Мобилно меню

1 1 1 1 1 Rating 0.00 (0 Votes)

В един вестникарски брой от 16 януари 2009 г. един епископ написа дълга статия, озаглавена „Критика и самокритика: архиепископ Серафим”. Дори само заради заглавието – критика и самокритика – мисля, че има място в темата, която обсъждаме в тази книга. Епископът описва голямата негативна промяна, настъпила в Събора на Йерархията на Гръцката църква (висшият ръководен орган на Гръцката църква) по времето на архиепископ Серафим.

В статията този епископ пише: „Той (архиепископът) установи в Църквата системата на едноличната власт“. С други думи наложи системата на диктаторския режим, която заимства от диктатора Йоанидис[1], негов учител и наставник в архиепископското достойнство. По принцип осемдесетте митрополити трябва равноправно да участват в управлението на Гръцката църква и да изразяват свободно и без усилие мнението си, в това число и критика. Никой от тях обаче не се осмели през тези близо две и половина десетилетия да спази клетвата си и да се подчини на съвестта си. Заповедта винаги идваше отгоре и всяко отклонение бе израз на крайно предателство… Втората диктаторска и изнудваща инициатива на Серафим беше окончателното заглушаване на Събора на Йерархията. За да не се чуват гласове и дори шепот на протест и за да не случи никога нежелателно обединение на синодални митрополити, които да му възразят, той отмени събранието и дебатите във върховния управленски орган на Църквата. Оттам нататък Йерархията заседаваше само когато се появеше необходимост от избор на митрополити. Заседанието продължаваше само един ден и само по една тема. Вратите винаги бяха плътно затворени и синодалните скамейки – пусти и бездейни…

5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (1 Vote)

За това до каква степен епископите и свещениците станаха държавни служители след като Хунтата им даде заплати, разполагаме и с правно становище. Макар лично да нямам нищо против Високопреосвещения владика Йеротей Влахос, понеже го смятам за един от добрите епископи на Гръцката църква, съдбата е такава, че трябва да го споменем отново. В продължение на години той имаше спор с игумена на манастира „Преображение Христово“ Спиридон за това, кой командва в тази епархия. По онова време отец Йеротей посетил един манастир в друга епархия. Игуменът му рекъл:

− Йеротее, запомни, че епископът е свекървата в монашеското семейство. Колкото по-добре разбереш това, толкова по-разсъдително и непринудено ще стане присъствието ти, когато посещаваш някой от твоите манастири.

Владиката Йеротей му отвърнал:

− Аз съм монахофил!

Игуменът попитал:

5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (1 Vote)

Когато през 1998 г. бях в Крит, във всички църкви четяха едно послание на критския свети синод, посветено на антихриста и числото 666. Смисълът му беше: „Не се страхувайте, ние сме вашите отци и се грижим за вас, нашите духовни чада. Когато дойде времето, ще ви кажем какво да правите. Тъй че сега не се безпокойте, доверете се на вашите пастири. Ние ви обичаме и няма да допуснем да се случи нещо лошо с вас. Като ваши бащи ние бдим над вас и няма да ви изоставим никога. В онзи час бъдем заедно”. Следващата неделя отново беше прочетено същото послание, че да го усвоят вярващите още по-добре.

Бях възмутен. Казах на свещеника:

− Как е възможно да четеш такова послание на хората? Та то е написано като за малки деца, най-много от началните класове. Това е една провокация към интелигентността на мислещите хора.

Свещеникът малко се замисли.

− Какво имаш предвид, кажи го по-ясно?

5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (54 Votes)

19055701 1021057Елеонора Караиванска работи повече от двадесет и пет години в областта на християнското изкуство – иконопис и храмова стенопис. Завършва средното си образование в Националното училище за изящни изкуства „Илия Петров“ – гр. София, а след това и Художествената академия „Николай Павлович“, където се дипломира като магистър по стенопис в класа на проф. Тома Върбанов. Непосредствено след завършването си участва в екипа на професора си по изписване на два храма. Самостоятелната ѝ изява в храмовото пространство започва с изписването на храм „Преображение Господне“ в кв. „Лозенец“ в София през 2009 г., където работи с екип от колеги – Вера Върбанова, Ясен Иванчев, Петър Николов и Галин Паскалев. Ръководи проекта по изписване на  храм „Св. вмчк Мина“ в с. Каленовци, общ. Годеч, и параклиса „Св. Йоан Рилски“ към Минно-геоложкия университет в София. Работи в областта на иконописта от студентските си години. Изписала е олтарните икони в храмовете „Преображение Господне“ и „Св. Георги Победоносец“ в София. Нейни икони могат да се видят в храм „Св. Богородица – Живоприемен източник“ в кв. „Подуяне“, в академичния параклис „Св. Климент Охридски“ в Богословския факултет на СУ и много други храмови и обществени пространства, в частни колекции у нас и в чужбина. Член е на СБХ – секция „Монументални изкуства“. От 2016 г. води курс по иконопис към Софийска духовна семинария „Св. Йоан Рилски“.

 „Художникът закача акъла си на стената“

Дечко Узунов 

В академията, в специалност „Стенопис“, имахме двугодишно обучение по иконография, където изучавахме основите на иконографията, иконописта и стенните техники. Преподаваше ни един от изявените майстори в храмовата стенопис тогава – Асен Гицов, който наистина гореше в тази материя и този негов заряд успя да ме докосне. Изключително силно ме провокира технологията на иконата с нейната прецизност, древните рецепти за грундиране, лакови покрития и изобщо цялата патинирана мистика, с която това непознато за мен изкуство ме очарова. Занимавах се с голямо въодушевление, макар в същото време да имах оскъдни знания и възможности и никаква богословска подготовка. По-късно установих за себе си, че именно чрез иконописта Бог ме намери и въведе постепенно в християнството. След няколко години механична работа осъзнах, че ако ще се занимавам сериозно с иконопис, е необходимо да се задълбоча не само в технологията, но и в съдържанието.

5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (2 Votes)

Отец ЕпифанийНа цялата тази параноя ще противопоставим една красива реч на отец Епифаний Теодоропулос. Цитира я на помена за него в залата на Парнасос един монах, който е живял десетилетия до него.

− Поначало отец Епифаний уважаваше безусловно мнението дори на най-малкото от духовните си чада – каза монахът. – Свободно подлагаше на нашата преценка всеки текст, който пишеше, вземаше под внимание нашите забележки и го усъвършенстваше или накрая коренно го променяше. В най-тесния кръг от духовни чада поставяше като духовно условие да му казваме недостатъците или неправилните действия и ни обясняваше това с простичкото съждение: „Длъжни сте да ме надзиравате с любовта си на духовни чада, за да се поправям и аз и да не остана непоправен, а значи и отговорен пред Бога и уязвим пред враговете си, които биха използвали моите недостатъци, за да ме поразят”.

Имах още един подобен опит с расоносец, заемащ висок църковен пост, при когото се изповядах няколко пъти. След изповедта той ме попита:

 

И рече старецът...

Смирението е единственото нещо, от което имаме нужда; когато има други добродетели, човек все пак може да падне, ако няма смирение; със смирението обаче човек не може да падне.

Герман Атонски Стари