Когато Христодул (за много пасоми - уважаван архиепископ) взе решение и заповяда да не се продават книгите ни в нито една църковна книжарница, той създаде проблем на книжарите, а мнозина от тях бяха добри и почтени хора и искаха да ги продават. Други ни ги изпратиха пакетирани, а трети ни поканиха да си ги вземем сами.

Във Волос, където отидохме, за да си вземем книгите, в магазина влезе един богослов, около петдесетгодишен. Като видя книгите, грейна и енергично заговори на продавача:

− Ако знаеш само как ми помогнаха тези книги! Отърваха ме от някои мои трагични състояния. Само да можех да се срещна с този монах…

Книжарят се засмя и ме посочи:

− Ето го! Този е!

Мъжът се завтече и ме прегърна ентусиазиран.

− Ех, отче, само да знаете какво добро ми сторихте. Израснах в Църквата и там научих главно едно нещо – каквото и да се говори, ти винаги ще подкрепяш Църквата, тоест клириците. Децата от училището, където съм назначен, разказваха за възмутителни скандали и не знаех какво да отговоря. Духовният ми отец обаче беше непреклонен: „Ти, дето си човек на Църквата и богослов, си длъжен винаги да намериш добра дума за нея и за клириците й. Когато говориш срещу тях, все едно предаваш Христос”. И това ме задушаваше, докато не прочетох книгите ти.

Когато казваме, че по природа човек притежава рационалност и здрава логика, ние нямаме предвид западния рационализъм, сиреч рационализирането на всички аспекти на живота, а интелигентността, разсъдливостта, благоразумието, с които човек събира обективно наличните данни и стига до реални изводи. Ако човек не използва правилно разума си и му харесва постоянно да се допитва, да се уверява или, когато например един монах вечно се нуждае от благословение, опирайки се на стареца си, и не съзрява, за да възприема сам реалистично действителността, тогава се случва онова, в което св. Григорий Паламà обвинява Варлаам и подобните нему в своето съчинение За исихастите: „Този човек е виновен, защото изпадна в заблудата на достойните за порицание юдейски свещеници, които пророк Йезекиил обвини, че не са използвали правилно съждението си и „не са различили святото от скверното“.

Тъй като обаче един калугер, който вечно се нуждае от благословение, винаги успява да убеди и разчувства благочестивите християни (понеже те от много рано и добре познават първата добродетел на християнството, от която зависи нашият живот и нашата смърт, а именно „послушанието е живот, непослушанието – смърт“), ще разкажа една кратка, но тъжна история от моя живот, от която до ден-днешен ме боли.

Както овцете притежават инстинкт да различават обикновените треви от отровните, така и човекът има интуиция да различава полезното от вредното. Свети Василий Велики

Способността да отсъждаш правилно е добродетел. Една добродетел, която предполага свобода, но в същото време води до още по-голяма свобода. Само дето трябва да знаем това, което свети Нил Синайски казва в наставленията си към монаха Евлогий: всяка добродетел има и обратна страна. „Онзи, който копнее и се стреми към някоя добродетел, трябва същевременно да е готов да посрещне войната, която ще се надигне срещу него заради тази добродетел, за да не се окаже неподготвен и да не бъде победен от противните сили. Тъй щото, щом се приготвят и групират силите на човека в името на борбата за някоя добродетел, силите на злото също се строяват за борба.“ Изводът е, че тъмните сили ще поискат да те държат далеч и в неведение за духовните събития. Но ако не успеят да направят това, подтикват комплексирани и неуверени хора (каквито изобилстват в църковните среди) да ти попречат да се изразяваш свободно, да те спрат и да те накарат да живееш като тях – които никога не са преодолели комплексите, страховете и несигурността си.

Сократ продължава в диалога си с Протагор мисълта на свети Нил. „Смелият знае, че ако победи злото, ще изпита морално удовлетворение и наслада, затова и се възправя срещу него, докато несмелият го избягва“.

Друг важен аспект на Господната повеля „Не съдете, за да не бъдете съдени” е свързан със свободата на този, който съди. Сартр пише в „Ситуации”, втори том, следното: „Писателят се нуждае от свободата на читателя. Свободата на писаното слово предполага свободата на гражданина като читател”. И казва, че писателят трябва чрез книгата си да помага на читателя да направи крачка към свободата. Струва ми се правилно – още повече, че свободата е катализиращ фактор за това как човек управлява критическата си способност. Онзи, който не може да съди за даден проблем, или не познава изобщо предмета, който го приканват да обсъжда, или не е свободен човек. Ако целта ни е обаче да възстановим личността си по Божи образ, трябва да знаем, че без неограничена свобода няма да стигнем далеч. Защото свободата се изразява и чрез критиката.

Доказателство за казаното по-горе са монашеските братства, без значение дали са светогорски или не, където монасите под авторитарно ръководство и управление, прилагайки напълно максимата „Не съдете, за да не бъдете съдени” в нейния изопачен вариант, постепенно убиват всяка критична способност в духа си. Какъв е резултатът? Тези монаси си остават едни добри деца до 50-60-70 годишна възраст без способност за съзряване. И най-лошото от всичко е, че си отиват от този живот като незрели деца. И тъй като часът на смъртта ни предопределя и качеството на нашата вечност, тази погрешна и изопачена идеология на не-съденето напълни рая с радостни, шарени, но кухи яйца.

В един вестникарски брой от 16 януари 2009 г. един епископ написа дълга статия, озаглавена „Критика и самокритика: архиепископ Серафим”. Дори само заради заглавието – критика и самокритика – мисля, че има място в темата, която обсъждаме в тази книга. Епископът описва голямата негативна промяна, настъпила в Събора на Йерархията на Гръцката църква (висшият ръководен орган на Гръцката църква) по времето на архиепископ Серафим.

В статията този епископ пише: „Той (архиепископът) установи в Църквата системата на едноличната власт“. С други думи наложи системата на диктаторския режим, която заимства от диктатора Йоанидис[1], негов учител и наставник в архиепископското достойнство. По принцип осемдесетте митрополити трябва равноправно да участват в управлението на Гръцката църква и да изразяват свободно и без усилие мнението си, в това число и критика. Никой от тях обаче не се осмели през тези близо две и половина десетилетия да спази клетвата си и да се подчини на съвестта си. Заповедта винаги идваше отгоре и всяко отклонение бе израз на крайно предателство… Втората диктаторска и изнудваща инициатива на Серафим беше окончателното заглушаване на Събора на Йерархията. За да не се чуват гласове и дори шепот на протест и за да не случи никога нежелателно обединение на синодални митрополити, които да му възразят, той отмени събранието и дебатите във върховния управленски орган на Църквата. Оттам нататък Йерархията заседаваше само когато се появеше необходимост от избор на митрополити. Заседанието продължаваше само един ден и само по една тема. Вратите винаги бяха плътно затворени и синодалните скамейки – пусти и бездейни…