„Един човек приготви голяма вечеря и покани мнозина; и в часа за вечеря изпрати слугата си да каже на поканените: дойдете, понеже всичко е вече готово. И почнаха всички като сговорени да се извиняват. Първият му рече: купих си нива и ще трябва да отида да я видя; моля те, извини ме. Другият рече: купих си пет рала волове и отивам да ги опитам; моля те, извини ме. Третият рече: ожених се, и затова не мога да дойда.

И като се върна, слугата обади това на господаря си. Тогава стопанинът на къщата се разсърди и рече на слугата си: излез по-скоро по стъгдите и улиците на града и доведи тук бедните, маломощните, хромите и слепите. И рече слугата: господарю, извършено е, както заповяда, и още място има. И рече господарят на слугата: излез по друмища и плетища, и, колкото намериш, накарай ги да влязат, за да се напълни къщата ми. ащото, казвам ви: никой от поканените няма да вкуси от вечерята ми. Понеже мнозина са звани, а малцина - избрани.  (Лука 14:16-24)

Христос сравнява реалността на хората и тяхната връзка с Бога с тази вечеря, където този, който дава вечерята, е Бог, вечерята е вечерята на Неговото царство, която е приготвил за хората, а слугите, които изпраща, са всички онези хора, които по един или друг начин ни канят да отидем да вечеряме с Бога, да отидем да се веселим в царството Божие. Няма нищо чудно в това царството Божие да се сравни с вечеря, защото, както на една трапеза човек се весели, радва се, общува с други хора и се чувства уютно, така е и в царството Божие. Разбира се, в нашия свят няма нищо, което да е точен образ на царството Божие. Не можем да кажем, че царството Божие ще бъде еди как си, но само приблизително може да го сравним с нещо подобно и то не като цяло, а отделни аспекти. И винаги трябва да помним, че нищо земно не може да отобрази реалността на царството Божие.

Чедо мое, усилвай се в благодатта, която ти е дадена от Христа Иисуса, и каквото си чул от мене при много свидетели, предай го на верни човеци, които ще са способни и други да научат. И тъй, принасяй страданията като добър воин Иисус Христов (2 Тим. 2:1-3)

Прочитайки тези думи бих искал да отговоря на един въпрос: коя е причината за спасението на човека - Самият Христос и Неговата милост или човекът и неговата борба за спасение?

Човекът не се спасява само със своята борба, нито само с Божията благодат, без сам да се подвизава. Има синергия между човека и Бога. Ще ми кажеш, но какви сили има човекът?  Със сигурност нищожни. Понякога дори никакви, що се касае до духовната борба, защото нашите страсти  са толкова много и техният плен толкова голям, че е съмнително дали имаме изобщо някакви сили за противодействие. Но  това, което имаме, е нашето съизволение. Искаме да се спасим, искаме нашето спасение. Какво означава това? Искам да съм съединен с Христос, да Го обичам, да не съм разделен от Него. Това е моето желание и то е дело на благодатта, но зависи и от нашата свобода и съизволение. Ако кажем, че човек се спасява само чрез своите сили и трябва единствено да върши добри дела, тогава сякаш твърдим, че спасението на човека е човешко, антропоцентрично събитие, че зависи само от нашите сили и че в крайна сметка ставаме просто добри хора. Ние обаче не идваме на този свят и не живеем в Църквата, за да станем добри хора, такива можем да станем навсякъде - най-малкото, съблюдавайки естествените дадености на нашата природа.

Пиша вам, бащи, защото познахте Оногова, Който е отначало. Пиша вам, момци, защото победихте лукавия. Пиша вам, момчета, защото познахте Отца (1 Иоан. 2:13).

Когато казваме познавам Бога, нямаме предвид интелектуално познание, а че сме получили пълно уверение в сърцето, че сме Го преживели. В Църквата богопознанието означава вкусване от Бога, опит от Бога, опит от Божията любов, означава познавам Бога. Затова този, който може да каже, че познава Бога, е човекът, който реално е разбрал Божията любов, вкусил е от нея и това не е нещо абстрактно, а има конкретни последици. Доколкото познавам Божията любов и съм я вкусил, означава, че имам конкретни резултати. Не мога да казвам, че вкусвам Божията любов, но да няма резултат от това. Както този, който яде някакво ядене, вкусва го, засища се, усеща го, знае какво става. Същото става и с човека, който вкусва Бога. Това не е нещо теоретично, не е нещо, което човека не може да го изследва, а е опитно и има своите резултати – плодовете на Светия Дух. Този, който познава, вкусва и живее опитно Бога, има като резултат тези плодове: любов, радост, мир, дълготърпение, благост, милосърдие, вяра, кротост, въздържание.

А в Йерусалим, при Овчи порти, се намира къпалня, по еврейски наричана Витезда, която има пет притвора. В тях лежаха множество болни, слепи, хроми, изсъхнали, които очакваха да се раздвижи водата, защото Ангел Господен от време на време слизаше в къпалнята и раздвижваше водата, и който пръв влизаше след раздвижване на водата, оздравяваше от каквато болест и да бе налегнат. Там имаше един човек, болен от трийсет и осем години. Иисус, като го видя да лежи и като узна, че боледува от дълго време, казва му: искаш ли да оздравееш? Болният му отговори: да, господине; но си нямам човек, който да ме спусне в къпалнята, кога се раздвижи водата; когато пък дойда, друг слиза преди мене. Иисус му казва: стани, вземи одъра си и ходи. И той веднага оздравя, взе си одъра и ходеше. А тоя ден беше събота. Поради това иудеите думаха на изцерения: събота е; не бива да си дигаш одъра. Той им отговори: Който ме изцери, Той ми рече: вземи одъра си и ходи. Попитаха го: кой е Човекът, Който ти рече: вземи одъра си и ходи? Но изцереният не знаеше кой е, защото Иисус се бе отдръпнал поради тълпата, що беше на онова място. След това Иисус го срещна в храма и му рече: ето, ти оздравя; недей греши вече, за да те не сполети нещо по-лошо (Иоан 5:2-15).

Отците са определили да се чете този евангелски текст в следпасхалния период по две основни причини. Първо, защото във всички евангелски текстове, които четем след Христовото Възкресение, има ясни указания за Кръщението, т. е. те показват, че всички тези чудеса, които Христос е извършил, намират своето изпълнение и усъвършенстване в Църквата, която чрез Кръщението напълно изцелява човека. Тук евангелският текст е ясен: имаме купела, болните хора около него, Господният Ангел, който от време на време слиза и раздвижва водата и тези, които веднага влязат вътре, оздравяват. Естествено  това е символ на Църквата, която изцелява човека.

Най-добре ще научим за живота на Павел от самия него.

„Аз съм човек иудеин, родом от Тарс Киликийски, но възпитан в тоя град (Йерусалим) при нозете Гамалиилови, изучен точно по закона отечески и изпълнен с ревност към Бога, както сте и вие всички днес”, напомня не без гордост Павел на иудеите в Йерусалим (Деян. 22:3), а също и на иудеите в Рим: „Аз съм израилтянин, от семе Авраамово, от коляно Вениаминово” (Рим. 11:1). И на цар Агрипа затворникът Павел напомня: „Моя живот от младини… съм прекарал отначало между народа си в Иерусалим… Аз, като фарисеин, съм живял според най-строгото учение на нашата вяра” (Деян. 26:4-5). „Ние по природа сме иудеи, а не грешници от езичниците”. „Преуспявах в иудейството повече от мнозина мои връстници в рода ми, понеже бях голям ревнител за отеческите ми предания”, ще каже той на своите възлюбени, но неверни и „неразумни” галатяни (Гал. 2:11-15; 1:14); и вече към края на живота си на филипяните (Фил. 3:5-6), също негови възлюбени, но верни и умни деца: „Аз, обрязаният в осмия ден, от Израилев род, от Вениаминово коляно, евреин от евреите, по закон – фарисеин... по правдата на закона – непорочен”.