Глава 3. 1 – 21. Разговорът на Иисус Христос с Никодим. 22 – 36. Дейността на Христос в Юдея и последното свидетелство на Кръстителя.
Разговорът на Христос с Никодим е разделен на две части: в първата част (стихове 3 – 12) става дума за духовното възраждане на човека, което е необходимо, за да стане той член на Царството на Месия, а във втората (стихове 13 – 21) Христос предлага учението за Самия Себе Си и Своята изкупителна жертва за греховете на света и посочва необходимостта от вяра в Него като в Единороден Син Божи.
3:1. Измежду фарисеите имаше един човек, на име Никодим, началник юдейски.
Господ вероятно още не бил напуснал Йерусалим, когато при Него дошъл фарисеинът Никодим. Той бил един от юдейските началници, т. е. член на Синедриона (срв. Йоан 7:26,50). В Синедриона пък фарисеин е могъл да попадне само в случай, че принадлежи към числото на равините или книжниците (οί γραμματείς), защото главният контингент на Синедриона се състоял от представители на свещенството. Което, бидейки проникнато от духа на садукейството, не би допуснало между членовете на Синедриона обикновен представител на враждебната му фарисейска партия. По този начин може да се твърди, че Никодим е бил приет за член на Синедриона като равин. Сам Иисус Христос нарича Никодим „учител” (стих 10). Като фарисеин и при това равин, Никодим не е могъл да остане равнодушен свидетел към случващото се пред очите му в Йерусалим: той следял знаменията, които извършвал Христос, слушал Неговата проповед и стигнал с мнозина други до убеждението, че Христос е истински пратеник Божи.
3:2. Той дойде при Иисус нощем и Му рече: Рави, знаем, че си учител, дошъл от Бога, защото никой не може да прави тия чудеса, които Ти правиш, ако не бъде с него Бог.
Никодим отишъл при Христос през нощта, защото вероятно му е било неудобно да отиде открито при Христос: той е бил обвързан в този случай със своето положение на фарисей и член на Синедриона. Освен това, през нощта е имало по-голяма възможност за обстоен разговор с Христос, Който през деня, разбира се, постоянно е бил заобиколен от слушатели. Както и учениците на Христос (Йоан 1:38-49), Никодим нарича Христос учител и същевременно казва, че Го признава заедно с някои други („знаем“) именно само за учител, макар и изпратен от Бога. По-точно неговото обръщение към Христос може да се предаде така: „знаем, че си дошъл от Бога като учител”. Никодим е убеден, че Христос не е дошъл по собствена воля, а е изпратен от Бога заради знаменията, които Христос е извършил в Йерусалим. Никодим очевидно не е знаел нищо за някакви особени откровения на Христос относно Неговото божествено достойнство и оттук можем да заключим, че по това време Христос все още не е преподавал такова учение на хората и не е искал да увеличава броя на най-близките Си ученици.
3:3. Иисус му отговори и рече: истина, истина ти казвам: ако някой се не роди свише, не може да види царството Божие.
„му отговори“. Никодим още нищо не е попитал Христос, но Христос, Който „Сам е знаел какво има в човека“ (Йоан 2:25), директно отговорил на въпроса, който искал да Му зададе Никодим. А и за какво друго е могъл да отиде при Христос Никодим, освен да узнае от Него, ако е възможно, пътя, водещ в Царството на Месия? (Разбира се, Христос е разбирал под Царството Божие именно Царството на Месия, защото Месия е трябвало да основе Царството Божие на земята, според вярването на юдеите).
“истина, истина“, т. е. самата истина. Христос с особена тържественост казва на Никодим, че в Царството на Месия или Божието, може да влезе само онзи, който се роди отново (άνωθεν — със значение „от начало“, както е в Деян. 26:5; Климент Александрийски „Педагог“ 56:5. 7:4 и повечето древни преводи – латински, коптски, сирийски, а също Юстин Философ, Тертулиан).
„да види“ означава „да влезе, да участва, за се възползва от благата на новото Царство” (срв. Йоан 3:36).
3:4. Никодим Му казва: как може човек, бидейки стар, да се роди? Нима може втори път да влезе в утробата на майка си и да се роди?
От думите на Христос Никодим е трябвало да заключи, че Той признава като необходимо за влизането в новото Царство не „научаването“, а „обновяването“ на целия живот, такава вътрешна промяна на човека, която може да се сравни само с естествено раждане. И Никодим действително е разбрал, че Христос изисква нещо съвсем различно от Йоан Кръстител, който е призовавал към покаяние (μετανοεῖσθαι). В покаянието човек сам, макар и не без помощта Божия, се опитва да промени своя живот, а в новото раждане, за което е говорел Христос на Никодим, човекът е същество възприемащо, напълно подчинено на силата Божия, точно както детето се ражда на света без собствено съизволение (Христос засега не говори за условията към самия търсещ възраждане човек. За тях ще стане дума особено в стихове 12 – 21). На Никодим искал отново да изживее своя живот, толкова неудачно вече почти преживан. Но нима можело да се надява, че в този нов втори живот, – ако той е възможен, той ще бъде свободен от своите естествени слабости и греховни привички, които правели невъзможно за него достигането на идеала? Къде е гаранцията, че този нов живот, живот „от начало”, действително може да тръгне по новому? Такъв е смисълът на първия въпрос на Никодим.
А с втория си въпрос той искал да каже, че ясно съзнава невъзможността за повторно раждане и че той, следователно, не може да изпълни изискването на Христос (вж. стих 3).
3:5. Иисус отговори: истина, истина ти казвам: ако някой се не роди от вода и Дух, не може да влезе в царството Божие;
Никодим не разбрал как човек може да се роди за новия живот и Христос му посочва два фактора, които правят възможно това ново раждане. Първият е „водата“, т. е. Йоановото кръщение, което е символ на очистване от греховете. Никодим трябвало да се кръсти отначало с кръщението на Йоан и да изповяда най-искрено своите грехове. Това ще бъде първата крачка към възраждането. След това той трябва да получи Светия Дух – Който в свое време ще Му бъде даруван от Бога. Едното и другото са пряко необходими за всекиго, който желае да влезе в Царството Божие.
И за Никодим не е било късно да изпълни първото условие, защото Йоан все още кръщавал, а и Самият Христос чрез Своите ученици също извършвал покайно кръщение (Йоан 3:22 – 4:2). А пък Светия Дух той е трябвало да получи след това. Следователно, първата половина на въпроса на Никодим намерила разрешение. Макар той, Никодим, и да бил стар и поради тази причина закостенял в своите предразсъдъци и наклонности, все пак трябвало да признае и изповяда своята греховност, а след това вече Светият Дух ще му даде сили за новия живот.
3:6. роденото от плътта е плът, а роденото от Духа е дух.
„е плът“. В отговор на втората половина на въпроса на Никодим: можем ли отново да се родим по плът, Христос казва, че няма никаква полза от такова вторично раждане по плът, което, разбира се, и е невъзможно. Всичко, което се ражда по плът – това е общото правило, приложимо и за второто раждане, за което мисли Никодим – „е плът“, т. е. подвластно е на греховните наклонности (Бит. 6:3 и др. места). Новият духовен, свят живот може да възникне само под действието на Божия Дух. Това ще бъде вече действително възраждане.
3:7. Недей се чуди, задето ти казах: вие трябва да се родите свише.
Христос вижда, че Никодим е изненадан от толкова категоричното Негово твърдение за необходимостта от ново раждане и затова приканва Никодим да премине от удивление към най-бързо осъществяване на предявеното му от Христос изискване.
3:8. Вятърът духа, дето иска, и гласа му чуваш, но не знаеш, отде иде и накъде отива; тъй бива с всекиго, роден от Духа.
Никодим сякаш не спирал да се чуди в себе си как е възможно той, старият човек, да се освободи от всякакви греховни наклонности и навици. Искал да разбере как се извършва този процес на духовното възраждане на човека. Но Христос му обяснил с една притча, че не може да разбере всичко с раума си. Ето, например, вятърът (на руски неточно: дух. Използваната гръцка дума πνεύμα може да означава и дух, и вятър, макар собствено за обозначаване на вятър гърците са имали особена дума – άνεμος. В превода на Седемдесетте думата πνεύμα се употребява в двете значения (срв. Ис. 61:1 и Иов. 1:19). Тук думата πνεύμα, несъмнено означава вятър. Това проличава, първо, от факта, че за неповярвалия все още Никодим не може да се каже, че чува гласа на Духа (св. Йоан Златоуст). Второ, за Духа не може да се каже, че той духа (по-точно вее), че някой може да чуе гласа Му. Трето, за Духа е известно, че Той идва от Бога и при Бога се връща (Пс. 103:29, Екл. 12:7). Наречието „тъй” (οὕτως), с което започва втората половина на стиха, показва, че в тази половина става дума не за онзи дух (вятъра), за който се говори в първата половина, а за Божия Дух.
Нима Никодим е в състояние да си обясни, откъде идва и къде отива вятърът? По същия начин няма нищо удивително в това, че не разбира как действа на човека Божият Дух.
Нека обаче да разгледаме подробно сравнението, използвано от Христос.
Първо, Той казва за вятъра, че има пълна свобода на движение: човек не може да накара вятъра да промени своята посока или да го укроти. Второ, действието на вятъра се чувства даже, когато всячески се опитват да се предпазят от него: той се чува и при заключени врати. Трето, никой не знае мястото, от което започва движението на вятъра във всеки определен случай, както и крайната точка, до която стига това движение.
Действието на вятъра е подобно на действието на Божия Дух в човека.
Първо, Духът действа там, където желае (срв. 1 Кор. 12:11), и не може да бъде присвоен насила, а може да бъде получен само като дар (Йоан 7:39). Второ, присъствието на Духа не може да не бъде забелязано от онзи, който се е родил отново от Духа: дори другите, които не са съвсем глухи и слепи, усещат, че във възродения човек присъства и действа този Дух (Йоан 7:38). И трето, нито сам възроденият, нито който и да било друг, може да определи къде, кога и как Духът е започнал да му оказва въздействие. Също толкова малко знаят възродените и за своето последно състояние, към което ги води Духът (1 Йоан. 3:2). Възникването и завършека на живота на възродения човек са тайна, и все пак това не пречи или, по-точно, не бива да кара човека да се съмнява в истинността на новото раждане.
3:9. Никодим Му отговори и рече: как може да бъде това?
„това“ (ταύτα = това – мн. число). Никодим вече пита как може да се изпълни казаното от Христос. Тук звучи не съмнение във възможността за самото възраждане, а желание да се узнае пътя, по който може да се достигне възраждането. При това Никодим не пита: „какво трябва да правя?” Той иска да знае какво трябва да очаква от Бога, тъй като е разбрал, че новото раждане трябва да бъде Божие дело, а не човешко.
3:10. Иисус му отговори и рече: ти си учител Израилев, та това ли не знаеш?
С тон на лек упрек Христос казва на Никодим, че като професионален учител на израилския народ и като равин (срв. стих 1) би следвало да знае какво е казано в Стария Завет за самия процес на възраждането. Пророците немалко са говорили за изливането на новия дух, за даруването на хората на нови сърца, за пълнотата на Богопознанието и за пробуждането в човека на склонността да изпълнява волята Божия. Също често казвали, че обръщането на човека към Бога, призоваването на Бога е необходимо условие за получаването на месианско спасение.
3:11. Истина, истина ти казвам: ние говорим за това, що знаем, и свидетелствуваме за онова, що сме видели; а нашето свидетелство вие не приемате.
Сега Христос започва да учи Никодим на онова, което той не е научил от Писанието, макар и да е могъл да научи. Най-напред Той съжалява за недостига на вяра у Никодим и цялото учено равинско съсловие.
„Ние“. Никъде в Евангелията Христос не говори за Себе Си в множествено число, следователно тук Той освен Себе Си има предвид някой друг. Кого ли? Своите ученици? Не, учениците Му още не са се проявявали като проповедници с Него. Най-естествено е тук да видим препратка към Йоан Кръстител, който по онова време с успех продължавал своята дейност (Йоан 3:23 и сл.). Дейността на Йоан и дейността на Христос – това са двете стъпала на едно Божие откровение. Двамата са достойни за доверие свидетели, защото говорят за онова, което са видели (Йоан, разбира се, в състояние на пророческо вдъхновение – срв. Йоан 1:34: „и видях и свидетелствувах“, а Христос по силата на Своето непрекъсваемо общение с Отец Йоан 1:18). Въпреки това Никодим и други подобни на него „не приемат“ свидетелството на Йоан и Христос. Така става ясно, че Христос не признава вярата заради знаменията, която мнозина от присъстващите на Пасха в Йерусалим са проявили, за истинска вяра: по-скоро тя може да се нарече неверие!
3:12. Ако за земни работа ви говорих, и не вярвате, – как ще повярвате, ако бих ви говорил за небесни?
Но дейността на Йоан вече отивала към края си, докато Христос едва започвал Своята. Затова, гледайки към близкото бъдеще, Той говори само за отношението на еврейските равини към Него. Това отношение едва ли ще бъде доброжелателно. Те не вярват на Христос даже сега, когато Той им говори за земното (τὰ ἐπίγεια), т. е. за Царството Божие, как то се проявява в земните отношения. Под „земни неща” Христос е могъл да разбира тук всичко онова, което досега (в глави 2 и 3) Той е казал за храма и богослужението, за покаянието и вярата, за водното кръщение и възраждането. Могат ли равините с вяра да приемат Неговото учение за „небесните неща” (τὰ ἐπουράνια)? Тук Христос има предвид висшата, небесна страна на Царството Божие, за която Той не би могъл да не каже след време на Своите слушатели: иначе Неговото учение би останало непълно, и затова само наполовина истинско. Но хора като Никодим едва ли биха се доверили на свидетелството на Христос по такива въпроси, надвишаващи тяхното разбиране и които не могат да бъдат проверени по пътя на опита.
3:13. Никой не е възлязъл на небето, освен слезлия от небето Син Човеческий, Който пребъдва на небето.
„слезлия от небето“. Има ли обаче право Христос да каже, че Той познава и онова, което надвишава света, което е тайната на небето? Да, Той има такова право. В действителност да говори за небесните неща има право само онзи, който е бил на небето, а Христос, и само Той единствен, действително е бил и продължава да пребъдва на небесата. Той и е слязъл от небето. Някои тълкуватели (например, проф. Богословский) разбират употребения тук от Христос израз: „да възлезе на небето” в преносен смисъл, като означаващ „пълно и съвършено познание на Божиите тайни”. Но с такова тълкувание не можем да се съгласим, защото в такъв случай ще трябва да лишим глагола „възлизам” (άναβαίνειν) от връзката с глагола „слизам” („слезлия от небето“ – καταβαίνειν), а между тези двата глагола тук без съмнение съществува тясна връзка. Ако разбираме глагола „възлизам” в преносен смисъл, то в такъв ще трябва да разбираме и глагола „слизам”. Но какъв би бил тогава смисълът на израза „слезлия от небето?” Дали няма да се разруши с това представата за битието на Логоса и преди Неговото въплъщение?
Затова, без да си представяме възлизането и слизането на Христос от небето в грубо пространствен смисъл, необходимо е все пак да виждаме във въпросното място учение за това, че Христос като Личност е съществувал в Бога още преди Своето въплъщение. И смисълът на стих 13 може да се предаде така: „никой човек (ангелите тук не се имат пред вид, тъй като те „винаги гледат лицето на Небесния Отец” Мат. 18:10) не е възлязъл на небето – и значи, не е бил на небето преди да живее на земята – освен Онзи Син Човешки (вж. Йоан 1:51), Който е слязъл от небето и даже сега, чрез божествената страна на Своето същество, пребъдва на небето”.
Изразът „пребъдва на небето” не се среща във всички кодекси, но най-новите критици по-скоро са склонни да го признаят за автентичен, а не за вмъкнат впоследствие. (Вж. Цан, с. 197).
3:14. И както Моисей издигна змията в пустинята, тъй трябва да се издигне Син Човеческий,
Христос току-що е казал на Никодим за Своето вечно съществуване по Божеството Си и за Своето въплъщение. Сега Той му разкрива друга велика тайна – тайната на спасението на всички хора чрез Неговата кръстна смърт и последващото Негово прославяне.
Христос разкрива това учение, като сравнява издигнатата от Моисей върху пръта медна змия със Самия Себе Си. Там, в пустинята, Моисей изложил пред погледа на целия израилски лагер медното изображение на змията, за да може всеки ухапан от змията евреин да обърне погледа си към това изображение и с вяра във Всевишния да очаква изцеление.
3:15. та всякой, който вярва в Него, да не погине, но да има живот вечен.
„живот вечен“. Христос също ще бъде издигнат отначало на кръста, а след това на небето (изразът ὑψωθῆναι = „да се издигне“ има тук двойствен смисъл), та всеки, който вярва, да има в Него вечен живот.
„който вярва в Него“ е неточен превод, защото изразът ἐν αὐτῷ, "в Него", не може да бъде поставен в зависимост от глагола πιστεύειν; прочитът εἰς αὐτόν се смята за по-рядко застъпен.
Но макар да има сходство между медната змия и Христос, съществува и важно различие. Първо, спасителното действие на първото се простирало само над един народ, а спасителното действие на Втория ще се простира над цялото човечество: всеки ще може да се спаси благодарение на Христос. Второ, змията е давала спасение само от временна смърт и то само в един случай, а Христос дарява веченживот, т. е. вярващият в Христос ще влезе в Царството Божие.
Трябва да отбележим, че всички отци и учители на Църквата въз основа на тези думи на Христос разглеждат медната змия катопървообраз на Месия, и този възглед има достатъчни основания.
3:16. Защото Бог толкоз обикна света, че отдаде Своя Единороден Син, та всякой, който вярва в Него, да не погине, а да има живот вечен.
Причината, по която Единородният Син Божи (вж. Йоан 1:14, 18) е трябвало да бъде издигнат – отначало на позорното оръдие за екзекуция, а после на славния небесен престол – е, че Бог извънредно много обича хората.
„Обикна“. Евангелистът говори за Божията любов като факт, известнен вече от историята (в гръцкия текст глаголът е поставен в аорист), защото пришествието на Божия Син на земята за спасението на хората в онова време е било вече осъществен факт.
„Света“. Под „света” Христос разбира тук не природата изобщо, а съзнателните и отговорни за своите постъпки същества, населяващи земята, т. е. цялото човечество в състоянието на падение (срв. стих 17).
„Отдаде“. Както можем да заключим въз основа на казаното в стихове 14 – 15, тук Христос има предвид предаването от Бога на Сина на страдания и смърт (срв. Рим. 8:32).
3:17. Защото Бог не проводи Сина Си на света, за да съди света, а за да бъде светът спасен чрез Него.
Христос два пъти споменава, че е дошъл да дари на хората вечен живот или, което е същото, спасение. Подобно твърдение е могло да се стори на Никодим донякъде несъвместимо с неотдавнашната изява на Христос в храма, където Той се разкрил като изобличител и съдия на осквернителите на храма. Освен това евреите по онова време очаквали да видят в Месия съдия и при това съдия главно над езическия свят, който досега е потискал избрания еврейски народ. Ето защо Христос казва, че най-същественото в Неговото призвание като Месия е именно спасението на света, а не извършването на съд над света (това, разбира се, не изключва бъдещия съд, който Христос след време ще извърши над цялата вселена. Вж. Йоан 5:27 – 29).
3:18. Който вярва в Него, не бива съден, а който не вярва, е вече осъден, задето не е повярвал в името на Единородния Син Божи.
Впрочем, съдът над света и най-вече над евреите вече е в ход. Този съд, може да се каже, се извършва от само себе си: едни приемат Месия и не са или не могат да бъдат подложени на съд в смисъл на осъждане. Други ясно са разкрили неверието си в Христос и затова участта им вече е решена: сега те са осъдени за това, че не са повярвали в името на Божия Син, т.е. не са разпознали в Него Този, Който е получил такова ясно и категорично свидетелство за Себе Си от Божия пратеник Йоан като Единороден Син Божий, вечно съществуващ в лоното на Отца (Йоан 1:15 – 18). Последният пък, Страшният съд всъщност няма да привнесе нещо ново в определянето на участта на такива хора: той само ще засвидетелства пред всички тяхната виновност.
3:19. Осъждането пък е поради това, че светлината дойде на света, но човеците обикнаха повече мрака, нежели светлината, понеже делата им бяха лоши.
Тук Христос изяснява какъв "съд" е имал предвид в предходния стих. Същността на този съд се състои в това, че „светлината“, т. е. светлината на Христовата истина, е засияла в света, намиращ се в мрака на греха и всякакви предразсъдъци.
„Човеците“ пък, т. е. невярващите, за които става дума в предходния стих (освен такива, е имало и хора, които са повярвали в Христос) са се отдръпнали от тази светлина: било им е приятно да остават в предишния мрак. Защо? Защото делата им, т. е. цялото им поведение, нравственият им характер, не им позволявали да вървят към светлината (πονηρὰ τὰ ἔργα = нравствено зли дела, коварни).
3:20. Защото всякой, който прави зло, мрази светлината и не отива към светлина, за да не бъдат изобличени делата му, понеже са лоши.
3:21. А тоя, който постъпва по истината, отива към светлината, за да станат делата му явни, понеже са по Бога извършени.
Сега Христос говори за определен кръг лица от юдейския народ, които не са пожелали да вървят към светлината на Христовата истина. Първо по отношение към злите, а след това по отношение към добрите хора Той изяснява причината за различното отношение на хората към светлината на истината. Злият човек не желае светлината да осветли неговите дела, които заради своята безполезност не заслужават уважението, което досега им е било оказвано (такъв смисъл има употребеният в 2-и стих израз φαῦλα = незначителни, лоши дела, макар и невинаги вредни или коварни).
И при апостол Павел е казано: „а всичко, което се изобличава, от светлината става явно: понеже всичко, което бива явно, е светлина” (Еф. 5:13). От друга страна, има хора, постъпващи по истината или, по-точно казано, вършещи истината (ὁ ποιῶν τὴν ἀλήθειαν), т. е. хора честни, искрени, чужди на всякакво лицемерие (срв. Йоан 1:47). Такива хора охотно вървят към светлината, стремят се да придобият истината, явила се в Христос – не за да се прославят пред другите хора, но за да познаят сами себе си и да оценят подобаващо своето поведение: тогава такива хора „се вдъхновяват с още по-голяма ревност да постигнат висшия нравствен идеал” (проф. Богословский). И те не се страхуват от разкриването на техните дела, защото знаят, че са ги извършвали „в Бога“, т. е. за Бога и с Негова помощ.
Казвайки, че искрено любящият истината човек не се бои „делата му да станат явни”, Христос отправя известен упрек към Никодим, който е считал себе си за човек, който цени истината (срв. стих 2), а същевременно се е страхувал, че неговата постъпка – посещението на Христос – ще бъде разкрити и затова е дошъл при Христос чак през нощта. Този упрек очевидно е подействал на Никодим, защото след това той започнал даже да защитава Христос в Синедриона (Йоан 7:50) и е взел участие в погребението на Му (Йоан 19:38 – 40). Преданието съобщава, че след възкресението на Христос той е бил кръстен от апостол Петър и Йоан и е завършил живота си с мъченическа смърт (паметта му се празнува на 2 август).
Във втората половина на главата става дума за дейността на Христос в Юдея. Тази дейност е била необикновено успешна и учениците на Кръстителя даже почувствали завист към Христос (стихове 22 – 26). След това е дадено последното свидетелство на Кръстителя за Христос. Отначало Кръстителят говори за себе си и своето отношение към Христос (стихове 27 – 30), а след това за божественото достойнство на Личността на Господа Иисус Христос (стихове 31 – 36).
3:22. След това дойде Иисус с учениците Си в земята Иудейска, и там живееше с тях и кръщаваше.
„след това“ (μετὰ ταῦτα), т.е. след всички събития, описани от 13 стих на 2 глава.
„в земята Иудейска“. След края на празника Христос се отправил от Йерусалим към юдейската земя. Под „земя Юдейска“ в онова време се е разбирала областта, ограничена на север от крайните предели на Самария, на юг – от края на пустинята при Витсавия, на запад – от низините на Филистимската равнина и на изток – от линията на река Йордан и Мъртво море (проф. Богословский, с. 248). А Йерусалим като главен град на обетованата земя се е откроявал от тази област. Твърде вероятно е този престой на Христос в „земята Юдейска“ да е бил доста продължителен, тъй че Той е успял да проповядва вестта за приближаването на Царството Небесно по всички краища на Юдея. Проповядвайки, той извършвал и обряда на кръщението както Йоан, но между Йоановото кръщение и Христовото кръщение е съществувала доста голяма разлика. Първо, Христос е извършвал кръщението не Сам, а чрез учениците Си (Йоан 4:2), и второ, Неговото кръщение е било не само външен белег за покаяние за кръстилите се, а особен обряд, чрез който хората са встъпвали в числото на последователите на Христос (срв. Йоан 4:1). Освен това Йоан е кръщавал, проповядвайки за идващия Месия, а Христос – проповядвайки за Небесното Царство. Той посочвал Себе Си като Основател на това Царство и започнал да формира около Себе Си многобройна общност от вярващи (срв. Йоан 7:3). Той не е вършил това, докато е в Йерусалим.
3:23. А Йоан тъй също кръщаваше в Енон, близо до Салим, защото там имаше много води; и отиваха там и се кръщаваха;
„кръщаваше в Енон“. В това време Йоан Кръстител продължавал своята дейност, тъй като не е можел да прекрати самоволно своята дейност, без нова Божия заповед, тъй като бил започнал служението си по Божия повеля (Лука 3:2). Но къде се намира Енон, в чиито води е кръщавал тогава Йоан? „Близо до Салим“, отбелязва евангелистът. Междувременно не ни е известно къде се е намирал Салим. Сигурно е само, че това място се намирало западно от Йордан, тъй като учениците на Кръстителя в своето обръщение към Йоан дават да се разбере, че са били със своя учител от западната страна на реката (стих 26, където е по-правилно да се чете: „рави, онзи, който беше с тебе от другата страна на Йордан” – в рус. текст: „при Йордан”). И самият спор на Йоановите ученици за сравнителното достойнство на кръщението на Христос и Йоан става разбираемо само ако предположим, че Христос и Йоан са се намирали в една област, т. е. в Юдея (вж. стих 25). Точното местонахождение на Енон не може да бъде посочено. Но е вероятно той да се е намирал близо до един от притоците, които се вливали в Мъртво море от запад. В този приток е имало много вода, което и е привлякло тук Кръстителя.
3:24. защото Йоан още не беше хвърлен в тъмница.
Евангелистът отбелязва, че Йоан по това време още не е бил затворен в тъмница, тъй като според синоптиците, например според Матей, Йоан Кръстител е бил затворен в тъмница почти веднага след кръщението на Христос (Мат. 4:12), и, следователно, не остава време за неговата дейност, описвана от евангелист Йоан в разглеждания откъс. За да не се изкушат читателите от привидното противоречие, евангелистът бърза да коригира свидетелството на синоптиците за времето на затварянето на Кръстителя в тъмница.
3:25. Тогава между Йоановите ученици и някои иудеи възникна препирня за очищението.
„някои иудеи“. Някои юдеи или, според друго четене, един юудеин, влезли в спор с учениците на Йоан за очищението (περί καθαρισμόύ), т. е. за обичаите на юдеите да мият съдовете и самите себе си (срв. Йоат 2:6), а оттук вероятно са преминали и към спор за сравняване достоинството на кръщението, извършвано от Йоан, и кръщението, извършвано от Христос. Твърде възможно е тези юдеи да са отбелязали на учениците на Кръстителя, че от неговата дейност вече няма полза, защото се е появил Оня, към Когото обръщал погледите на своите ученици самият Йоан. Разбира се, те говорили и за необичания успех на новия проповедник.
3:26. И дойдоха при Йоан и му рекоха: рави, Оня, Който беше с тебе отвъд Иордан и за Когото ти свидетелствува, ето, Той кръщава, и всички отиват при Него.
Дейността на Христос възбудила завист у учениците на Кръстителя и едновременно с това ревност за славата на техния учител, която сега очевидно е намалявала. Те изразили своето раздразнение пред Йоан, надявайки се, че той ще направи нещо, за да подбуди Христос да се оттегли от областта, която е избрал като място на своята дейност Йоан. Та нали Кръстителят бил направил толкова много за Христос със своето свидетелство за Него като за Месия!
3:27. Йоан отговори и рече: не може човек да приеме нищо, ако му не бъде дадено от небето.
В отговора към учениците си Кръстителят преди всичко отбелязва, че всеки успех, който някой има в своето дело, зависи изцяло от волята Божия. Той е дар Божи.
3:28. Вие сами сте ми свидетели, че рекох: не съм аз Христос, но съм пратен пред Него.
По-нататък Йоан припомня на учениците си точно тези думи, които е казал за Христос и които, разбира се, не са били неизвестни и на учениците му. А той е казвал (срв. Йоан 1:15, 20, 27, 30), че не той, Йоан, е Христос, а само е пратен преди Него, т. е. преди Иисус, който е Христос.
3:29. Който има невеста, младоженец е; а приятелят на младоженеца, който стои и го слуша, радва се твърде много на гласа на младоженеца. Тая ми радост, прочее, се изпълни.
Разяснявайки своето отношение към Христос, Кръстителят сравнява себе си с приятеля на младоженеца, който при евреите е играел главната роля в целия процес на сключването на брака. Разбира се, този приятел е бил твърде доволен, когато е виждал, че сватовството му е достигнало желания край и когато слушал разговора на новобрачната двойка. Кръстителят също е подготвил хората да приемат Христос, Който сега събирал около Себе Си общност от вярващи или Църква, защото Църквата е невестата на Този Небесен Жених (2 Кор. 11:2). От тези думи на Кръстителя можем да заключим, че той е знаел и преди да му го съобщят учениците за успеха, който е имал Христос в Юдея, и това му е давало радостна увереност, че делото на Христос ще достигне желаната цел.
3:30. Той трябва да расте, пък аз да се смалявам.
Ако делото на Йоан сега е към края си, а делото на Христос все повече нараства, то тъй е подобавало да бъде. Обяснение на тези думи се дава по-долу, в речта за достойнството на Христос.
3:31. Който иде отгоре, той е над всички; а който е от земята, земен е и като земен говори; Който иде от небето, Той е над всички.
„Който иде отгоре“. Първото преимущество на Личността на Господ Иисус Христос е Неговият небесен („отгоре“) произход. Изразът „който иде отгоре” обозначава именно неизказаното рождение на Словото от Бог Отeц, а не пратеничеството на Христос за служение (Кирил Александрийски), защото и сам Кръстителят също е бил пратен свише (срв. Йоан 1:6). Това преимущество на Христос отстранява всяка мисъл за каквото и да е съревнование с Него: Той е над всички.
Но кого по-нататък има предвид Кръстителят, когато казва „земен“ и „който говори като земен“? Мнозина тълкуватели предполагат, че той говори за себе си, но ние не сме съгласни с това мнение. Йоан все пак е бил пророк, удостоен с божествени откровения и е говорел на народа като пратеник на Небето (Йоан 1:29 – 34). Той е свидетелствал пред учениците си и народа за това, което е чул и видял (Йоан 1:34; 3:11). По-скоро тук трябва да се имат предвид другите, обикновени юдейски учители, с които, разбира се, Христос е бил сравняван като нов равин.
3:32. И каквото е Той видял и чул, за него и свидетелствува; и никой не приема свидетелството Му.
Второто предимство на Христос е несравнимото превъзходство на Неговото учение. Господ е говорил само онова, което е знаел непосредствено, което е чувал и виждал на небето (срв. Йоан 3:11). Затова броят на последователите на Христос, който се е струвал прекалено голям на учениците на Кръстителя, на него самия изглеждал незначителен, предвид високото достойнство на Христовото учение.
3:33. Който е приел Неговото свидетелство, потвърдил е, че Бог е истинен.
„потвърдил е“. Йоан бърза обаче да отклони погледа на учениците си от тъжната картина на невярващите на проповедта на Христос, и насочва вниманието им към резултатите, преживявани от вярващите на Неговото слово. Животът на тези вярващи напълно се променя, и те, приемайки Божията благодат в Христос (Йоан 1:16), по този начин свидетелстват непоколебимо („потвърждават с печата си“), че обещанията, които Бог им е дал чрез Йоан Кръстител (Йоан 1:29), действително се изпълняват: те са станали много по-добри, отколкото са били преди, и самите се явяват „печат“, потвърждаващ истинността на Божиите обещания.
3:34. Защото Тоя, Когото Бог е пратил, говори Божии слова, понеже Бог не с мярка Му дава Духа.
„не с мярка“ – οὐ ἐκ μέτρου. Тези обещания обаче не могат да останат неизпълнени: нали били изречени от Божиите пратеници пророците и, в частност, от самия Йоан Кръстител. Чрез него е било дадено откровение от Божия Дух, при това без да се скъпи.
Целият стих според най-добрите кодекси трябва да има следния вид: „пратеният от Бога” (или Божият пратеник) говори Божии слова, защото Духът дава (разбира се, Своите дарове) не с мярка (т. е без да се скъпи, а щедро). Според приетия у нас текст в този стих е нужно да добавим още думата „Бог”, която е подлог, при което изразът „Дух” става допълнение.
3:35. Отец люби Сина, и всичко е дал в ръката Му.
Третото и последно предимство на Христос е, че Бог по Своята особена Любов към Сина Му е предал всичко в Негова власт. Йоан нарича тук Христос Син Божи, защото това име му е било открито по време на кръщението на Христос в река Йордан (Мат. 3:17).
3:36. Който вярва в Сина, има живот вечен; който пък не вярва в Сина, не ще види живот, и гневът Божи пребъдва върху него.
Тук Йоан посочва високата цел, която Бог е имал, предавайки такава власт на Сина (срв. Йоан 3:15, 16) и с това дава на своите ученици да разберат колко много губят, ако не се присъединят към редиците на Христовите последователи.
