Защо християните не бива да се обиждат от новия филм на Звягинцев, а напротив – трябва да благодарят на режисьора за подетия разговор за Църквата, която липсва на всички ни.
Почти всички се съгласяват, че филмът „Левиатан“ е „антиклерикален“, дори „антицърковен“, … но дали това наистина е така?
В началото няколко думи за самия филм. Имаше доста филми с подобни сюжети: корумпираната местна власт измита от пътя си малкия човек, който кой знае защо ѝ пречи, а пък той се бори за правата си. Споменава се като източник една история, случила се в Америка, но със същото започва още „Илиада“ на Омир – цар Агамемнон отнема от Ахил, сина на Пелей, младата Бризеида.
Казвате: твърде безутешна картина, в живота не се случва така, както във филма… Ами случва се и още как – спомнете си за случая „Кушчовская“. Там години наред безогледно управляват бандитите, докато местните власти си затварят очите, и едва след като в една къща са убити 12 души накуп, идва следствена група от Москва и доста трудно разплита това кълбо.[i]
Но обикновено при такива филми зрителят наблюдава злодействата на бандитите, в него назрява негодувание и жажда за отмъщение. А после вижда как главният герой удря едно кроше в челюстта на главния злодей и изпитва чувство на дълбоко удовлетворение. Всички се разотиват по къщите и не наричат филма „угнетяващ“, дори ако той прелива от жестокост, насилие и низост.
А при Звягинцев няма нищо такова. В кадър не виждаме нито престъпление, нито преследвания, нито дори побоища, макар че в сюжета един бой изиграва важна роля. Ние виждаме само неговите последици… И изобщо последиците от всичко, което се случва зад кадър. Виждаме, че главният герой не може и не иска истински да защити себе си, той дави мъката си във водка, и ако не беше кметът-бандит с неговите авери, сигурно щеше да се алкохолизира от само себе си.
Филмът показва човешкото страдание и кара зрителя да изпитва състрадание, а това боли. За какво ни е да гледаме белезите в душите на тези хора? По-добре поредният Ахил да грабне щита и меча и да влезе в битка, пък ние ще погледаме и ще се наслаждаваме… Само че подобни битки са езичество. А християнството се отнася до състраданието към грешника.
Църквата присъства напълно основателно във филма. И какво толкова антиклерикално има там? Да не би да са показани алчни, нагли попове в мерцедеси, потънали във всевъзможни пороци? Няма нищо такова. Благообразен епископ наставлява кмета-бандит с абсолютно правилните думи, след това произнася в църквата една напълно качествена проповед – направо да я преподаваш на семинаристите като образец.
Просто ние осъзнаваме, че всички тези формално правилни думи се постилат като килимче под краката на бандита, който сега е сигурен, че поне с Бог се е разбрал за всичко. А с хората все някак ще се оправи.
А какво всъщност би трябвало да каже или да направи този епископ? Впрочем въпросът не е към филма, а към живота. В Кушчовская също е имало църква с нейния си настоятел. И какво би могъл да направи той, след като администрацията, милицията, прокуратурата движат с бандитите, а местните жители благоразумно мълчат? Да вземе една пушка и да се преквалифицира в шериф от Дивия Запад?
Или пък да затръшне вратите на храма пред бандитите и техните прислужници? На какво основание? Та съдът още не ги е осъдил, а това, че те явно не са безгрешни, ами нали Църквата е предназначена и за грешниците? Нали ходят, изповядват се, причастяват се, дават пожертвувания за храма? Да не им взимат парите ли? Но откъде е известно, че парите са крадени? А откъде другаде да вземеш пари – повечето от миряните не са заможни хора. И какво, ако кметът не е безупречен – да не осветим храма в града ли, какво?
Това е по нашенски: всички виждат всичко, всички се досещат за всичко, но злото остава неназовано: „Първо докажете, а след това говорете!“. Значи, може да се направим, че не забелязваме това зло. Нека го наречем несъдене, нека си спомним за пчеличките, които търсят благоуханни цветя, за разлика от торните мухи…
Филмът показва едно страшно нещо: оказва се, че дори правилният пастир може да се окаже вграден в бандитска схема и дори да не го забележи. Но пък какво ново виждаме след случая в Кушчовская?
А има и друг сюжет: свещеникът среща в мизерно селско магазинче главния герой. Няма мерцедеси и разкош, отчето, изглежда, е добър, беден, искрено вярващ. Пред него стои човек като Йов – изгубил всичко. Само дето, за разлика от Йов, не е кой знае какъв праведник… Ето техния диалог, също абсолютно библейски:
- И какво? Къде е тоя твой Бог… милосърдният?
- Моят си е с мене. А пък твоят къде е, не знам. Ти на кого се молиш? Не съм те виждал в църквата. Не постиш, не се причастяваш, не ходиш на изповед.
- А ако палех свещи и се покланях доземи, другояче ли щеше да стане? Да взема да започна сега, докато не е късно? Може жена ми да възкръсне? Да ми върнат къщата? Или вече е късно?
- Не зная, неизповедими са пътищата Господни.
- Не знаеш? А що ме викаш да дойда на изповед тогава? Какво изобщо знаеш ти?
А отчето в отговор цитира книга на Йов, тъкмо мястото за Левиатан. И преразказва сюжета, всъщност от неговия разказ излиза, че прави пред Бога са били все пак приятелите на Йов.
„Отче Василий, аз нормално си говоря с тебе, защо ме баламосваш?“ – да, тази реплика на пияния Николай не може да се сравни с вдъхновените думи на Йов от библейската книга пред благочестивите му приятели. Но смисълът е приблизително същият.
Те му казват правилните неща, такива изречения в другите книги на Библията има колкото искаш. Но не гледат кой знае колко живия и страдащия Йов, той не се вписва в техните теории. Йов пък говори на Бога онова, което мисли и чувства, и за Бога това е по-угодно от правилните и гладките думи. А на приятелите това им изглежда като богохулство.
В последния четвърт век църквата много разказваше на хората за самата себе си: колко е прекрасна, как е устроена, за какво е нужна. Като дойде време за пости по всички канали ни съобщават какво е позволено, какво не може да се яде и кой ден, и не забравят да добавят, че не това е основният смисъл на поста. И още много общи, правилни думи. После идва празникът с излъчване на богослужението и с глас зад кадър като на спортен мач, който всичко за пореден път ще изкоментира и ще поясни. И пак се леят правилни думи.
Който е искал, за когото е било важно, вече е научил всичко това наизуст. А в последно време се добавя и темата за борбата с враговете и „информационната война против Църквата“, макар още Христос да предупреждава: „Горко вам, кога всички човеци заговорят добро за вас. Защото тъй постъпваха техните бащи с лъжепророците” (Лука 6:26).
С една дума страничният човек слуша от хората на Църквата как трябва да се държи, за да се присъедини към нея, колко е прекрасна и чудесна Църквата, каква е подредбата ѝ, колко грешат онези, които говорят за нея лоши неща. Той слуша много за Църквата, но обикновено не разбира за какво му е нужна тя. Той иска да чуе нещо за себе, за своята болка, нещо друго освен „моли се, търпи и се смирявай“.
Той вижда, че Църквата се радва с ония, които се радват, особено ако са силни и богати, и почти не я вижда да плаче с ония, които плачат. Той иска да говорят лично с него, на неговия език, за неговите проблеми, за да може наистина нещо в живота му да се промени към добро.
Ето за това е този филм.
Разбира се, може да се приведат много контрадоводи и контрапримери за активната помощ на Църквата за бедните, аз самият знам доста подобни. Но не ми се иска православните за кой ли път да застанат в обидена поза и да поискат да бъдат защитени, а пък онези, които ги обиждат, да бъдат наказани и някой да забрани обидите.
Бих искал да им предложа да се замислят за онова огромно поле за дейност, което само се открива пред тях, след като стените са построени, богослужението е започнало и отношенията с властовите структури са уредени. За благата евангелска вест за хората – страдащи, грешни, неидеални и силно жадуващи живот и слово, обърнато към тях.
Има още един потресаващ епизод във филма. Разрушената църква с остатъци от фрески, където тийнейджърите се събират да подрънкат на китара, да попушат и да пийнат биричка – обичайният тийнейджърски живот. И в някакъв момент главният герой дори се присламчва към тях с вечната си бутилка, като че иска да загуби своята „възрастност“, да стане отново дете, … но не знае как. И гледа фреските, пробития купол – там, където може да срещне Отца. Но храмът е разрушен, а в онзи, дето е построен наново, той няма да отиде и децата няма да отидат.
Безотечественост на руините на храма. Тези хора имат дремеща, неосъзната вяра в нещо по-висше. Имат своя традиция, макар и разрушена, поругана, но все пак своя. Имат огромна потребност от слово, утеха, от някакъв нов, осмислен живот. Има, с други думи, огромна липса на Църква – не просто обреди и правилни думи от устата на специално поставени хора, а живот с друга мяра и заради други цели, различни от парите, водката и бандитизма „в рамките на закона“.
Филмът „Левиатан“, мисля, е напълно и изцяло „за“ Църквата, която ни липсва. И няма защо християните да се обиждат, да се оправдават, да се опитват да доказват на някого нещо, а трябва да се замислят.
Тази статия вече беше написана и планирана, когато излезе следната информация: в същия град, където е сниман „Левиатан“, през 2009 г. един местен предприемач по време на преговори за разтрогване на договор за наем е застрелял, направо в кабинета му, кмета на града, а заедно с него и заместника му, отговарящ за жилищно-комуналния комплекс. След това се е самоубил.
Та значи, казвате, черногледство, поръчковост, клевета, имало при Звягинцев?
Превод: Анна Георгиева
* Десницкий, А. „Левиафан: против церкви… или за нее?“ - В: Правмир (бел. прев.).
По темата виж още: Диодор (Ларионов), м. „За филма Левиатан“ – В: Живо Предание; Лизгунов, П. „Диханието на Левиатана или още няколко думи за филмите-палиндроми на Андрей Звягинцев“ – В: Живо Предание (бел. ред.).
