Св. Йоан Кукузел – живот, творчество, епоха

Св. Йоан Кукузел – живот и творчество

Св. Йоан Кукузел е сред най-великите православни композитори и теоретици на Византийската църковната музика, а славата му отеква от Средновековието до ден днешен на Изток и на Запад.

Според изследователските изводи плодотворната църковно-музикална, педагогическа и композиторска дейност на Кукузел се състои в следното: осъществява реформа на съществуващата до негово време музикална писменост, предимно в невмената система и нейната употреба; въвежда в употребата големите хирономични знаци, известни още и като големи ипостаси, велики ипостаси, които се тълкуват като отобразени музикални знаци, свързани с исихазма и мистическото му учение; усъвършенства системата за употребата на знаците мартирии (свидетелствата), за които до негово време е липсвала прецизност и организираност при тяхното поставяне; редактира паралелно Стихирара и Ирмологиона. През 14 в. в съдържанието на репертоара и музиката на тези две певчески пособия се наблюдават съществени промени (относно Стихирара – подобрения, допълнения и др., а при Ирмологиона – довеждане до по-семпло музикално построение и изобщо опростяване); успоредно с редактирането на Стихирара поставя основите и на нотирания Възкресник, който по-късно се развива и обособява в познатата ни и днес самостоятелна певческа книга Псалтикиен възкресник; Кукузел е сред първите, отдали немалко от своите сили и умение за записване с ноти (невми) на устно предавани дотогава песнопения (от учител на ученик), което е свързано с преподаването на истината за вярата чрез музиката и засилва мистичния момент; що се отнася до нововъведението в ръкописите, с кукузелевата реформа е свързано нотирането на Великата вечерна, песнопенията на която не се откриват в музикалните кодекси до 14 в.; утвърждава се калофонията и пападическия вид пеене, както и цялостната реформата в православната музика през 14 в. Както свидетелства Славянския ирмологион, ръкопис 1256 от 1309 г., в репертоара на Великата вечерна се появява една мелодия, приписана на Йоан Пападопулос Кукузел, която документира появата на нов византийски църковнопесенен репертоар. Ръкопис Синай 1256, изписан със средновизантийска нотация, се приема като извор, онагледяващ прехода от „старото“ към „новото“ музикално мислене. За този процес главната заслуга се приписва на преп. Йоан Кукузел. Това се отнася до реформираните от Кукузел музикални произведения и се приема, че определението „ново“ (νέον) присъства в атрибуцията на немалко Кукузелови мелодии. Аколутиите през 14-15 в. съдържат всички музикални творби, основавайки се на писмените свидетелства, понякога даже анонимни, и на традиционната практика на повече от осемдесет автори.

Калофонията – καλοφωνία, т. е. сладкогласието, благозвучието – богато орнаментираното (мелизматично) пение, е сред главните елементи, които характеризират творческия музикален почерк на Кукузел, поради което неслучайно той е наричан създател на „метода на калофонията“; именно появата на една от най-важните певчески книги – Пападика, различна от използваните дотогава Стихирар, Ирмологион, Псалтикон и Азматикон, която е била в употреба при провеждането на православното богослужение в периода 14-18 в. Характерното за Пападиката е, че включва в съдържанието си песнопения от различен жанр, разпределени според мястото им в богослужението, което не се наблюдава при предшестващите я певчески книги. Най-рано датираната Пападика, известна на науката, е ръкопис 2458 от Атинската национална библиотека, писан според приписка в него през 1336 г, включваща и полиелейни калофонни стихове. Въвеждащата към калофонния цикъл полилейни мелодии рубрика в тази византийска музикална антология започва с думите: „От полиелея. калофонни стихове, творение на майстор кир Йоан Кукузел“ (л. 100а). както и ръкописите: 899 от ранния 15 в., и 2401 и 2406 от средата на 15 в. (вторият е датиран в 1453 г.). Известно е по данни в ръкописите, че св. Йоан Кукузел е основоположник още и на певческите книги Кратиматарион и Матиматарион. Ето защо жанрово стилистическата система се променя с появата на калофонния стил или т. нар. „сладкогласие“, свързано с основан на исихасткото учение засилен стремеж към „истинност“ на музиката (спрямо архетипа – ангелското пеене), за постигане на богопознание.

Стилистическите особености на калофонните версии са систематизирани според следните няколко признака: голяма продължителност и експанзивност на мелодията; използване на пространни теретизми, повторение на думи и фрази от псалмовия текст; разместване, комбиниране и (или) манипулации с няколко различни псалмови стиха; използване на „палин“ и „леге“ модули; постигане на мащабно мелодическо разширение чрез повторение на мелодически образувания – модели. Изброените признаци се свързват с калофонните версии на Солунската традиция.

Промените във византийската музикална практика се свързват с появата на нов тип музикални сборници – μουσική ακολουθία, за които се смята, че са придобили окончателната си редакция под перото именно на св. Йоан Кукузел. Тези сборници се приемат като пръв опит да се съберат на едно място всекидневни и празнични песнопения. Ролята на св. Йоан Кукузел за развитието на средновизантийската източноправославна църковна музика има голямо значение както за византийската църковнопесенна практика, така и за българската църковнопевческа традиция, в последствие и за българското богословие и българската музикална медиевистика. Както е известно, българската музикалноисторическа наука смята, че св. Йоан Кукузел е българин по произход. Данните за наличието на песнопения от Кукузел, озаглавени „Полилей на българката“, както и предположението, че посредством Кукузел византийската музикална практика е усвоила и някои особености на българската народнопесенна традиция, са достатъчно основателни. Агиографските извори приписват авторството на „Полиелей на българката“ на Ангелогласния Йоан. Доказателства за това са: ръкописите 6/19 от Рилския манастир, л. 120a-120b; Атина 963, Кутлумуш 399, Атина 2401, Атина 904, Синай 1250, Атина 2406, Атина 2622, Атина 2599 и др.

Най-прочутата творба на св. Йоан Кукузел е т.нар. Хирономическо певческо упражнение, уникална по своя характер композиция и единствена в средновековната византийска църковна музика. Изследването на творбата се базира на пет новооткрити нейни преписи от периода 15-18 в., както и посредством известните и до днес образци, най-ранният от които се датира в 14 в., а най-късният в 19 в. Хирономическото певческо упражнение на Кукузел е известно на музикалноисторическата наука от различни извори: St. Blasien, 1774, ръкопис от 15 в., Cod. Vaticanus graecus 791 от 15-16 в.; Cod. Gr. 5450 – ръкописът е от 18 в.; Cod. 2458 от Атинската национална библиотека, под л. 3-4б, датиран в 1336 г.

В терирема в Атина 2458 прави впечатление наличието на голям брой хирономични знаци, които носят, от една страна, разнообразие при изпълнението, а от друга – закодираната музикална стилистика на композитора Йоан Кукузел, която е могла да бъде предадена само чрез живо участие в процеса на изпълнение и интерпретиране на мелодията. Много от тези хирономични знаци са изгубили своето значение поради отпадането им от практиката и отдалечаването от живата традиция на средновековното пеене.

Ето как изглежда част от терирем по ръкопис Атина 2458, транскрибиран от невмена на петолинейна нотация от проф. Е. Тончева.

Наличието на безгласните знаци, използвани в калофонните творби, разкриват мистичната страна на предложения музикален текст. Уникалността на Хирономическото певческо упражнение на св. Йоан Кукузел се изразява в това, че мелодията му е изградена изцяло от мелодически формули (тезиси), които са били употребявани във византийската музикална практика. Певческото упражнение на св. Йоан Кукузел има много голямо значение за изследването на византийската музика, създадено с дидактическа цел. То съдържа не само мелодически формули, използвани по времето на Кукузел, но и такива от по-стари видове византийска нотация. Поради това певческото упражнение е много ценно помощно средство за дешифрирането както на ранните византийски невмени системи, така и на най-старите руски нотации – кондакарна и крюкова. В българската музикална медиавистика, хирономическото упражнение на св. Йоан Кукузел дава възможност да се докаже съществуването на оригинална, различна от византийската, българска средновековна музикална традиция.

За това свидетелства славяноезичен превод на творбите на Кукузел от късновизантийския период, като: Атонския ръкопис Ивер 544 от 1431 г. – автографа на известния монах Давид Редестинос – двуезичен гръцко-славянски запис на погребална стихира от Кукузел, както и уникалният по своя облик гръцко-славянски ръкопис от втората половина на 15 в. – т. нар. Желиговска аколутие-антология, ръкопис Атина 928, където се откриват седем полиелейни припевни песнопения на Кукузел, преведени на славянски език. Този извор дава изключително ценна информация за славяноезичното средновековно църковно пеене на Балканите. Най-ранният открит и известен досега невмен запис на полиелейни припеви е в т. нар. Бачковски фрагмент с мелизматично пеене от ок. 1281 г. В него е поместен най-ранният известен ни паметник на полиелейна песенност от късновизантийски тип, като тези ранни припеви са анонимни. Според музикалните извори обаче от типа аколутия от 14-15 в., автор на полиелейния припевен репертоар е предимно св. Йоан Кукузел, като изворите му приписват девет припева, едновременно с единичните творчески изяви на неговите съвременници Йоанис Гликис и Ксенос Коронис.

Със своето уникално и впечатляващо църковно-музикално творчество св. Йоан Кукузел се нарежда сред най-значимите и бележити личности, оставили ярка следа в историята на Църквата и човечеството. Основавайки се на редица събития и обстоятелства, свързани по един или друг начин с исихазма и съпътстващи в някаква степен живота и творчеството на Кукузел, някои учени поставят въпроса и за евентуалната възможност самият той да е един от ревнителите и поддръжниците на това духовно-мистично течение в рамките на православието, което в кукузелово време се проявява с най-висока степен. На подобно предположение навежда преди всичко житието на преподобния Ангелогласен, което се изследва обстойно, и доказва връзката му с мистиците-исихасти. В него Кукузел е представен в обаянието на истински исихаст, привлечен вероятно от свежия полъх в съзерцателното монашество още във времето на пребиваването му в Константинопол. Показателно в това отношение е и духовно-поетичното творчество на Кукузел. Значителна част от химните му са по вид умилителни творби, носещи, според предназначението си, духа на исихазма.

За връзка на Кукузел с исихазма правят алюзия следните музикално-теоретични особености на творчеството му: творчеството му в пападическия и доброгласен вид пеене, характерни с мистичното си и насаждащо съзерцателна нагласа звучение, както и създадените от него кратими и териреми, отобразяващи небесните ангелски химни; близките му контакти с мелотворци, създали песнопения, посветени на видни исихасти; приносът му за преосмислянето и формирането на нотирания Възкресник, свързван с традициите и системата на живот на исихасткото монашество; приносът му за реформирането на самата музика, заедно с принадлежащата невмена нотация, което води до промяна в духа на църковните песнопения през цялата епоха. Използването на терирем и кратима музикални пасажи през 14-15 в., свързвани с влиянието на исихазма в музикалната и химнографска практика, доказват този процес в кукузеловото творчество и епоха.

Като пример:

Терирем пасажи

А-не-на-не-и пасажи, наречени ананейки

Алилуия пасажи (свързани с каденца в края на композициите):

За съжаление, част от музикалната дейност на св. Йоан Кукузел е останала относително слабо проучена. Основна причина за това е сравнително ограничената информация, с която се разполага както за личността му, така и за неговото творчество. Византийските теоретични и исторически съчинения приписват на Кукузел изключително голяма роля за развитието на византийската музикална традиция, наричат го неслучайно „втори Йоан Дамаскин“, „втори извор на музиката“ и пр. Името му се свързва със създаването на калофонния църковнопевчески репертоар и с неовизантийската нотация. Поради това изследванията през последните повече от седемдесет години, а и тези в рамките на проекта „Музикалното творчество на св. Йоан Кукузел – богословски, литургични и духовно-аскетични аспекти“, на основата на кукузеловите произведения и публикуваните изследвания, свързани с неговото творческо дело и църковен живот, навярно би преоткрило някои елементи и символи, свързани с богословската доктрина на исихазма, отразено в музикалната дейност на Ангелогласния.

Св. Йоан Кукузел – епоха

Изследванията, свързани с живота, творчеството и епохата на св. Йоан Кукузел, са обърнати както към писмената – пряка литургична традиция, така и към устната църковнопесенна традиция, предавана с векове от учител на ученик. Във Византия, наред с устната певческа практика, още през 4 в. се появява стремеж за въвеждане на музикална писменост – т. нар. екфонетична нотация; но наред с екфонетичните извори, добре известни на византологията са ръкописи, изписани с палеовизантийска нотация, чиито най-ранни извори, стигнали до нас, датират от 11-12 в. В хода на това развитие невмените знаци се подлагат на най-различни видове систематизации. През 14 в. в музикалните ръкописи с невмена нотация се утвърждава класификация на невмените знаци, която има за основа взаимовръзката между гласни и безгласни – ἄφωνα невмени знаци. Наред с гласните невмени знаци (интервали, съобщаващи мелодически интервал, определен по отношение на броя на съставящите го φωνή – тонове или степени в един предполагаем звукоред), се обособява класът на т. нар. безгласни невми („безгласни“ по смисъла на необозначаващи конкретен мелодически интервал), които, обозначавайки мелодически фигури, носят имплицитно информация за изпълнителските нюанси. Ето защо, тези знаци (т. нар. велики или големи ипостаси – μεγάλα σημάδια) заемат специално място в появилите се по това време дидактични творби, каквито са методите за тезиси (певчески позиции по смисъла на мелодически фигури) в пеенето, т. е. пеенето по мелодически формули (устойчива група от тонове, която се повтаря), характерни за творчеството на великите майстори протопсалти Йоанис Гликис, преп. Йоан Кукузел, Ксенос Коронис. В късновизантийско време (14-15 в.) се появяват и специфични музикалнотеоретични трактати – на Мануил Хрисафис, йером. Гавриил, както и на Йоанис Ласкарис, Йоанис Плусиадинос и др.

Класифицира видовете музикални трактати-пападики: от Първи тип: Cod. Barberini gr. 300 от 15 в., Ms. 154 от Университета в Месина от 15-16 в.; от Втори тип: Ms. Vaticano Gr. 872 от началото на 14 в.; от Трети тип: Cod. Vatic. gr. 791 от 16-17 в., Ms. Ottobon. gr. 317; музикален трактат от Четвърти тип: Ms. 610 от Великата лавра на Света гора от 16 в., Codex 1656 от Великата лавра на Атон от 17 в.; Музикален трактат от Пети тип: Ms. 310 от манастира „Св. Екатерина“ на Синай от 14 в. Макар и остаряло с времето, това групиране на трактатите е ценно, тъй като оформя един по-общ поглед върху систематизацията на отделните кодекси от този период.

Водени от желанието да съхранят правилното разбиране и интерпретиране на църковната музика – да запазят традицията, създавана години наред от най-умелите и доказали се със своето знание за певческата наука майстори-творци, късно византийските псалти пишат фундаментални църковнопесенни и литургични трудове с богат богословски характер, както и учебни помагала, които синтезират най-важното в областта на музикалното изкуство, теорията и практиката.

Същинската епоха на византийските музикоучители, музикотворци и музикописци (мелографски период) започва с дейността на Йоанис Гликис, Никифор Итик, св. Йоан Кукузел и Ксенос Коронис (първата половина на 14 в.), като връхна точка на тази епоха е уникалната музикална дейност на св. Йоан Кукузел. Началото съвпада с появата на неовизантийската или късновизантийската нотация, наречена още кукузелева нотна система, както и с откриването на певческите пособия – певчески теоретични трактати, наречени от изследователите на средновековното музикално наследство аколутии-антологии, включващи в състава си на едно място богослужебни невмирани химни от последованията на вечерната, утринната и св. Литургия. Началото на същинския мелографски период съвпада още и с появата на т. нар. „калофонно“, доброгласно пение, внасящо в църковните служби повече празничност или тържественост, мистичност и ангелогласие, което, както вече беше споменато, се определя и тълкува от някои изследаватели – богослови, литургисти и музиколози.

В литургичните и медиевистките музиколожки изследвания се изразява тезата, че появата на тези нови църковно-музикални книги и новия вид пение се дължи на утвърждаването в балканска употреба на Йерусалимския или Новосаваитския богослужебен устав (типик). Главните чинопоследования – вечерна, утринна и Литургия, по този устав, при празничните богослужби, са съединени в т. нар. Всенощно бдение – за разлика от почти повсеместно практикувания дотогава на Балканите Студийски устав, при който всяко от споменатите богослужения се е отслужвало в определеното време от денонощния богослужебен кръг. Това именно е довело до необходимостта по-важните песнопения от репертоара на тези последования да бъдат обединени според изискванията на Йерусалимския устав в едно църковнопевческо пособие и това пособие е било новият клас ръкописна псалтикия аколутие-антология, компилирана към началото на 14 в., известна и като пападика (Παπαδική). В изискванията на Йерусалимския и особено на Константинополския патриаршески устав на Великата църква „Света Софѝя“ се определя, че богослуженията трябва да се отличават и изпълняват с тържественост, отразяваща „небето на земята“, което е било напълно постигнато с появата на калофонното пеене по времето и в епохата на св. Йоан Кукузел. Поради това тази литургико-музикална стилистика се открива в късновизантийския или кукузелов период. През първата половина на Кукузеловия период, т. е. в късновизантийския период, активна музикална дейност развиват различни музикотворци и протопсалти като Георгиос Кондопетрис, Димитри Докиан, Йоанис Клада, монах Теодул, Николай Кукума и йером. Григорий Бунис, Мануил Вриениос, Йоанис Ласкарис и др., но през втората половина – поствизантийския период, процедурата на музикално украсяване продължава с нова сила и присъства в творчеството на голяма част от мелурзите. Това време е свидетел и на ново явление – в проспериращ план стилът на калофонията от псалмовите стихове се пренася и върху ирмосите. И така, музикалният репертоар на Православната църква е попълнен с нов вид песнопения – „калофонните (сладкогласни) ирмоси“. Съчинители на такива образци са: Коринтският митр. Марк, йером. Гавриил, Константин, Генадий и Гавриил и мн. др. Късновизантийският и поствизантийският период се свързва с редица промени в музикалната практика.

Появява се нов вид нотиран сборник – ἀκολουθία. Основната причина за това е появата на многоразпевността, изразяваща се в мелодическа множественост на даден богослужебен текст, т. е. появяват се авторски и локални мелодически варианти. Тези образци представят и нова стилистика, която се разграничава и на терминологическо равнище: свързва се с определения като калописмос и калофоникон. Отличителното за тази стилистика е нейната повишена орнаменталност, която се постига чрез повишена свобода на комбиниране на традиционните орнаментални мелодически фигури. Голяма популярност придобива, както беше споменато, музикалният речник (Хирономическото певческо упражнение) на св. Йоан Кукузел.

Измененията в жанрово-стилистическо отношение намират отражение и в невмената писменост. Достигнала аналитичност на азбучно равнище и на лексикално равнище, равнище на развитието на мелодическите фигури-формули – орнаменти, които се разграничават в невмените записи чрез прибавяне над или под основния ред на големите знаци. Във връзка с обогатяването на осмогласието в невмените записи се увеличава броят на междинните гласови сигнатури, на знаците за модулация. Третият период от развитието на византийските нотации намира сравнително добре документирано отражение и в балканските славянски страни, особено в България. Поредица двуезични музикални паметници от 14-15 в. свидетелстват за процеса на овладяване на късновизантийския репертоар на Балканите.

Тези и редица други приноси в живота и делото, творчеството и епохата, музикалното богословие и песенната стилистика на св. Йоан Кукузел доказват великата църковна, духовна, музикална и литургична дейност на Ангелогласния и са основен пример за подражание на всеки славословещ Бога с гласа и пеенето си православен християнин.