Един младеж от Южна Корея, израснал в семейство, в което не получава верова идентичност, в студентските си години сам решава да приеме православието. За неговия избор и за живота му като православен с него разговаря Мария Стойкова от Варна. Интервюто дава интересни гледни точки към мисионерските подходи в съвременния свят и пътищата на хората, търсещи искрено общение с Бога.

- Здравейте Мьонджун! В България знаем твърде малко за живота в Южна Корея. Разкажете ни за страната си и за Вас.

- Благодаря Ви, че ми дадохте възможност да общувам с Вашите читатели!

Корейското ми име е Мьонджун О. При православното си кръщение получих името Алексей в чест на св. Алексий, митрополит на Москва и цяла Русия. Студент съм в Сеул. Уча филология и изучавам руски език. Ще се дипломирам през февруари 2023 г. Планирам след това да продължа да уча в руски университет. Аз самият съм от Сеул, а семейството ми произхожда от Чеджу[1] – това е южна провинция в Корея. Аз самият съм живял там известно време като дете, а родителите ми и досега са там.

Има такъв израз „традиционни ценности“. В християнството традиционните ценности са човешкият живот, човешката свобода и човешкото достойнство, но това, което се случва сега, дехуманизира човека.

В една от първите недели след 24 февруари, когато трябваше да произнеса неделната си проповед, си спомних за един от православните богослови, св. Григорий Паламà. Живял е преди повече от пет столетия. Той прави едно сравнение, когато говори за човека в света и за мястото на човека в света: че то е като съкровище в къщата, но стойността на това съкровище е много по-висока от стойността на самата къща.

Разговор с йеромонах Йоан (Гуйата), служещ в храма „Св. Козма и Дамян“ в Москва. Италианец, израснал в римокатолическо семейство, той се обръща към православието под влиянието на прот. Александър Мен и оттогава живее в Русия. Италиански и руски историк, изследовател на православното християнство и писател. „Правмир“ разговаря с него за чувството за безизходица и отчаяние, което изпитват православните християни в Русия, осъзнаващи случващото се като насилие над своята вяра.

- Казват ни, че трябва да приемем случващото се със смирение, но чувството на отчаяние и безпомощност е такова, че нямаме сили да се смирим.

- Има изпитания, които очевидно не са от Бога. Има изпитания, които идват от тъмни сили, от дявола, а много често злите дела са просто резултат от човешка злоба, от грях. Във всеки случай не бива да приемаме злото. Напротив, трябва да се борим срещу него. А да не роптаем… В някои ситуации това е почти невъзможно.

Понякога си представяме християнската вяра по неправилен начин. Та тя не е някакъв идеал за равнодушие, за апатия. Когато Христос извикал на Кръста „Боже мой, Боже мой, защо си ме оставил?“, това е повече от ропот.

Има ситуации, в които е невъзможно да се примирите със случващото се. И тогава се чува вопъл на съмнение, неразбиране, объркване.

За нас е невъзможно да приемем тези обстоятелства и имаме пълното право да го заявим и дори да го изкрещим, както Той е извикал на Кръста.

Интервю с отец Георги Чистяков (1953-2007) за подхода към младите хора и задачите, които стоят пред тях в съвременния свят.

– Отец Георги, веднъж казахте, че не можете да оставите преподавателската работа. Не можете да оставите своите студенти и докторанти. Защо това е толкова важно за Вас?

– Бъдещето винаги принадлежи на младото поколение. Струва ми се, че е важно не само да общуваме с младите, както свещеникът общува с енориашите и приятелите си, но да общуваме с тях в процеса на работа всеки ден. Именно по този начин подготвяме своята смяна. Така в Църквата се формира онова, което в широк, във философски смисъл наричаме апостолска приемственост. Всичко живо в Църквата се предава именно така: от ръка на ръка, от човек на човек. И затова да работим колкото се може повече с младото поколение, е просто необходимо.

 – Лесно ли създавате контакт с младите хора?

– Дойдох като преподавател в университета, когато бях на двадесет и две години. Оттогава досега винаги съм имал студенти, докторанти и според мен никога не съм проблем в общуването с тях.

 – Как Ви се струва, разбирате ли младежите?

– Ясно е, че не ги разбирам. Много неща не разбирам, и те, моите по-млади приятели, вероятно знаят това. Но в някои аспекти смятам, че все пак ги разбирам.

Институтът за социални и политически изследвания на Руската академия на науките публикува монография за социално-икономическата ситуация и демографията през 2021 г., която включва данни за доверието в РПЦ като социална институция. Църквата е загубила доверието на религиозните хора – този показател е спаднал с една трета. Разговар за съдбата на РПЦ, руската държава и имперския синдром с богослова дякон Андрей Кураев.

- Дякон Андрей, за последен път се видяхме в края на 90-те години, когато дойдохте във Вятка, за да изнесете серия от лекции за православието. Тогава много хора си мислеха, че ако Русия се върне към Бога, всичко в живота ни ще се подобри. Защо според Вас това не се случи?

- Ако отговорим на въпроса Ви следвайки Кант, бихме могли да кажем: „Кривото дърво, от което е направен човекът, е невъзможно да се изправи“. Хората могат да превърнат и най-красивите идеи в кошмар – и то именно чрез своята отдаденост на тези идеи. Както пееше Александър Галич,

Не се страхувайте от чумата, нито от войната.
Не се страхувайте от мор и глад.
Но се страхувайте само от този,
Който казва: „Знам как трябва!“.