Със студа и снега отец Ипомоний някак си бе успял да посвикне, всъщност не се оказа чак толкова студено – напълно съпоставимо с родните подбалкански градчета. А може би и този януари да бе по-топъл. Но още не можеше да свикне със самотата. Вече близо месец се бе установил в Нуук – уж столица, пък хората малко, като в провинциално градче – има-няма 20-на хиляди души. И всеки по своята си работа, всеки бърза да се прибере при семейството си. А отец Ипомоний бе сам. Че още нямаше и къде да служи. Бяха му обещали да се намери сграда, в която поне на първо време да се изгради параклис, но бавно се случваха нещата. А без енорията си отецът се чувстваше осиротял.

Като всяка привечер, облече дебелия кожух и започна разходката си из покрайнините на градчето. Улисан в молитва и размисли, не усети как се е поотдалечил. Но и вятърът премрежваше очите, а залязващото слънце правеше снегът да блести още по-силно. Затова и го видя в последния момент. Аха-аха да го настъпи. Бе легнал на снега и почти се сливаше с него. Всъщност май леко го настъпи.

- О, извинете! – стреснато възкликна отец Ипомоний. Разбира се, той направи това машинално. Нямаше никаква логика да говори на някакъв мечок, пък бил той и толкова грамаден.

Продължение от Глава двадесет и четвърта. Светият монах Максим Грек

А. Дезеулас – един стар учител и писател, пише следното: „Книгата разпространява мисълта сред един народ, тя е като кръвоносен съд, през който преминава духовната храна и който снабдява с кислород дори най-малката клетка на организма и пречи той да изпадне в духовна летаргия“. Хубави думи и още по-прекрасно и полезно за обществото, което го е постигнало. Ние обаче знаем, че и тази книга ще бъде забранена за продажба в църковните книжарници след издадените две заповеди от архиеп. Христодул. Бог да го прости, макар да е неопростим, тъй като причини големи беди на съвременната гръцка църковна история. Ръкоположи тридесет и двама епископи, които (с малки изключения) изораха от край докрай Гърция да искат пари от всеки техен познат, за да съберат огромната сума, която им беше поискал. И, естествено, трябваше да притежават едно съществено „достойнство“ – лесно да се подлагат, в прекия и преносен смисъл. Църквата ни се напълно с такива типове…  Нашите книги обаче бяха определени като антицърковни и с две решения на синода бяха забранени за продажба в църковните книжарници. Затова е ясно, че същата съдба ще постигне и тази книга.

Продължение от Глава двадесет и трета. Упражнение в критика

Не бихме могли да намерим по-подходяща глава за заключение на книгата от начина, по който тълкува заповедта „Не съдете, за да не бъдете съдени“ монах Максим Грек. По покана на цар Василий Трети той е отишъл в Русия, за да поправи литургичните и църковни текстове и книги, които поради недостатъчните познания по гръцки език на руските преводачи, а също и липсата на богословски и духовен опит, са били пълни с много и груби грешки. Той е останал в Русия тридесет години (1505-1535 г.) и е помогнал не само на Руската църква, а и на руското общество да тръгне по пътя, който ще го изведе от неговото средновековие.

Монахът Максим обаче не се ограничил само с важната си роля в Църквата. Той критикувал и всичко порочно, което виждал около себе си. Първо, като виждал материалистичния дух на една западнала църква, която буквално копирала феодализма и абсолютизма на царя и руската аристокрация, се намесил и изразил мнението, че „манастирите не могат да притежават села и крепостни селяни като роби, а трябва да се върнат към евангелската бедност“. Попитал възмутен: „Ако монахът влачи мужика в съда, задето не е платил годишния данък, а мужикът бива бит и вкаран в затвора, може ли този монах да очаква Божията милост?“. И продължава: „Когато ти, монахо, презираш ближния си без милост, като слагаш върху плещите му непосилно бреме, изпиваш кръвта му с гибелни данъци и безкрайни лихви, тогава ще изпиташ неизказан ужас и никаква полза няма да имаш нито от честите и безкрайни молитви, нито от черното расо, което носиш. Ако не спазваш заповедите на Христос, не се опитвай напразно да се оправдаеш с някакво духовно дело“.

Всички игумени го намразили, както и повечето монаси.

Продължение от Глава единадесета. Едно окръжно послание от Крит

За това до каква степен епископите и свещениците станаха държавни служители след като Хунтата им даде заплати, разполагаме и с правно становище. Макар лично да нямам нищо против Високопреосвещения владика Йеротей (Влахос), понеже го смятам за един от добрите епископи на Църквата на Гърция, съдбата е такава, че трябва да го споменем отново. В продължение на години той имаше спор с игумена на манастира „Преображение Христово“ Спиридон за това, кой командва в тази епархия. По онова време о. Йеротей посетил един манастир в друга епархия. Игуменът му рекъл:

- Йеротее, запомни, че епископът е свекървата в монашеското семейство. Колкото по-добре разбереш това, толкова по-разсъдително и непринудено ще стане присъствието ти, когато посещаваш някой от твоите манастири.

Владиката Йеротей му отвърнал:

- Аз съм монахофил!

Представяне на книгата "Разкази за Божия човек" с автор Николай Иванов, издание на храм "Св. Георги" в Дървеница, от редактора Златина Каравълчева, провело се в резиденция "Тера", 11 юни 2025

Появата на книгата „Разкази за Божия човек“, посветена на живота на отец Димитър Вукадинов (1939 – 2012) е събитие в българския църковен контекст, защото тя отговаря на нуждата не просто да помним, а съзнателно да забележим, съхраним и предадем паметта за личности, живели с вяра и служение в тежко време. Такива книги са рядкост – и не само защото духовният живот все още трудно намира своето място в общественото внимание, а и защото самото писане за духовник или изобщо за църковен авторитет поставя автора на такава книга пред сериозни вътрешни изпитания.

Особено за вярващите хора това е трудно начинание: изкушението да идеализираш, да наложиш собствените си представи за „святост“, за „служение“, е голямо. Колкото по-индивидуалистичен е авторът, толкова по-силно личи отпечатъкът му върху текста. Но в този случай изборът на форма е различен и много удачен – авторовият разказ е последван от свидетелства на хора, които не само го обогатяват, но и го „проверяват“, не позволяват той да остане едностранен. Тази структура прави книгата „общо дело“ в най-добрия църковен смисъл – тя не принадлежи на един човек, а носи гласовете на мнозина. И това я прави достоверна и богата. Може да кажа даже, че е нов, оригинален формат за биографична книга за църковна личност. Избрах няколко акцента от разказа за живота на отец Димитър, които ми се струват особено важни.