Втора част на лекцията „Насилието – индивидуално явление или психопатология на обществото?“, февруари 2024 г. (първа част тук)

Сега ще разгледаме насилието като употреба на другия. Тук говорим за една проява на консуматорската култура.

Разбира се, не всички хора консумират по един и същи начин: някои го правят умерено и осъзнато, без да попадат в капаните на консуматорството; други се поддават на тези капани; а трети дори развиват обсесивни, зависими модели на поведение, свързани с консумацията.

Основната ос на рекламата и консуматорската идеология е удоволствието. (Би било интересно да преброим някой ден колко пъти се повтарят думите „наслади се“, „удоволствие“, „отдай се“ и т.н. в рекламните текстове.) Тъй като именно удоволствието е това, към което потребителската култура постоянно ни тласка, то чрез допаминовата система на мозъка – т.нар. стимул на наградата – този модел може да доведе до истинска мания, дори зависимост. Зависимостта, разбира се, може да бъде насочена към различни обекти – вещества, храна, алкохол, или различни дейности, като видеоигри или натрапчиво, обсесивно скролиране в социалните мрежи и т.н. Но в зависимост от къде се насочи тази обсебеност, тя може да доведе и до „консумиране“ на хора. А интернет пространството изобилства от леснодостъпна порнография.

На читателите на Двери предлагаме доклада „Насилието – индивидуално явление или психопатология на обществото?“, изнесен от прот. Василиос Термос през февруари 2024 г. в рамките на цикъла лекции „Време е за действие“, организиран от Академията за богословски изследвания във Волос. В тази първа част на изложението известният богослов и специалист по психологията на юношеското развитие говори за различните видове насилие и техния генезис, с които обществото и в частност младият човек се сблъскват.

Въпросът, с който ще се занимаваме днес, е труден и болезнен. Мисля, че всички сме забелязали увеличаването на насилието както в домовете ни, така и в обществото като цяло. Бих казал, че можем да различим някои фактори, които допринесоха за ръста на това явление – за тях вече е писано доста, така че не представям нещо ново. Първо, дългият период на икономическа криза започна да „повишава температурата“ в обществото. След това, без обществото реално да е успяло да се възстанови от кризата, дойде пандемията – с всичко, което я съпровождаше, включително карантината. И тогава видяхме нови случаи и нови форми на насилие. Всичко това, както ще обсъдим по-нататък, се развива на един фон както международен, така и вътрешен, който благоприятства създаването на насилническа среда.

В началото ще се опитаме да разграничим различните видове насилие в зависимост от мястото им в психическата структура, т. е. на какви психологически цели служат.

Тази класификация, както ще разберем с течение на изложението, има своя смисъл. Няма да се ограничим само до дилемата дали насилието е предимно личен проблем – на този, който го упражнява, или по-скоро колективен феномен. Бих искал да покажа, че това явление се намира на границата и в преплитането между тези два фактора – индивидуалния и колективния. И така ще се окаже, че нещата не са толкова прости, колкото изглеждат.

Нека най-напред си припомним отправната точка – изходната позиция за разбирането на насилието, както я формулират психоанализата и богословието.

Възвание в навечерието на Рождество Христово по стар стил на свещеници и миряни на РПЦ, останали в Русия и неприемащи войната

Това Изповедание на вярата е съставено от църковни хора, духовници и миряни, които в по-голямата си част живеят в Русия. Те са решили да не се подписват, за да не предизвикат репресивни ответни действия срещу тях и близките им. Възванието е публикувано в „Новая газета Европа“ и гласи:

Ние, духовниците и миряните, чеда на Руската православна църква – включително и тези от нас, които в момента са разпръснати в различни страни и принадлежат към други юрисдикции – вярваме и изповядваме, че независимо от земните обстоятелства и изискванията на земните власти, всички ние сме призвани да свидетелстваме пред света за учението на Иисус Христос и да отхвърляме това, което е несъвместимо с Евангелието. Никакви земни цели или ценности не могат да бъдат поставяни от християните над или вместо истината, разкрита в учението, живота и личността на Иисус Христос.

Продължение от „Обновяването на вярата след войната“

Русия и следвоенна Германия

Смятам, че опитът на църквите в следвоенна Германия може да бъде от полза за Московската патриаршия. Въпреки това между двете ситуации има разлика, и то не в полза на Русия. Нека разгледаме по-отблизо приликите и разликите.

Сходствата са очевидни най-вече в идеологиите на тогавашна Германия и съвременна Русия. Германският Sonderweg (особен път)¹ вече е бил сравняван с „руската идея“, която се трансформира в „руския свят“ и в крайна сметка във вяра в месианското призваниена германския (руския) народ. Може да се каже, че патосът на националното величие и превъзходство, противопоставянето на либералната демокрация, милитаризацията на обществото, идеологията на обсадената крепост и култът към героичната смърт са общи характеристики, както и вярата в духовната природа на „богодаруваната“ власт.

Докато Иван Илин, руският философ в изгнание, цитиран най-често от Путин, възхваляваше германския и италианския фашизъм, Александър Дугин, един от сегашните идеолози на войната, сега пренася политически идеи и концепции от Германия от 30-те години на 20 в. в съвременна Русия.

А сега за разликите.

За да няма раздор в тялото, а частите му да се грижат еднакво една за друга.
И ако страда една част, всички части страдат с нея; или ако се слави една част, всички части се радват заедно с нея.
(1 Кор. 12:25-26)

Отговорността на Московската патриаршия за продължаващата руско-украинска война е очевидна. Също толкова очевидна е и кризата, в която тя ще се окаже след края на войната и падането на режима на Путин. Сливайки се с този режим, Московската патриаршия неизбежно ще сподели последиците от неговия крах.

В същото време е очевидно и друго. Русия ще остане в една или друга конфигурация, така както обществото на вярващите ще остане в нея. Тази общност, бидейки разделена, подобно на самото руско общество, до голяма степен ще остане резерват, в който ще се съхраняват и консервират доктрините на Путин.

Каква ще бъде ролята на Църквата в новото общество? Има ли тя друга възможност, освен да се превърне в изолирано място на прокажени, което напълно се е дискредитирало и е загубило всякакво морално право на присъствие и участие в обществения живот?

Струва ми се, че това не е единственият възможен вариант. Ако обаче църквата се върне към това, което е по природа, ще бъде възможно да се върне само през вратите, през които е излязла.