Мобилно меню

4.9261992619926 1 1 1 1 1 Rating 4.93 (271 Votes)

antonieЧесто човек си мисли: какво можем да направим? Сърцето се разкъсва от любов към едни и съчувствие към други: какво можем да направим, когато сме безсилни, безмълвни, безпомощни?

За пореден път на нашата човешка земя, изпълнена с много скръб и страдание, чашата на гнева, чашата на скръбта, чашата на човешкото страдание стига до ръба и отново прелива. И ние не можем да останем безразлични към тази скръб, която сега обзема хиляди и хиляди, милиони хора.

Пред нашата християнска съвест отново застава страшното, изискващо Божие слово или, по-точно, образът на Самия Христос, Който стана човек, Който влезе в нашия свят, Който се приобщи не към славата и добродетелта, а стана брат и на угнетените, и на грешниците.

Солидарността на Христос с човека не е разрушила Неговата солидарност с Отца; и тук пред нас е образът, който е толкова труден за разбиране и още по-труден за осъществяване: образът на Този, Който иска да бъде едно и с правите, и с виновните, Който обгръща всички с една любов – с любовта на кръстната скръб към едните и с любовта на радостта и отново на кръстната жертва спрямо другите.

Сега в съзнанието на мнозина живее образът на гнева и в този образ едни са избрани, а други изключени. В това преживяване на истината, на съчувствието и състраданието сърцата на хората избират едни и проклинат други. Това обаче не е пътят на Христос и не е нашият път. Нашият път е с една любов, съзнавайки и преживявайки целия ужас, да прегърнем и едните, и другите, да приемем – не със съчувствие, а със състрадание, не със съглашателство, а със съзнание ужаса, пред който стои неправдата, и кръста, пред който стои правдата.

И аз призовавам всички вас, пред лицето на всичко, което се случва в момента в света, да погледнете отново каква е нашата християнска позиция, къде е нашето място в това разкъсване на тъканта, където се леят кръв, сълзи и ужас – и да разберем, че нашето място е на кръста, а не само в подножието на кръста.

Често човек си мисли: а какво можем да направим? Сърцето ни се разкъсва от любов към едни и съчувствие към други: какво можем да направим, когато сме безсилни, безмълвни, безпомощни?

Можем да застанем пред Господа в молитва, в онази молитва, за която старецът Силуан казва, че да се молиш за света, означава да проливаш кръв.

Не в онази лесна молитва, която издигаме от самодоволството си, а в молитвата, която се изтръгва към небето от безсънните нощи, в молитвата, която не дава покой, в молитвата, която се ражда от ужаса на състраданието, в молитвата, която не ни позволява повече да живеем незначителността, дребнавостта на живота си, в молитвата, която изисква от нас най-накрая да разберем, че животът е дълбок и че ние постоянно постъпваме недостойно за нашия живот, недостойно за себе си, недостойно за Бога, за скръбта и радостта, за мъката на кръста и славата на Възкресението, които постоянно се редуват и преплитат на нашата земя.

Не е достатъчно леко да съчувстваме, не е достатъчно да кажем „ние нищо не можем да направим“: ако застанем в такава молитва, ако нашето състрадание е такова, че изключи от живота ни всичко, което е твърде дребнаво, за да се изправим пред лицето на земния ужас, тогава бихме станали хора, достойни за Христос. Тогава може би и нашата молитва би се издигнала нагоре като изгарящ и просветляващ пламък, тогава може би около нас няма да я има тази скованост, това безразличие, тази омраза, които живеят и процъфтяват наоколо, защото там, където сме, не сме пречка за никое зло.

Пред лицето на онова, което се извършва, пред лицето на Кръста, пред лицето на смъртта, пред лицето на агонията на душата, нека произнесем присъда над дребнавостта, над незначителността на нашия живот, и тогава ще можем да направим нещо: с молитва, с начина си на живот, а може би дори с нещо по-смело и по-творческо.

Нека обаче не забравяме, че Христос не е избирал; Христос умря, защото праведните са преследвани и защото грешниците погиват. Ето в това двойно единство с хората около нас, в това двойно единство с праведния и грешника, нека се молим за спасението и на двамата, за Божията милост, за да прогледнат слепите, за да се утвърди истината, не съдът, а правдата, която води към любовта, към тържеството на единството и Божията победа. Амин!

* Слово на митр. Антоний от август 1968 г. по повод влизането на съветските войски в Чехословакия. 


Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/8yk8h 

Разпространяване на статията:

 

И рече старецът...
Когато някой е смутен и опечален под предлог, че върши нещо добро и полезно за душата, и се гневи на своя ближен, то очевидно е, че това не е угодно на Бога: защото всичко, що е от Бога, служи за мир и полза и води човека към смирение и самоукорение.
Св. Варсануфий Велики