„Дендритите, висящи на дървото на живота, процъфтяват в добродетели като добри плодове на Духа“

Монашеството се ражда през Късната античност в пустините на Египет, Сирия, Палестина и Мала Азия, в своеобразен диалог с развитието на градското християнство. Както е известно, християнството е градска религия, неговата структура следва административната организация на Римската империя. С края на антихристиянските гонения църковните общини в градовете на империята укрепват, разрастват се и тръгват по един нов път на развитие – с всичките плюсове и минуси на новото състояние. Свободата на вероизповедание постепенно отстъпва място на покровителството от държавата, която с цялата си репресивна мощ застава на страната на религията, спечелила за четири века със своя евангелски радикализъм сърцата на стотици хиляди римски граждани. Това изправя християнските общини пред непознато за тях предизвикателство – да бъдеш християнин вече носи и ползи за земното устройване на живота, виното на апостолската проповед за безрезервно следване на Христа се размесва с водата на присъщия за човека комформизъм. Това се оказва проблем за множество християни и най-вече за онези, които не желаят (или не могат) да живеят християнската си идентичност в условията на имперската Църква. Така краят на гоненията срещу Църквата съвпада с бурния разцвет на монашеството във всички региони на Империята – както на Изток, така и в най-западните й части. В църковния живот се поражда един център, който трябва да напомня на вярващите, че Царството Божие не е от този свят, но всеки е призван да отгледа съкровено неговото семе в сърцето си – тайно и независимо от светските велможи.

Един път отидох в килията на преподобния старец Порфирий – по онова време той вече беше загубил светлината на очите си. Повика ме до себе си, с голяма бащинска любов ме хвана за ръката и с много радостно изражение ми каза: „Помни, дъще моя, думите, които ще ти кажа, защото ще се наложи да ги запишеш за полза и на други души“.

Именно тези думи на светия старец, по силата на светото послушание, са причината да се намирам днес тук, като приехме със смирение поканата на Високопреосвещения митрополит на Верия, Науса и Кампания Пантелеймон, за което много му благодаря. Не знам доколко ще успея да докосна вашите търсещи святост сърца. Защото всеки път ме придружава страхът, че няма да съм на висотата на достойната за удивление личност на светия старец Порфирий и на неговото духовно богатство. Нещата, които ще разкажа, ще бъдат съвсем недостатъчни. Неизбежно времето е кратко и словото – бедно. Това ще бъдат капки от непресъхващия и духоносен извор на духовни поучения от христоносния, богоречив, харизматичен и опитен наставник, преподобния наш отец Порфирий, който с много загриженост и любов, с голяма бащинска нежност, бликаща от любящото му сърце, ме ръководи по дългия път на моето духовно съзряване.

На 21 ноември 1991 г. почива един от ярките съвременни светци и чудотворци отец Яков Цаликис, игумен на гръцкия манастир „Преп. Давид“. Той беше канонизиран от Вселенска патриаршия през 2017 г. Паметта му се чества на 22 ноември, за да не съвпада с големия празник на Въведение Богородично.

Притеснението е най-голямата болест

Оплаквах се на преподобни Давид за маслините, които отсече онзи безбожник и казвах: „Свети Давиде, нима оставих всичко и дойдох тук, за да се грижа за твоите работи с толкова имоти?“. Посред бял ден от иконостаса се чу един шум, тоест светата му икона изчезна от иконостаса, простете ми, и застава един монах на северната врата на олтара, там, където е архангел Михаил, и ми казва:

- Отче, не се притеснявай, защото най-голямата болест за човека е притеснението.

И веднага стана невидим след тези думи и се върна на мястото си (на иконостаса). Предавам ви го, чеда мои, да го знаете: най-голямата болест за човека е притеснението.

Не проклинам

Имахме един кестен, на триста години беше. Отсякоха го и го взеха – един нечестив лесничей го отнесе в дома си да направи дограма. Аз научих чак след 15 дни, че са го отсекли. Е, чеда, аз сега какво да правя – да служа всенощно бдение, Литургия или да ходя да пазя кестена? И казах: „Свети Давиде, да им въздадеш според делата им, да не им се случи нещо лошо, но да ги просветиш“.

Преподобни Яков Цаликис (1920-1991) е канонизиран от Вселенската патриаршия през 2017 г. Паметта му се чества на 22 ноември.

… Притеснявах се и се разболях от тревоги за манастира – не поради отците, макар че и ние си имаме своите проблеми. Често пъти, когато отците работят, има и амбиции, има и изкушения, скандали. Имахме един малък имот, беше на четиристотин години… При отчуждаванията 1932-1938 г. безимотните взеха имотите.[1] Към 20-30 хиляди декара взеха светските хора. И горите, разбира се, станаха общински. Е, ние имаме хора, всички хора помагат на манастира. Нямаме нужда нито от имоти, нито от собственост, но тъй като имаме една малка маслинова горичка и няколко нивички, те ни дават по малко жито и хляб. Днес тук е отец Яков, идват хората и помагат на манастира. Утре ще умра. В манастира има шестима отци, може да дойдат още двама-трима, да станат петдесет. Е! Как ще живеят те, ако нямат малко хляб в манастира? Да стане нещо извънредно и да нямат малко зехтин, да няма откъде да съберат малко маслинки? Бог, разбира се, помага и никого не оставя, грижи се за хвъркатите в небето, а колко повече за нас. Но ние като хора защо да не се погрижим манастирът да има няколко ниви, колкото да изкарват хляба си отците, и една маслинова гора – след като манастирът е имал хиляди декари?

На 19 септември в древния манастир на св. Йоан Богослов на о-в Патмос се чества откриването на св. мощи на преподобния отец Амфилохий (Макрис; 1889-1970), канонизиран от Вселенска патриаршия през 2018 г., и пренасянето на мощите му в този манастир. Откриването на мощите му става през 1981 г. и е съпроводено с множество чудесни знамения. Публикуваме откъс от словото на Верийския митр. Пантелеймон, посветено на новопрославения светец, включено в сборника „Преподобни съвременни отци на Църквата“, предстоящо издание на Русенска митрополия.

През изминалите десетилетия по Божия благодат се явиха много преподобни, които оставиха своята следа в църковния живот. Между тях е и св. старец Амфилохий от о-в Патмос, старецът Амфилохий (Макрис).

Божията благодат го изпраща в критично за Църквата време, но и за цялата наша страна и по Своя благ промисъл го дари с онези харизми, които бяха най-необходими за мисията, която му бе възложена.

Старецът Амфилохий живя в епоха и на място, които имаха абсолютна необходимост от него. Живя на острова на Откровението, в годините, когато Патмос беше първоначално под властта на турците, а след това на италианците. Години, трудни за православните, които страдаха от забраните на турците и религиозната пропаганда на римокатолическите завоеватели, в години, когато монашеството беше в криза, тъй като беше изоставило киновийния начин на живот и беше преминало към идиоритмичен.