Да уважаваме личността на детето

Детайли

Свещ. Георги Чистяков

05 Октомври 2022

Ако един страничен човек разбере за съществуването на нашия болничен храм „Покров на Пресвета Богородица“, може би веднага ще си зададе множество въпроси.

Преди всичко, за какво въобще тук съществува храм? И защо, ако това е храм, неговият живот е свързан с търсене на пари за лекарства, с най-разнообразна работа сред децата, с помощта, която им оказват нашите енориаши в решаването на най-различни проблеми? Защо тук има компютърен клас? Защо тук има рисувателно студио, където децата създават картини и правят анимационни филми? Защо тук има млади хора, които пеят с децата под звуците на китара? И изобщо, какво е това: храм или благотворително дружество? Храм или детски образователен център? И така нататък.

Отговорите на тези въпроси са пределно лесни. В живота ни всичко става осмислено, когато Бог влезе в него. По-точно, когато започнем да разбираме, че Бог е влязъл в нашия живот. В болницата, където имаме работа с много тежко болни малки човеци, да забравяме, че в живота ни, толкова труден, присъства Бог – е наистина страшно.

Защото тогава всичко започва да се руши! Тогава откриваме, че са болни не само децата, но и техните родители; откриваме, че всъщност и лекарите са болни; че всички ние живеем със своите диагнози! И прочее, и прочее, и прочее. Тогава усещаме жестока умора. Тогава се разкрива пълното ни безсилие...

Любов, справедливост, право

Детайли

Прот. Павел Аделгейм

02 Октомври 2022

Чувствата, които изпитваме, не бива да се бъркат с мислите, които формират съзнанието ни или произтичат от него. Чувствата са действителни и естествени, а мислите са правилни или погрешни. Всеки изпитва чувство за справедливост. Упрекът или обидата ни натъжават. Тъжно ни е, когато работата ни не е заплатена, усилията ни не са оценени, а грижите ни не са отплатени. Чуждото преживяване заслужава съчувствие и то не е нито истинно, нито лъжливо. Друго нещо е разбирането, когато нашите впечатления и чувства бъдат осъзнати, издигнат се до нивото на проблем и получат определено съдържание. От този момент нататък разбирането става истинно или лъжливо. Естественото чувство за справедливост трябва да се разграничава от вярното или погрешно разбиране за справедливост.

За някои хора понятието за справедливост включва отмъщението, като считат чувството за отмъщение за легитимно, намират му теоретична обосновка и практическо приложение. Ако някой ме удари, трябва да му отвърна, защото в противен случай "безнаказаността ще събуди в него животински инстинкт за насилие". Децата често нараняват слабите и беззащитните, защото искат да се наложат. Същото се случва в армията, в затвора, във всяко човешко стадо, където отношенията се основават на правото на силния. Същото нещо напоследък се наблюдава и в живота на епархията. Епископът не носи отговорност за превишаване на правомощията си. Липсата на ограничения води до произвол. Възниква конфликт между чувството за справедливост, което очовечава обществото, и животинския инстинкт за насилие. Подобно на лава от вулкан, на повърхността на битието изригват пламъците на низките страсти: самоутвърждаване, жажда за власт и насилие, възмущение, нетърпимост и гняв.

Не се тревожете за утрешния ден

Детайли

Свещ. Йоан Бурдин

27 Септември 2022

Голяма част от нашите духовни и душевни проблеми се дължат на факта, че не умеем да живеем в настоящето.

Носим тежестта на миналото си с носталгия или със съжаление за неизвървяните пътища или за допуснатите грешки. Подложени сме на натиск да правим избори и се страхуваме от последствията им в бъдеще. Като цяло, ако се замислите, повечето от страховете ни са плод на въображението ни, нищо повече от един от многото възможни варианти за развитие на събитията.

Мисля, че и затова Христос е казал: „Не се тревожете за утрешния ден… Доста(тъчна) е на всеки ден злобата му“.

Вярвам, че тази способност да живеем в настоящия момент е в основата на това, което отстрани изглежда като безстрашие: когато оставяме настрана негативните преживявания (и миналото като такова) и не конструираме възможни варианти на бъдещето (обикновено изключително негативни).

Митр. Антоний Сурожки разказвал как по време на войната е участвал във френската съпротива (80% от която са били руски емигранти). И един ден полицай го спира в метрото.

Служба на св. Силуан Атонски на български

Детайли

Свещ. Траян Горанов, Великобритания

23 Септември 2022

Св. Силуан Атонски († 1938 г.), памет на 24 септември

Вечерна

Господи, воззвах (Пс. 140), глас 6:

Господи, извиках към Тебе, чуй ме! Послушай ме, Господи! Господи, извиках към Тебе, побързай към мене; чуй моя глас, когато Те призовавам; чуй ме, Господи! 

Да се възнесе молитвата ми пред Тебе като тамян, издигането на ръцете ми да бъде като вечерна жертва; чуй ме Господи!

Стихири:

Радвай се, сияещо събрание на монасите; осветени отци, побързайте да почетете този, който ви е предшествал в пътя на добродетелта, Силуан Атонски, даден от Бога като пример на постоянство, светлина за всички онези, които следват Христос, за да могат да получат Неговата велика милост.

Рамо до рамо

Детайли

Александър Солдатов, Новая газета

14 Септември 2022

РПЦ и патр. Кирил се превърнаха в безусловни съюзници на Кремъл. Това е разбираемо: съдбата на йерарсите, които не са вярвали, че „цялата власт идва от Бога“, винаги е била незавидна.

Известно е, че настоящият предстоятел на Руската православна църква оправдава и благославя всички действия на сегашното руско ръководство. В контекста на случващото се в Украйна Кирил определя държавата по следния начин: „Институция, която има законното право да използва сила, за да принуди… други държави, ако вижда в тях заплаха, към това такава заплаха да не съществува“.

Трябва да се признае, че позицията, която заема патриархът, е дълбоко вкоренена в православната традиция, където тя се нарича „симфония на властите“ – на държавата и църквата. И тъй като това е „симфония“, нито една нота в нея не трябва да звучи дисонантно. Историческото православие се превръща в заложник (и жертва) на византийския модел на цезаропапизъм, който в руските условия достига до абсолютизъм, когато императорът е провъзгласен за „глава на църквата“ (чл. 42 от Законовия кодекс на Руската империя). Въпреки тази „родова травма“ на източното православие обаче в историята му е имало архиереи, които са поставяли Евангелието над светските закони и са влизали в пряк конфликт със своите владетели. Това често им е струвало живота. Важно е да ги припомним от гледна точка на оценката на самата възможност за „алтернативен“ път на РПЦ в екстремните исторически условия, в „огненото изкушение“, през което тя преминава сега.