Как студенти християни са воювали с нацизма чрез цитати от Светото Писание

До неотдавна в Русия се смяташе, че в движението на Съпротивата по време на войната от 1941-1945 г. в Европа водещи са били комунистите в нелегалност. Знанията за „другата“ Съпротива се премълчаваха, защото тези групи са били формирани не от комунисти, а от християни.

„Ние бяхме толкова различни“

В Германия през 1943 г. е разкрита антифашистката организация „Бялата роза“. Нейните членове, петима студенти от Мюнхенския университет – Ханс и Софи Шол, Александър Шморел, Кристоф Пробс, Вили Граф, а също и техният учител, проф. Курт Хубер – са екзекутирани.

Кои са тези хора? Те не произлизат от пролетарските среди, където класовата борба разпалва кръвта, а конспиративният живот е норма. Всички членове на „Бялата роза“ принадлежат към буржоазията, те са богати, образовани и успешни. Всички са обединени от християнските принципи на живот и вяра в Бога. Ханс и Софи Шол са протестанти, Вили Граф – римокатолик, Александър Шморел – православен, Кристоф Пробс – вярващ, но некръстен. Преди екзекуцията е помолил да бъде кръстен, но е получил отказ.

По разказите на техни приятели, те са били весели хора, а от снимките, достигнали до нас, се вижда, че са били и много красиви младежи. В Медицинския факултет на Мюнхенския университет ги събират общи интереси: музиката, литературата, политиката. Четат Гьоте и Достоевски, ходят на концерти на Хендел и на неделната меса, молят се и четат св. Августин… Но изведнъж се оказва, че всичко това е напразно.

На 11 май 330 г. се е състояло тържественото откриване на Константинопол, а на 21 май църковният календар почита всяка година Константин Велики и майка му Елена. Искам да припомня видението, по време на което императорът е видял кръстния знак и е получил уверението „С това ще победиш“. Ще се опитам да направя сравнение между начина, по който възприемат този опит във Византия, и в съвременна Русия и продължаващата война.

Цялата по-късна политическа идеология на Източната империя се основава на този лозунг. До такава степен призоваването на Кръста прониква в политическата култура на онова време, че някои химни (като „Спаси, Боже, Твоя народ…“) се утвърждават като емблематични за празниците на Кръста, въпреки хилядите тропари, написани за духовното значение на този символ: знак на жертвената любов, символ на смирение, оръжие срещу изкушенията и злото, източник на утеха и надежда в изпитанията, условие за Възкресението и т. н., и т. н. В крайна сметка като официален знак на държавата надделява възприемането на Кръста като израз на колективната идентичност на онези, които вярват в божествената истина, в противовес на идентичността на заблудените.

По повод предстоящата премиера на едноименната пиеса в Народен театър „Иван Вазов“, режисьор – Явор Гърдев, в ролята на поп Кръстю – Владимир Пенев

След 10 ноември 1989 г. са написани десетки книги, посветени на истината относно залавянето на Васил Левски, както и за живота и делото на свещеноиконом Кръстю Тотев Никифоров (1838-1881). В негова памет са поставени възпоменателни плочи в гр. Ловеч и в Ботевград. През 2006 г. Българската национална телевизия финансира създаването на документален филм за о. Кръстю под заглавие „Черна легенда“. На 22 ноември 2006 г. в София е проведена Юбилейна национална научна конференция „Поп Кръстю – живот и дейност“, посветена на 125-годишнината от смъртта на свещеника. В нея с доклади и изказвания участват историци, литератори и интелектуалци – представители на БАН, на патриаршеския Църковноисторически и архивен институт, на отделни университети и исторически музеи. Материалите от тази конференция бяха публикувани в сборника Поп Кръстю – живот и дейност.

Въпреки това, все още има автори, които, без да споменават самата дума „предател“, продължават да обругават личността на о. Кръстю. Сред тях е и драматургът Константин Илиев, който в статията си „Пази мост – мост за пазене“, публикувана във в-к Култура (бр. 8 от 21.2.2003 г.), стига до заключението, че свещеникът бил имал „идейна мотивация за евентуалното си поведение“ към В. Левски, имайки предвид дописката на о. Кръстю до в-к Марица от 1879 г.

Където няма любов, няма и Църква, а само привидност…
Църквата е създадена чрез Голгота…
и само на тази цена ние можем да влизаме в нея.

Сурожки митр. Антоний (Блум)

Тези думи на съвременния апостол на любовта са въплътени в живота на истинските християни, които изповядват вярата си като я живеят реално – тук и сега. Не е случайно, дори е закономерно: от семейства на духовници да се раждат медици, някои от които са губили и живота си в изпълнение на своя дълг. Защото свещениците служат на Главата на Църквата, на Лекаря Христос, Който казва: „Тази е Моята заповед: да любите един другиго, както Аз ви възлюбих. Никой няма любов по-голяма от тая, да положи душата си за своите приятели. Вие сте Ми приятели, ако вършите всичко онова, що ви Аз заповядвам“ (Иоан 15:12-14).

Много са знайните, а още повече – незнайните примери за това. По време на чумната епидемия през 312-313 г. единствените служещи на болните са християните (Gary Ferngren. Medicine and Health care in Early Christianity. „John Hopkins University Press“, 2009). В наши дни бяхме свидетели на саможертвата до смърт на много лекари, сестри и друг медицински персонал по време на COVID-19 пандемията (само в България – над сто и седемдесет души от тях починаха).

От недалечното ни минало изпъква още един такъв забравен пример на вярност дори до смърт: д-р Михаил Попов, полковият лекар и син на свещеник в „бялото градче“ Попово. Човек, изпълнил дълга си на лекар, военен и християнин сред „пламъците“ на епидемията от тиф, сред разрушенията от войната, изпитанията на бедността и отчаянието след Ньойския договор. Един от тези, които са победили чрез Кръста, „… защото всичко мога чрез Господа Иисуса Христа, Който ме укрепява“ (Фил. 4:13).

РПЦ и патр. Кирил се превърнаха в безусловни съюзници на Кремъл. Това е разбираемо: съдбата на йерарсите, които не са вярвали, че „цялата власт идва от Бога“, винаги е била незавидна.

Известно е, че настоящият предстоятел на Руската православна църква оправдава и благославя всички действия на сегашното руско ръководство. В контекста на случващото се в Украйна Кирил определя държавата по следния начин: „Институция, която има законното право да използва сила, за да принуди… други държави, ако вижда в тях заплаха, към това такава заплаха да не съществува“.

Трябва да се признае, че позицията, която заема патриархът, е дълбоко вкоренена в православната традиция, където тя се нарича „симфония на властите“ – на държавата и църквата. И тъй като това е „симфония“, нито една нота в нея не трябва да звучи дисонантно. Историческото православие се превръща в заложник (и жертва) на византийския модел на цезаропапизъм, който в руските условия достига до абсолютизъм, когато императорът е провъзгласен за „глава на църквата“ (чл. 42 от Законовия кодекс на Руската империя). Въпреки тази „родова травма“ на източното православие обаче в историята му е имало архиереи, които са поставяли Евангелието над светските закони и са влизали в пряк конфликт със своите владетели. Това често им е струвало живота. Важно е да ги припомним от гледна точка на оценката на самата възможност за „алтернативен“ път на РПЦ в екстремните исторически условия, в „огненото изкушение“, през което тя преминава сега.