В един вестникарски брой от 16 януари 2009 г. един епископ написа дълга статия, озаглавена „Критика и самокритика: архиепископ Серафим”. Дори само заради заглавието – критика и самокритика – мисля, че има място в темата, която обсъждаме в тази книга. Епископът описва голямата негативна промяна, настъпила в Събора на Йерархията на Гръцката църква (висшият ръководен орган на Гръцката църква) по времето на архиепископ Серафим.
В статията този епископ пише: „Той (архиепископът) установи в Църквата системата на едноличната власт“. С други думи наложи системата на диктаторския режим, която заимства от диктатора Йоанидис[1], негов учител и наставник в архиепископското достойнство. По принцип осемдесетте митрополити трябва равноправно да участват в управлението на Гръцката църква и да изразяват свободно и без усилие мнението си, в това число и критика. Никой от тях обаче не се осмели през тези близо две и половина десетилетия да спази клетвата си и да се подчини на съвестта си. Заповедта винаги идваше отгоре и всяко отклонение бе израз на крайно предателство… Втората диктаторска и изнудваща инициатива на Серафим беше окончателното заглушаване на Събора на Йерархията. За да не се чуват гласове и дори шепот на протест и за да не случи никога нежелателно обединение на синодални митрополити, които да му възразят, той отмени събранието и дебатите във върховния управленски орган на Църквата. Оттам нататък Йерархията заседаваше само когато се появеше необходимост от избор на митрополити. Заседанието продължаваше само един ден и само по една тема. Вратите винаги бяха плътно затворени и синодалните скамейки – пусти и бездейни…
Този начин на управление доведе дотам, че нямаше никакво критично осмисляне на проблемите, не се изискваше и понасяше отговорност за нищо, нямаше възрастване в духовния принос. Всичко беше оставено на импулсивните решения на един егоцентричен обременен архиепископ. Някои митрополити отвориха дума за виновните в неговото обкръжение, но архиепископ Серафим беше запечатал синодалната зала и на практика отне на членовете на Синода правото да отправят критика и да искат наказание за виновните.
Ако някой митрополит извадеше от дълбините на архиерейската си съвест смелостта да говори и да порицае поведението или начина на мислене на диктатора Серафим, той получаваше закана за принудително отстраняване от катедрата или, че дебелото досие с простъпките му ще изпадне от рафта на тъмния архив „за разследване и произнасяне”.
И тъй нататък, и тъй нататък...
По времето на архиепископ Христодул нещата станаха даже по-зле. Помня един епископ, когото попитах през първите години на архиепископството на Христодул:
− Христодул прави всички „сестри” в обкръжението си епископи. Ако си хомосексуалист расоносец, отиваш в архиепископията, където си удостоен с голяма почит с непосредствената цел да бъдеш издигнат до епископ. Няма ли реакция от ваша страна на това?
− Повярвай ми, отче Михаиле, само да прошепне архиепископът „ето този го искам за епископ”, целият Синод приема това за безусловен дълг и дори не мисли да го обсъжда.
− С едно прошепване? – поисках да уточня.
− Да – настоя той, − и това се е случвало. С едно прошепване помете всичко в Синода…
Всички сигурно си спомнят моралните скандали през 2005 г., когато, за да се защити и да прикрие скандалното си обкръжение, архиепископ Христодул използва Светия Синод и неговите решения. Горчив опит за вярващите. Не само скандалното обкръжение на архиепископа, създадено от самия него, но и липсата на здрав дух у членовете на Синода, които почти всички се идентифицираха с неговите незаконни схеми. Тук ще цитираме отец Хрѝстос Заркадулас: „В Църквата, отче Михаиле, ще се промени нещо само ако народът, който обича Църквата, го поиска. Дотогава каквото и да се говори, епископите пет пари не дават за нас. Само когато промяната бъде поискана от църковния народ, под този натиск ще променят мисленето си“.
Отец Хрѝстос Заркадулас разказа и една интересна история:
− Имахме преди време събрание на свещениците от Съюза на клириците и на него присъстваха двама епископи. Засегнах темата за църковните съдилища, където сме стигнали до толкова унизително положение, че сигурно такъв позор няма никъде – нито в Конго, нито в Тимбукту. Казах им: „Как става така, бе, хора, че ако откажеш на епископа, който ти поиска, например, незаконно да му дадеш пангара с даренията в енорията си, те обвинява в непослушание и бунт, вика те в съда и те осъжда. И то сам. Той е и обвинител, и съдия, и полицай. Просто праща едно известие до Финансовото министерство и казва, че в съответствие с решение въз основа на църковното право заплатата на този и този свещеник трябва да се спре и „не му плащайте два или три месеца“. Свещеникът започва да гладува, докато бъде окончателно победен и се подчини безусловно, тъй че с едно махване на ръката на епископа занапред той ще тича с пангара ще към него, и гласецът му ще стане толкова тих, че началникът му никога няма даже да го чуе.“ Тогава епископът се изправи и извика на свещениците „Някой да го спре този!“ Аз му отговорих: „Това е свещеническо събиране и решението го взимат свещениците, а не епископите”. Епископът се усмихна иронично и се обърна към свещениците „Да престане ли този свещеник да говори?“, „Да, да“, чуха се гласове. Не само ме спряха, но ме свалиха и от подиума…
Знаеш ли кое ме вбесява, отче Михаиле, най-много в цялата работа? Свещениците. Без епископа всички се превръщат в революционери и може да чуеш от тях най-свободолюбивите и дискусионни идеи. В присъствието на началника си обаче се чувстват длъжни да се държат „законопослушно”.
Целта ни не бива да са епископите, отче Михаиле. Напразно издигаме глас. Проблемът е, че поповете се държат като рая̀ – това трябва да променим. Трябва да освободим поповете от тази раболепност и от страха им. Например митрополит Николай на Фтиотида – когато неговите свещеници са канени на конференции да прочетат нещо, речта им се дава готова и никой гък не казва.
Един епископ от континентална Гърция пътувал до един руски манастир във Ванкувър. Руският архиепископ Лазар сам отишъл да го посрещне.
− Излязохме от летището − ми разказа той, − и видях гръцкия епископ да се насочва към една паркирана лимузина и да се опитва да отвори вратата. „Не, Ваше Преосвещенство, недейте!“, извиках аз. Междувременно шофьорът на лимузината се уплаши и посегна към жабката да извади пистолет. Успокоих го: „Грешка, грешка, извинявайте!”. Обърнах се към епископа и видях, че се е насочил към следващия мерцедес и пак се опитва да отвори вратата. За щастие вътре нямаше шофьор. „Ама и тази ли не е ваша? − ме попита гъркът епископ. – С какво дойдохте тогава?” Показах му джипчето отсреща. „Бедни сме, ваше Преосвещенство, тук нямаме луксозни коли.” Тогава той ми каза укорително: „Епископът дори на най-малката епархия в Гърция има по-хубава кола от вашата”.
Руският епископ стигнал до следния извод:
− Вашите епископи в Гърция имат много пари. Многото пари обаче не са в интерес на епископа. Той трябва да се чувства обикновен и скромен като всички други хора. Ето защо не бива да има много пари.
Срещу силата на парите ще поставим въпроса, зададен от апостол Павел на коринтяните, които приели християнското учение от апостола и веднага го преработили, подобрили го и го представили в една много по-добра и удобна версия от тази на апостола.
„Ние апостолите и учителите ви, казва Павел, сме малки, безгласни, неудачници, слаби, докато вие, нашите ученици, ни се виждате мъдри, силни, успешни, почитани. Дано сте постигнали нещо по-добро от това, което ние, апостолите, не сме успели да постигнем, защото покрай вас, учениците, ще се прославим и ще бъдем почитани и ние като учители. Ала нещата може и да не стоят точно така. Дали не сте поокастрили нашето учение, за да се харесате и да се устроите по-добре в този свят?”
Без коментар, освен един съвсем кратък, от песен на Димитра Галани[2]
"Ние бедните и малките
Ще се пръснем по целия свят
Остави ги другите далече
Да търсят големите пътища..."
[1] Димитриос Йоанидис – гръцки офицер и политик, участва активно в държавния преврат от 1967 година, след който е сред водещите фигури на военната хунта, оглавявайки военната полиция. – (бел. прев.)
[2] Известна гръцка певица – (бел. прев.)
