Предложеният откъс е от книгата „Четирите любови“ на К. С. Луис, в която известният християнски писател разглежда различните лица на патриотизма. Луис се опитва да разграничи естествената любов към родината – към дома, езика, паметта и близките общности, от онзи вид патриотизъм, който се превръща в идол и започва да действа като демонична сила. Луис показва кога любовта към родината може да бъде здрава и съвместима с християнството, и кога тя се изражда в чувство за превъзходство, в оправдание на насилието или в подмяна на Божията правда с национална кауза. Тези размисли звучат особено актуално днес, когато „патриотичните чувства“ често се използват от агресивни партии и движения, които ги представят като част от „консервативните ценности“ и ги свързват с християнството в противопоставяне на глобализма. За православните народи този въпрос е още по-чувствителен, защото в съвременна Русия войнственият патриотизъм се легитимира с православна реторика. Именно затова предупреждението на Луис за момента, в който любовта към родината се превръща в идол, заслужава да бъде чуто отново.

… Сега се обръщам към любовта към собствената страна. Тук няма нужда пространно да обясняваме максимата на Дени дьо Ружмон; всички вече знаем, че тази любов се превръща в демон, когато се превърне в бог. Някои започват да подозират, че тя никога не е била нищо друго освен демон. Но тогава те трябва да отхвърлят половината от високата поезия и половината от героичните дела, които човешкият род е създал. Би трябвало да отхвърлим дори Христовия плач за Йерусалим. И Той проявява любов към Своята страна.

В по-старо време и двете власти, държавната и църковната, в известен смисъл имали един и същ предмет на грижа: народа. Императорът и всеки управник бил отговорен за народа. От църковна страна обаче много бързо било осъзнато, че църковното ръководство не е някаква безтелесна глава. Главата съществува като част от тялото. Но днес то сякаш все повече прилича на глава без тяло. Защото кой сериозно би твърдял, че в днешна Гърция гърците са християни в такава степен, че Църквата реално да ги изразява? Казваме: "90% са християни“. Но само защото някога сме ги кръстили. Колко години ще поддържаме заблудата, че човек е християнин само защото е кръстен? Едно е да си кръстен, друго е да си християнин. Ето, успяхме до го постигнем това... Кръщаваме ги малки деца, които още не могат да придобият съзнателно отношение към вярата. После те минават през живота, следвайки някакви обичаи, формалности и навици, но това само по себе си не ги прави християни.

По повод 3-годишнината от кончината на Пергамския митр. Йоан Зизиулас († 2 февруари 2023)

Изследването на делото на Тримата светители ни води до някои изводи за това какво място заема Църквата в света. Няма съмнение, че Тримата светители, които почитаме днес, са оказали дълбоко влияние върху културата на своето време и не само. Особено силно е било тяхното въздействие върху т.нар. византийска култура и върху културата на народите, които в по-голямата си част принадлежат към Православната църква.

Характерни черти на това въздействие са не само уважението към Църквата и нейните служители, което в миналото, а може би и днес, никога не е било помрачавано от недостойнството на отделни личности (с една удивителна разсъдливост православните винаги са правели разлика между конкретната личност и онзи, към когото тя сочи, така че почитта към първообраза да не бъде нарушена заради евентуалните недостатъци на образа…). В социалното пространство Църквата пренесе общинното начало в организацията на обществения живот, като по този начин укрепи духа на „демокрацията“ в нейния автентичен израз. Тя също така създаде едно човешко нравствено отношение на търпимост към слабостите на хората, избягвайки всякакъв вид „свети инквизиции“ и „лов на вещици“, и положително култивирайки етос на съучастие в болката и радостта на другите.

На 29 септември в Солун ще бъде открита Втората международна богословска конференция, посветена на 100-годишнината на списанието на Гръцката православна църква "Теология". Предлагаме на читателите на "Двери" въведителната статия на главния редактор на списанието Александрос Й. Кациарас, в която са очертани основните теми, които ще бъдат обсъждани от православните богослови от различни страни.

По повод навършването на 100 години от основаването на списание Богословие, Светият Синод на Еладската православна църква реши да отбележи тази значима годишнина с организирането на две международни научни конференции. Първата, на тема: „Православното богословие по пътя към „нематериалната реалност“ на късната модерност“, се проведе в Атина през октомври 2023 г. с участието на изтъкнати богослови и специалисти от други научни области от целия православен, но и не само православен свят.

Това бе една пионерска и новаторска инициатива с междуправославна подкрепа и междусъборно християнско значение, тъй като за първи път Църква организира среща с подобна тематика в християнския свят. Освен това тя подчерта ключовата роля на Гръцката църква не само в богословския подход към един съвременен и актуален въпрос, но и в изграждането на по-широк интердисциплинарен диалог по него.

Втората юбилейна Международна конференция в Солун носи общото заглавие: „Православното богословие и ‘онтологията’ на технологията: антропологически, политически, икономически, социални и културни последици“. Първото направление е посветено на историята на списание „Богословие“ от неговото основаване до днес и на оценката на цялостния му принос за развитието на православното богословие. Това се разглежда през широк спектър богословски дисциплини (като Църковна история, Догматика, Патристика, Агиология и др.), както и сродни научни области (например филология, философия, история, социология, психология и др.).

Втора част на лекцията „Насилието – индивидуално явление или психопатология на обществото?“, февруари 2024 г. (първа част тук)

Сега ще разгледаме насилието като употреба на другия. Тук говорим за една проява на консуматорската култура.

Разбира се, не всички хора консумират по един и същи начин: някои го правят умерено и осъзнато, без да попадат в капаните на консуматорството; други се поддават на тези капани; а трети дори развиват обсесивни, зависими модели на поведение, свързани с консумацията.

Основната ос на рекламата и консуматорската идеология е удоволствието. (Би било интересно да преброим някой ден колко пъти се повтарят думите „наслади се“, „удоволствие“, „отдай се“ и т.н. в рекламните текстове.) Тъй като именно удоволствието е това, към което потребителската култура постоянно ни тласка, то чрез допаминовата система на мозъка – т.нар. стимул на наградата – този модел може да доведе до истинска мания, дори зависимост. Зависимостта, разбира се, може да бъде насочена към различни обекти – вещества, храна, алкохол, или различни дейности, като видеоигри или натрапчиво, обсесивно скролиране в социалните мрежи и т.н. Но в зависимост от къде се насочи тази обсебеност, тя може да доведе и до „консумиране“ на хора. А интернет пространството изобилства от леснодостъпна порнография.