Оплетен от грижите на ежедневието, едва оцеляващ с Божията помощ в хаоса на съвременната цивилизация, днешният християнин  жадува да види свеж пример на живот по Бога, който да го окуражи в личния духовен подвиг. И във времето, когато почти са изчезнали живите образци на светостта, в лицето на съвременни старци, направо е удивително да разбереш, че и по нашите земи е имало истински Божии угодници, с евангелски живот, скрити от погледа на обществото, но винаги пламтящи в молитва пред Божия престол. Такъв един светилник „срит под крина” е бил монах Софроний Рилски.

Отец Софроний (със светското си име Васил Митев Челенков) e роден на 3 март 1907 г. (а според данни от Рилския м-р – през 1908 г.) в село Ресилово край гр. Дупница. Едва 19-годишен, през 1926 г., той дошъл като послуш­ник в Рилския манастир.

Скоро след това го взели на военна служба, но след като захвърлил пушката с думите: „Аз няма да убивам човеци!”, го прехвърлили в строителни войски, където прекарал две години. След уволнението се върнал отново в Рилската обител. При игумена Флавиян, на 19 април 1936 г., го постригали в расофорство. По-късно, на 12 февруари 1940 г., под водителството на духовния му старец йеромонах Калистрат (по-късно игумен на манастира), тогавашният игумен архимандрит Натанаил го посветил в монашество с името Софроний.

„Ела невидимо сред нас и изпълни молбата ни. Всички примири, всички към Бога приведи. Отхвърли еретическата мъгла, укроти езическите въстания, Църквата умиротвори, мира запази, стадото защити... Познаваш немощта на естеството ни, познаваш размириците на времето”.

Моление на св. патриарх Евтимий Търновски („Похвално слово за св. Йоан Поливотски”)

Контекст на проблема

Днешното време на дълбока, безмилостна и всеобхватна криза отправя предизвикателство към всеки човек, в който като искра Божия се е запазила вярата в победата на доброто, истината и справедливостта. В дни, когато се разпада човешкото благополучие, тогава отмират относителните ценности, а социално-политическите системи разкриват илюзорния си характер. Именно в дните на изпитания – на големи социално-икономически сътресения и злини – човек преосмисля в нов план на битието несъответствието между прокламираните обществени идеали и действителността. Той вижда по-добре фалша на лъжебожествата и търси пътеката към Храма на спасението – незримата с физически очи пътека, по която са вървели и неговите праотци, за да намерят брод към спасителния бряг.

Днес светата ни Църква чества паметта на св. Доротей, еп. Тирски. Този голям светител на древната Църква е поредното име, пряко свързано със земите на нашата родина България. Това е и поредният светец и мъченик, чиито име, дела и подвиг тънат в забвение и са слабо или въобще непознати на българския читател.

Едва ли е възможно днес да си дадем реална оценка за това, колко значим е приносът на св. Доротей за историята на Църквата като цяло и в частност, за историята на ранното християнство по българските земи. Ще споменем само, че благодарение на него днес знаем, че апостолският мъж Амплий (56-59 г.), за когото св. ап. Павел казва: "Поздравете обичния ми в Господа Амплий" (Рим. 16:8), е бил пръв епископ на Одесос, днешната Варна. Преданието говори, че лично св. ап. Андрей Първозвани, първият от апостолите, който Господ Иисус Христос призовава за служение, е ръкоположил св. ап. Амплий за епископ на славния Одесос. Казвам славния, защото известното за този град, което отваря вратите за неизвестното, красноречиво говори, че Одесос е бил значим център не само в регионален мащаб, но и в световен, не само в областта на цивилната история, но и на християнската. Тук е открито най-старото злато на света, за което учените още спорят, дали е на 6 -7 или дори на 8 хиляди години - факт, който преобръща цялата световна история.

На 28 май се почита паметта на св. Варлаам, Охридски архиепископ - един oт българските архиереи, отдали живота си за вяра и народ. За разлика от събратята си свещеномъченици св. Висарион, Смолянски епископ, убит от мюсюлмани през 1670 г., и св. Симеон, Самоковски митрополит, обесен на 21 август 1737 г., които българските християни почитат, името на охридския архиепископ е известно само на тесен кръг историци. Днешните християни в България и Македония незаслужено са забравили този наш мъченик, просиял дори с нетленни, мироточиви мощи и чудеса. А в продължение на три века - от края на XVI до втората половина на XIX век - дедите ни са го тачили и са се уповавали на неговото молитвено застъпничество пред Бог в трудности и изпитания. От бележка към пролог от XVI в., обнародвана от Йордан Иванов в "Български старини из Mакедония", става ясно, че през 1869 г. или 281години (всъщност 271 г. – б. р.) след смъртта на Варлаам охридчани все още си спомняли за него. Бележката е подписана от "Хр. К. Узуновъ, охридский Българинъ, Мес. Фев. 9".

На 28 май 1598 г., Седмата неделя след Пасха, придружаван вероятно от хора от своето обкръжение, архиепископ Варлаам пътувал за Велес. Tам той бил посечен от турци, а тялото му хвърлено във водите на р. Вардар. Според похвалното слово за светеца той бил убит "по клевета на други християни". Дълго време никой не посмял да извади тялото от реката. Един рибар, "благочестив мъж, беше познал архиепископското тяло по раните и по мълвата за това убийство... Намерили се троица мъже, с праведен живот... да го положат в гроб" в селска църква близо до Велес. След година охридчани измолили от кадията да преместят тялото на своя архиепископ в Охрид.

Размисли за една църковна традиция, която обединява двата съседни народа

Религиите не винаги са добър пример за единство и общение между хората. Нещо повече, миналото е оставило дълбоки белези между иначе близки народи, именно заради религиозни противоречия. В по-новата история на бившите социалистически страни не липсват и примери за разделение на маси от хора, именно заради техните религиозни различия. Липсата на позитивна съпричастност за съжаление вече не е рядкост и сред младите хора. Случайно ли е негативното взиране в историята или зависи от това, как тя ни бива поднасяна още в най-ранна възраст?

Всъщност историята изобилства от позитивни примери за взаимно проникване между съседни народи и този факт ни обвързва с размисъл, дали хората и традициите не изпреварват в правилна посока онова, което учени, държавници и църковни администрации често пропускат. На това място си спомням за една по-нова църковна традиция между гръцкия и българския народ, която е устойчива и в последните години придоби значителна масовост. Причината се корени в чудотворната молитвеност на един събирателен образ за хората и от двата народа, рилският светител Йоан.