В наши дни въпросът дали Иисус Христос е живял в Индия е сред любимите въпроси на критиците на християнството. Дан Браун, Хю Шонфийлд, Джон Алегро, Мортън Смит, Донован Джойс и много други автори кресливо се включиха в хора на тези, които с модерни измислици нападат християнството и най-вече Главата на Църквата – нашия Спасител Иисус Христос. По утвърдена традиция темата се актуализира в навечерието на големите християнски празници и преди всичко преди Великден. 

Натрапчиво ни заливат многобройни сензационни книги, филми и телевизионни предавания, посветени на Христос, представляващи пъстра смесица от измислици и факти, които задоволяват апетита на неподготвената и жадна за конспирации публика. За тези изобретения в богохулството древният отрицател на християнството – езическият философ Целз може само да им завижда...

Днес малцина от модерните атеисти отричат съществуването на Иисус Христос. Повечето са съгласни, че Той е историческа личност, но Го приемат като обикновен човек, макар и гений. Както казва един духовен старец: „Отмина времето на грубия атеизъм, сега идва времето на изтънчения сатанизъм”. В този контекст любима тема на творците на митове е детството на Иисус Христос. Според този мит до 30 годишна възраст Иисус бил в Индия, където изучавал будистките свещени книги. Даже сочат като доказателство някакъв тибетски ръкопис.

Проекции на религиозната дискриминация от 19 век

Културкампф е термин от историята на Прусия и Германия, обозначаващ период на политически и идеологически сблъсъци в най-общ смисъл между немското протестантство и немският католицизъм, а в по-тесен смисъл между намиращата се във възход немска държавност, представяна от Ото фон Бисмарк и възприеманото от нея като пречещо на националния възход (по отношение на светското образование, гражданските бракове и пр.), подчинено на папата католическо духовенство. Всичко започва в Берлин през 1870 г. с анексията от страна на Прусия на останалите немски държавици, дала началото на втория (а по-късно и третия) германски Райх. През 1872 г. влиятелният Йезуитски орден е забранен. Редица други закони и административни мерки постигат ограничаване на влиянието на католическата църква в Германия. След период на повече или по-малко интензивни борби, през 1887 г. новият папа Лъв XIII обявява за приключен конфликта, който по думите му „навреди на църквата и не донесе полза за държавата“.

От няколко седмици столицата ни е залята от цветни плакати и с „трепет“ очаква грандиозното събитие, организирано от фондация „Изкуството да живееш“ – ново религиозно движение (или съкратено НРД, за да не употребяваме понятието секта), за което вече неведнъж беше писано и беше сезирана българската общественост. Нещо повече, през 2011 г. Центърът за проучване на нови религиозни движения (ЦПНРД) подаде сигнал до Държавната агенция за закрила на детето за някои притеснителни явления, свързани с дейността на гореспоменатата фондация на територията на Република България. Изглежда обаче обществото ни остана глухо и нямо за подобен род дейности, осъществявани от самозвани гуру като основателя на фондация „Изкуството да живееш“ - Шри Шри Рави Шанкар.

Роденият в Индия през 1956 г. Шри Шри Рави Шанкар, както и много други подобни на него гуру се целят към нови аудитории и към хора, които плащат огромни суми, за да облекчат болките си, да се отърсят от стреса и да подобрят своите възможности. Не е тайна, че влиянието на Шри Шри Рави Шанкар е изключително силно най-вече извън родината му. В много страни той е подкрепян не само от влиятелни политически лидери, но и от международни организации като ООН и УНИЦЕФ.

Откъс от Дневниците на прот. Ал. Шмеман

Събота, 11 февруари 1978 г.

Потапяне, вчера и днес, в съвсем непознатия ми свят на коптското християнство. И веднага съм длъжен да изразя главното си впечатление: c’est édifiant и c’est vivant[1]…

Помня ужасното си впечатление от посещението през 1971 г. в Антиохийската патриаршия в Дамаск, а преди това – през 1966 г., в Йерусалим, Истанбул и Атина… Навсякъде оставах с това унило чувство за нещо отживяло, за номинализъм, угасване и скованост от миналото и цялата тази „църковност“ – existence of a non-existent world[2]. Безжизнени йерарси. Страх. Лъжа и корупция. „Византинизъм“.

И ето, срещата миналата година в Лос Анджелис с папа Шенуда ІІІ, патриарха на Коптската църква. И моменталното усещане за автентичност, жизненост, духовност и откритост. А сега в Кайро се срещам със самата коптска реалност. В Египет коптите са около седем милиона! Църква, която – въпреки столетията на гонения (византийски, арабски, турски), въпреки окръжаващото я море от ислям, въпреки самотничеството си и целия духовно-политически хаос на Близкия изток – е жива и се възражда! Какъв урок за вечно опечалените византийци, за целия този „гръцки рак“ в тялото на православието!