Благодатта от твоите уста,
огряла като огнена светлина,
просвети вселената,
внесе в света богатството на несребролюбието
и ни показа висините на смирението.
Но, отче Йоане Златоусте,
като ни възпитаваш със своите слова,
моли се на Словото – Христос Бог
да бъдат спасени душите ни.

Аз не искам да коментирам как управляващите разбират държавните канони, т. е. правилата, законите, по които трябва да се развиват държавата и нашият живот в нея. Защото явно е прав Спасителят, когато казва за една категория хора, че „те говорят, но не вършат“ (Мат. 23:3) онова, което сами казват.

Но не мога да не коментирам, когато началникът на кабинета на министър-председателя и главен координатор за посещението на папа Франциск в България заявява по Българската национална телевизия, че „канонът не може да бъде над гражданите и над техните желания“ (БНТ 1, Сутрешен блок, 8 май 2019 г.). Това е дословно казаното от висшия държавен чиновник. Този чиновник явно си няма понятие от религия, не просто от православно християнство. Той (или тя, няма значение в случая) си представя канона вероятно като нещо измислено, за да тормози хората и да ограничава техните граждански права и свободи.

Парижката „Света Богородица“!

Кой не е чувал или чел за нея? Най-малкото от едноименния роман на великия френски писател Виктор Юго, по който са направени поне 15-ина световно известни филми, театрални постановки, дори балети.

И колко много сънародници – със сигурност стотици хиляди – са я виждали и са се възхищавали, и са свързвали чутото, прочетеното, видяното по филми и театрални постановки за този шедьовър на християнската архитектура и изобразително изкуство!

Онези, които са замислили този внушителен храм, и другите, които са го строили и украсявали, са имали сигурно най-различни амбиции. Някои може би са били изпълнени с човешката гордост на византийския император Юстиниан, който при освещаването на „Света Софѝя“ по Коледа 537 г. извикал: „Соломоне, аз те победих!“. Макар че никак не е християнско, нали?

Празникът е ден в годишния кръг с особено значение, което предполага честване (почитане), празнуване, спиране на обичайната всекидневна работа и пр. Но хора много, традиции различни, затова и празниците са доста и разнообразни. Дори в една само традиция, в една религия, в една страна или област, та и в едно селище. Както е казал един мъдрец, празниците са като спирките по един дълъг път, в случая – пътя на нашия живот. 

Такива са и църковните празници. При тях на пръв поглед е засилена богослужебната страна, но не по-слаба е и образователната. Защото хората отново, и тази година, чуват за съдържанието на празника, размишляват, поучават се. И тъкмо затова обичат празниците. Някои може да ги обичат и заради курбана, който се раздава на места, но това е съвсем друг въпрос.

Църковните празници имат понякога (напр. когато са господски или богородични) предпразненство и попразненство. Предпразненството е обикновено 1 ден, а попразненството е най-често 1 седмица, само на Пасха Христова заради величието на празника попразненството е 40 дена – до срядата преди Възнесение. В последния ден на попразненството е отданието на празника, когато в общи линии се повтаря службата за празника от съответните богослужебни книги, но самото честване няма онази тържественост, каквато има на самия празник.

Днес е един добър ден за българската каноничност. Поканени най-официално от дошлия у нас архиепископ Стефан, глава на МПЦ, да участват в държавно-църковните тържества по Петдесетница в Охрид, мнозинството от нашите митрополити казаха: „Не, благодарим!“.

Да, няма как БПЦ да участва – това ще е в разрез с устава ѝ, който, колкото и да се потъпква от някои митрополити, си е основен закон на БПЦ-БП. В него, както всички знаят, е написано, че БПЦ я има, защото е приемница на Плисковската архиепископия, на Българската патриаршия от Първото ни царство, на Охридската архиепископия от византийското робство, на Българската (Търновска) патриаршия от Второто ни царство, на Българската екзархия от турското робство и до 1945 г. И сега изведнъж да каже синодът ни: е, то щом Охридската архиепископия си я имат вече и сърби, и македонци, какво толкова пък – да им я харижем, а? Да, но това не е като да харижеш една енория или един клирик на друга църква, както става понякога в нашето бепеце. Тук ти си режеш корените и казваш: халал да им е на сърбите архиеп. Йован, халал да им е на македонците архиеп. Стефан! А ние да стоим отстрани и да подсмърчаме или дори от учтивост да ръкопляскаме?