Тук предлагаме разяснението относно датата на православната Пасха на един специалист по богослужебния календар – Николай Осоргин, професор по типик в Православния богословски институт „Св. Сергий“ в Париж, направено в неговата статия в „Nouvelles de Saint Serge“ по случай датата на Пасхата през 1994 г. и във в-к „Русская мысль“, 2002 г.

През 1994 г. западните християни празнуваха Пасха на 3 април, докато православните празнуваха четири седмици по-късно, на 1 май. В действителност една толкова късна дата на празника няма никакво легитимно основание, понеже не спазва правилото, установено през 4 в. от отците на Първия вселенски събор (325 г.), отнасящо се до датата на празнуването на Пасхата.

Да си припомним това правило, наречено още Правило от Никея: „Пасхата трябва да се празнува в първата неделя след първото пълнолуние, следващо пролетното равноденствие“.

Седмица преди Пасха Господ влязъл, яздейки магаре в Йерусалим. Народът ликувал, а Той скърбял. Хората имали свои мечти, надежди и планове, а Той виждал бъдещето им през сълзи. Плачел за Давидовия град, казвайки: „Те не забеляза кога те посетих…“. Думите са много важни, защото Бог посещава всеки човек. Чука по вратата на всеки от нас. Насаме, скрито, почти незабелязано, чрез събитията и обстоятелствата в живота ни звучи Неговият призив: „Върви след Мене, послушай гласа Ми“. Често обаче не забелязваме, че сме били посетени.

Говорих с възрастен човек, който водеше унил, безрадостен и бездуховен живот. Като млад, както вървял в града, го озарила необикновена вътрешна светлина и видял всичко наоколо озарено от Божието присъствие. За него нямало преграда между небето и земята. Това бил зовът на Бога, посещението на Господ. По-късно всичко било забравено и изоставено. Минали години, суетата и грижите на живота го оплели и никога не се обърнал към Този, Който го бил повикал.

На 6 април почитаме паметта на славянския просветител св. Методий. Често го наричаме и славянобългарски, макар че така може би ограничаваме неговите големи заслуги за всички славянски народи, защото паметта му се тачи от всички славяни, в това число и от неправославните.

Но когато кажем, че почитаме църковно даден светец, обикновено се разбира, че в определен ден се отслужва богослужение в негова чест. А богослужебното честване включва вечерна и утринна (с техните десетки кратки текстове на възхвала), последвана от литургия, на която се изпяват тропарът и кондакът на чествания светец (за незапознатите: това са два кратки молитвени текста, да ги наречем строфи, от няколко реда, които съдържат накратко основни моменти от житието или заслугите на светеца). В реда на литургията другите молитви (които се четат или пеят) са си обичайните за всяка литургия.

Разказът за представянето на четиридесетдневния Иисус Христос в храма съгласно изискването на Моисеевия закон се съдържа в Глава 2 на Евангелие според Лука. Евангелистът пояснява подробностите, както и в други случаи, когато пише за еврейските религиозни обичаи (което дава основание да се смята, че той е писал благовестието си за читатели-неевреи).

В кн. Левит са дадени разпоредбите за очистването на жената, родила момче или момиче съответно: След като изтекат дните на очистянето ѝ, за сина или дъщерята, тя трябва да донесе на свещеника при входа на скинията на събранието едно шиле за всесъжение и млад гълъб или гургулица за жертва за грях. Той ще принесе това пред Господа и ще я очисти, и тя ще бъде чиста от кръвотечението си. Това е законът за оная, която е добила мъжко или женско. Ако пък не бъде в състояние да донесе агне, нека вземе две гургулици, или два млади гълъба, един за всесъжение, а други за жертва за грях, и свещеникът ще я очисти, и тя ще бъде чиста (12:6-8). Тъкмо тези разпоредби са изпълнили св. Дева Мария и Йосиф Обручник на четиридесетия ден от раждането на Иисус Христос, както се вижда от разказа в Лука 2:22-24. И Църквата още в дълбока древност е разпоредила да се отбелязва това събитие на четиридесетия ден след Рождество Христово, разбира се, след окончателното установяване на празнуването на Рождество на 25 декември.

Разруши се стената, която ни отделяше от Бога, прибран е огненият меч и херувимът отстъпва от дървото на живота

В тези дни празнуваме Рождеството на Христос. Едно събитие, след което вече нищо не е същото. Нищо не е същото в живота на човечеството, нито дори в живота на вселената. Бог се облече в човешката природа, като я прие от девойката Мария – най-чистия плод, най-зрялото човешко същество, което дава хилядолетната педагогика на Бога към избрания еврейски народ.

Защо Бог си причинява това? Защо влиза в тази перипетия, която знае, че ще Му струва вкусването на смърт – най-противоположното нещо, несъвместимо с Бога, Който е източникът на живота?

Защото има цел. Движен от любовта Си към творението, Той иска да промени човека. За каква промяна обаче става дума? Да го направи по-мъдър, по-добър, да подобри живота на хората, да им даде ключа към постигането на едно по-добро общество? Нищо от това или по-скоро – не само това. Всичко това ще се придаде на човека (Мат. 6:33), ако приеме предложението на Бога да стане част от Неговото ново творение.