- Обществото ни боледува тежко, възможно ли е да бъде излекувано по някакъв начин, отче?

- Мисля, че е нужно да се промени моралната нагласа на обществото. През последните три-четири десетилетия се създаде един етос, който не е работещ, а убива човека. Средностатическият човек възприе този начин на мислене и не осъзнава фактът, че той убива неговия живот и обществото като цяло. Една от характеристиките на този начин на мислене е, че той е твърде индивидуалистичен. Човек вярва, че задоволява интереса си, когато се интересува само от себе си и е безразличен към всеки и всичко друго. Мисли, че така постига най-доброто за себе си, но това е заблуда, лъжа, защото нещата не функционират така, светът е едно цяло. Ако човекът до мен не е добре, рано или късно и аз няма да съм добре.

- Казахте, че основната причина за днешната криза е „сривът на ценностите“?

- Да, така е. Възприехме ценности, които не са градивни – като успеха, лукса, богатството и известността. Човек, например, може да живее без хубава кола или без вила в северните предградия, без връзки с другите обаче не може да живее. Всеки се грижи да осигури за себе си материлани неща – не че материалното е нещо лошо, но такъв е начинът, по който го използваме и приоритета, който му даваме. Материалните неща са благословение, когато ги възприемаме като възможност да дадем на другия, и са проклятие, когато трябва да ги отнемем от другия.

Интервю с известния български псалт и преподавател по византийско (източно) църковно пеене Никола Антонов. Разговора води Дария-Кармина Йосифова Молийр от Българската църковна община „Св. Кирил и св. Методий“, гр. Хамбург

Г-н Антонов, Вие сте човек с разностранни интереси, разнородни таланти… Kак започнахте да отдавате все повече и повече от свободното си време на източноцърковната православна музика и защо точно на нея, а не например на многогласната руска хорова традиция?

Случи се постепенно и естествено. Още от семинарските години имах интерес към едногласната музика, т. нар. източно пеене, отдаваше ми се и ме вълнуваше. Не пренебрегвах и западното хорово пеене. Отрано започнах да вземам участие в професионални хорови състави. Това ми даде певчески и сценичен опит. Уважавам и познавам хоровата традиция, основана върху западната полифония, която се изпълнява в Православната църква. Тя има своите достойнства. С времето осъзнавах все повече, че задачата на музиката в богослужението не е само естетическа, не само да украсява храма и да вълнува със своите съзвучия. Така, с напредването на живота ми се съсредоточих все повече върху източното пеене, основано върху византийското осмогласие, завърших съответното образование в Гърция, тъй като у нас тази музика не се изучава достатъчно задълбочено и се посветих на нея. Основах школа към храм „Рождество Христово“ в София. Смятам, че като християни имаме отговорност да разпознаем дарбите си, които са ни дадени от Бога, и да ги развиваме, да се научим да ги използваме правилно. Много често бутаме живота си в различна посока от тази, която Бог ни е отредил, блъскаме се, падаме и постоянно сме неудовлетворени от себе си. А всичко, което е било нужно да направим, е само да разпознаем своята харизма и да се погрижим за нея. През последните години отделям все повече време за църковната музика. В съвременния свят нищо не става без да платиш съответната цена, без да изоставиш други неща, които те чакат да свършиш, но виждам, че така е правилно, защото Бог ми помага. Щом Бог ми помага, значи съм на прав път.

Интервю с Александрополския митрополит Антим за поведението на християните в пандемията, благотворителността на Църквата и пастирските грижи към бедни и богати.

- Ваше Високопреосвещенство, живеем в трудни времена заради пандемията и в такива моменти винаги обръщаме поглед към Църквата за утеха и подкрепа. Кажете, моля Ви, послушаха ли Ви вярващите във Вашата епархия, когато ги призовахте да ограничат посещенията си в православните храмове заради пандемията и да отправят молитвите си към Бога пред своя домашен иконостас?

- Наистина, трудни са времената, в които живеем. Пандемията променя много страни на всекидневния ни живот. Затова Църквата е призвана да изпълни задачата си да утешава и да подкрепя народа си. Църквата ни учи на две неща: да живеем живота си с радост и надежда и в края на земния си живот да победим и смъртта, като я направим преддверие към истинския живот, който идва след това. И това не са философски спекулации, това е самият наш живот. Ние, християните, всичко това го живеем и затова не беше лесно да ограничим този наш духовен опит, като затворим храмовете, които за нас, православните християни, са „небе на земята“. В крайна сметка обаче, за да запазим нашите болни и възрастни хора, се примирихме и направихме домовете си храмове и домашните си иконостаси – олтари.

Не всичко случващо се в Църквата ни радва. Някои неща ни напрягат, други ни смущават. Някои вярващи старателно крият своите размисли и не ги споделят дори с най-близките си хора. Други пък обратно – смело и рязко ги изливат в социалните мрежи и в публицистика. Предлагаме ви един интересен разговор на главния редактор на сп. „Дары“ Сергей Чапнин с протоиерей Вячеслав Перевезенцев (1965-2021) за езика на Църквата, който тя използва за диалога си със света, но и между самите християни.

С. Чапнин: През последните години у мене се оформи впечатлението, че е настъпила криза, която аз бих определил на първо място като криза на църковния език. Дискусиите през последните години за употребата на съвременния руски език в богослужението е само една от проявите на тази криза и далеч не е най-важното. Аз бих откроил два основни проблема. Първо, че с много редки изключения Руската православна църква не успя да използва езика на Евангелието в диалога с външния свят. Тук имам предвид както държавата, така и обществото. Църковната йерархия реши да не рискува и в желанието си да бъде разбрана, предпочете да използва чуждия за нея език на секуларното общество – да говори за патриотизма, историята и проблемите на съвременния свят, да използва понятията и идеологическите конструкции, които са удобни за държавата. Езикът на Евангелието започна да изпълнява не съдържателна, а декоративна функция. Това ми се струва парадокс, тъй като възниква очевиден смислов разрив: на думи Църквата декларира привързаност към традициите, а на практика твърде лесно се отказва от тях, за да бъде по-разбираема за външния свят. Вие нямате ли такова усещане?

На 21 септември в столичния храм „Въздвижение на Честнѝя кръст“ беше представена книгата Послание от градината на Божията майка от игумена на светогорския манастир „Есфигмен“ архим. Вартоломей (Газетас), издание на манастира „Св. Козма и Дамян“. За читателите на Двери архим. Вартоломей разказва за отношението на атонските монаси към пандемията и ваксините, за духовното измерение на проблема, както и за това какво означава да бъдем изповедници на Христос в наши дни.

- За много християни Света гора има почти митологичен образ. Това има особено голямо значение днес, когато в кризи като днешната хората търсят ориентир в безспорни духовни авторитети. Посланията обаче, които идват от Света гора, са разнопосочни. Има ли официално становище на Свещения Кинотис за ваксините, доколкото темата в църковните среди се коментира като религиозна – например, губим свободата си, получаваме печата на антихриста и т. н.?

- Когато Света гора отправя някакво послание към хората, тя се обръща посредством своя официален орган – Свещения Кинотис. Всеки друг глас изразява лично мнение. Някои от тези гласове са в съзвучие с гласа на кинотиса, в духа на цялата общност и на Света гора. Звучат трезво, мирно, за да покажат какво действително представлява Света гора и какъв е духът на Света гора. Има ги обаче и другите гласове, които се опитват да представят своето мнение като мнение на Света гора. Това е лукаво и опасно. И наистина, днес, когато хората имат нужда да се опрат на нещо, те чуват от Света гора смесени послания, вместо тя да звучи единно.

Свещеният Кинотис официално не е изразявал позиция за ваксините. Неговото поведение обаче, разрешението на Света гора да се извършва ваксинация, показва пътя, показва посоката, която трябва да следваме като хора: Божието Богу, а човешкото – на човеците или, както е в Евангелието: на кесаря – кесаревото. Ваксините не са въпрос на Църквата, на Света гора. Ние нямаме основание да говорим по тази тема, тя засяга изключително науката, медицината. Ние като монаси нямаме знанията, не сме изучавали тези неща, за да се изказваме в тази област. Ние ще говорим за духовните неща. Въпросът за ваксините или за пандемията по принцип е чисто научен, а не духовен, т. е. отнася се до характера на вируса, който поразява човека като физическо същество. Същото важи и за ваксините, които към момента са единственото оръжие, с което разполагаме срещу болестта и което ни е дадено от науката. Това е границата, която разделя физическата от духовната страна на кризата.