Св. Анастасий Синайски, църковен писател, известен и като Анастасий Трети, Никейски митрополит, е живял през 8 в.

Въпрос 16: Като казва апостолът, че властите на тоя свят са поставени от Бога, означава ли това, че всеки началник, цар и епископ е въздигнат от Бога?

Отговор: От казаното от Бога в Закона – „И ще ви дам по сърце ви пастири“ (Иер. 3:15) – става ясно, че онези началници и царе, които са достойни за тази чест, са поставени от Бога; докато онези, които не са достойни, те са поставени над недостойния народ според неговото недостойнство, по Божие допущение или воля. Чуй по този въпрос някои истории.

Когато тиранинът Фока станал цар и започнал да извършва кръвопролитията чрез палача Восоний, един монах от Константинопол, който бил свят човек и имал голямо дръзновение пред Бога, се обърнал към Него с простота, казвайки: „Господи, защо направи тогова цар?“. И след като дълги дни повтарял това, дошъл от Бога отговор, който гласял: „Защото не намерих по-лош“.

Св. Йоан Златоуст е класически пример за християнска вяра и саможертва. Заради принципното следване на повелите на християнската вяра и нейната нравственост той заплаща с много унижения, гонения и дори с живота си.

И по негово време в Църквата е имало надменни пастири, които са гледали на вярващия народ като на стадо, което трябва да стои безгласно и да е готово само да го доят и стрижат. Затова е казал следните думи, запазени в съкровищницата на християнската мъдрост:

„В крайна сметка хората се делят на овци и пастири само според човешкото разделение, а за Христос всички са овци. Защото и пастирите, и пасомите се пасат от единия небесен Пастир“.

(Ἐν ἐσχάτῃ ἀναλύσει, πρόβατα καὶ ποιμένες πρὸς τὴν ἀνθρωπίνην εἰσὶ διαίρεσιν, πρὸς δὲ τὸν Χριστὸν πάντες πρόβατα. Καὶ γὰρ οἱ ποιμναίνοντες καὶ οἱ ποιμαινόμενοι ὑφ' ἑνὸς τοῦ ἄνω ποιμένος ποιμαίνονται – PG, 52, 784).

Нравствените правила (Regulae morales; Ἀρχή τῶν ἠθικῶν) са творба на св. Василий Велики, в която той според силите си изпълнява свое обещание, дадено към подвижници в област Понт: да събере на едно място разпръснатите тук и там в Новия Завет забрани и задължения за живеещия според заповедите на Бога. Това са духовни напътствия, които в някаква степен напомнят на удобен справочник към новозаветните текстове. Съдържат осемдесет правила, като всяко правило е разделено на различен брой глави.

Последното Правило 80 съдържа двадесет и две глави, които се занимават най-общо с това какви трябва да бъдат християните, както и тези, на които е поверена проповедта на Благовестието.

Това правило завършва с Глава 22, която обаче стои различно спрямо останалите. Може би на нея трябва да се гледа като на един епилог на целите Нравствени правила. Разбира се, и в нея светителят остава верен на себе си, като я изпълва с цитати и алюзии към библейски текстове, но същевременно, когато я чете, човек остава с усещането на едно постоянно извисяване, в което всеки отговор води към следващия въпрос.

Нравствено правило 80

Глава 22

Що е свойствено за християнина? Вяра, която действа чрез любов (Гал. 5:6).

1. Срещу онези, които са така изкусни в речите, е моето слово. И за да започна от Писанието: „Аз съм против тебе, о, гордост“ (Иер. 50:31) – в учението, в слушането и в мисълта. Защото има, да – има и такива, на които нашите думи „гъделичкат“ (2 Тим. 4:3) слуха и ги сърби езикът, а както гледам, насърбяват ги и ръцете;[1] на които са мили „скверното празнодумство, … възраженията на лъжовната наука“ (1 Тим. 6:20) и към нищо полезно неводещите „словопрения“ (1 Тим. 6:4). Така нарича излишъка и прекомерната изисканост в речите Павел – вестителят и поръчителят на „краткото слово“ (срв. Рим. 9:28, Ис. 10:23), ученикът и учителят на рибарите. Де да можеше тези, за които говоря, да се стараят по същия начин и в деянията си,[2] както им е повратлив и умел езикът, подбиращ все възвишени и прекрасни думи. В такъв случай малко, навярно по-малко, отколкото сега, биха се впускали в тази нелепа и странна софистика и, за да се изразя смешно за нещо наистина смехотворно, акробатика със словото.

2. Като рушат всички пътища на благочестието,[3] тях ги занимава единствено това, да „завързват“ или „развързват“ (Дан. 5:12) някакъв въпрос, подобно на участниците в театралните демонстрации, представящи не такава борба, която да доведе до победа според законите на действителната схватка, а такава, която да грабне окото и да изтръгне похвала у хора, досега не виждали нищо подобно. Всеки площад трябва да се оглася с техните разсъждения, на всеки пир да тегне досадата на празните им брътвежи, всеки празник да е безрадостен и изпълнен с униние, на всяко погребение скръбта да се утешава с умувания, съдържащи още по-голямо зло, а на женските покои – това лоно на простотата – да се отнеме покоя, като с повратливост на словото се грабне цветето на срама.

Из Четвърта беседа върху Послание до римляни (PG 60, 417 sq.)

… Но още не съм споменал за върха на злото, нито съм разкрил главната част на бедствието, тъй като често, когато се канех да го кажа, се изчервявах, а често се и срамувах. Кое е всъщност това? Вече трябва да се осмелим и да го кажем. Освен това, би било голямо малодушие, когато трябва да изкореним някое зло, да не се осмеляваме дори да говорим за него, сякаш мълчанието само по себе си ще излекува заболяването.

Затова няма да мълчим, дори ако се наложи безброй пъти да се засрамим и да се изчервим. Защото лекарят, когато трябва да почисти замърсената рана, нима се отказва да употреби нож или да бръкне с пръст до дъното на раната? Така че и ние няма да спрем това слово, защото заразата е още по-лоша.

А кое е злото? В живота ни е навлязъл един странен и противозаконен копнеж. Налегна ни болест тежка и неизлечима, разрази се по-лоша от чума. Измислиха ново и страшно беззаконие, защото то променя не само човешките, но и природните закони. Така блудството стана дребна работа и то вече се определя като обикновен разрат. И както при страданията, когато дойде много силна болка, тя надвива впечатлението от предишната, така и прекаленият размер на тази сквернота прави непоносимото да не изглежда вече като непоносимо, т. е. разврата с жена.