Кратък разказ в Неделя на слепия за една незряща монахиня в света – майка Захария Сизенцева (1933-2023), в чийто път към Бога се преплита и българска нишка…

1.

Думите на Евангелието остават само думи, докато не ги видиш осъществени в собствения си живот или в живота на някого, когото си срещнал. За това много хубаво говори митр. Антоний Сурожки: не можеш да станеш християнин, докато не срещнеш Христос, живеещ в друг човек. Така че думите „Нека светлината ви да свети пред човеците…“ изглеждат само красива фраза, докато наистина не видим тази невероятна, необяснима, неизразима с думи Светлина в някого. Възможно е изобщо да не познаваш даден човек, да го срещнеш случайно и за кратко време и изведнъж, по някои отделни фрази, движения, постъпки – по начина, по който диша, гледа, движи се и говори – да забележиш нещо Невидимо, Вечно, Безкрайно и Огромно, живеещо в тази слаба и невзрачна обвивка. Вероятно нещо подобно са почувствали и слугите на първосвещениците и фарисеите, дошли да арестуват човека Иисус от Назарет, но след една проста фраза „Аз съм“, паднали на колене пред Бога (Иоан 18:6). Как биха могли да обяснят тази странна постъпка? Как да опишат онова, което са почувствали в тези прости думи.

„Никой досега не е говорил като този Човек!“ (Иоан 7:46), обясняват другите стражи, които така и не намерили сили да заловят Христос.

Един от най-драматичните периоди от историята на Православната църква е 20 век, когато много от поместните църкви бяха подложени на тежки изпитания от марксистките режими. Хиляди духовници от всякакъв чин, както и милиони вярващи бяха преследвани, измъчвани и загинаха поради една единствената причина: че са вярвали в Бога и са били християни. Един от тези хиляди клирици е свети Лука Лекарят, архиепископ на Симферопол и Крим.

Роден е през 1877 г. в Керч, полуостров Крим, а светското му име е Валентин Войно-Ясенецки. Баща му бил католик, а майка му – православна и тя го възпитала като православен. В началото те се преместили в Киев, където Валентин учил медицина. Той се дипломирал през 1903 г. като очен лекар.

Статията разказва за служението и дейността на Българския патриарх Неофит като Русенски митрополит. Тя е посветена на 10-годишнината от възкачването му на патриаршеския престол. Текстът разкрива мащабите на митрополитската дейност на дядо Неофит, като се представят конкретни данни за ръкоположените свещенослужители и назначените църковнослужители, описват се традиционни културни дейности, организирани в епархията –  научни и духовни конференции с участието на съвременни богослови, посещения на владиката зад граница, приносът му за преподаването на предмета Религия; представят се изключителният му музикален талант и проповедническите му умения; разкрива се уникалното съчетание на високо благородство със скромност в личността на архиерея. Представят се превеждани и адаптирани от него църковни песнопения.

„С дълбоко смирение пред престола Господен приемам това велико достойнство, изпратено ми от Бога“[1]. С тези думи новоизбраният Доростолски и Червенски митрополит Неофит се обръща към свещенослужителите и поверените му пасоми при въдворяването му в Русе на 9 април 1994 г. На 27 март 1994 г. Левкийският еп. Неофит е избран, а на 3 април с. г. е и канонически утвърден от Св. Синод на БПЦ за Доростолски и Червенски митрополит[2]. Той става петият русенски архипастир след блаженопочиналите митрополити Григорий, Василий, Михаил и Софроний (погребани в притвора на катедралния храм „Св. Троица“, Русе), които се поменават на великия вход на всяка отслужвана св. Литургия в епархията. В специално послание (403/7.4.1994 г.) до епархийския клир и паство Св. Синод отбелязва: „Като има предвид неговата опитност, енергия, богословски познания и служението му на светата Църква, Св. Синод се надява, че новоизбраният ваш архиерей ще се грижи и отговаря на своето високо призвание“.

Патриарх Неофит (Симеон Николов Димитров) е роден на 15 октомври 1945 г. в София. На двадесет години през 1965 г. завършва Софийската духовната семинария „Св. Йоан Рилски“ (тогава интернирана) на гара Черепиш, Врачанско, две години отбива военната си повинност, а през 1971 г. завършва и Духовната академия „Св. Климент Охридски“. След специализацията му в Московската духовна академия, където получава титлата „кандидат на богословието“ (равно на нашето „доктор“) по Църковна музика, през 1973 г. е назначен за преподавател по Хорово църковно пеене и става диригент на студентския хор в Духовната академия.

Започва монашеския си път под духовното старчество на тогавашния игумен на Троянския манастир архимандрит Геласий. Монашеското му пострижение е извършено на 3 август 1975 г. от Българския патриарх Максим и на Успение Богородично, 15 август 1975 г., е ръкоположен в йеродяконски чин, на 25 март 1976 г., Благовещение – за йеромонах, а на 21 ноември 1977 г., Въведение Богородично, е възведен в архимандритско достойнство. 

Протосингел на Софийска митрополия е от 1981 г. до 1985 г. На 18 декември 1985 г. е хиротонисан за Левкийски епископ в Патриаршеската катедрала „Св. Александър Невски“ и е назначен за викарий на Софийския митрополит.

… Мисълта ми отново се спира на въпроса за йерархичната структура на Църквата. Всички ние разбираме неизбежността и неотстранимостта на йерархията. Мисля, че сред православните няма човек, който да се разбунтува срещу това „учреждение“, „институция“. Но историческият опит е показал, че когато неравенството, което задължително е свързано с идеята за всяка йерархия, премине определени граници, тогава се унищожава възможността за нормално общуване между йерархичните степени. Когато встъпят в най-висшата йерархична „класа“, за съжаление, повечето епископи губят уважението, което се полага към тези, които са в по-ниската спрямо тях степен, т. е. към свещениците. Въвежда се елемент на „класови отношения“, чужд на единния живот на Църквата. Епископите твърде често престават да бъдат не само братя, но дори и бащи. Самите те се чувстват преди всичко владици (на гръцки – „деспоти“) и твърде често клонят към „деспотизъм“.

Ако в миналото това подчертано „неравенство“ между епископата и свещенството (дори не говоря за монашеството) по някакъв начин е съответствало на „социалната“ система и реалното състояние на нещата (рядкостта на образованието, например), то сега е станало напълно неполезно за живота на Църквата да се поддържа същата дистанция между свещениците и епископите.