Днес се навършват осемдесет години от издаването на първите смъртни присъди на т. нар. Народен съд – 1 февруари 1945 г. Денят е обявен за възпоменателна дата за жертвите на тоталитарния режим у нас. Българската православна църква е единствената от поместните православни църкви, която все още не е канонизирала нито един християнин, станал жертва на терора на комунистическата държава. Публикуваме откъс от книгата „Репресивната политика на комунистическата власт срещу Православната църква (1944-1964 г.)“ на Венцислав Каравълчев.

… След месеца на произвола – септември 1944 г., държавата решава да придаде известна легитимност на репресиите. В началото на октомври 1944 г. е гласувана Наредба-закон за съдене от народен съд виновниците за влизане на България в световната война срещу съюзените народи.[1] С нея се оправдават както вече извършените убийства, така и предстоящите нови такива. Едни от първите осъдени духовници по тази наредба са архим. Йосиф (Диков) – началник на Културно-просветния отдел на Св. Синод, архим. Стефан (Николов) – главен редактор на Църковен вестник и архим. Николай (Кожухаров) – ректор на Софийската духовна семинария. Те са обвинени, че по покана на немското правителство през лятото на 1943 г. са разгледали масовите гробове във Виница, (дн. Украйна) на избити от съветската власт в периода 1937-1938 г. невинни хора и са подписали документ за това, с което са допринесли дейно и съществено за провеждане политиката на тогавашното българско правителство.[2] Те получават присъди строг тъмничен затвор, отнемане на имуществото и гражданските им права. Това дело е само началото на втората част от вече узаконения погром, който комунистите с т. нар. Народен съд осъществяват върху Църквата.

На 11 септември 1944 г. в Стражица партизани заравят жив отец Рафаил в яма за умрели животни.

Отец Рафаил Раев е енорийски свещеник и основател на православно християнско братство в Стражица. Той е председател на училищното настоятелство през 1927 и 1928 г. и с лични средства издава периодичното просветно списание Православен свят. Родолюбивата му християнска дейност предизвиква ненавист сред комунистите, които презрително казват за него, че е противник на всичко прогресивно – на всичко свързано с атеистичните представи за света. Според тях след 9 септември 1944 г. този „народен изедник… е получил заслужената си присъда – смърт!“.

В действителност о. Рафаил е убит по особено жесток начин без произнесена присъда, без да му е повдигнато дори фиктивно обвинение и без да има съдебен процес. Когато на 11 септември 1944 г. той се прибира след вечерната служба от храма към дома си в Стражица, партизаните го спират, отвличат го под заплаха с оръжие и го качват в камионетка заедно с аптекаря Васко Николов и един пътуващ търговец, когото решават да ограбят. Тримата са пребити, завързват ръцете им с бодлива тел зад гърба и са откарани в местността Бреговица в Анин дол до Стражица. Там от камионетката ги изхвърлят в яма, в която са заравяни труповете на умрели болни животни край селото. Когато ги хвърлят в ямата, един от убийците ги наръгва многократно с остро шило в гърбовете, за да не се опитат да избягат, и след това са заровени живи в животинската яма. След тях по този жесток начин на същото място са заровени живи още хора от Стражица, чиято вина, както и на о. Рафаил е, че са от кръга на местната интелигенция.

Архим. Ириней (Попконстантинов) е роден в семейство, което спазва една библейска семейна традиция, за съжаление пресечена от комунизма, а именно едно дете, обикновено първородният син, в семейството да се посвещава на Бога.[1] Баща му е свещ. Константин поп Николов, син на о. Николай поп Стоянов, син на отец... и така по спомени най-малко пет поколения преди архим. Ириней в неговото семейство е имало поне един свещеник.[2] Бащата на архим. Ириней, о. Константин поп Николов, е духовник с възрожденски плам и дух. Той е основател на храма в Подуене, към който организира и християнско братство, занимаващо се с благотворителност. Братството дава стипендии на няколко талантливи български деца от бедни семейства да продължат своето образование. Едно от тези деца, които получат стипендия от храма, е именитият български оперен певец – тенорът Тодор Мазаров.[3] В семейството на свещ. Константин поп Николов и Николина поп Николова се раждат общо девет деца – седем момчета и две момичета. Две от тях Стоян и Летен, умират малко след раждането.[4] От останалите деца по-голямото момиче става медицинска сестра, а по-малката е домакиня, помага на майка си в обгрижването на многолюдното семейство. От братята един става духовник – архим. Ириней, друг адвокат (Борис),[5] трети офицер, четвърти архитект (Недялко), а петият, най-малкият брат, е известен финансист, за известно време търговски консул в Истанбул, който след 1944 г. не се завръща в България.[6] Освен архим. Ириней, който е убит от комунистите, в семейството има и други, пострадали от комунистическите репресии. Недялко, който завършва архитектура в Италия, непрекъснато е под наблюдението на ДС, редовно е арестуван и пребиван в полицията. Възможно е една от причините за това да е близостта му с папския нунций в България Анжело Ронкали, който става папа Йоан ХХІІІ и който е бил много добър приятел на цялото семейство.[7] Проблеми с комунистическите власти има и братът на архим. Ириней, който е царски офицер.

Архим. Ириней пише: „Роден съм на 27 септември 1910 година”.[8] На тази дата в семейството на о. Константин и Николина поп Николови се ражда поредното дете, което кръщават с името Донко. Младият Донко расте в благочестива среда и от рано попива в себе си християнските добродетели и възлюбва Бога. „Завърших първоначалното си и прогимназиално образование в София, след което постъпих през 1924 година в Софийската духовна семинария, която завърших на 1929/30 год. Записах се в Богословския факултет на Софийския университет...”.[9]

Шестдесет и пет години от мъченическата кончина на свещеник Ангел Хубанчев

„В света скърби ще имате, но дерзайте: Аз победих света“
(Иоан 16:33)

„Аз умирам невинен, не страдайте за мене. Умирам в името на Христа!“. Това са едни от последните думи на отец Ангел Хубанчев, тридесет и девет годишния архиерейски наместник на гр. Разград, осъден на смърт от Народния съд и убит на 13 март 1945 г.

Богато ерудиран, с будна съвест, о. Ангел е пламенен оратор, виден духовен и обществен лидер в града. Увлича младежите в благотворителна дейност, учи ги на патриотизъм. По негова инициатива православното братство при храма основава приют, в който бедни и недъгави намират подслон, храна и топли грижи. Православното братство, което той оглавява, има собствена библиотека. Той организира поклоннически пътувания, беседи, библейски курсове и мн. др.