Авторът е бил преподавател по Византийска музика в Атинската консерватория[1]

При всяка дискусия, водена без предубеждения, личните въпроси трябва да остават настрана, тъй като те по никакъв начин не служат на благородните и възвишени идеи. За съжаление обаче има случаи, в които някои въпроси са толкова тясно свързани с определени лица и обстоятелства, че въпреки доброто разположение на участниците в дискусията е невъзможно те да бъдат разгледани, без да се споменат конкретни лица и обстоятелства.

С присъщата ни искреност и откритост, признати и от онези, които следят нашите дискусии, възнамеряваме в настоящото изследване да разгледаме един въпрос от изключителна важност, с който досега никой не се е занимавал. Този важен въпрос е: За стила на пеене във Великата Христова църква и за т.нар. „патриаршески стил“. Ще го изследваме без предубеждения и от чисто техническа гледна точка, без да се съобразяваме с това, дали точното представяне на съответните данни би засегнало личните възгледи на някого.

С висока мишница

и с крепката десница

изведен бил народът мой

от адската тъмница

натам, към морския прибой.

Деца,

поне свещица запалете,

защото няма днес

сред вас герои.

Поне в срама си помълчете,

нелеп е тук

страхливият ви вой.

Така е лесно от амвона

да пращаш огнени стрели

и колесниците на фарона

да връщаш без и да те заболи.

В рамките на XIV век се поставят всички художествени проблеми, с които се сблъсква това, което ние днес, ретроспективно, наричаме византийско изкуство или традиция на иконата през всички векове на своето развитие. Двамата големи творци на онази епоха – Михаил Астрапас и Панселинос, вземат цялата предходна традиция и предлагат определени решения, които след това остават класически и никога не са надминати. Големият преход от дотогавашната живопис до XIV век започва да се проявява още в средата на XIII век. Имаме два паметника – Милешево и Сопочани, в които можем да доловим този преход от художественото разбиране на епохата на Комнините към изкуството на епохата на Палеолозите.

В общи линии можем да кажем, че изкуството на Комнините е по-тържествено, по-сакрално и по-статично в движенията, както и в начина, по който силуетът стои спрямо пространството, което го обкръжава. Изкуството на Палеолозите е по-свободно; то се насочва към един натурализъм, към по-естествено възприемане на действителността.

Когато говорим по-общо за естетиката на Византия, винаги трябва да имаме предвид, че това не е била просто естетика сама по себе си. Тя е била начинът, по който чрез сетивата – и особено чрез зрението – византиецът е изразявал своята вяра за този свят, както и за бъдещето и вечността на света.

На Месопустна неделя Църквата застава пред един от най-опасните текстове в Евангелието. Не защото говори за края, а защото говори за настоящето по начин, който не ни позволява да се скрием. Евангелският откъс за Страшния съд не е разказ, поставен в далечно време, в далечно „тогава“. Това е разрив, който се отваря в сегашния момент, в живота, какъвто го живеем, в най-малките, почти незначителни движения на всекидневието. И всеки път, когато се чете в богослужението, той не просто описва нещо, което ще се случи някога. Той разкрива нещо, което вече се случва.

Този откъс не започва с ужас. Той започва с бавно изместване на светлината. Сякаш плътността на света се променя. Сякаш всяко друго значение внезапно е оттеглено и остава само въпрос, който никога не е бил ясно чут, докато сме живели: къде точно стои Бог в ежедневието ни?

„Когато Човешкият Син дойде в славата Си…“

Със студа и снега отец Ипомоний някак си бе успял да посвикне, всъщност не се оказа чак толкова студено – напълно съпоставимо с родните подбалкански градчета. А може би и този януари да бе по-топъл. Но още не можеше да свикне със самотата. Вече близо месец се бе установил в Нуук – уж столица, пък хората малко, като в провинциално градче – има-няма 20-на хиляди души. И всеки по своята си работа, всеки бърза да се прибере при семейството си. А отец Ипомоний бе сам. Че още нямаше и къде да служи. Бяха му обещали да се намери сграда, в която поне на първо време да се изгради параклис, но бавно се случваха нещата. А без енорията си отецът се чувстваше осиротял.

Като всяка привечер, облече дебелия кожух и започна разходката си из покрайнините на градчето. Улисан в молитва и размисли, не усети как се е поотдалечил. Но и вятърът премрежваше очите, а залязващото слънце правеше снегът да блести още по-силно. Затова и го видя в последния момент. Аха-аха да го настъпи. Бе легнал на снега и почти се сливаше с него. Всъщност май леко го настъпи.

- О, извинете! – стреснато възкликна отец Ипомоний. Разбира се, той направи това машинално. Нямаше никаква логика да говори на някакъв мечок, пък бил той и толкова грамаден.