Радвай се, свети Кръсте, защото под сянката на твоята благодат прибягват всички верни.

Радвай се, честнѝ Кръсте, всерадостно знамение на нашето изкупление.

(Акатист на честнѝя и животворящ Кръст Господен)

Разхождайки се около коледната елха в моя малък норвежки град, си припомних, че християнският свят е пълен с дървета и, разбира се, не само елхи. И все пак елхата предизвика в този момент нещо, което мога да нарека дървесна чистота. Веднага, след като е сътворен човекът, Бог поставя това земно същество сред дървета и клони. Дървото на живота е било в центъра на първичната реалност като източник на жизнена сила. От друга страна, след грехопадението се появява Дървото на Кръста, носещо плодовете на Спасението. Връзката им е прекъсната от друго дърво – това на знанието, чийто плод е смъртоносен. Разказът е познат на всеки християнин, но ние сме склонни да забравяме, че християнството по същество е религия на дърветата.

Първите християни са били наясно с този разказ, защото са разглеждали Христос като новия Адам, а Мария – като новата Ева, и същевременно са виждали в Кръста новото Дърво на живота. Самият Господ, когато се скита по черните пътища на земята, в поученията Си използва дърветата като символ: „Занапред никой да не вкуси плод от тебе вовеки!“ (Марк 11:14). Смоковницата Го чула и листата ѝ опадали, както и евангелистът разказва. Ясно е, че Иисус съчувства на растителния свят. Той нарича Себе Си истинската лоза, а пръчките са учениците Му (Иоан 14). Той търси подходящи сравнения от природата, за да опише божествената реалност: „На какво да оприличим Царството Божие, или с каква притча да го изобразим?“, поставя риторичния въпрос и дава следния отговор: „То е като синапово зърно, което, кога се посее в земята, е най-малко от всички семена земни; а кога се посее, пониква и става по-голямо от всички злакове, и пуска големи клони, тъй че под сянката му могат да се подслонят птиците небесни“ (Марк 4:31-32; Мат. 13:31-32). Птиците летят свободно над кълновете, които постоянно растат и се препълват със соковете на Църквата.

Кой е Мелхиседек, за когото се говори в апостолското послание от неделния ден (Евр. 6:13-20)

Бог, когато даваше обещание на Авраама, понеже нямаше никого по-горен, в когото да се закълне, закле се в Себе Си, думайки: „наистина ще те благословя и преблагословя, ще те размножа и преумножа”. И тъй, с дълготърпение Авраам получи обещанието. Човеците се кълнат в по-горен от себе си и клетвата за потвърждение туря край на всяко противоречие помежду им. Затова Бог, като особено искаше да покаже към наследниците на обещанието неизменната Си воля, си послужи с клетва, та чрез две неизменни неща, в които не е възможно Бог да излъже, да имаме твърда утеха ние, които прибягнахме да се хванем о предстоящата нам надежда, която за душата ни е като непоклатна и яка котва и която влиза най-вътре, зад завесата, където Иисус влезе предтеча за нас, като стана Първосвещеник навеки по чина Мелхиседеков.

В Посланието до евреите много често Христос е наричан архиерей „по чина Мелхиседеков”^[1]. Кой е този Мелхиседек и каква връзка има той с Христос?

В 14 глава на книга Битие е описана войната^[2] между различните царе на Палестина. След една битка бил пленен Лот, племенникът на Авраам. Когато Авраам чул, че Лот е пленен, той събрал всички свои роднини и през нощта нападнал враговете, победил ги, като, разбира се, освободил Лот. Когато се връщал като победител, го срещнал един тайнствен човек на име Мелхиседек. Мелхиседек бил цар и свещеник. Цар на град Салим и свещеник на Всевишния Бог. Мелхиседек благословил Авраам, дал му хляб и вино и му казал: „Благословен си, Аврааме, и благословен е Бог, Който предаде в твоите ръце враговете ти”. Авраам дал като дар на Мелхиседек една десета от плячката си^[3].

Представената книга на сръбския проф. Предраг Драгутинович Тълкуването на Писанието в Православната църква: включване на контекстуалната херменевтика в православните библейски изследвания (Университетско издателство „Епископ Константин Преславски“, Шумен, 2021 г.) е събитие за православната библеистика. Това е и първото по рода си методологично православно изследване, което излиза у нас и което цели да разчупи утвърдени принципи на тълкуване на Св. Писание. Добре известно е, че библейските текстове са тълкувани обичайно в светлината на светоотеческата традиция, по-специално в контекта на отците от 4-8 в. Според проф. Драгутинович обаче парадигматичността на византийската мисъл трябва да отстъпи пред новите светогледни пластове и методологии. Това проличава от следните думи на сръбския богослов, които поне според мене говорят много за намеренията на автора:

„Православието изглежда, че се отъждествява твърде тясно с Византия и в края на краищата е в състояние да следва само византийския модел във всяка сфера и аспект на църковния живот (богословие, богослужение, проповед, администрация, църковно устройство, иконография, пеене и т. н.). Именно този модел обаче не е непременно пример, който съвпада с очакванията на съвременните хора. Историческото православие изглежда, че тогава е поставено в капана на Византия и в това отношение най-голямото предизвикателство за православието днес е да преодолее това историческо и културно втвърдяване“. Тъкмо това безпокойство го кара да срещне традицията, не традиционализма, със съвременните методи на изследване на Св. Писание. Той избира за основен херменевтичен лост историко-критичния метод и контекстуалната херменевтика.

Днес е Томина неделя. В този ден честваме отделно паметта на Христовия ученик апостол Тома. Не е известно защо е отделена тази неделя, веднага след неделята на Христовото Възкресение, за да се отбележи неговата памет. Може да се предположи, че самият факт на изтъкването на неговата личност в евангелския откъс от Йоан 20 глава, който се чете на вечерната в деня на Възкресението (тъй нареченото Второ Възкресение) на различни езици, е дало повод да се посвети на апостол Тома отделна неделя. Това е голяма чест за този апостол, макар че сред народа е доста разпространено отрицателното описание за него като „Тома неверни“.

В практиката си на преподавател по Свещено Писание на Новия Завет винаги съм се стремял да изтъкна пред слушащите, че апостол Тома не е проявил неверие, когато е заявил на останалите десетима апостоли (Юда вече е отпаднал, предал е Иисус Христос и се е обесил): „… ако не видя на ръцете Му белега от гвоздеите, и не туря пръста си в раните от гвоздеите, и не туря ръката си в ребрата Му, няма да повярвам“ (Йоан 20:25). Той просто е съжалявал, че не е присъствал при първото явяване на възкръсналия Спасител и искал също да Го види с очите си, дори да Го попипа.

1. Срещу онези, които са така изкусни в речите, е моето слово. И за да започна от Писанието: „Аз съм против тебе, о, гордост“ (Иер. 50:31) – в учението, в слушането и в мисълта. Защото има, да – има и такива, на които нашите думи „гъделичкат“ (2 Тим. 4:3) слуха и ги сърби езикът, а както гледам, насърбяват ги и ръцете;[1] на които са мили „скверното празнодумство, … възраженията на лъжовната наука“ (1 Тим. 6:20) и към нищо полезно неводещите „словопрения“ (1 Тим. 6:4). Така нарича излишъка и прекомерната изисканост в речите Павел – вестителят и поръчителят на „краткото слово“ (срв. Рим. 9:28, Ис. 10:23), ученикът и учителят на рибарите. Де да можеше тези, за които говоря, да се стараят по същия начин и в деянията си,[2] както им е повратлив и умел езикът, подбиращ все възвишени и прекрасни думи. В такъв случай малко, навярно по-малко, отколкото сега, биха се впускали в тази нелепа и странна софистика и, за да се изразя смешно за нещо наистина смехотворно, акробатика със словото.

2. Като рушат всички пътища на благочестието,[3] тях ги занимава единствено това, да „завързват“ или „развързват“ (Дан. 5:12) някакъв въпрос, подобно на участниците в театралните демонстрации, представящи не такава борба, която да доведе до победа според законите на действителната схватка, а такава, която да грабне окото и да изтръгне похвала у хора, досега не виждали нищо подобно. Всеки площад трябва да се оглася с техните разсъждения, на всеки пир да тегне досадата на празните им брътвежи, всеки празник да е безрадостен и изпълнен с униние, на всяко погребение скръбта да се утешава с умувания, съдържащи още по-голямо зло, а на женските покои – това лоно на простотата – да се отнеме покоя, като с повратливост на словото се грабне цветето на срама.