Мобилно меню

5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (21 Votes)

1297 b 2На 13 февруари Църквата чества свещената памет на двама важни светци от апостолската епоха – Акила и Прискила. Тази свята съпружеска двойка се споменава в писмата (или посланията, както още ги наричаме) на св. апостол Павел, защото са допринесли много за мисията на апостола сред езичниците.

Те са били от еврейски произход и първоначално са живели в Понт, в северната част на Мала Азия, но по-късно са се преселили в Рим. Имената им са латински, макар и да са дошли в нашия библейски текст в гръцката си форма. По онова време на римско господство не е било необичайно евреи да носят латински имена. Акила е гръцка форма на латинската дума „аквила“ – орел, т. е. името му е сходно с нашето Орлин. А името Прискила (Присцила) произлиза от прилагателното „прискус“, което означава „стар“, „древен“, но и „искрен“, „прям“. По занаят са били майстори на палатки, правели са специални платове за тях и след това са ги съшивали. Това занятие е било доходоносно, защото римската войска по необятната империя непрекъснато е имала нужда от палатки. През 49 г. сл. Хр. обаче имп. Клавдий (41-54 г.) изгонва евреите от Рим с мотива, че се били карали „заради Христос“. От това свидетелство, което е важно за историята на ранната Църква, става ясна причината за гонението, което евреите са подбуждали срещу християните.

5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (19 Votes)

03

Древният тракийски град Месемврия има дълга и изключително богата история, която е сравнително добре проучена и осветлена от светската историография. Църковната история на града е не по-малко интересна, но тя продължава да крие огромните си богатства и да бъде своего рода „terra incognita“ в морето от изследвания. Градът е един от най-ранните християнски центрове по българските земи. Апостолската проповед дава отрано изобилни плодове, но до нас не е достигнало името на основателя на Месемврийската църква. Можем да предположим, че сам св. ап. Теофан,[1] ученикът на св. ап. Павел, или някои от неговите последователи, които проповядват в съседния Анхиало, са запалили искрата на вярата в града. Възможно е оттук да е минал св. ап. Андрей Първозвани, на път за Одесос (дн. Варна), но за съжаление изворите са запазили името само на крайната точка на неговото пътуване – Одесос, без да споменават други селища на територията на днешна България.[2] Косвена подкрепа за подобна хипотеза са част от мощите на св. ап. Андрей Първозвани (ръката и челюстта), които дълго време са били съхранявани в митрополитския храм на Несебър „Света Софѝя“ преди да бъдат заграбени от венецианците през 1257 г.[3]

4.8888888888889 1 1 1 1 1 Rating 4.89 (45 Votes)

800px Vita icon of St Paraskeve of Trnovo Patriarchate of Peć 1719 20

Преп. Параскева-Петка Нова е една от най-почитаните светици на Балканите. Тя се родила между 910 и 930 г. в селището Епиват (дн. Селимпаша, Турция), на ок. 40 км. западно от Константинопол, на европейския бряг на Мраморно море. Починала в Каликратия, отново в Източна Тракия, на 27-годишна възраст. Известни са имената на още двама членове на семейството ѝ – баща ѝ Никита и брат ѝ Евтимий Мироточиви, който станал епископ на Мадит и се прославил там с множество чудеса.

Още от малка възраст момичето се отличавало с голямо милосърдие. Раздавала на бездомниците своите хубави дрехи, а взимала техните дрипи. На една просякиня пък подарила златното си кръстче. Красотата, добротата и заможността на семейството ѝ привличали вниманието на много младежи, които искали да се оженят за нея. Затова девойката тайно напуснала семейството си и заминала за столицата Константинопол, където се поклонила на най-големите светини, а после с кораб се отправила към Йерусалим. Там приела монашество в един женски манастир, но скоро след това се оттеглила и заживяла като отшелница. В пустинята прекарала пет години в пост и молитва, търсейки Бога и молейки Го да прости греховете ѝ. Тогава ѝ се явил ангел, който ѝ казал, че скоро ще напусне този свят и трябва да се върне в родното си място.

5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (67 Votes)

thumbnail 02 Οσιομάρτυς Νικόδημος 1722На 11 юли Православната църква чества паметта на един от десетките новомъченици, пострадали за Христа през османския период – св. Никодим. Според достигналото до нас житие на мъченика, което се съхранява в ръкопис № 398 на Светогорския скит „Св. Анна“,[1] светецът е роден в края на 17 – началото на 18 в. в едно селце недалеч от гр. Корица в Епир (днес Корча, в Албания), оттук идва и прозвището му св. Никодим Албански.[2]  Тъй като през този период населението в този регион е било преобладаващо българско мнозина смятат, че този преподобномъченик е бил с български произход. Архиеп. Филарет Черниговски го нарича „албански славянин“.

Св. Никодим работил като шивач в гр. Берат (западно от Корча). Когато починала третата му жена, той помолил един турчин за разрешение да се ожени за неговата млада прислужница, християнка, с която да встъпи в четвърти брак. Турчинът се съгласил, но поставил като условие за встъпване в брак Никодим да приеме исляма. Заслепен от похот, Никодим публично се отказал от вярата си в Христа и принудил новата си съпруга, а и децата си да последват примера му. Само един от синовете успял да запази християнската си вяра, като негови приятели успели тайно да го изпратят на Света гора.

5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (85 Votes)

Holy 40 ascetic virgin martyrs and their teacher the Martyr Ammon the Deacon at Heraclea in ThraceПаметта им се чества на 1 септември, в началото на новата църковна година.

Българските земи са сред първите, огласени от проповедта на апостолите и техните непосредствени наследници. Те са обилно напоени с кръвта на хиляди мъченици, чиито имена не знаем. Бидейки вече небесни жители, тези хора – удивителни мъже и жени, продължават да бъдат свързани и със своята земна родина, а ние днес сме благословени да живеем по осветените от техния подвиг земи. Убедени сме, че не става дума само за историческа памет и приемственост, но съществува и духовна връзка между християните, подвизавали се на едни и същи места. Тази връзка е преди всичко молитвена – всички, просияли в святост Христови ученици, се застъпват за новите християни в Църквата, които сега полагат духовен труд за постигането на Божието царство. От своя страна и ние, днешните християни, имаме нужда от молитвеното общуване с тях. В нашия живот винаги има неминуеми моменти на Божия намеса, когато виждаме ужаса на своето жалко съществуване, когато осъзнаваме безсилието на своята сила, когато всичко илюзорно, към което цял живот сме се стремили, се разпада и когато с боязън и трепет, но и с надежда се обръщаме към Бога. Именно тогава, когато не ни стига дръзновение и вяра да получим търсенето, ние се обръщаме за помощ към Неговата Майка и към Неговите приятели, които любовта към Него е обожила. Мъчениците са най-ярките свидетели за тази любов.[1] Неслучайно древната Църква е постановила в основите на Светия престол или във вместопрестолието - антиминса да се влагат мощи на мъченик. Забележете - не на светец, не на преподобен, а именно на мъченик.[2] Причината е, че техният подвиг, заради който са получили венци на славата, е най-близък до жертвената смърт на Кръста на Божия Син.

В следващите редове ще се спрем върху житието на едни изключително популярни във Византия мъченици, подвизавали се през 4 век в нашите земи и по-конкретно във Верия, днешна Стара Загора, един от най-древните градове и голям раннохристиянски център.[3]

 

И рече старецът...

Когато човек се моли, той се държи към Бога като към приятел – разговаря, доверява се, изразява желания; и чрез това става едно със Самия наш Създател.

Св. Симеон Солунски