее“, както е при Седемдесетте. Във Второзаконие Моисей напомня на народа за неговото странстване по пустинята и казва, че там Бог „те смиряваше, мъчеше те с глад и те хранеше с мана… за да ти покаже, че човек не само с хляб живее, но човек живее с всяко [слово], което излиза из устата на Господа“. По какъв начин живее човек с Божието слово, е показал животът на евреите в пустинята. Независимо от глада Израил останал жив, защото Господ му заповядал да живее, и в случаите на нужда, по Божието слово, слизала манна. Следователно и за Спасителя не е било необходимо да се грижи за хляба, Бог ще Му даде храна, когато това бъде необходимо. Той няма да умре, ако и да не превърне камъните в хлябове. При Лука тази реч е съкратена.
Мат. 4:5. Тогава дяволът Го завежда в светия град и Го поставя на храмовата стряха,
„След това дяволът Го завежда (в руския превод, бел. пр.) Буквално: „тогава (същият този) дявол Го завежда“. Неопределеното „тогава“ не показва колко време е преминало между първото и второто изкушение. По някакъв (съвършено неизвестен) начин Иисус Христос е бил взет „в светия град“. Всички екзегети единодушно тълкуват, че „светият град“ е Йерусалим, макар той и да не се назовава тук по име. На това, от една страна, указва определителният член (τήν), а от друга – че тези думи се използват от евреите именно за обозначаването на Йерусалим (виж Мат. 27:53; Откр. 11:2, 21:2, 10, 22:19 и др.). Има основание да се мисли, че при Филон храмът не само се е наричал свят, но и „свят на светите“, тоест, че Филон обозначава с тази дума не само «светая светих» в храма, но и целия храм. Следващите думи на този стих доказват, че под светия град се разбира именно Йерусалим: "и Го поставя на храмовата стряха".
Мат. 4:6. и Му казва: ако си Син Божий, хвърли се долу, защото писано е: на Ангелите Си ще заповяда за Тебе, и на ръце ще Те понесат, да не би някак да препънеш о камък ногата Си.
(Ср. Лук. 4:9-11)
За да разберем правилно тези думи, трябва малко да ги перифразираме, като поставим вместо "Син Божи" званията на някакви други високопоставени лица, например: ако ти си цар, пророк, свещеник и т.н., то хвърли се долу. Ако подобно предложение бе направено на обикновени хора, поставени на някаква височина или стръмнина, и ако няма никаква необходимост да се хвърлят долу, дори и да би било безопасно, то те просто биха посочили липсата на логика в подобно предложение. Ако някой е цар, пророк, свещеник или някакъв друг сановник, дори просто притежаващ някакви особени сили човек, то защо е необходимо да се хвърля долу? В изкушението на дявола тази липса на логика е силно замаскирана и е подкрепена с позоваване на думите на Свещеното Писание, очевидно, казани в отговор на предишното слово на Спасителя: γέγραπται (писано е), което дяволът тук повтаря. Синът Божи е трябвало да притежава и е притежавал чудодейна сила и трябва да я разкрие. Преди да извърши други чудеса, Синът Божи трябва да изпита, да провери съществуването на чудодейната сила върху Самия Себе си. За проверката, за изпитването, е избрано действително такова чудо, което и по разбиранията на древните, а и по нашите, би се сторило, може да се каже, чудо на чудесата, свръхестествено и затова убедително за всички – чудо, което би се равнявало на съвършено унищожаване на всички закони на гравитацията. За Сина Божи това е възможно и безопасно.
„Защото писано е: на Ангелите Си (Бог) ще заповяда за Тебе, и на ръце ще Те понесат, да не би някак да препънеш о камък ногата Си“. Руският текст е преведен буквално от гръцки, с изключение на думата „понесат“, която в гръцкия текст означава собствено „повдигнат“ (ἀροῦσιν). Текстът е взет от 90-ти псалм (Псал.90:11–12), който по превода на Седемдесетте се чете буквално така: „защото ще заповяда на Ангелите Си (Своите) за тебе, да Те опазват (запазят, оградят) във всички Твои пътища: ще Те понесат на ръце, да се не спънеш о камък с ногата си“. Матей пропуска думите „да те опазват във всички Твои пътища“, а Лука – „Твои пътища“. Ако в гръцкия превод на Седемдесетте са зачеркнати пропуснатите от евангелиста думи и не се обръща внимание на съединителният съюз „и“ (καί) и на ἀροῦσιν вместо ἀροῦσι, то между текста на Седемдесетте и Матей не може да се забележи никаква разлика. Като погледнем отново еврейския текст, ще намерим, че той се чете буквално така: „защото ще заповяда на Ангелите Си за Тебе, да Те опазват във всички Твои пътища: ще Те повдигнат (от еврейски «наша») на ръце, да се не спънеш о камък с ногата Си“. Тези текстове са толкова сходни помежду си, че е трудно да се реши какъв текст е следвал евангелистът. Но най-вероятно това е бил текстът на Седемдесетте. В Пс.90:11-12 не се казва нищо за поставянето на високо място, за падането оттам и опазването от страна на Ангелите. При бързия прочит на тези стихове се вижда, че дяволът неправилно е приложил текста към обстоятелствата, в които се намирал Иисус Христос. Забележително е, че Той не смята тук за необходимо да разкрие някаква логична грешка и неправилност на мислите, но отблъсква изкушението само с текст, който изглежда, няма близко отношение именно към второто изкушение, но който еднакво се отнася към всички останали изкушения.
Мат. 4:7. Иисус му рече: писано е също: „няма да изкусиш Господа, Бога твоего“.
(Срв. Лук. 4:12)
Буквално: „Каза му Иисус: също е писано: не изкушавай Господа, твоя Бог“. Думата „също“ е употребена тук не в смисъл „но“, но в смисъл „още“, „освен това“. Характерът на опровергаването е различен от този при първото изкушение. При първото изкушение мисълта, която дяволът внушавал на Спасителя, е била собствена мисъл на дявола и затова е естествено тя да бъде опровергана с думите на Свещеното Писание. Да се употреби същият метод за опровергаване във второто изкушение би означавало да се опровергае Свещеното Писание. Текстът, избран от дявола, бил сам по себе си верен; вярно било и неговото прилагане спрямо хората и към Самия Спасител, макар и не при същите обстоятелства, в които се намирал Той. Неправилността се състояла в това, че този текст бил представен като средство на изкушението. Затова Христос, без да опровергава думите на дявола сами по себе си, посочва само характера на неговата постъпка или действие. С думите на Свещеното Писание не е правилно се изкушава Бог, Който е дал това Писание и му е предал Своя Божествен авторитет. Затова в дадения случай „добавянето“ от Иисус Христос на „изрази от Писанието е квалификация и негово тълкувание, но не и опровержение“ (Елфорд, 1863).
Текстът, приведен от Спасителя, е заимстван от Второзаконие (Втор.6:16) и съдържа в себе си напомняне на евреите за изкушенията (ропота, възмущенията и други), с които те са изкушавали Бог в Маса, местност на Синайския полуостров. При Матей и Лука (Лук. 4:12) текстът е даден с напълно еднакви изрази и по-скоро е сходен с текста на Седемдесетте, отколкото с еврейския, при това последната добавка в еврейския текст и при Седемдесетте „както си изкушавал ти в изкушение“ в Евангелията е пропусната. Последната дума „изкушение“ (на еврейски „маса“) означава и „изкушение“, и наименование на местност.
Мат. 4:8. Пак Го завежда дяволът на твърде висока планина и Му показва всички царства на света и тяхната слава,
(Срв. Лук. 4:5)
Глаголът „взема“ (в руския превод, παραλαμβάνει на гръцки език) е еднакъв с онзи, който се употребява в началото на петия стих. Оттук е възможно да се направи извод, че действието на дявола преди третото изкушение е било същото, както и преди второто. За това говори и употребата на думата „пак“. Разказът създава впечатлението, че дяволът взема Иисус Христос не от храма, където бил до този момент с Него, но „пак“ от същата пустиня. И отново е трудно да се каже какво точно се е случило тук. Ние можем, разбира се, и да си представим, и да видим много висока планина и дори да се качим на нея. Но не познаваме нито една планина на земята, от която биха били видими „всички“ земни „царства“. Затрудненията при тълкуването на това място са същите както и при тълкуването на първото изречение на петия стих, ако не и по-големи. В първия случай ни се показва поне определено място, където дяволът „поставил“ Иисус Христос – светият град и стряхата на храма. Във втория случай не само в думите на Матей, но и на Лука няма дори следа от такава определеност, което по същество граничи с пълна неопределеност.
„Планина“ (ὄρος, тази дума е употребена без членуване) може би не е била известна и на самия евангелист. За нея се казва само, че била ὑψηλὸν λίαν – твърде висока. Всички опити на екзегетите да пробият непроницаемата стена на употребените тук изрази следва да се признаят за неудачни. Едни казват, че тъй като царствата на света са били показани от дявола „в един миг време“ (ἐν στιγμῇ χρόνου – Лук. 4:5), то затова не би имало никаква необходимост да се възлиза на планината и че тук следва да се разбира просто видение, нещо от рода на миража. По-нататък третото изкушение се поставя във връзка с Откр. 21:10, където се казва „па ме отнесе“ (един от седемте Ангела) „духом на голяма и висока планина, и ми показа големия град, светия Йерусалим“. Тъй като в Откровението се казва „духом“ (ἐν πνεύματι), то оттук, предвид много забележимото сходство на изразите може да се направи извод, че поставянето на планината е било само духовно и, следователно, не действително.
Някои казват, че Палестина се намирала под властта на Бога, а не на дявола, и затова дяволът не показал нея на Христос от високата планина, но Му показал само езическите страни, намиращи се в неговата власт. Някои твърдят даже, че дяволът просто е взел и разтворил пред Иисус Христос „географска карта“, на която били изобразени всички земни царства. Но тук пак важи предишното възражение – че за това едва ли е било необходимо да се изкачва или да се възнася на „твърде висока планина“.
„Третото изкушение, – пише един от най-новите екзегети, – пак (πάλιν, стих 8), както и второто, показва силата на сатаната да въздейства на чувствения живот на Иисус Христос. Този път Той чувства и вижда Себе Си поставен на много висока планина и получава впечатлението, че разглежда оттам всички царства на света в съвкупност и тяхната слава. Колко малко Матей мисли, че на земята съществува подобна планина, от която човек с телесните си очи може да се наслаждава на подобно видение и по такъв начин, доказват думите му δείκνυσιν αὐτῷ («Му показва»). Тук обаче се съобщава нещо повече от това, че дяволът е обърнал вниманието на Иисус Христос върху неща, които Той и без това би видял и можел да види. В израза по-скоро се набляга на видението на това, което Иисус видял, както и на действието на сатаната, което било подобно на поставянето Му на храмовата стена, показано чрез глагола ἕστησεν αὐτόν (стих 5). Дяволът смайва очите на Иисус с картината, която е описана с израза πάσας βασιλείας κτλ. Той вижда не само управляваната отчасти от синовете на Ирод, отчасти непосредствено от римляните страна на Израил, която тук няма никакъв повод да се пропуска, но и всички области на владетели, които били част от тази световна картина; и Христос вижда не само тези далечни изгледи, но и всичко, което служи за тяхно украшение или красота, природни картини, както и произведения на изкуството, които е създал Бог и са заповядали да се устроят царете“ (Цан, 1905). Такива са съвременните опити да се изясни това явление. Към казаното, вероятно, за придаване на по-голяма реалистичност на картината, понякога се добавя, че Иисус Христос е видял «Ilüren, Stätte, Paläste, Schätze usw.» (поля, местности, дворци, богатства и т.н.).
Пред най-новите тълкувания от подобен род ние с пълно право бихме могли да предпочетем тълкуванията на древните. „Славата на света, - пише блажени Йероним, - която ще премине със света, се явява на планината в един миг време; а Господ е слязъл в низините и полетата, за да победи дявола със смирение. По-нататък, дяволът бърза да Го изведе на планината, за да паднат и други оттам, откъдето и сам той е паднал, според апостола: „за да се не възгордее и падне в еднакво осъждане с дявола“ (1 Тим.3:6)“. Това тълкувание макар, разбира се, и да не обяснява всичко и да не прониква (а и не си поставя за цел да проникне) в тайните, се отличава най-малкото с простотата, присъща на самия евангелски разказ. Приемайки подобна простота за образец, ние трябва да тълкуваме разглежданото място приблизително така: дяволът завежда Христос, показва Му на една планина неизвестно как всички царства на света. Същността на изкушението се състои не в това, да постави Иисус Христос на висока планина и да Го прелъсти с красотата на земните царства, но в това, като въздейства на Неговата човешка природа, да Го накара да се поклони на изкусителя и с това да нанесе оскърбление на Бога. Това е главната цел, която дяволът се опитвал да постигне със средства, напълно неизвестни и непонятни за нас, но все пак такива, които постоянно намират отклик в човешката душа и живот. Дяволът и много други хора поставя на „висока планина“, и тези хора усърдно му се кланят и служат, маскирайки своето служение на дявола със служение Богу. Но Христос е приел образа на раб. Той си е поставил за цел не господството, но служението на хората. Затова при третото изкушение дяволът сякаш се присъединява към тези хора, на които Христос възнамерява да служи. Все едно хората възвеждат Христа на висока планина заради Неговото служение на тях. Според психологическия закон в доброволното служение се подразбира власт, а в доброволното робство и унижение – свобода и величие. Хората ще въздигнат Христа, но дяволът ще направи това по-лесно и по-бързо, ако Христос му послужи. Хората въздигат Христос с издигането Му на кръста, дяволът Го въздига, като Му предава цялата слава и красота на земните царства, които му принадлежат, без да причинява страдания на Христос. Но Христос е дошъл да спаси хората, а не дявола. Средствата за спасение на хората не биха могли да бъдат приложени към дявола. Хората сами по себе си представляват, макар и много малка, но положителна величина; а дяволът е отрицателна величина.
Мат. 4:9. и Му дума: всичко това ще Ти дам, ако паднеш и ми се поклониш.
(Срв. Лук. 4: 5-7)
В някои кодекси стои в минало време „казал“ или „говорил“ (εἶπεν). За да разберем смисъла на това изкушение, необходимо е да разсъждаваме не толкова за това, което принадлежало на дявола, но за това, което принадлежало на Христос.
Обяснявайки връзката на кръщението с изкушението ние казахме, че кръщението от страна на Христос е било акт на подчинение на Йоан и приемане на вид на раб. Изкушението е било, така да се каже, продължение на кръщението, било преход от външното потапяне във водите на Йордан към вътрешното кръщение, което се състояло в молитва и пост. На последното стъпало на това вътрешно кръщение робското състояние и робският вид на Христа достигнали до крайната си степен. Той нямал дори и хляб, с който да утоли своя извънреден глад. Първото изкушение имало вид на грижа от страна на дявола за тялото на Христа, и този, който е бил гладен, знае колко привлекателен е за гладния дори камъкът, превърнат в хляб. Но такова изкушение се оказало количествено твърде малко и било отхвърлено. В следващите изкушения привлекателното постепенно се засилва. Привлекателното за гладното тяло се заменя с привлекателното за духа. На последното стъпало се предлага това, което във висша степен е привлекателно за гладния човек. Истина е, че за богатството понякога привлекателна е бедността, но така става само в редки случаи, когато има пресищане. А за бедния и гладен роб винаги е привлекателна самата идея за господство, щастие и благополучие. Тук става дума не само за насъщния хляб, но за изобилието. По такъв начин третото изкушение много ясно служи като следствие на първото. Несъмнено нито един обикновен човек, дори в по-добро състояние от това на Спасителя, не би устоял пред подобно изкушение. Той би се поклонил на дявола и, което е по-удивително от всичко, би намерил за възможно да се оправдае. Хиляди, дори милиони хора просто си мечтаят за подобно поклонение. По този начин и тук ние се срещаме с плюсове и минуси, но величините, поставени при тях, далеч не са близки и несъразмерни. От страната на Христос е бил минусът на всяко житейско благополучие. От страната на дявола е имало положителна величина, и, ако тя да е дори и не особено голяма, и да не се отличава с абсолютен характер, то и тогава би могла да бъде привлекателна за лишения от всякакво имущество и страдащ Раб на Йехова. Страдащият раб, именно поради самото това страдание, е бил Господ (Κύριος), Той господствал по силата на самата възприета от Него идея за служение, а дяволът бил роб. В това се състояла логическата несъстоятелност на изкушението и то било отхвърлено.
Мат. 4:10. Тогава Иисус му казва: махни се от Мене, сатана! защото писано е: Господу, Богу твоему, ще се поклониш и Нему едному ще служиш.
(Срв. Лук. 4:8)
Независимо от краткостта си, думите на Христос (особено на гръцки) са изпълнени с енергия и сила. ‘Υπαγε на гръцки е по-силно, отколкото „махни се“, и означава „далеч от Моите очи“. Силата на изкушението предизвиква окончателното и гневно отстраняване на сатаната. Прибавката ὀπὶσω μου, което означава „зад Мен“ или почти „следвай зад Мен“, която се съдържа в някои сравнително неважни кодекси и се потвърждава от мъченик Юстин (Dialogus cum Tryphone, 103:6), Атанасий Александрийски, Йоан Златоуст, Теофилакт Охридски и други, макар, следователно, и да е много древна, се счита за добавена от други места на Новия Завет (Мат. 16:23; Марк 8:33). Ориген направо казва, че тя не следва да се прибавя (χωρὶς τῆς ὀπίσω μου προσθήκης). Игнатий, Йероним, Евсевий и други я пропускат. Тя не присъства в най-важните кодекси – Синайския и Ватиканския. Най-вероятно тези думи са били пропуснати в първоначалния текст. Това предположение се подкрепя от това, че подобни думи към Петър (с прибавката ὀπίσω μου) не означават заповед да се махне от Христа, но само – да не застава на пътя Му и да не пречи на Неговите намерения. Оттук, ако подобна заповед била дадена на дявола, то той не би бил прогонен, но или би могъл, или е трябвало да последва Христа. Дяволът е отстъпил от Христа само до време, но е твърде невероятно Христос да заповяда дяволът непрестанно да Го следва.
Текстът в отговора на Христос е взет от Второзаконие (Втор. 6:13). В превода на Седемдесетте това място се чете: „От Господа, твоя Бог ще се боиш и само Нему ще служиш“. Буквално от еврейски: „Бой се от твоя Йехова Елохим и Нему служи (бъди раб)“. Имайки предвид тази разлика, едни мислят, че текстът е преведен в свободен превод от еврейски, други – че е взет от превода на Седемдесетте с малки изменения. Откъде наистина е бил заимстван текстът е трудно да се реши. По-вероятно от превода на Седемдесетте. В Библията разглежданият текст е приведен почти редом с другия, посочен от Христос във второто изкушение и има смисъла, че Израил трябва да служи на Господ Бог (Йехова Елохим), и само на Него да се покланя. Следователно, и в разглежданото място на Евангелието става дума не за Иисус Христос, но за Бог Отец и смисълът е, че вместо да се покланя на дявола, Иисус Христос трябва да се покланя на Бога и да Му служи. Но в преносен смисъл тези думи биха могли да се отнасят и за дявола. Спасителят сякаш му казва: ти Ме изкушаваш да се поклоня на тебе и да ти служа, но ти самият трябва да се покланяш и да служиш на Бог. А тъй като пред дявола е бил Бог, равен на Отца и Духа по същност, то думите на Христос могат да имат и такъв смисъл: Вместо Аз да се покланям и да служа на тебе, ти сам трябва да се покланяш и да служиш на Мене. Блажени Йероним в своето тълкувание кратко и ясно изказва тази мисъл: „дяволът, който казва на Спасителя: ако, паднал, ми се поклониш, чува противоположното, че той самият трябва да Му се поклони като на свой Господ и Бог“.
Мат. 4:11. Тогава дяволът Го оставя, и ето, Ангели дойдоха и Му служеха.
(Срв. Марк 1:13)
Думите на Лука 4:13: „до някое време“ хвърлят известна светлина върху характера на трите изкушения, показвайки, че те са били основни, изключителни и много силни, но и че дяволът е изкушавал Христа и след това. Тъй като не знаем дяволът да се е явявал на Христа в някакъв чувствен вид, за да Го изкушава, то можем да направим заключение, че и първите три главни изкушения също не са били грубо чувствени, тоест, че дяволът и по това време не Му се явявал в някакъв чувствен вид.
„И ето, Ангели дойдоха и Му служеха“. При Лука няма нито дума за служението на Ангелите, при Марк думата Ангели е членувана, при Матей – не е членувана. Трудно е да се обясни на какво се дължи подобна разлика, но тя едва ли дава право да се смятат срещащите се при Марк и Матей сходни изрази (Марк: καὶ οἱ ἄγγελοι διηκόνουν αὐτῷ; Матей: καὶ ἰδοὺ ἄγγελοι προσῆλθον καὶ διηκόνουν αὐτῷ) за доказателство, че от втората половина на 11-тия стих на Матей, който по-рано заедно с Лука следва неизвестен източник, но сега отново се връща към Марк 1:12-13. Било ли е явяването на Ангелите видимо или духовно, е неизвестно. Но каквото и да е било то, очевидно да се добавя към евангелския разказ добавка, че Ангелите „служеха“ на Христа аllato cibo, – с това, че Му донесли храна, е произволно. Може и да е било така, но за това нищо не се казва в Евангелията и затова на нас нищо не ни е известно. Логическото ударение както при Матей, така и при Лука очевидно не е върху това, с какво са служели Ангелите на Христос, но върху това, че те са служели именно на Него. Дяволът изисква от Него поклонение, а Ангелите Му служели. Подобна рязка промяна при посочването на отношенията едва ли може да се смята само за метафорична. Изразът διηκόνουν (служеха) означава някаква продължителност на служението, но не е кратковременен акт на поклонение. В някои случаи то се използва за „служене“ или „прислужване“ пред масата (Лук. 4:39, 10:40, 12:37, 17:8; Матей 8:15; Марк 1:31; Йоан 12:2), но невинаги се употребява в такъв смисъл, а означава и по-общи услуги. Тук може да забележим, че служението на Ангелите съответствало на намерението на Самия Христос да „служи“. За разлика от δουλεύειν – διακονεῖν, означава непринудено и с любов служение. Когато не било необходимо, Христос не се ползвал от служението на Ангелите (виж стих 6; Мат. 26:53), но в необходимото време те започнали да Му служат, като на раб на Йехова, по волята на Самия Йехова.
Мат. 4:12. А като чу Иисус, че Йоан е предаден, отиде в Галилея;
(Ср. Марк 1:14)
Кога е станало това? Едва ли е възможно точно да се определи. Може да изложим само вероятни съображения. Едва ли може да се предполага, че делото на Кръстителя е продължило повече от две години. Ако извадим от тук около една година затвор на Йоан, то се получава следното. От Кръщението на Иисус Христос през януари 780 г. от основаването на Рим до беседата със самарянката са минали около пет или шест месеца. По това време Йоан, очевидно, е бил вече затворен в тъмницата (Йоан 4:1-3; ср. Марк 1:14; Лука 4:14) и през следващата 781 г. или 782 г. е бил наказан.
„Отиде в Галилея“. Това отиване в Галилея е възможно да се приеме, че е станало едновременно с идването на слуха за Йоан, който впрочем не е бил причината за заминаването. Във всеки случай причини за отиването в Галилея не се посочват.
Мат. 4:13. и като остави Назарет, дойде и се засели в Капернаум крайморски, в пределите Завулонови и Нефталимови,
(Ср. Лук. 4:31)
Буквално: „и като остави Назарет, дойде и се засели в Капернаум крайморски, в пределите Завулонови и Нефталимови“. В превод от еврейски Капернаум означава „селото на Наум“ (пророка). Понастоящем градът е в развалини, на северозападната страна на Галилейското езеро, на наклонено равно място, което слиза към езерото, а след града постепенно преминава в хълмиста местност. Мястото, където се е издигал градът преди, сега се нарича Тел-Хум, като Хум означава „черен“, защото камъните тук с малки изключения са от черен базалт. Името Капернаум няма никаква връзка с Тел-Хум. Сред развалините на съвременния Тел-Хум се виждат останки от някакво здание, може би крепост, църква или синагога, построена, както мислят, от стотника, макар древността на зданието да е малко съмнителна. Поклонниците от четвъртото столетие, които са оставили записки за своите пътешествия, са единодушни, че съвременният Тел-Хум по времето на Христос е бил в действителност Капернаум. Може обаче в основата на подобни съждения да са били местни предания, които често са недостоверни. Думата „крайморски“ е прибавена вероятно, защото в 15-тия стих се говори за „крайморския път“.
Матей 4:14. за да се сбъдне реченото чрез пророк Исайя, който казва:
Евангелистът не посочва основания защо Иисус Христос се преселва в Капернаум, но казва какъв смисъл е имало това заселване. В този факт се е изпълнило древното пророчество, което и се привежда в следващия стих.
Мат. 4:15. земята Завулонова и земята Нефталимова, на крайморския път, отвъд Йордан, езическа Галилея,
Мат. 4:16. народът, който седеше в мрак, видя голяма светлина, и за ония, които седяха в страна и сянка смъртна, изгря светлина.
Речта в дадените стихове (на гръцки) се отличава с необикновена красота, почти ритмична и съразмерна, звучна и музикална. Тези стихове са взети от Ис. 9:1-2. При сравнението с превода на Седемдесетте се забелязват силни отклонения. При Седемдесетте буквално е така: „Това първо изпей, скоро направи, страна Завулонова, ти, земя Нефталимова, и останалите, които са в крайморската област и отвъд Йордан, езическа Галилея. Народе, ходещ в тъмнина, виж великата светлина; живеещите в страната на смъртната сянка, светлина изгря за вас (над вас)“. В превода на Седемдесетте еврейският текст е преведен с напълно неправилни гръцки изрази, но при това начинът им на говорене остава по-скоро еврейски, а не гръцки. Разликата между превода на LХХ и текста на Матей ни подсказват, че Матей в настоящия случай е взел текста не от гръцки, но от арамейски или еврейски. Към това сочи и формата ὁδόν (винителен падеж), свойствена за еврейския език. „Смисълът на еврейския текст (Ис.8:23–29:1) също е мрачен сам по себе си и още по-тъмен го прави преводът на Седемдесетте» (Цан, 1905). Буквално от еврейски: „В предишните времена Той (Бог) счете за малка земята Завулонова и земята Нефталимова, но в следващите ще я счете за важна, – крайморския път, от другата страна на Йордан, езическа Галилея. Народът, който върви в тъмнина, ще види велика светлина, живеещите в страната на гробния мрак, ще ги осияе светлина».
Гръцкият текст на Матей е възможно да се чете по два начина, в зависимост от това как е поставена запетаята:: „на крайморския път, отвъд Йордан“, или: „на крайморския път отвъд Йордан“. По-вероятно е първото. Както се вижда, тук се обозначават различни местности, център на които става Капернаум, а именно: 1) земята Завулонова и Нефталимова на крайморския път, тоест, не цялата, а само прилежащата към езерото област; Горна Галилея, нейната част принадлежала на Нефталимовото коляно, където езичниците са се били смесили с юдеите (1 Мак.5:15); 2) областите, разположени отвъд Йордан, тоест, Перея. Жителите на тези населени места са определени като народ, живеещ „в мрак“ (ἐν σκότει) и в страната и сянката на смъртта (неизвестно е защо Мейер отнася думата θανάτου само към χώρα). Ако те са били такива по времето на Исайя, дали са такива и по времето на Христос? Тяхното опустошаване пророкът приписва, разбира се, на варварските нашествия (Ис. 8) и след това преминава към описването на по-добри дни. В Христовите времена едва ли жителите на изброените страни да са се намирали в по-голям мрак, отколкото другите, макар че съдът над разположените близо до езерото градове (Мат.11:21 и сл.) да свидетелства за развитието сред тях на неестествени пороци, които, разбира се, никога не са признак за високо умствено и нравствено развитие. Евангелистът тук противопоставя относителната светлина на развитието на народа на великата светлина, която засиява с пришествието и дейността на Спасителя. Първата светлина, народната, може да се окаже за евангелиста мрак и смъртна сянка в сравнение с тази велика светлина.
Мат.4:17. Оттогава Иисус начена да проповядва и да казва: покайте се, защото се приближи Царството небесно.
Тези думи са почти буквално сходни с думите от Мат. 3:1-2, където той говори за началото на проповедта на Йоан Кръстител. Но какъв смисъл има сега същата проповед в устата на Иисус Христос? Като обясняват тези думи, някои (Щраус) изказват дори мнение, че не Йоан считал себе си за предтеча на Христа, но Самият Христос считал Себе Си за предтеча на Йоан; но подобно мнение не се оправдава от никаква историческа критика. Много по-добре е нещата да се обяснят с това, че първоначалната проповед на Христос е била продължение на проповедта на Йоан и затова е имала вътрешна връзка с нея. Обаче смисълът на първоначалната проповед в устата на Йоан и Иисус Христос не е бил еднакъв. Разликата, както можем да мислим, е била в следното. Йоан сякаш казвал: покайте се, защото скоро ще дойде (ще се яви) Царят и се приближи Неговото Царство. А Иисус Христос: „приближи се Царството“. Следвайки постепенния ред, Той не Се представя пред народа като Месия, но проповядва като пророк, който свързва Своето дело с предшестващото дело на Йоан като пророк. Но проповедта на Христос скоро се превръща в Евангелие на Царството (εὐαγγέλιον τῆς βασιλείας), докато за Йоан това не се казва (макар в Лука 3:18 за него да се употребява εύηγγελίζετο). По такъв начин, първоначално проповедите на Йоан и Иисус Христос са били сходни, но скоро настъпва така наречената диференциация.
Мат. 4:18. И като вървеше покрай Галилейско море, видя двама братя, Симона, наричан Петър, и брата му Андрея, да хвърлят мрежа в морето, понеже бяха рибари;
(Срв. Марк 1:16)
Думата „вървеше“ (περιπατῶν) указва на нееднократно посещаване на Галилейското езеро, макар тук и да няма същия смисъл, който ѝ се придава в гръцката класическа проза – за обозначаване на учителското общуване на философите (перипатетици) с учениците им и протичащото по това време тяхно обучение и спорове. Галилейското езеро се нарича море (θάλασσα) вместо „езеро“ (λίμνη). То има овална форма. Неговата дължина от север на юг е около 18 версти, ширината – около дванадесет. На западната му страна, където се намирал Капернаум, от самия бряг започват заоблени хълмове с дълги склонове. Най-високият от тях е Гатин. Само на едно място варовита скала се издава във формата на нос в езерото. Тук преминава пътека, която съществувала дълго преди Христос и която тогава, както и сега, е единственият път на север, така че на това място всеки чувства, че се докосва до почвата, по която много пъти са вървели Спасителят и неговите ученици. От Евангелието на Йоан узнаваме, че Симон и Андрей са били призвани от Христос по-рано, скоро след изкушението, като Симон (на евр. Симеон) е бил преименуван в Петър. Тук отбелязваме факта, че Матей вече знае, че Симон се наричал Петър (ср. Йоан 1:42). Въпросът дали избраните от Христос ученици са Го придружавали, когато Той е отишъл на празника Пасха, и дали са били непрекъснато с Него след призоваването си, е един от най-трудните въпроси, защото при прочита на Евангелията от Матей и Марк (Марк1:16) се създава впечатлението, че Иисус Христос за първи път „видял Симон и Андрей» (така е при Марк – без прибавката на името Петър) и ги призовал при Себе си. По-нататък не става ясно защо Матей и Марк не споменават за другите ученици, призовани от Спасителя – Йоан, Филип и Натанаил. Счита се просто, че разказът на евангелист Йоан прекрасно допълва разказите на синоптиците и с помощта на Йоан ние можем добре да разберем техните разкази. Апостолите може и да са отишли в Йерусалим на празника Пасха, но не заедно с Христос. След призоваването те са се занимавали с предишните си дела, с риболов, както станало и след Възкресението.
„Понеже бяха рибари“. При Йоан думата „рибари“ (ἀλιεῖς) не се среща, но има глагол „ловя риба“ (ἀλιεύειν), който се отнася към апостолите (Йоан 21:3).
Мат. 4:19. и казва им: вървете след Мене, и Аз ще ви направя ловци на човеци.
(Почти буквално Марк 1:17).
Няколко думи вече били достатъчни, за да тръгнат учениците след Спасителя. „Вървете след Мене“ – -този израз напълно съответства на еврейския („леху ахарай“), който според неговата употреба при евреите означавал ученичество. Спасителят казал: „вървете след Мене“, тоест бъдете Мои спътници и ученици.
„И Аз ще ви направя ловци на човеци“. Симон и Андрей били рибари в прекия смисъл на думата. А Спасителят им казва, че Той иска да ги направи рибари в духовния смисъл на думата, вместо обикновени риби апостолите ще улавят хората в евангелската мрежа.
Мат. 4:20. И те веднага оставиха мрежите, и тръгнаха след Него.
(Почти буквално Марк 1:18).
Смисълът на израза зависи от това, къде се поставя запетаята. По-правилно е да се отнесе „веднага“ към „оставиха“.
Мат.4:21. Оттам като отиде по-нататък, видя други двама братя, Якова Зеведеева и брата му Йоан, в кораб със Зеведея, баща им, които кърпеха мрежите си, и ги повика.
(Ср. Марк 1:19-20)
Относно призоваването на Яков и Йоан са валидни същите бележки, които бяха направени за 18-тия стих. Йоан бил призован по-рано заедно с Андрей, макар и да не назовава себе си по име (Йоан 1:37 и сл.). Яков бил призован сега, очевидно, за първи път. Той тук се отличава от Яков Алфеев (Мат.10:3). Що се отнася до Заведей, бащата на Яков и Йоан, то той не последвал Христа. Не Го последвал защото, както казва свети Йоан Златоуст, „очевидно, не повярвал (μὴ πιστεῦσας). Затова и учениците го оставили. И не само, че не повярвал, но и се противопоставял на добродетелта и благочестието“.
Мат.4:22. Те веднага оставиха кораба и баща си и тръгнаха след Него.
Свети Йоан Златоуст и блажени Теодорит поставят постъпката на братята като пример за онези, които следват и желаят да следват Христос, и за тази цел оставят имуществото и близките си.
Мат.4:23. И ходеше Иисус по цяла Галилея, като поучаваше в синагогите им, проповядваше Евангелието на царството и изцеряваше всяка болест и всяка немощ у народа.
Трябва да мислим, че Иисус Христос е направил няколко пътешествия до Галилея. Не е известно, идентични ли са пътешествията, за които говори Матей тук, с тези, за които говорят Марк и Лука в посочените места. Пътувайки из Галилея, Иисус Христос поучавал в синагогите. Йоан проповядвал на открито, Иисус Христос също, но в някои случаи и, очевидно често – и в синагогите. Синагогите възникнали по времето на Вавилонския плен, когато храмът бил разрушен и станали молитвени места за иудеите, където обаче не са се принасяли никакви жертви. Синагога означава събрание. Думата "им" се отнася до жителите на Галилея.
„Изцеряваше всяка болест и всяка немощ у народа“. Думата „изцеряваше“, на гръцки – θεραπεύων, лекува, грижи се за болните, служи. По-нататъшните думи „всяка болест и всяка немощ у народа“, показват чудотворния характер, който евангелистът придава на тази дума.
Мат. 4:24. И пръсна се слух за Него по цяла Сирия; и доведоха при Него всички немощни, налегнати от всякакви болести и недъзи, и хванати от бяс и луничави, и разслабени, и Той ги изцери.
Буквално: „и слухът за Него се разнесе по цяла Сирия“. Сирия се намирала на север и североизток от Галилея. Макар Иисус Христос и да е ходил, учил и изцелявал в Галилея, все пак мълвата за Него излязла извън Галилейските предели. По време на това пътешествие при Него донасяли всички страдащи, обзети от различни болести и мъки, бесновати, лунатици и парализирани, и Той ги изцелявал.
Мат.4:25. И подире Му тръгнаха много тълпи народ от Галилея и Десетоградие, от Йерусалим и Юдея и изотвъд Йордан.
Тук се изисква обяснение на думата Десетоградие. Така се наричала страната на изток от Йордан, която според Плиний (Естествена история, 18, 74) включва десет града: Дамаск, Филаделфия, Рафапа, Скитопол, Гадара, Ипон, Дион, Пела, Геласа (Гераса) и Канафа. От тях, впрочем, само Скитопол се намирал на запад от Йордан. Точното число на градовете не може да се определи. Впоследствие към градовете се прибавили или били отнети няколко града, обаче страната както преди се наричала Десетоградие. Тя била обединение на свободни елинистични градове. Десетоградието прекратява своето съществуване в началото на II в. от нашата ера, когато някои от най-важните градове на този съюз били присъединени към римската провинция Арабия (Шюрер, Geschichte).
Превод на откъса: Виктор Дора
(Следва)
Тълкувание на Матей 1 глава, стихове 1–17.
Тълкувание на Матей 1 глава, стихове 18–25
Тълкувание на Матей 2 глава, стихове 1–23
Тълкувание на Матей 3 глава, стихове 1–17
Източник: Толковая Библия, или Комментарии на все книги Св. Писания Ветхого и Нового Завета : в 7 т. / под ред. А. П. Лопухина. - Четвърто издание, Москва: Дар, 2009.
