1. Срещу онези, които са така изкусни в речите, е моето слово. И за да започна от Писанието: „Аз съм против тебе, о, гордост“ (Иер. 50:31) – в учението, в слушането и в мисълта. Защото има, да – има и такива, на които нашите думи „гъделичкат“ (2 Тим. 4:3) слуха и ги сърби езикът, а както гледам, насърбяват ги и ръцете;[1] на които са мили „скверното празнодумство, … възраженията на лъжовната наука“ (1 Тим. 6:20) и към нищо полезно неводещите „словопрения“ (1 Тим. 6:4). Така нарича излишъка и прекомерната изисканост в речите Павел – вестителят и поръчителят на „краткото слово“ (срв. Рим. 9:28, Ис. 10:23), ученикът и учителят на рибарите. Де да можеше тези, за които говоря, да се стараят по същия начин и в деянията си,[2] както им е повратлив и умел езикът, подбиращ все възвишени и прекрасни думи. В такъв случай малко, навярно по-малко, отколкото сега, биха се впускали в тази нелепа и странна софистика и, за да се изразя смешно за нещо наистина смехотворно, акробатика със словото.

2. Като рушат всички пътища на благочестието,[3] тях ги занимава единствено това, да „завързват“ или „развързват“ (Дан. 5:12) някакъв въпрос, подобно на участниците в театралните демонстрации, представящи не такава борба, която да доведе до победа според законите на действителната схватка, а такава, която да грабне окото и да изтръгне похвала у хора, досега не виждали нищо подобно. Всеки площад трябва да се оглася с техните разсъждения, на всеки пир да тегне досадата на празните им брътвежи, всеки празник да е безрадостен и изпълнен с униние, на всяко погребение скръбта да се утешава с умувания, съдържащи още по-голямо зло, а на женските покои – това лоно на простотата – да се отнеме покоя, като с повратливост на словото се грабне цветето на срама.

Из Четвърта беседа върху Послание до римляни (PG 60, 417 sq.)

… Но още не съм споменал за върха на злото, нито съм разкрил главната част на бедствието, тъй като често, когато се канех да го кажа, се изчервявах, а често се и срамувах. Кое е всъщност това? Вече трябва да се осмелим и да го кажем. Освен това, би било голямо малодушие, когато трябва да изкореним някое зло, да не се осмеляваме дори да говорим за него, сякаш мълчанието само по себе си ще излекува заболяването.

Затова няма да мълчим, дори ако се наложи безброй пъти да се засрамим и да се изчервим. Защото лекарят, когато трябва да почисти замърсената рана, нима се отказва да употреби нож или да бръкне с пръст до дъното на раната? Така че и ние няма да спрем това слово, защото заразата е още по-лоша.

А кое е злото? В живота ни е навлязъл един странен и противозаконен копнеж. Налегна ни болест тежка и неизлечима, разрази се по-лоша от чума. Измислиха ново и страшно беззаконие, защото то променя не само човешките, но и природните закони. Така блудството стана дребна работа и то вече се определя като обикновен разрат. И както при страданията, когато дойде много силна болка, тя надвива впечатлението от предишната, така и прекаленият размер на тази сквернота прави непоносимото да не изглежда вече като непоносимо, т. е. разврата с жена.

Аз, смиреният и грешен Йоан, който не съм извършил никакво добро на земята, когато дойдох в тази Рилска пустиня, не намерих човек в нея, но само диви зверове и непроходими дебри. И поселих се в нея самин със зверовете, без да имам нито храна, нито покрив, но небето ми беше покров, земята – постеля и тревите храна. Но благият Бог, заради обич към Когото презрях всичко и претърпях глад и жажда, мраз и слънчев пек и телесна голота, съвсем не ме изостави, но като милосърден и чедолюбив баща обилно задоволи всичките ми нужди. И що да въздам на Господа за всичко, що ми даде? Много са Неговите благодеяния към мене, понеже от Своята света висота погледна милосърдно на моето смирение и ми оказа помощ да претърпя всичко – не аз, а Христовата сила, която е в мене – защото от Него е всяко добро дарование и всеки съвършен дар отгоре идва.

И като ви виждам днес събрани в Господа тук, гдето, както казах, досега човек не е обитавал, но само диви зверове, а освен това, като предвиждам, че наскоро ще настъпи краят на тукашния ми живот, поради това намислих да ви оставя преди моето отхождение от тукашния ми живот настоящето мое отческо завещание, както и бащите по плът оставят на своите чеда земно наследие от сребро и злато и друго имущество, та като поменувате вашия отец по Светия Дух, да не забравяте и неговото завещание.

Зная аз, възлюбени в Господа чедца, зная добре, че вие като новоначални, още не сте утвърдени в иноческия живот. Но не бойте се, защото Божията сила в немощ се показва съвършена. Тъкмо поради това и намислих да ви напиша това мое грубо и неуко завещание, та, като го имате винаги в паметта си, да се укрепвате телесно и душевно в Господа и да напредвате чрез добродетелите в страх Божий. Защото вярвам в моя Бог, Комуто служа от моята младост и усърдно Му се покорих, че след моето заминаване тази пустиня, която досега беше страшна и необитаема, ще бъде населена от множество пустинни жители и за нея ще се изпълни писаното: чедата на запустялата са много повече, отколкото на тази която има мъж.

И така – не бива да празнуваме пищно, а божествено. Не по светски, а над-световно; да не празнуваме своя празник, а празника на Този, Който стана наш или по-скоро на Господа. Да не празнуваме болестта, а лечението, не творението, а възсъздаването.

И как да стане това? Да не украсяваме с венци външните порти, да не организираме танци, да не украсяваме улиците, да не храним окото със светски зрелища, да не оглушаваме слуха със свирни, да не изнежваме обонянието, да не развращаваме вкуса – защото това са кратките пътища към злото, по които грехът лесно влиза в нас. Да не се уподобяваме на жени с нежни и богати дрехи (за които най-доброто, което мога да кажа, е, че е безполезно), нито с блестящи скъпоценни камъни, нито с блещукащи златца, нито с изкусни бои, които изменят естествената красота, изобретения, които развалят образа. Да не празнуваме с гуляи и алкохолно опиянение, които зная, че се съпровождат от сквернословие и разврат, защото лошите учители дават лоши уроци или, по-добре да кажа – от лошото семе се ражда лоша реколта.

Св. Антоний бил от първите подвижници, които се заселили в пустинята. Веднъж той, бидейки в недоумение как да живее, за да се спаси, в молитва се обърнал към Бога: „Господи, какво да правя, как да минава денят ми, как да живея?”. Тогава той  видял пред себе си ангел, който приел неговия образ и започнал да върши различни работи: да плете кошници, защото това правели в пустинята, след това  започнал да чете книга, след това го видял да се моли, след това да отпочива, след това да се храни. Така ангелът му показал как да минава неговия ден и му казал: ако правиш това, ще се спасиш!

Затова вложи ред в живота си и когато се събуждаш да знаеш какво ще правиш и как ще живееш. Това има връзка и с думите на св. Антоний: този, който иска да кове желязото, предварително мисли какво ще направи и каква форма ще му придаде. Трябва да знаеш какво искаш в живота си. Искаш от желязото да направиш сърп? Чук? Брадва? Нож? По един начин ще удариш, ако искаш да направиш нож, по друг, ако искаш да направиш сърп, брадва и всичко друго. Нали? Не ковем желязото както дойде. Светецът ни казва да имаме цел, прицел, в живота да знаем какво правим. Казвам това, защото много деца сядат да четат и стоят пред бюрото дълго време, но нямат система, нямат ред и дисциплина да кажат: два часа ще уча по математика. Зяпат от едно в друго, времето минава и нищо не правят или не постигат добър резултат. Ти си ковал желязото, но  не си знаел как и така си се изморявал напразно. Понякога две-три движения са достатъчни да донесат резултат, стига само да знаем начина, по който ще постъпим. Това са много хубави и мъдри съвети, изречени в 3 век след Христа.