Простотата на светеца

Още от първия миг на нашето запознанство със стареца Герасим бях привлечен от неговата простота, смирение, любов и мъдрост. Те ме привличаха като магнит, говореха на сърцето ми по един различен начин, който не можеше да бъде обяснен. Пред тебе стоеше един мъдрец, харизматичен човек, светец, който притежаваше простотата на невръстно дете. Усещаш, че пред себе си имаш човек, който притежава нещо различно, което другите хора нямат. Нещо, което не беше от този свят. Погледът му те прочиташе. Виждаше в твоите дълбини, но не ги разкриваше. Ръководеше те, но знаеше как да го крие, и ти помагаше, без да разбереш.

Спомням си как се връщах в „Малката Света Анна“ от школата Атониада, изпълнен с проблеми, притеснения, но само един негов поглед разрешаваше всичко, без да обсъждаме нещата, по някакъв тайнствен начин, който не мога да обясня. Само погледът му беше достатъчен да те умиротвори, а очите му проникваха дълбоко в душата ти. Криеше своята добродетелност, бих казал, с голямо упорство. Спомням си периода 1971-1974 г., когато бях студент в Богословския факултет в Солун, а о. Поликарп (Манджароглу), вече покойник, основател на манастира „Св. Йоан Богослов“ в Суроти, Халкидика, а сетне и на „Св. Богородица“ в Макри, близо до Александруполи, ми възложи да водя катехизацията на момчетата в с. Василика в Халкидики. Тогава събрах една група младежи и отидохме на поклонение на Света гора с цел да се срещнем със стареца Герасим. За щастие на кораба от Дафни към „Св. Анна“ срещнахме самия старец. Момчетата веднага изтичаха при отеца, защото им бях говорил много за него. Той седеше в единия край на кораба, едно от онези дървени корабчета, които имаше тогава, и се молеше с броеницата си. Щом ни видя, спря и с много любов прие децата и разговаря с тях. Те се зарадваха, започнаха да му задават различни въпроси, отвориха сърцата си и му споделиха нещо, което им беше казал един преподавател от гимназията във Василика – нещо много странно, което в онези дни се обсъждаше много в градчето. Казаха му:

7 декември е денят, в който от тази година занапред ще се чества паметта на новообявения през тази година светец на Православната църква, преп. Герасим Микраянанит († 7 декември 1991 г.). През целия си живот той беше светогорски монах от скита „Малката Света Анна“ и е най-известният православен химнописец през втората половина на 20 в. В превод прозвището му означава „от скита Малката Света Анна“.

Предлагаме на читателите текст, подготвен от проф. протопсалт Йоанис Папахронис, създател и диригент на митрополитския хор на Неврокопска епархия, преподавател по източноцърковно пеене в Пловдивската духовна академия „Св. Кирил и Методий“. Текстът е публикуван в специализираната фейсбук-страница „Богослужебни теми и църковен ред“ и е много кратко резюме по книгата на Верийския митрополит Пантелеймон „Διδακτός Θεού. Η αγιοκατάταξη του οσίου Γερασίμου του Υμνογράφου, του Μικραγιαννανίτου“ („Наученият от Бога. Обявяването за светец на преподобния Герасим Песнописец, Микраянанит“). Резюмето е съставено от Й. Папахронис.

Православната църква никога не е спирала да излъчва свети личности. Защото тя е свята, вечна и жива. Църквата ни постоянно се украсява с нови светци, които са се борили по всякакъв начин с изпитанията и са живи примери на подражание за всички нас. Това са хора, които допреди няколко години са живели между нас, говорили сме с тях, както разговаряме с приятелите и познатите си. През последните години се сподобихме с особеното благословение да имаме много нови светци и преподобни от „Градината на Пресвета Богородица“, както още се нарича Света гора. Сред тях е и наскоро канонизираният нов преподобен светец – химнописецът Герасим Микраянанит.

Продължение от Глава осма

ГЛАВА ДЕВЕТА

Един висш военачалник (Валакий му беше името) прес­ледваше жестоко нас, християните, поради нашата го­ляма ревност против омразните ариани. И понеже бе­ше толкова жесток, че биеше дори девици и събличаше голи онези, които живееха монашески живот, за да ги бие, то Антоний прати до него хора с писмо с такъв смисъл: „Виждам Божия гняв, че иде върху тебе. Престани да гониш християни, за да не те порази гне­вът! Защото вече ще те връхлети“.

*   *   *

Но Валакий се изсмял, хвърлил писмото на земята, ка­то плюл върху него, а с донеслите го се отнесъл гру­бо, като им заповядал да съобщят на Антоний следно­то: „Понеже се грижиш толкова много за монасите, от­сега ще преследвам и тебе“. Но не минаха пет дни и го пора­зи Божият гняв.

*   *   *

Продължение от Глава седма

ГЛАВА ОСМА

Славата на Антоний стигна чак до царете. Като научиха за тези неща, императорът Константин и не­говите синове Констанций и Констант му писаха като на баща и молеха да получат отговор от него. Но Антоний нито на това писмо отдаваше някакво голямо зна­чение, нито въобще се радваше на писмописането. Та­къв си беше, какъвто беше и преди да му пишат царете.

*   *   *

Когато му донесоха писмото, той повика монасите и им рече: „Не се чудете, че ни пише цар. Защото и той е човек. Но повече се чудете, че Бог е написал закон за хората и че чрез собствения Си Син ни го е съобщил“. Той не искаше да приеме писмото, като казваше, че не знае как да отговори на такова писмо. Но, подбуден от монасите, понеже и царете са християни, и, за да не се изложат, като го отхвърлят, позволи да се прочете.

Продължение от Глава шеста

ГЛАВА СЕДМА

Антоний беше много умен. И чудното е, че, без да е учил кни­га, беше остроумен и интелигентен човек. По едно вре­ме дойдоха при него елински философи, които мислеха, че могат да го изкусят. Тогава той не беше на своята планина. И като поискаха от него слово за нашата вяра в Христа, те се опитаха да спорят за проповедта на Бо­жия кръст и почнаха да се подиграват. Тогава той се въз­държа малко и най-напред ги съжали за тяхното неве­жество, а после им каза чрез преводача си следното:

„Кое е по-хубаво – да признаваме Кръста или да при­писваме прелюбодеяния на тъй наречените от вас бого­ве? Защото това, което се твърди от нас, е признак на мъжество и доказателство за презиране на смъртта; а вашите работи са страсти на разврата.

Какво по-добро от това бихте казали: да понасяме страданието от клеветите на лошите хора или да раз­правяме басните за приключенията на Озирис и на Изида, за засадите на Тифон, за бягството на Сатурн, за изяждането на децата или за отцеубийството? Тези са вашите мъдрости!