Из Четвърта беседа върху Послание до римляни (PG 60, 417 sq.)

Но още не съм споменал за върха на злото, нито съм разкрил главната част на бедствието, тъй като често, когато се канех да го кажа, се изчервявах, а често се и срамувах. Кое е всъщност това? Вече трябва да се осмелим и да го кажем. Освен това, би било голямо малодушие, когато трябва да изкореним някое зло, да не се осмеляваме дори да говорим за него, сякаш мълчанието само по себе си ще излекува заболяването.

Затова няма да мълчим, дори ако се наложи безброй пъти да се засрамим и да се изчервим. Защото лекарят, когато трябва да почисти замърсената рана, нима се отказва да употреби нож или да бръкне с пръст до дъното на раната? Така че и ние няма да спрем това слово, защото заразата е още по-лоша.

А кое е злото? В живота ни е навлязъл един странен и противозаконен копнеж. Налегна ни болест тежка и неизлечима, разрази се по-лоша от чума. Измислиха ново и страшно беззаконие, защото то променя не само човешките, но и природните закони. Така блудството стана дребна работа и то вече се определя като обикновен разрат. И както при страданията, когато дойде много силна болка, тя надвива впечатлението от предишната, така и прекаленият размер на тази сквернота прави непоносимото да не изглежда вече като непоносимо, тоест разврата с жена.

„Един човек приготви голяма вечеря и покани мнозина; и в часа за вечеря изпрати слугата си да каже на поканените: дойдете, понеже всичко е вече готово. И почнаха всички като сговорени да се извиняват. Първият му рече: купих си нива и ще трябва да отида да я видя; моля те, извини ме. Другият рече: купих си пет рала волове и отивам да ги опитам; моля те, извини ме. Третият рече: ожених се, и затова не мога да дойда.

И като се върна, слугата обади това на господаря си. Тогава стопанинът на къщата се разсърди и рече на слугата си: излез по-скоро по стъгдите и улиците на града и доведи тук бедните, маломощните, хромите и слепите. И рече слугата: господарю, извършено е, както заповяда, и още място има. И рече господарят на слугата: излез по друмища и плетища, и, колкото намериш, накарай ги да влязат, за да се напълни къщата ми. ащото, казвам ви: никой от поканените няма да вкуси от вечерята ми. Понеже мнозина са звани, а малцина - избрани.  (Лука 14:16-24)

Христос сравнява реалността на хората и тяхната връзка с Бога с тази вечеря, където този, който дава вечерята, е Бог, вечерята е вечерята на Неговото царство, която е приготвил за хората, а слугите, които изпраща, са всички онези хора, които по един или друг начин ни канят да отидем да вечеряме с Бога, да отидем да се веселим в царството Божие. Няма нищо чудно в това царството Божие да се сравни с вечеря, защото, както на една трапеза човек се весели, радва се, общува с други хора и се чувства уютно, така е и в царството Божие. Разбира се, в нашия свят няма нищо, което да е точен образ на царството Божие. Не можем да кажем, че царството Божие ще бъде еди как си, но само приблизително може да го сравним с нещо подобно и то не като цяло, а отделни аспекти. И винаги трябва да помним, че нищо земно не може да отобрази реалността на царството Божие.

Аз, смиреният и грешен Иван, който не съм извършил никакво добро на земята, когато дойдох в тази Рилска пустиня, не намерих човек в нея, но само диви зверове и непроходими дебри. И поселих се в нея самин със зверовете, без да имам нито храна, нито покрив, но небето ми беше покров, земята - постеля и тревите храна. Но благият Бог, заради обич към Когото презрях всичко и претърпях глад и жажда, мраз и слънчев пек и телесна голота, съвсем не ме изостави, но като милосърден и чедолюбив баща обилно задоволи всичките ми нужди. И що да въздам на Господа за всичко, що ми даде? Много са Неговите благодеяния към мене, понеже от Своята света висота погледна милосърдно на моето смирение и ми оказа помощ да претърпя всичко - не аз, а Христовата сила, която е в мене - защото от Него е всяко добро дарование и всеки съвършен дар отгоре идва.

И като ви виждам днес събрани в Господа тук, гдето, както казах, досега човек не е обитавал, но само диви зверове, а освен това, като предвиждам, че наскоро ще настъпи краят на тукашния ми живот, поради това намислих да ви оставя преди моето отхождение от тукашния ми живот настоящето мое отческо завещание, както и бащите по плът оставят на своите чеда земно наследие от сребро и злато и друго имущество, та като поменувате вашия отец по Светия Дух, да не забравяте и неговото завещание.

Зная аз, възлюбени в Господа чедца, зная добре, че вие като новоначални, още не сте утвърдени в иноческия живот. Но не бойте се, защото Божията сила в немощ се показва съвършена. Тъкмо поради това и намислих да ви напиша това мое грубо и неуко завещание, та, като го имате винаги в паметта си, да се укрепвате телесно и душевно в Господа и да напредвате чрез добродетелите в страх Божий. Защото вярвам в моя Бог, Комуто служа от моята младост и усърдно му се покорих, че след моето заминаване тази пустиня, която досега беше страшна и необитаема, ще бъде населена от множество пустинни жители и за нея ще се изпълни писаното: чедата на запустялата са много повече, отколкото на тази която има мъж.

 „Когато свещеникът ти преподава божествените Дарове,

представи си, че не свещеникът прави това, но Христос протяга към теб Своята ръка”

Св. Йоан Златоуст

След св. Петдесетница се появява нова реалност: Църквата Христова, мистичното Тяло Христово. От този момент сътвореният и ограничен свят носи в себе си нова реалност, притежаваща несътворена и неограничена пълнота с творчески и обновителни кълнове. В едното Тяло Христово – в благодатния организъм на Църквата – в освещаващата и преобразяваща сила на богоустановените св. тайнства се открива  път към цялостно  психофизично приобщаване на човека с Бога (Владимир Лоски). Така вечният Живот навлиза в тленността на нашия свят. В потока на относителното висшата реалност обновява безусловните ценности и начала на човешкото битие. Хвърлен е мост, който съединява Бога с човека, висшето с нисшето. Божествената благодат става достояние  на  човешката природа, за да може и тя да се устреми към всичко свято.  Един от отците на Църквата през първите векове на християнството, св. Климент Римски, възкликва: ,,Възлюбени, колко чудни са Божиите дарове: живот в безсмъртие, сияние в правда, истина в свобода!"

Чедо мое, усилвай се в благодатта, която ти е дадена от Христа Иисуса, и каквото си чул от мене при много свидетели, предай го на верни човеци, които ще са способни и други да научат. И тъй, принасяй страданията като добър воин Иисус Христов (2 Тим. 2:1-3)

Прочитайки тези думи бих искал да отговоря на един въпрос: коя е причината за спасението на човека - Самият Христос и Неговата милост или човекът и неговата борба за спасение?

Човекът не се спасява само със своята борба, нито само с Божията благодат, без сам да се подвизава. Има синергия между човека и Бога. Ще ми кажеш, но какви сили има човекът?  Със сигурност нищожни. Понякога дори никакви, що се касае до духовната борба, защото нашите страсти  са толкова много и техният плен толкова голям, че е съмнително дали имаме изобщо някакви сили за противодействие. Но  това, което имаме, е нашето съизволение. Искаме да се спасим, искаме нашето спасение. Какво означава това? Искам да съм съединен с Христос, да Го обичам, да не съм разделен от Него. Това е моето желание и то е дело на благодатта, но зависи и от нашата свобода и съизволение. Ако кажем, че човек се спасява само чрез своите сили и трябва единствено да върши добри дела, тогава сякаш твърдим, че спасението на човека е човешко, антропоцентрично събитие, че зависи само от нашите сили и че в крайна сметка ставаме просто добри хора. Ние обаче не идваме на този свят и не живеем в Църквата, за да станем добри хора, такива можем да станем навсякъде - най-малкото, съблюдавайки естествените дадености на нашата природа.