Отговор на въпрос за връзката между тайнствата на изповедта и св. Причастие

Да отида на изповед, за да мога да отида да се причастя, намалява стойността и смисъла и на двете тайнства, когато едното се поставя като предварително условие за другото. Изповедта като тайнство се отнася до това как искам да живея и какъв искам да бъда.

Както всеки човек в ежедневието си може да се мие всеки ден, два пъти на ден, през ден, веднъж седмично – когато пожелае, отива и се мие. Защо? Защото иска самият той да бъде чист. Не за да изглежда чист пред другите. Така, надявам се, постъпваме всички.

Точно същото важи и за изповедта. Изповядвам се. Премахвам нечистотиите, които нося в себе си – онези, които тежат на душата ми. Защо? Защото искам да бъда чист. Не защото трябва да бъда чист. Искам. Харесва ми чистотата. Харесва ми да бъда усмихнат. Харесва ми да бъда мирен. Харесва ми да прегръщам, да прощавам. Харесва ми да се старая.

Из писмата на св. архиепископ Лука Войно-Ясенецки до свещениците от Симферополска и Кримска епархия (6 юни 1952 г.)

Бъдете твърди в ревността си за Божията правда, за каноните и постановленията на Църквата.

До моето знание достигна, че възприемници (кръстници) при кръщаването на младенци често пъти стават хора, които не знаят никакви молитви и дори не умеят да се прекръстят, жени, имащи некръстени деца, и хора, незнаещи дори дали са били кръстени.

Кръщаването на младенци в Православната църква се извършва по вярата на техните родители и възприемници, чието задължение е да обучават децата на Божия Закон, молитви и благочестие. Това, разбира се, не могат да направят възприемници, които сами не знаят и най-простите молитви, не умеят да се кръстят и по време на тайнството кръщение се смеят на произнасяните от свещеника молитви-заклинания над сатаната.

По време на светата Литургия свещеникът тихо чете молитвата на първия антифон:

Господи Боже наш, Който имаш власт несравнима и слава непостижима, милост неизмерима и човеколюбие неизразимо: Сам, Владико, по Твоето добросърдечие, погледни на нас и на този свят храм, и прояви към нас и към онези, които се молят с нас, Твоите богати милости и Твоите щедрости.

Светата Литургия е разговор на човека с Бога, там той води непосредствен диалог с Него. Свещеникът говори на Бога, а Той отговаря чрез благодатта на Светия Дух и по този начин се случва срещата между Бога и човека. Нека погледнем думите на свещеника:

Господи Боже наш, Който имаш власт несравнима и слава непостижима, милост неизмерима и човеколюбие неизразимо

Каквото и да кажем за Бога, не можем да изразим всичко. Нищо не може да изрази Бога. Абсолютно нищо. Затова казваме, че Бог е благ, човеколюбив, милосърден и още хиляди неща, но едновременно с това Бог не е дори всички тези неща взети заедно, защото Той не може да бъде ограничен в едно определение. Бог е и не е. Той е благ и не е благ, защото е отвъд понятието за благо, Бог не може да се ограничи в едно понятие. Затова славата и присъствието на Бога е непостижима, неизмерима и неизразима. Това велико и неизразимо Божие присъствие обаче се преживява в сърцето на човека. Всеки – от младенеца до възрастния човек, който е живее последната секунда от своя земен живот – може да преживее Божието присъствие. Затова в Църквата не изключваме никой човек. Светата Литургия не е интелектуално преживяване, така че някой да каже: не разбирам нищо. Със сигурност, трябва да разбираме случващото се на светата Литургия, но един младенец какво може да разбере? Един глух човек, който не чува, какво разбира? Един чужденец, който може да дойде на нашата Литургия, какво ще разбере? Или едно дете със синдром на Даун – колко такива дечица имаме, които не разбират! Трябва ли да идват на Литургията? Разбира се, че трябва да идват, защото същността на Литургията е, че участваме в Божията благодат, която се излива и върху децата, болните, хората на умиране и хората с умствени проблеми – всички могат да участват в тази благодат, независимо дали мозъкът може да възприеме посланията на богослужението.

Разговор за проблемите и трудностите на духовния живот, свързани с Тайнството на изповедта

Съществото на Църквата е йерархично, многослойно. Върхът на Църквата се губи в мистичния облак на божествената благодат и Таворската светлина. Долу, в ниското, Църквата се опира върху благоразтворението на въздуха и изобилието от земни плодове. В средата се намира човешкото благополучие, също и благополучието на душата.

В утилитарен аспект благополучието и здравето на душата се осигуряват от процес, свързан в логическата верига духовничество – изповед – причастие, а Църквата се уподобява на болница.

Първичният прием се води от личния лекар – духовника. Той прави изследванията, както обикновените лекари. Светският лекар назначава например ултразвук, магнитен резонанс, кръвна картина, ендоскопия и пр. и по тях разбира каква е картината на общото състояние на човека и определя лечението. Така и духовникът задава въпроси, търси причини и взаимовръзки, както професионалистът намира определение на болестта и назначава духовните таблетки. Понеже грехът също е болест на душата.

Истинското покаяние ще донесе светостта

Не съществува по-висше нещо от това, което се нарича покаяние и изповед. Това тайнство е дар на Божията любов към човека. По този съвършен начин човек се избавя от злото. Отиваме, изповядваме се, чувстваме помирението с Бога, в нас идва радост, отива си чувството за вина. В православието не съществува безизходица. Не съществува, защото съществува изповедникът, който има благодатта да прощава. Велико нещо е духовникът!

Аз от малък имах едно качество, а и сега го имам. Когато се случваше да прегреша, изповядвах се и всичко изчезваше. Летях от радост. Грешен съм, слаб съм: прибягвам към Божие­то благоутробие, спасявам се, успокоявам се, забравям всичко. Всеки ден мисля за това, че греша, но желая, каквото ми се случва, да го превръщам в молитва и да не го затварям в себе си.

Грехът причинява на човека голяма психическа обърка­ност. Тази обърканост не може да изчезне по никакъв начин. Единствено чрез Христовата светлина всичко си идва на място­то. Първата стъпка я прави Христос. „Дойдете при Мене всички отрудени и обременени…“ (Мат. 11:28). След това ние, хората приемаме тази светлина чрез добрата си воля, която изразява­ме с любовта си към Него, с молитвата, с участие в църковни­те тайнства.