Мобилно меню

5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (21 Votes)

Screenshot 2024 07 02 171823Както овцете притежават инстинкт да различават обикновените треви от отровните, така и човекът има интуиция да различава полезното от вредното. Свети Василий Велики

Способността да отсъждаш правилно е добродетел. Една добродетел, която предполага свобода, но в същото време води до още по-голяма свобода. Само дето трябва да знаем това, което свети Нил Синайски казва в наставленията си към монаха Евлогий: всяка добродетел има и обратна страна. „Онзи, който копнее и се стреми към някоя добродетел, трябва същевременно да е готов да посрещне войната, която ще се надигне срещу него заради тази добродетел, за да не се окаже неподготвен и да не бъде победен от противните сили. Тъй щото, щом се приготвят и групират силите на човека в името на борбата за някоя добродетел, силите на злото също се строяват за борба.“ Изводът е, че тъмните сили ще поискат да те държат далеч и в неведение за духовните събития. Но ако не успеят да направят това, подтикват комплексирани и неуверени хора (каквито изобилстват в църковните среди) да ти попречат да се изразяваш свободно, да те спрат и да те накарат да живееш като тях – които никога не са преодолели комплексите, страховете и несигурността си.

Сократ продължава в диалога си с Протагор мисълта на свети Нил. „Смелият знае, че ако победи злото, ще изпита морално удовлетворение и наслада, затова и се възправя срещу него, докато несмелият го избягва“.

Цялата статия: Изповедта на един левит

5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (50 Votes)

59075 nДруг важен аспект на Господната повеля „Не съдете, за да не бъдете съдени” е свързан със свободата на този, който съди. Сартр пише в „Ситуации”, втори том, следното: „Писателят се нуждае от свободата на читателя. Свободата на писаното слово предполага свободата на гражданина като читател”. И казва, че писателят трябва чрез книгата си да помага на читателя да направи крачка към свободата. Струва ми се правилно – още повече, че свободата е катализиращ фактор за това как човек управлява критическата си способност. Онзи, който не може да съди за даден проблем, или не познава изобщо предмета, който го приканват да обсъжда, или не е свободен човек. Ако целта ни е обаче да възстановим личността си по Божи образ, трябва да знаем, че без неограничена свобода няма да стигнем далеч. Защото свободата се изразява и чрез критиката.

Доказателство за казаното по-горе са монашеските братства, без значение дали са светогорски или не, където монасите под авторитарно ръководство и управление, прилагайки напълно максимата „Не съдете, за да не бъдете съдени” в нейния изопачен вариант, постепенно убиват всяка критична способност в духа си. Какъв е резултатът? Тези монаси си остават едни добри деца до 50-60-70 годишна възраст без способност за съзряване. И най-лошото от всичко е, че си отиват от този живот като незрели деца. И тъй като часът на смъртта ни предопределя и качеството на нашата вечност, тази погрешна и изопачена идеология на не-съденето напълни рая с радостни, шарени, но кухи яйца.

Цялата статия: Съждение и свобода

5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (25 Votes)

PetrosPeloponnisiosОт историята на многовековната църковна музика знаем, че тя е имала своите върхове. Разбира се, винаги е имало и хора, които са покорявали тези върхове и са ни оставили като наследство върховните си постижения.

Един от тях е роденият през 1730 г. в Пелопонес, Южна Гърция, велик църковен певец и музикант Петър Пелопонески.

Петър бил служител в Константинополската патриаршия – по-точно бил лампадарий (главен ляв певец) в патриаршеския храм. Макар земният му живот да не бил дълъг – умира ненавършил 50 години по време на страхотна зима и чумна епидемия, творческият му живот бил изключително продуктивен. Петър Лампадарий (прозвище, свързано с певческата му длъжност) съставил и написал певчески книги като Възкресник и Ирмологий, създал редица велики славословия, херувимски песни, причастни и мн. др. Факт е, че и до днес неговите произведения се изпълняват в храмовете и са еталон за класическа църковна едногласна музика.

Цялата статия: Кого от великите църковни музиканти са наричали „разбойника“?

4.926582278481 1 1 1 1 1 Rating 4.93 (395 Votes)

thumbnail image3 1

Николай Иванов е завършил богословие, занимава се с църковна дърворезба. От 2018 г. води курса по дърворезба в Софийската духовна семинария. Негови творби има в редица църкви и манастири в София и провинцията – в храмовете „Св. апли Петър и Павел“, „Св. Преображение Господне“, в академичния параклис на Богословския факултет „Св. Климент Охридски“, в Дивотинския, Кокалянския, Етрополския, Германския манастири, в манастира „Св. вмчк Пантелеймон“ в Агия, Гърция, и на много други места. Автор е на биографичната книга „Разкази за Божия човек“ за о. Димитър Вукадинов.

„Прочее, изкуството на живописеца е свещено занятие и съвсем не е такова, че да бъде осмивано…“

(Из деянията на Седмия вселенски събор)

Както Църквата има съвършено различни цели и основи на своето битие в сравнение със светските институции и учреждения, така и тези на църковното изкуство са различни от светското. Църковното изкуство цели да отдалечи човека от света и ежедневната суета, да го пренесе в духовния свят и да го направи поне за кратко гражданин на небето. Да му помогне да се успокои, да се вглъби и да се подготви за срещата с Бога в молитвата и тайнствата. То има трудната задача с материални средства да яви красотата на небесното царство и на победилата греха и прославена човешка природа. Не само припомня събитията от свещената история, но е и поглед към „живота в бъдещия век“, предвкусване на вечността. То произлиза от вярата и, подобно на нея, е „жива представа на онова, за което се надяваме, и разкриване на онова, що се не вижда“ (Евр. 11:1). Църковното изкуство може да се оприличи на кандилото, което палим при молитва и което трябва да е така направено, че едновременно и да украсява храма, и да не привлича вниманието към себе си и своите създатели. Но с тихата си светлина да осветява ликовете на Христос, св. Богородица и светците.

Цялата статия: Църковното изкуство пази духа и преданието на вярата

5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (2 Votes)

В един вестникарски брой от 16 януари 2009 г. един епископ написа дълга статия, озаглавена „Критика и самокритика: архиепископ Серафим”. Дори само заради заглавието – критика и самокритика – мисля, че има място в темата, която обсъждаме в тази книга. Епископът описва голямата негативна промяна, настъпила в Събора на Йерархията на Гръцката църква (висшият ръководен орган на Гръцката църква) по времето на архиепископ Серафим.

В статията този епископ пише: „Той (архиепископът) установи в Църквата системата на едноличната власт“. С други думи наложи системата на диктаторския режим, която заимства от диктатора Йоанидис[1], негов учител и наставник в архиепископското достойнство. По принцип осемдесетте митрополити трябва равноправно да участват в управлението на Гръцката църква и да изразяват свободно и без усилие мнението си, в това число и критика. Никой от тях обаче не се осмели през тези близо две и половина десетилетия да спази клетвата си и да се подчини на съвестта си. Заповедта винаги идваше отгоре и всяко отклонение бе израз на крайно предателство… Втората диктаторска и изнудваща инициатива на Серафим беше окончателното заглушаване на Събора на Йерархията. За да не се чуват гласове и дори шепот на протест и за да не случи никога нежелателно обединение на синодални митрополити, които да му възразят, той отмени събранието и дебатите във върховния управленски орган на Църквата. Оттам нататък Йерархията заседаваше само когато се появеше необходимост от избор на митрополити. Заседанието продължаваше само един ден и само по една тема. Вратите винаги бяха плътно затворени и синодалните скамейки – пусти и бездейни…

Цялата статия: Тринадесета глава. "Ние бедните и малките ще се пръснем по целия свят"
Страница 1 от 46

 

И рече старецът...

scale 1200От изказванията на преподобния Порфирий Кавсокаливийски (Атонски):

„Когато Христос дойде в сърцето, животът се променя. Когато намериш Христос, това ти е достатъчно, не искаш нищо друго, замълчаваш. Ставаш различен човек.

Ти живееш навсякъде, където е Христос. Живееш в звездите, в безкрая, в небето с ангелите, със светците, на земята с хората, с растенията, с животните, с всички, с всичко.

Там, където има любов към Христос, самотата изчезва. Ти си спокоен, радостен, пълноценен. Без меланхолия, без болести, без притеснения, без тревожност, без мрак, без ад“.

    Преп. Порфирий Кавсокаливийски