Кой е Мелхиседек, за когото се говори в апостолското послание от неделния ден (Евр. 6:13-20)

Бог, когато даваше обещание на Авраама, понеже нямаше никого по-горен, в когото да се закълне, закле се в Себе Си, думайки: „наистина ще те благословя и преблагословя, ще те размножа и преумножа”. И тъй, с дълготърпение Авраам получи обещанието. Човеците се кълнат в по-горен от себе си и клетвата за потвърждение туря край на всяко противоречие помежду им. Затова Бог, като особено искаше да покаже към наследниците на обещанието неизменната Си воля, си послужи с клетва, та чрез две неизменни неща, в които не е възможно Бог да излъже, да имаме твърда утеха ние, които прибягнахме да се хванем о предстоящата нам надежда, която за душата ни е като непоклатна и яка котва и която влиза най-вътре, зад завесата, където Иисус влезе предтеча за нас, като стана Първосвещеник навеки по чина Мелхиседеков.

В Посланието до евреите много често Христос е наричан архиерей „по чина Мелхиседеков”^[1]. Кой е този Мелхиседек и каква връзка има той с Христос?

В 14 глава на книга Битие е описана войната^[2] между различните царе на Палестина. След една битка бил пленен Лот, племенникът на Авраам. Когато Авраам чул, че Лот е пленен, той събрал всички свои роднини и през нощта нападнал враговете, победил ги, като, разбира се, освободил Лот. Когато се връщал като победител, го срещнал един тайнствен човек на име Мелхиседек. Мелхиседек бил цар и свещеник. Цар на град Салим и свещеник на Всевишния Бог. Мелхиседек благословил Авраам, дал му хляб и вино и му казал: „Благословен си, Аврааме, и благословен е Бог, Който предаде в твоите ръце враговете ти”. Авраам дал като дар на Мелхиседек една десета от плячката си^[3].

Представената книга на сръбския проф. Предраг Драгутинович Тълкуването на Писанието в Православната църква: включване на контекстуалната херменевтика в православните библейски изследвания (Университетско издателство „Епископ Константин Преславски“, Шумен, 2021 г.) е събитие за православната библеистика. Това е и първото по рода си методологично православно изследване, което излиза у нас и което цели да разчупи утвърдени принципи на тълкуване на Св. Писание. Добре известно е, че библейските текстове са тълкувани обичайно в светлината на светоотеческата традиция, по-специално в контекта на отците от 4-8 в. Според проф. Драгутинович обаче парадигматичността на византийската мисъл трябва да отстъпи пред новите светогледни пластове и методологии. Това проличава от следните думи на сръбския богослов, които поне според мене говорят много за намеренията на автора:

„Православието изглежда, че се отъждествява твърде тясно с Византия и в края на краищата е в състояние да следва само византийския модел във всяка сфера и аспект на църковния живот (богословие, богослужение, проповед, администрация, църковно устройство, иконография, пеене и т. н.). Именно този модел обаче не е непременно пример, който съвпада с очакванията на съвременните хора. Историческото православие изглежда, че тогава е поставено в капана на Византия и в това отношение най-голямото предизвикателство за православието днес е да преодолее това историческо и културно втвърдяване“. Тъкмо това безпокойство го кара да срещне традицията, не традиционализма, със съвременните методи на изследване на Св. Писание. Той избира за основен херменевтичен лост историко-критичния метод и контекстуалната херменевтика.

Днес е Томина неделя. В този ден честваме отделно паметта на Христовия ученик апостол Тома. Не е известно защо е отделена тази неделя, веднага след неделята на Христовото Възкресение, за да се отбележи неговата памет. Може да се предположи, че самият факт на изтъкването на неговата личност в евангелския откъс от Йоан 20 глава, който се чете на вечерната в деня на Възкресението (тъй нареченото Второ Възкресение) на различни езици, е дало повод да се посвети на апостол Тома отделна неделя. Това е голяма чест за този апостол, макар че сред народа е доста разпространено отрицателното описание за него като „Тома неверни“.

В практиката си на преподавател по Свещено Писание на Новия Завет винаги съм се стремял да изтъкна пред слушащите, че апостол Тома не е проявил неверие, когато е заявил на останалите десетима апостоли (Юда вече е отпаднал, предал е Иисус Христос и се е обесил): „… ако не видя на ръцете Му белега от гвоздеите, и не туря пръста си в раните от гвоздеите, и не туря ръката си в ребрата Му, няма да повярвам“ (Йоан 20:25). Той просто е съжалявал, че не е присъствал при първото явяване на възкръсналия Спасител и искал също да Го види с очите си, дори да Го попипа.

„Един човек приготви голяма вечеря и покани мнозина; и в часа за вечеря изпрати слугата си да каже на поканените: дойдете, понеже всичко е вече готово. И почнаха всички като сговорени да се извиняват. Първият му рече: купих си нива и ще трябва да отида да я видя; моля те, извини ме. Другият рече: купих си пет рала волове и отивам да ги опитам; моля те, извини ме. Третият рече: ожених се, и затова не мога да дойда.

И като се върна, слугата обади това на господаря си. Тогава стопанинът на къщата се разсърди и рече на слугата си: излез по-скоро по стъгдите и улиците на града и доведи тук бедните, маломощните, хромите и слепите. И рече слугата: господарю, извършено е, както заповяда, и още място има. И рече господарят на слугата: излез по друмища и плетища, и, колкото намериш, накарай ги да влязат, за да се напълни къщата ми. ащото, казвам ви: никой от поканените няма да вкуси от вечерята ми. Понеже мнозина са звани, а малцина - избрани.  (Лука 14:16-24)

Христос сравнява реалността на хората и тяхната връзка с Бога с тази вечеря, където този, който дава вечерята, е Бог, вечерята е вечерята на Неговото царство, която е приготвил за хората, а слугите, които изпраща, са всички онези хора, които по един или друг начин ни канят да отидем да вечеряме с Бога, да отидем да се веселим в царството Божие. Няма нищо чудно в това царството Божие да се сравни с вечеря, защото, както на една трапеза човек се весели, радва се, общува с други хора и се чувства уютно, така е и в царството Божие. Разбира се, в нашия свят няма нищо, което да е точен образ на царството Божие. Не можем да кажем, че царството Божие ще бъде еди как си, но само приблизително може да го сравним с нещо подобно и то не като цяло, а отделни аспекти. И винаги трябва да помним, че нищо земно не може да отобрази реалността на царството Божие.

Чедо мое, усилвай се в благодатта, която ти е дадена от Христа Иисуса, и каквото си чул от мене при много свидетели, предай го на верни човеци, които ще са способни и други да научат. И тъй, принасяй страданията като добър воин Иисус Христов (2 Тим. 2:1-3)

Прочитайки тези думи бих искал да отговоря на един въпрос: коя е причината за спасението на човека - Самият Христос и Неговата милост или човекът и неговата борба за спасение?

Човекът не се спасява само със своята борба, нито само с Божията благодат, без сам да се подвизава. Има синергия между човека и Бога. Ще ми кажеш, но какви сили има човекът?  Със сигурност нищожни. Понякога дори никакви, що се касае до духовната борба, защото нашите страсти  са толкова много и техният плен толкова голям, че е съмнително дали имаме изобщо някакви сили за противодействие. Но  това, което имаме, е нашето съизволение. Искаме да се спасим, искаме нашето спасение. Какво означава това? Искам да съм съединен с Христос, да Го обичам, да не съм разделен от Него. Това е моето желание и то е дело на благодатта, но зависи и от нашата свобода и съизволение. Ако кажем, че човек се спасява само чрез своите сили и трябва единствено да върши добри дела, тогава сякаш твърдим, че спасението на човека е човешко, антропоцентрично събитие, че зависи само от нашите сили и че в крайна сметка ставаме просто добри хора. Ние обаче не идваме на този свят и не живеем в Църквата, за да станем добри хора, такива можем да станем навсякъде - най-малкото, съблюдавайки естествените дадености на нашата природа.