Изцелението на парализирания
- Детайли
- Бейрутски митр. Илия (Ауди)
В продължение на целия пасхален период Църквата ни представя на св. Литургия евангелски текстове, чрез които ни показва действието на Възкресението Господне в самите нас. Затова тя е постановила в четвъртата неделя след Пасха да се чете текстът от Евангелието, в който се говори за изцеряването на парализирания при Витезда (Иоан 5:1-15). Този човек в продължение на тридесет и осем години не намерил никой, който да го спусне във водата на къпалнята след раздвижването на водата ѝ от ангела, за да се изцери. След страданията и търпението, които понесъл парализираният, непременно е трябвало да последва възкресение, което да промени живота му и затова дошъл Господ, Който го попитал дали иска да се изцери и го излекувал.
Христос задал на парализирания въпрос, който изглеждал прост, но той всъщност изразявал загрижеността на непознатия, идващ от Галилея в Юдея Учител. Господ попитал човека: „Искаш ли да оздравееш?“. Парализираният не отговорил нито с отрицание, нито с потвърждение, а казал: „Господине, нямам си човек, който да ме спусне в къпалнята, кога се раздвижи водата; когато пък аз дойда, друг слиза преди мене“. Болният се оплакал от това, че нямал приятели, които да му помогнат. Дори тези, които получили изцерение преди него, били заети със своите близки и приятели и никой не му обръщал внимание. Той също така се оплакал и от своята неспособност да се конкурира с другите, за да се спусне пръв в къпалнята, тъй като мнозина го изпреварвали.
Защо искаме да повторим войната?
- Детайли
- Прот. Георги Митрофанов
Профанация и безпаметство
В днешно време не виждам нито желание за действително историческо увековечаване на паметта за войната, нито някакви опити да се осмисли по християнски това събитие.
Затова пък има опити да се говори за войната чрез дегустация на 150 „блокадни“ грама или, когато се отбелязва годишнината от края на блокадата в Санкт Петербург, чрез превръщане на част от Италианската улица в участък от обсадения град – само дето не са разхвърляли наоколо тела на покойници. Същинско кощунство, както и още един патологичен опит, при който на учениците се предлага да напишат съчинение във вид на писмо до бащата на фронта. Това говори за атрофия на всякакво нравствено чувство.
А не по-малко кощунствена е фразата „Можем да повторим“. Какво да повторим? Да погинат още десетки милиони ли? Понякога ми се струва сякаш мнозина наши съвременници са обзети от ужасяваща инфантилизация на съзнанието. И кой ако не Църквата най-вече трябва да извиси глас при тази толкова печална обществено-психологическа деградация.
Но първо въпросът трябва да се поставен по-широко – за нашата историческа памет. За съжаление, характерно за нашето общество е историческото безпаметство. Думите на Пушкин за това колко сме лениви и нелюбопитни не губят своята актуалност и днес. Вярно е, че в днешно време размислите и спомените за войната се усложняват от още две обстоятелства. Първо, трябва да признаем, че живеем в епоха на многобройни имитации, ролеви игри, всякакви реконструкции, които далеч не предполагат дълбоко, да не кажа християнско, но просто духовно-нравствено преживяване на това, за което говорим.
Да носим в сърцата си мирото на покаянието
- Детайли
- Бейрутски митр. Илия (Ауди)
Търсенето на Христос и копнежът към Него е в основата на призванието на жените-мироносици и тяхното бързане сутринта рано да отидат на новия гроб, в който бил „положен“ Христос. Мироносиците се запътили към гроба на Животодавеца Христос, като избързали в много ранната сутрин без да се страхуват от юдейската стража и да се интересуват от това, че Този, към Когото е бил устремен техният копнеж, е умрял с най-позорна смърт – бил е осъден и е увиснал на дърво, между двама разбойници.
Тялото на Господ е нямало нужда от погребално миро, защото Той е Този, Който е победил смъртта и Който дарява живот на света. Но светите жени-мироносици, като купили мирото и пристигнали рано на гроба преди появата на първите слънчеви лъчи, презирайки всякакъв страх от юдеите и от пазещите гроба войници, показали своето достойнство за божественото посещение. Те доказали чрез своя опит на сърдечна преданост към Господ, че заслужават да узнаят благата радостна вест за Възкресението.
Горко вам или нам
- Детайли
- Свещ. Ангел Величков
Живеейки с Духа на Църквата, ние черпим от нейните откровения, вглъбяваме се в учения и тайни, които остават скрити, неясни за света. Участието в св. Тайнства просвещава душите и умовете ни. Но това не е просвещението на рационализма или лъжливата светлина на духовната прелест. Божието просвещение е благо, тихо, скрито от света, винаги лично, винаги съобразно нашия духовен ръст, за да не ни внуши страх, тревога, паника. Бог ни открива с голямо внимание онова, което е полезно за спасението на душите ни, а често пъти забулва в „светла мъгла“ познанието, за което още не сме узрели, което може да ни навреди.
Затова и четене, и слушане, и проповед, и молитва, и благовестие, и мълчание – всичко трябва да става с разум и разсъждение. Духовната разсъдителност се нарежда сред най-високите добродетели и се смята за един от най-ценните дарове. И винаги за всеки от нас е полезно да моли Бога да му се даде този дар, понеже никой не се ражда с него, но го получаваме по Божието човеколюбие, всеки според мярата на смирението си.
Да пребиваваме във Възкресението
- Детайли
- Силуан (Муса), митр. на Библос, Ал-Батрун и планина Ливан
Да приемем Възкресението не е лесно, тъй като това изисква от нас вяра, отношение и поведение, които изразяват неговата действаща в нас истина. Това виждаме в опита на ап. Тома, както повествува св. ев. Йоан. Възкресението трябва да промени нашия мироглед и начин на живот, да преразгледаме нашата вяра през призмата на Възкресението, за да си възвърнем автентичния поглед към живота и неговия Създател и Изкупител.
Личността на Тома се разкрива пред нас, когато той се обръща към уплашените от последното възлизане на Господа в Йерусалим ученици с прибързаните си думи: „Да идем и ние да умрем с него“ (Иоан 11:16). След това го чухме да изразява своето неразбиране на думите Господни за многото обиталища подготвени на небето, които Христос изрича на прага на Неговите страсти. Тогава Тома възкликва: „Господи, не знаем къде отиваш; и как можем да знаем пътя?“ (Иоан 14:5). И, накрая, чуваме думите му във възкресното утро: „ако не видя на ръцете Му белега от гвоздеите, и не туря пръста си в раните от гвоздеите, и не туря ръката си в ребрата Му, няма да повярвам“ (Иоан 20:25).
