Мобилно меню

5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (325 Votes)

13470Не мога да си представя по-ужасно, по-страшно, по-омерзително, по-нечовешко и отвратително нещо от войната! Тя е такова кошмарно зло, което е напълно несъвместимо не само с християнството, но и с човечеството по принцип, като най-разумно същество, живеещо културен живот. Всъщност какво може да бъде по-чудовищно, кошмарно и глупаво от това, че след един мирен, дълготраен, прогресивен национален живот, когато през цялото време се говори и пише за ползата от мира, за необходимостта от възпитание на децата в религиозно-християнски дух, за просветата, за науката, за икономическото благо на човечеството, за прогресивната еволюция и дори за защитата на животните и т. н., изведнъж в един злополучен ден всичко това се взривява в облаците, преобръща се с главата надолу и всички хора наведнъж полудяват и започват да крещят: кръв! кръв! кръв! кръв! И ето оръдията наистина започват да гърмят, чува се стрелба и хора и от двете страни падат с десетки хиляди, за един час, като снопове под ръката на жетварка, образувайки цели планини от трупове на земята. Страшно! В това време хората озверяват един срещу друг, насилствено си ограбват имущество, изнасилват майки, съпруги, сестри, дъщери, палят градове, горят села, избиват животни, изтръгват хляба от корен. Навсякъде сълзи, плач, викове, отчаяние, проклятие и ужас!

И в такова страшно време, когато цялата земя се напоява с човешка кръв, когато е покрита с трупове на войници, в такова време никой не е толкова непростително отговорен пред самия Бог или пред обикновената човешката справедливост, колкото представителите на Църквата. Те са не само равнодушни наблюдатели на тази или друга война, която избухва на земята, но, което е най-ужасното, бидейки служители на Христовия жертвеник и проповедници на евангелското учение в масовия народен живот, те с необикновена бързина и радост принасят като жертва в краката на същата тази война учението за безусловния мир, за вечната любов, с което би трябвало да вдъхновяват хората – жертват всичко, започвайки от самия Христос и свършвайки с църковното им служение.

Самият аз съм син на свещеник, учил съм в Московската духовна семинария, знам какво представлява духовенството и как се отнася към Евангелието. Но това, което най-много ме изненадва, е, че като цяло и римокатолическото, и православното духовенство по никакъв начин не цени съзнателно нравствената страна на Евангелието, а все пак това е най-съществената страна на Христовото учение! Ако всички представители на Църквата ценяха поне малко нравствената страна на Христовото учение, войните отдавна щяха да са изчезнали от лицето на земята. Всички те обаче, претендиращи да бъдат самата Църква през всичките деветнадесет века пастирски живот, не са имали нито един църковен събор, който да разгледа стойността и прилагането на нравственото учение на Христос, в частност на Проповедта на планината на Спасителя, в живота на църковния народ. Имало е църковни събори, като например за почитането на иконите, за кръстния знак с три пръста и т. н., но, повтарям, за деветнадесет века Христовата църква до днес не е чула нито едно църковно съборно слово от своите представители за самата стойност и необходимост от нравственото учение на Христос за живота. Това е най-големият грях на всички представители на Христовата църква – че в очите на небесния Бог Отец те не са нищо друго освен най-острия меч, забит от безбожната ръка на църковната власт право в сърцето на Сина Божи!

И сега този най-ужасен грях не само е лишил пастирите на Църквата от живата им вяра в християнския Бог и от искрената им, сърдечна любов към Спасителя на света Христос, но най-страшното е, че този грях ги е лишил от здравия им разум, заслепил ги е и отнел здравия им разсъдък до такава степен, че по време на война те самите вървят пред държавата и, държейки в ръце кръста и Евангелието, чашата с Тялото и Кръвта Христови, със своето кощунствено вдъхновение за война крещят: „Долу Христос с Неговия вечен мир и с Неговия най-страшен за държавата анархизъм – Проповедта на планината! Да живее войната! Да живее убийството! Да живее смъртта!“.

О, Боже, колко ужасно е всичко това, преди всичко ужасно за самия Христос, ужасно, защото Той страда най-много от Своите християни и страда много по-осезаемо, отколкото от еврейския народ. Ужасно е и за самата Християнска църква, която, в лицето на своите представители, е заменила Христос с държавната власт на този свят, Неговото свято Евангелие – с римските езически закони, живото свято практическо християнство с теоретичното, книжно, езическо християнство!

Не, ако духовенството на Църквата желаеше мир на земята, то щеше да има мир. За това щеше да е необходима само повече жива, непоколебима вяра и пламенна любов към Христос! С помощта на тези две християнски добродетели не само царете и владетелите на този свят биха треперели пред духовенството, но и цялата вселена би им се подчинявала като на синове на Небето! Всъщност е необходимо само духовенството да изостави и отхвърли всякаква дяволска политика и да се заеме твърдо, решително със светото Евангелие, и всички войни ще приключат!

Вярно е, че духовенството ще трябва да понесе всякакви преследвания, мъчения и може би много от духовниците ще трябва да умрат с мъченическа смърт за Христос! Но е невъзможно да се служи на Бога без това! Служението на Христос е непрекъсната, самоотвержена, жива жертва; но мъченическата смърт на свещенослужителите за Христос, за Неговото евангелско учение, би било самият духовен живот на Христовата църква и в същото време най-ужасната, позорна смърт на общественото, държавно зло на земята.

Откъс от книгата: „Исповедь священника перед Церковью“

Архим. Спиридон (Кисляков; 1875-1930 г., с рождено име Георгий) е мисионер, публицист. Противник на симфонията на Църквата и държавата, автор на антивоенни съчинения. Прекарва три години в Алтай, проповядвайки Благата вест на езичниците. Именно там, след като вижда отношението на църковните власти към старообрядците и невярващите, той осъзнава с особена сила несъвместимостта на всяко насилие с Евангелието. През 1903 г. приема свещенство и монашество. Занимава се с възпитанието на затворници. Популярността на о. Спиридон е толкова голяма, че по време на революцията от 1905 г. той е поставен под домашен арест (възмутените затворници събират 14 000 подписа и изпращат телеграма до царя с молба да помогне на техния духовен пастир). През 1913 г. Спиридон (Кисляков) е преместен в Одеса, където продължава служението си, но вече в нощни приюти. Цялата биография на о. Спиридон е неразривно свързана с най-онеправданите слоеве от народа. По време на Първата световна война той става военен свещеник. За него това е време на духовна криза – не можел да разбере как е възможно, проповядвайки за Христос, да изпращаш войници на бой. Там той осъзнава, че държавата е „най-големият враг на Христос“, а съвременният църковен живот е „открито предателство спрямо Христос“. Пише няколко книги, една от които има автобиографичен характер – „Исповедь священника перед Церковью“, впоследствие преведена на няколко езика. Умира на 11 септември 1930 г. в Киев, без да е видял ужасите на Сталиновите репресии и Втората световна война, които окончателно да разбият сърцето му, и без това разкъсвано от съчувствие към човешката болка. На погребението на този невероятен човек присъствали всички бездомници на Киев.

* Източник: Ахилла


Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/d8cdk 

Разпространяване на статията: