На 8 май честваме паметта на преподобни Арсений Велики.

Св. Арсений се родил в средата на 4 в. в Рим. Родителите му били християни, имали и възможност да му дадат високо образование, като същевременно го възпитали в християнските добродетели. Затова от младини Арсений се отличавал с мъдрост и безупречен морал. Бил дякон в църквата на западната имперска столица и живял в молитва и в изучаване и спазване на Божиите заповеди. Стремял се към „непознатото знание“ или знанието, което не може да бъде разбрано с човешкия ум, но се разкрива от Бога на чистите сърца. С други думи, той се потопил в изучаване на тайнството на Божието царство и станал мъдър учен и отличен учител. Затова бил нает от имп. Теодосий Велики за възпитател на синовете му Аркадий и Хонорий в Константинопол.

В източната столица Арсений бил приет с големи почести, получил титлата патриций и всички му се възхищавали заради неговата ученост, скромност и нравственост. Работил успешно като възпитател на бъдещите императори (след смъртта на имп. Теодосий Хонорий станал император на Западната Римска империя, а Аркадий – на Източната), но никак не харесвал шума и разкоша в дворците. Затова молел Бог да му помогне да се освободи от високите си задължения и да го поведе по пътя на спасението.

Има имена на библейски личности или на светци, които в съвременната българска църковна книжнина (включително и в електронните издания) се срещат в необичайни и дори погрешни форми.

От тях най-често се бъркат имената от еврейски (съответно библейски) произход като Захария, Софония, Малахия, Анания, Азария и много други. Те по своя произход имат завършек на –иа^(х), съответно в латинска транслитерация –ia^(h), т. е. с едно леко, придихателно „х“ накрая. Затова не е правилно те да се уеднаквяват в завършека си с имената в български, дошли от църковнославянския език, където пък са влезли от старобългарски и още по-назад – от гръцки език като Методий (Μεθόδιος), Григорий (Γρηγόριος), Анатолий (Ανατόλιος) и мн. др.

Позволявам си да отворя скоби тук и да кажа, че макар в „гражданския“, светския български език тези имена да се пишат без „й“ накрая (Методи, Григори, Анатоли), в църковния съвременен български това „й“ го пазим, защото е исторически обосновано. А това „пазене“ се зачита и от редица издателства и медии у нас, макар и след съответни разяснения, както става и в други случаи на отклонения от официалния български правопис, защищаван от Института за български език на БАН. Първите подобни отклонения бяха направени още в края на 70-те години на 20 в. от (държавното) издателство „Народна култура“. Тогава в консултантските си бележки под черта към преводни романи на европейски класици и съвременни писатели авторът на тази статия успя да наложи писането на Бог и Господ с главна буква (става дума за книги като Името на розата от Умберто Еко, Изкушенията на свети Антоний на Гюстав Флобер и др.). От днешна гледна точка този малък „успех“ може да изглежда смешен, но тогава в това нямаше нищо смешно.

На 13 февруари Църквата чества свещената памет на двама важни светци от апостолската епоха – Акила и Прискила. Тази свята съпружеска двойка се споменава в писмата (или посланията, както още ги наричаме) на св. апостол Павел, защото са допринесли много за мисията на апостола сред езичниците.

Те са били от еврейски произход и първоначално са живели в Понт, в северната част на Мала Азия, но по-късно са се преселили в Рим. Имената им са латински, макар и да са дошли в нашия библейски текст в гръцката си форма. По онова време на римско господство не е било необичайно евреи да носят латински имена. Акила е гръцка форма на латинската дума „аквила“ – орел, т. е. името му е сходно с нашето Орлин. А името Прискила (Присцила) произлиза от прилагателното „прискус“, което означава „стар“, „древен“, но и „искрен“, „прям“. По занаят са били майстори на палатки, правели са специални платове за тях и след това са ги съшивали. Това занятие е било доходоносно, защото римската войска по необятната империя непрекъснато е имала нужда от палатки. През 49 г. сл. Хр. обаче имп. Клавдий (41-54 г.) изгонва евреите от Рим с мотива, че се били карали „заради Христос“. От това свидетелство, което е важно за историята на ранната Църква, става ясна причината за гонението, което евреите са подбуждали срещу християните.

Древният тракийски град Месемврия има дълга и изключително богата история, която е сравнително добре проучена и осветлена от светската историография. Църковната история на града е не по-малко интересна, но тя продължава да крие огромните си богатства и да бъде своего рода „terra incognita“ в морето от изследвания. Градът е един от най-ранните християнски центрове по българските земи. Апостолската проповед дава отрано изобилни плодове, но до нас не е достигнало името на основателя на Месемврийската църква. Можем да предположим, че сам св. ап. Теофан,[1] ученикът на св. ап. Павел, или някои от неговите последователи, които проповядват в съседния Анхиало, са запалили искрата на вярата в града. Възможно е оттук да е минал св. ап. Андрей Първозвани, на път за Одесос (дн. Варна), но за съжаление изворите са запазили името само на крайната точка на неговото пътуване – Одесос, без да споменават други селища на територията на днешна България.[2] Косвена подкрепа за подобна хипотеза са част от мощите на св. ап. Андрей Първозвани (ръката и челюстта), които дълго време са били съхранявани в митрополитския храм на Несебър „Света Софѝя“ преди да бъдат заграбени от венецианците през 1257 г.[3]

Преп. Параскева-Петка Нова е една от най-почитаните светици на Балканите. Тя се родила между 910 и 930 г. в селището Епиват (дн. Селимпаша, Турция), на ок. 40 км. западно от Константинопол, на европейския бряг на Мраморно море. Починала в Каликратия, отново в Източна Тракия, на 27-годишна възраст. Известни са имената на още двама членове на семейството ѝ – баща ѝ Никита и брат ѝ Евтимий Мироточиви, който станал епископ на Мадит и се прославил там с множество чудеса.

Още от малка възраст момичето се отличавало с голямо милосърдие. Раздавала на бездомниците своите хубави дрехи, а взимала техните дрипи. На една просякиня пък подарила златното си кръстче. Красотата, добротата и заможността на семейството ѝ привличали вниманието на много младежи, които искали да се оженят за нея. Затова девойката тайно напуснала семейството си и заминала за столицата Константинопол, където се поклонила на най-големите светини, а после с кораб се отправила към Йерусалим. Там приела монашество в един женски манастир, но скоро след това се оттеглила и заживяла като отшелница. В пустинята прекарала пет години в пост и молитва, търсейки Бога и молейки Го да прости греховете ѝ. Тогава ѝ се явил ангел, който ѝ казал, че скоро ще напусне този свят и трябва да се върне в родното си място.