- Ваше Високопреосвещенство, Западно- и Средноевропейска епархия се сдоби с още един храм, този в Хага, и вече митрополията разполага с пет църкви в Централна и Западна Европа. Защо решихте да купите храм точно в Хага?

- През последните години сме свидетели на сериозна мигрантска вълна, която изпрати много наши сънародници в Западна Европа, а и в други части на света. Нашата епархия е поставена в нова ситуация - да обгрижва много голям брой българи, които търсят в БПЦ зад граница закрила, духовна подкрепа и връзка с Родината. През последните години бяха създадени нови църковни общини и мисии, които възникват по инициатива на миряните. Това налага разширяване на мрежата от храмове и набирането на нови свещеници. На повечето места в Западна Европа ние използваме храмовете на местни вероизповедания, с които поддържаме много добри отношения. Но все пак, където има възможност, е добре да имаме свой храм. Така общината е не само по-независима, може да си създаде редовен график на богослужения, но и храмът може трайно да бъде преустроен според православните изисквания.

Такъв е случаят с нашата църковна община „Св. Паисий Хилендарски“ в Хага. Тя съществува от 2000 г. и се създадоха условия да бъде закупен храмът „Св. архангели Михаил и Гавриил“, в който тя отдавна се помещава. Кметството на града ни предложи приоритетно да закупим имота с условието той да продължи да функционира като храм. Сградата и преди това е била църква към Московска патриаршия, а след това е наета от БПЦО „Св. Паисий“. За нас това беше добро предложение, в което ни подкрепи финансово Министерският съвет и лично премиерът Бойко Борисов, като ни съдейства дирекция "Вероизповедания" на МС.   

Интервю на Павлина Живкова от вестник „Труд“ с професора по конституционно право Пламен Киров

- Проф. Киров, като юрист можете ли да обясните защо една добра на пръв поглед идея като Конвенцията за превенция и борба с насилието над жени и домашното насилие (Истанбулска конвенция), среща такава яростна съпротива?

Има два аспекта на проблема – чисто юридически и политически. Ще започна с политическия, защото той се проектира върху юридическия. Цялата кампания, която се проектира върху ратифицирането на конвенцията, е от типа на „да разлаем кучетата“. Защото се привлича общественото внимание върху един проблем, който може да се окаже, че не е чак толкова значим. Всъщност има президентско вето върху един много важен закон, приет от парламента – за борба с корупцията по високите етажи на властта. Има декларирана и готовност за внасяне на вот на недоверие по темата корупция. Някой да е чул тези две теми да се обсъждат в публичното пространство? Всички се занимават с Истанбулската конвенция. Приемането на самата конвенция от Министерски съвет е още един удар върху позицията на патриотите в коалицията. Защото предварително беше ясно, че първите, които ще реагират много категорично против и дори емоционално, ще бъдат патриотите. На следващо място БСП заяви публично, че няма да гласува ратификацията на конвенцията, и така се намести в полето на патриотите от гледна точка на национални и социални ценности. Така че има определен възел от политически моменти, които се пренасят върху правното действие, което ще предприеме парламента.

- Основателни ли са възраженията на патриотите, които твърдят, че зад благовидната фасада на конвенцията е скрит опит за признаване на „третия пол“?

Моето мнение е, че са напълно основателни и ще се аргументирам по един много прост начин. Който и лекар да попитате що е пол, той ще ви отговори, че полът е биологично детерминиран, че има два пола – женски и мъжки и че те са свързани с определени атрибути, чрез които се осъществява биологичното възпроизводство. Когато говорим за пол или за секс, имаме предвид мъже и жени. Нямаме предвид никакви социални роли, нито самоопределение, нито самоизживяване.

Всяко лято в Русе пристига един австриец - отец проф. Йохан (Йоан) Крамер, русенски зет, който с голяма всеотдайност се включва в богослужебния живот на дунавската ни столица. Обикновено русенци го смятат за руснак заради „руската” постановка на гласа по време на богослужение. Съпругата му Франциска е роднина на Стоянка Мутафова и на народния артист Георги Калоянчев. Племенница е и на русенския свещеник Константин Ефтимов, завършил богословие в Берн, Швейцария. Отец Йохан се гордее с тази роднинска близост. Когато митрополит Геласий е временноуправяващ Доростоло-Червенската епархия, о. Йохан успява да събере средства за реставрация и позлата на иконостаса на русенската катедрала „Св. Троица" чрез австрийска католическа организация. През 80-те години изпраща хуманитарна помощ за Русе и Трявна. Днес е свещенослужител в руската катедрала „Св. Николай” във Виена.

- Отец Йохан, по какъв начин се свързахте с Православието и гр. Русе?

- През последните години на гимназията, а и като студент вече се интересувах от Православната църква, защото имах съученици от Украйна и се познавах с техните семейства. Живеех в малкото градче Санкт Пьолтен, ходех до Виена, за да посещавам православни храмове. Тогава бяхме много бедни, нямахме пари за влака. Минавах 60-те км до Виена с колело. Беше много интересно. За първи път през 1961 г. посетих руската катедрала „Св. Николай” във Виена и се запознах с тамошните свещеници. Те ме поканиха в тази църква и ето, че днес съм свещеник в нея. Това е много интересно. Аз съм един от най-старите енориаши в този храм. И така моето запознанство с Православието стана чрез Руската православна църква.

След това реших да уча богословие и славянска филология, предимно руски език. Първоначално бях в Инсбрукския университет. В Инсбрук имаше православна енория на руската задгранична църква. Но днес вече двете църкви се обединиха. Имаше стари емигранти, всичко беше много интересно. След това учих в Рим. Там живеех в общежитие за руски богослови (Русикум). Тогава за първи път (в края на 60-те години) Руската църква започна да изпраща по двама свещеници от Москва за специализация в Рим. Бях в много приятелски отношения с тях. Един от свещениците имаше много хубав глас и от него се учих на църковно четене. Тези познания са ми полезни до днес. Като дякон обичах да служа, както си му е редът, тържествено, а и сега като свещеник това ми е от полза. Всичко това научих от московския протойерей Владимир Рожков.

Интервю с д-р Георгица Чочой, етнолог и преводач от български на румънски език

- Господин Чочой, Вие сте румънски етнолог и журналист, специализирал сте се в културно-православната източно-славянска и балканска сфера. Малцина у нас знаят, че освен тези занимания Ваша основна дейност са преводите от български, среднобългарски, руски и сръбски език. Какво Ви подтикна да започнете да превеждате църковни текстове от български на румънски?

- Да, превеждам най-вече от български език. Имайки специализация по културна антропология и бидейки преводач от славянски езици, забелязах твърде слаба ориентация на румънските изследователи по отношение на народната култура на юг от Дунава и по-специално към българската. В галопиращия процес на модернизация на румънската и българската култура от втората половина на 19 в. румънските и българските изследователи са се насочили към културни пространства много по-отдалечени от общия дълбок кошер на балкано-карпатската култура. Това го доказва малкият брой взаимни преводи от периода между двете световни войни както при румънците, така и при българите. Чувстваше се отдавнашна необходимост от извършване на румънски изследвания, базирани върху изследването на българския фолклор, който, по мое мнение, спомага за опознаването и изясняването на някои елементи в румънската култура. През комунистическия период също не е могло да се направи това, което е било желано, нито по отношение на някои фундаментални среднобългарски текстове, които пряко засягат нас, румънците. Това се случва въпреки знаменитата румънска школа по славистика.

В навечерието на Рождество Христово, когато предстои празникът, напомнящ за Божията милост и любов към нас, много българи с готовност участват в кампаниите за подкрепа на бедни и нуждаещи се. В тези дни ставаме по-чувствителни към страдащите и като християни се питаме дали нашето милосърдие има сезонен характер, само от пари ли се нуждаят бедните, къде е ролята на Църквата в грижата за страдащите.

По тези въпроси разговаряме с Миряна Маламин-Сирийски, програмен директор на фондация „Светът на Мария“, която предоставя социална услуга Дневен център за хора с интелектуални затруднения „Светове“, а също участва в редица общински и държавни работни групи и експертни изследвания за промяна на нормативната уредба в сферата на социалните услуги и социалното подпомагане. Доброволец е към Енорийски център „Покров Богородичен“. Преди това Миряна повече от осем години работи с холандската организация „Де Пасарел“ в разработване на методики за различни социални услуги в подкрепа на хора с интелектуални затруднения, а в периода 2010-2012 г. ръководи за България консултантски проект на социалното министерство за реформа в социалните услуги за хора с увреждания. Със социалната тема Миряна се среща във фондация „Покров Богородичен“, където през 1997 г. координира социална кухня за бедни, а през 1998 г. ръководи проект „Споделено пространство“ в подкрепа на децата от Дома в гр. Угърчин, който проект по-късно прерасна в Православна доброволческа инициатива. Като обучител в социалната програма на Фондация „Покров Богородичен“ се среща с духовници и миряни от БПЦ и други православни църкви, които развиват прицърковна социална и милосърдна дейност.

- Вие познавате социалната система на държавата, но имате и опит от организиране на църковна милосърдна дейност. По какво се различават те? Можем ли да кажем, че щом държавата има изградена система за социално подпомагане на гражданите, то не е необходимо Църквата да навлиза в тази сфера?