Царствената Дева, облечена в истинна слава и достойнство, не се нуждае от още някаква лъжлива слава (Бернар Клервоски)

Някои хора, като се подлъгват от сходството на словесните изрази или лъжливата асоциация на идеи, смесват учението на Римската църква за непорочното зачатие на Мария с догмата за девственото зачатие на нашия Господ Иисус Христос. Първото от тези учения, което е нововъведение на римския католицизъм, се отнася към раждането на самата Пресвета Дева, докато второто, общото съкровище на християнската вяра, се отнася до Рождеството на нашия Господ Иисус Христос, „Който заради нас, човеците, и заради нашето спасение слезе от небесата и се въплъти от Духа Светаго и Дева Мария и стана човек“.

Учението за непорочното зачатие води началото си от това особено почитание, което някои духовни кръгове в отделилия се Запад започват да въздават на Пресветата Дева от края на 14 в. То е провъзгласено за „богооткровена истина“ на 8 декември 1854 г. от папа Пий Девети motu proprio (без свикване на събор). Този нов догмат е приет с намерение за прослава на Пресветата Дева, която, като оръдие на въплъщението на нашия Господ, става съучастница в нашето изкупление. Според това учение тя се била ползвала от специална привилегия – да не бъде подложена на първородния грях от момента на зачеването ѝ от нейните родители Йоаким и Анна. Тази особена благодат, която я е сътворила, така да се каже, сякаш изкупена преди подвига на изкуплението, ѝ била дарена с предвиждане на бъдещата заслуга на нейния Син. За да се въплъти и да стане „съвършен човек“, божественото Слово се нуждаело от съвършена природа, не заразена от грях; трябвало е, следователно, съдът, от който Той е възприемал Своята човечност, да бъде чист от всякаква сквернота, отнапред очистен. Оттук, по мнението на римските богослови, произтича необходимостта да се дарува на Пресветата Дева, макар и зачената по естествен път като всяко човешко създание, особена привилегия, като я поставя извън потомството Адамово и я освобождава от първородната вина, обща за целия човешки род. Действително, според новия римски догмат, Пресветата Дева се била приобщила още от майчина утроба към състоянието на първия човек преди грехопадението.

Към най-късните догматически определеня, въведени от Римокатолическата църква, спадат двата догмата за Дева Мария: догмата за непорочното зачатие на св. Богородица и догмата за телесното ѝ възнесение на небето.

В православното светоотеческо богословие не съществува автономна мариология. При св. отци учението за Дева Мария съществува единствено като част от христологията, а не като самостоятелна мариология или особен раздел антропология, посветен на Божията майка. Самото име „Богородица“, с което Църквата потвърждава богомайчинството на Мария на Третия вселенски събор (431 г.), е утвърдено в контекста на христологическите спорове. В противоположност на тези, които са отричали богомайчинството ѝ, с това решение съборът е отстоявал ипостасното единство на Сина Божи, станал Син Човешки: роден от нея истински Бог и човек.

В Римокатолическата църква има два догмата, приети неотдавна, които сериозно променят учението на Вселенската църква.