Бидейки безкрайно кротък, незлобив и милостив, отче, ти си станал божествено и избрано обиталище на Утешителя. Затова с вяра ти казваме: не ни оставяй нас, които те почитаме.

(Из химнографията на йером. Филарет Констамонитски)

Много са светите мъже, които са се подвизавали и дали плод с даровете на Светия Дух в Атон – Градината на св. Богородица. Те самите се освещавали, но с подвизите си осветили мястото на своето покаяние. Равноангелският живот на светците на Света гора в продължение на дълги векове е светъл пътепоказател за покаяние и освещаване, който показва пътя на спасението за онези, които желаят да го следват с дух на себеотрицание и боголюбиво посвещение.

С Божията благодат през целия 20 в. Градината на св. Богородица принесе обилни плодове. „Близо до течението“ на безводната и унищожаваща всичко епоха множество благочестиви монаси се подвизаваха на свещената планина като дъхави цветя на пустинята и благоуханни кринове на рая. Бързите процеси в сферата на технологиите, неочакваното благоденствие и опитът за създаване на глобално общество създадоха среда, която се опитва да промени основните нравствени ценности, принципи и идентичности. Въпреки това митичните сирени на нашето време не успяха да изкоренят копнежа към светостта и предаването на Божията воля на благочествия народ, който продължава да търси прибежище и спасителен пристан по стъпките на апостолите и св. отци на нашата Православна църква.

Едно от тези благоуханни цветя на Света гора беше и блаженият старец Филарет Констамонитски, който като един смирен левит служи в манастира на своето покаяние в продължение на половин век, от 1912 г., когато става освобождаването на Македония от османското иго, до 1963 г., когато Господ го призова в Своите вечни обители.

Българският свещеник в емиграция о. Виктор Петков Иванов-Цимер, който близо 20 години наред служи в българските православни църковни общини в германските градове Регенсбург и Пасау, от години изследва създаването и дейността на българските православни църковни общини в Европа, с особен акцент върху Германия, където живя в продължение на 32 години. Като някогашен студент на о. проф. Николай Шиваров, о. Виктор прояви любезността да сподели с читателите на Двери своите изследвания върху живота и дейността на покойния вече протопрезвитер.

Във връзка с многократно повдигания от ООН въпрос за свободата на религията в България, българското комунистическото управление дава привидна свобода на Св. Синод и при създадените здрави комунистически структури в Австрия правителството дава зелена светлина през 1967 г. да бъде учредена Българска православна църковна община в Австрия със седалище в град Виена. За целта най-подхоящ и подготвен за тази мисия се оказва 38-годишният свещеник доцент Николай Шиваров, който с разрешение на комунистическите власти в България, Св. Синод на БПЦ изпраща в края на 1967 г. на специализация във Виена със задача да спомогне за организирането и учредяване на БПЦО в Австрия. Идеята за създаване на българска православна църковна община намира добър примем и е интегрирана в създадените вече комунистически структури във Виена. До началото на 1990 г. първата БПЦО „Св. Иван Рилски“ във Виена се радва на пълна финансова издръжка от страна на българската държава.

На 2 ноември се навършват тридесет години от интронизацията на Цариградския вселенски патриарх Вартоломей, 270-и по ред епископ на Византион, после Константинопол, сега Истанбул, а за българите и другите славяни – Цариград. Впечатлява това, което патр. Вартоломей казва в словото си при интронизацията си: че поема „кръста на свети апостол Андрей Първозвани (първия епископ на Византион – б. м.) в непрекъснатото изкачване по пътя към Лобното място, за да се съразпънем с Господа и с Неговата съразпъната Църква, за да запазим светлината на Възкресението!“. И по-нататък: „Пребивавайки в дълбоко съзнание за своето недостойнство и смирение и гледайки колко трудно може да се носи този кръст, който поемаме, ние прибягваме към милостта на Господ и призоваваме Неговата благодат, та в нашата немощ да се прояви напълно Неговата сила“.[1]

С благо слово и благо действие в служба на малките и онеправдани Христови братя митрополит Неофит Видински (1868 – 26 февруари 1971 г.) се превръща в българския пример за добротворец на 20 в. Благодетел на сираци и пастир на Видинска епархия в преломни времена, митр. Неофит оставя след себе си отчетлива историческа следа, която враговете на Църквата искат да заличат чрез умишлена забрава и игнориране на личността му.

Видинският митрополит Неофит е един от най-харизматични църковни лидери у нас през 20 в. Личното му вековно дълголетие (починал е на 103 години през 1971 г.) му позволява да преживее различните етапи на модерната следосвобожденска българска история и да премине през всички йерархични степени на църковното служение. От селски свещеник с основно образование той израства до високообразован и ерудиран митрополит, автор на учебници и книги, председател на Втория църковно-народен събор (1921-1922 г.) и наместник-председател на Св. Синод (1930-1944 г.).

В неговия вековен житейски път ясно се разграничават два периода, белязани от политическата промяна на 9 септември 1944 г.

Първият период от 1889 до 1944 г. е период на съзидание и градеж. Въпреки личната трагедия и душевни страдания, с които започва пастирският му път, Видинският митрополит Неофит намира здрава основа в искрената си и дълбока вяра в Бога и преодолява всички изпитания с възхитителна любов и копнеж по Христа, изпълнявайки апостолските думи: „и вече не аз живея, а Христос живее в мене“ (Гал. 2:20). При всяка трудност, която се появява, той не загубва присъствие на духа, не се отчайва, а прибягвайки към Христа, Който е в него, намира начини да я преодолее.

На 14 януари преди точно петдесет години ни напусна нашият учител Апостол Михайлов, богослов и филолог. След продължително боледуване от тежка болест той си отиде от нас може би не пълен с години, но пълен с трудове и добри дела, оставил светъл спомен преди всичко у своите хиляди ученици от Пловдивската и Софийската духовна семинария, но също така и в цялата ни църковна общност и в интелектуалните ни среди като добър преподавател, научен работник и опитен лексикограф.

Апостол п. Михайлов Апостолов е роден на 22 ноември 1910 г. в с. Константиново, разположено южно от Варненското езеро, на няколко километра от морския град. Родителите му са били преселници от радомирските села Дебели лаг и Извор. Баща му Михаил е бил свещеник в с. Константиново и в гр. Провадия, а после близо двадесет години е служил в Доростоло-Червенска епархия, в гр. Силистра, където Доростоло-Червенски митрополит Михаил го назначава за архиерейски наместник и отличава с титлата иконом – тогава рядко давана.