Николай Иванов е завършил богословие, занимава се с църковна дърворезба. От 2018 г. води курса по дърворезба в Софийската духовна семинария. Негови творби има в редица църкви и манастири в София и провинцията – в храмовете „Св. апли Петър и Павел“, „Св. Преображение Господне“, в академичния параклис на Богословския факултет „Св. Климент Охридски“, в Дивотинския, Кокалянския, Етрополския, Германския манастири, в манастира „Св. вмчк Пантелеймон“ в Агия, Гърция, и на много други места. Автор е на биографичната книга „Разкази за Божия човек“ за о. Димитър Вукадинов.
„Прочее, изкуството на живописеца е свещено занятие и съвсем не е такова, че да бъде осмивано…“
(Из деянията на Седмия вселенски събор)
Както Църквата има съвършено различни цели и основи на своето битие в сравнение със светските институции и учреждения, така и тези на църковното изкуство са различни от светското. Църковното изкуство цели да отдалечи човека от света и ежедневната суета, да го пренесе в духовния свят и да го направи поне за кратко гражданин на небето. Да му помогне да се успокои, да се вглъби и да се подготви за срещата с Бога в молитвата и тайнствата. То има трудната задача с материални средства да яви красотата на небесното царство и на победилата греха и прославена човешка природа. Не само припомня събитията от свещената история, но е и поглед към „живота в бъдещия век“, предвкусване на вечността. То произлиза от вярата и, подобно на нея, е „жива представа на онова, за което се надяваме, и разкриване на онова, що се не вижда“ (Евр. 11:1). Църковното изкуство може да се оприличи на кандилото, което палим при молитва и което трябва да е така направено, че едновременно и да украсява храма, и да не привлича вниманието към себе си и своите създатели. Но с тихата си светлина да осветява ликовете на Христос, св. Богородица и светците.
Църковните изкуства са голямо множество: пеене, химнография, иконопис, мозайка, храмова архитектура, миниатюра, стенопис, резба върху дърво, кост и камък, обков, емайл, бродерия, скулптура, калиграфия… Много от тях вече почти не се създават, редки са или са сведени до празно и неосмислено подражателство. Всички те – макар и различни по материали и начин на изработка – се подчиняват на единни принципи, образуват една хармония, като се допълват в неразривно единство и създават неповторимата атмосфера на храма. Затова и говорим обобщаващо за църковно изкуство като цяло.
Много са аспектите на църковното изкуство. Наред с утилитарната си функция и тази да украсява храмовете, то има и учителна, заради която стенописите и иконите са наричани „богословие в цветове“. Св. Паисий Светогорец, след като посетил манастира „Хора“ (Кахрие джамия) в Истанбул, казва, че „стенописите там предават по прекрасен начин истините на нашата вяра“. За терапевтичната пък страна на това изкуство св. Порфирий Кавсокаливийски говори, че „… византийското пеене връща душевната хармония на човека, загубена при грехопадението“. И тъй като „Неговото дело е слава и красота“ (Пс. 110:3), църковното изкуство представлява и възвишена проповед за Бога и духовния свят чрез красотата – най-разбираемата и универсална проповед, която достига по най-прекия път до човека. То трябва и да възпитава усещане за святост, йерархичност на ценностите, благоговение и да култивира висок естетически вкус. Именно изкуството задава молитвения дух в храма и неслучайно някои римокатолически и униатски общности използват византийски икони, а хора от различни вероизповедания, под въздействието на неговата красота, се обръщат към православието. Така и пратениците на киевския княз Владимир, връщайки се от Константинопол в Русия, смаяни от красотата на храмовете и богослужението, казват: „… не знаехме дали сме на земята, или на небето“. И благодарение на това свидетелство князът решава да приеме православието.
Когато в началото на 20 в. Анри Матис вижда православни икони в Москва, казва, че това е забележителна проява на народния примитивизъм, притежаваща изключителна свежест и неповторима простота на светоусещането. С гордост вестниците и изкуствоведите се надпреварвали да цитират ласкателните отзиви на големия френски художник, дори имало и богослови, които се радвали на тази „висока“ оценка. И ако това мнение е приемливо за хора, които са далече от Църквата, то поне богословите трябваше да знаят, че църковното изкуство съвсем не е спонтанно народно творчество, изразяващо наивните вярвания на народните маси. А че е съзнателно, елитарно и дълбоко осмислено изкуство, един напълно нов художествен език, създаван в продължение на столетия и възникнал в отговор на сериозни богословски въпроси, търсения и кризи, през които е минала Църквата, и че е изразител на възходите и спадовете на духовността в различните периоди на нейното съществуване. Тази случка е показателна, че не само сред външните, но и сред вярващите църковното изкуство е дълбоко непознато, а неговата роля е неосмислена и силно подценявана.
Дори ако проследим развитието на изкуството през човешката история още от най-ранните археологически находки, ще видим, че те не са създавани спонтанно, че нямат нищо общо със съвременното „изкуство за изкуството“ и че в тях няма нищо случайно. А артефакти като достигналите до нас палеолитни „венери“, неандерталските погребения и рисунките на животни в пещери като Алтамира, Шове и Ласко са част от стройна система на религиозни ритуали и свещенодействия. Това е сакрално изкуство с висока художествена стойност, резултат от предварително планирана и високотехнологична за времето си работа, изискваща организация и стотици часове усилен труд. То е израз на вярата в задгробния живот и на надеждата, че човекът един ден ще се върне в изгубения рай. И че тази вяра върви ръка за ръка с богословието и изкуството, също като богословието, осмисля вярата и, за да я изрази, изработва специфични и дълбоки символи, а изкуството онагледява и прави разбираем този символен език, като го облича в плът чрез различни материали.
Много повече сведения за сакралното изкуство и специализираната обучена прослойка, която го създава, има от високоразвити цивилизации с големи храмове и цели култови комплекси като Мохенджо Даро (в Пакистан, бел. ред.) и в Древен Египет. Там хората, създаващи сакралните изображения и надписи, са принадлежали към високия етаж на средната класа, заемаща едва 10-15% от цялото население, и са били по важност веднага след наместниците на монарсите, върховните жреци, придворните, висшите военачалници и писарите. Общественият им статут е бил много по-висок от този на търговците, обикновените занаятчии, воините и земеделците. В Св. Писание (Бит. 4:20-22) се описва как още преди потопа възникват различните занаяти, но те все още са само с обичайна, утилитарна употреба и нямат връзка с богослужението. Техни родоначалници са децата на Ламех – Йавал („баща на скотовъдци, които живеят в шатри“), Йувал („баща на всички, които свирят на гусли и пищялки“), Тувалкаин („ковач на всякакви медни и железни сечива“) и Ной (земеделие). Появяването на специалното съсловие, занимаващо се с храмово изкуство при евреите, виждаме в кн. Изход, когато започва изграждането на скинията. От текста се разбира, че нито св. пророк Моисей, нито брат му – първосвещеникът Аарон, са избирали хората за това специфично служение, а Сам Бог е определил „по име Веселиил, син на Урия, Оров син, от Юдино коляно, и Ахолиав, син Ахисамахов, от Дановото коляно“. И Сам Той ги е изпълнил „с Дух Божий, с мъдрост, с разум, със знание и с всяко изкуство – да стъкмява изкусни платове, да работи със злато, сребро и мед, и да реже камъни за обковка, да изрязва дърво и да прави всякакви художествени изделия; … Той изпълни сърцето им с мъдрост да правят за светилището всяка работа на резбар и на изкусен тъкач и везач…“ (Изх. 35:30-35). В същото време виждаме и появата на традицията в тези изкуства: Бог е „вложил в техните сърца и способност да учат други“.
А при строежа на Соломоновия храм (2 Пар. 2 гл.) цар Соломон се обръща с молба към тирския цар Хирам да му изпрати „… човек, който знае да работи изделия от злато, от сребро, от мед и от желязо и от пурпурна, червена и синя прежда, и който знае да реже резбарски работи, заедно с художниците, каквито имам в Юдея и в Йерусалим, които приготви баща ми Давид“. Цар Хирам му отговаря: „… пращам ти човек умен, надарен със знания – Хирам-Авия, син на жена от Дановите дъщери, а баща му е тирец; той знае да работи изделия от злато и сребро, от мед и от желязо, от камъни и от дърво, от пурпурна и синя прежда, от висон и от багреница и да изрязва всякаква резба, и да извършва всичко, що му бъде поръчано, заедно с твоите художници и с художниците на моя господар Давида, твоя баща“.
И тъй като в Св. Писание няма нито една случайна или излишна дума, а „цялото е боговдъхновено и полезно“ (2 Тим. 3:16), от този текст се разбира изключителното значение на тримата майстори на скинията: те не само са назовани по име, но са записани имената на бащите и дядовците им, както и колената, от които произлизат. И това е напълно разбираемо – без тях създаването на скинията е било невъзможно, а без техните наследници в следващите времена и до днес не може да има нито храмове, нито богослужение. Във Византия, когато църковното изкуство достига своите върхови постижения, хората, които са се занимавали с църковно изкуство, са се числели към клира на Църквата и също са били високо уважавани и ценени, имало е и патриарси, които са обръщали особено внимание на обучението и живота им.
В нашето бедно на смисъл време това разбиране е изчезнало и днес на тях се гледа като на някакви обикновени занаятчии, изпълнители и наемни работници. А на църковното изкуство се гледа просто като на някаква украса на храма, при изработването на която не са важни въздействието върху душите на вярващите и молитвеното настроение в храма, а единствено ниската цена и краткият срок за изпълнение – подход, който може и да е подходящ за бакалията, но в храма е абсолютно недопустим. Затова у нас в храмовете често работят не най-талантливите и опитни творци с образование и чувство за отговорност, а тези, които дадат най-ниска оферта с най-кратки срокове за изпълнение. Не тези, които бавно и старателно обмислят всеки детайл и връзката между отделните компоненти, които работят със старание и отдаденост, а онези, които са на посредствено равнище, без нужния талант, вкус, опит и познания. Не хора, в които се изпълняват думите „ревността за Твоя дом ме изяде“ (Пс. 68:10) и „Господи, възлюбих благолепието на Твоя дом и мястото, дето живее Твоята слава“ (Пс. 25:8), а хора, които нямат нищо общо с Църквата и за които храмът не е Божи дом, а само източник на бързи и лесни доходи. И които нямат съзнание за историческата важност на това, което правят, защото поколения наред ще гледат техните произведения и ще се възпитават естетически от тях, ще ги копират и препредават във времето.
Няма го и разбирането, че храмът представлява единно пространство, жива тъкан, органична съвкупност от различните църковни изкуства, които се допълват и преливат едно в друго. Няма връзка и общуване между отделните творци или екипи, получава се хаотично струпване на несъвместими елементи на безразборен принцип и разминаване в стиловете. Няма творчество, а има бездарно копиране на стари образци. Масово навлизат и нови технологии за по-бързо и лесно завършване на „обектите“, като произведенията на живи художници и резбари се изместват от създаденото от машини масово производство на съвременната мЪнифактура (!). Храмовете се пълнят с буквално „неръкотворни“ и мъртви произведения, създадени без никакво човешко усилие и намеса, обезобразяват се и се превръщат в еднакви, отблъскващи и безлични помещения, подобни на супермаркетите и веригите за бързо хранене. А това не само е в разрез с хилядолетната църковна традиция, но е и отрицание на самото богослужение в различните му аспекти. Защото Бог не иска служение от бездушни машини, а от Своето най-любимо творение – човека, заради което Той се и разпна. Това е и в противоречие със самата човешка същност, със самото човешко богоподобие, защото един от признаците на Божия образ в човека е творчеството и възможността да преобразява себе си и света, която не притежават дори ангелските чинове. Затова са и дарбите му: за да служи на Бога и събратята си и така да постига своето спасение. Църковното изкуство в същността си е висш израз на живата връзка на човека с Бога и плод на тясното взаимодействие между божествената благодат и твореца. Затова както има писмени творения на св. отци, които се смятат за боговдъхновени, така има и боговдъхновени музикални и художествени произведения, принадлежащи към Св. Предание на Църквата. И те неслучайно са станали основополагащи образци в църковните изкуства през вековете. За навлизането на този светски дух и мислене в Църквата много ясно говори преп. Паисий Светогорец, като казва, че „… накрая остава да сложат в килиите си на Света гора сламени чучела, задвижвани от електромотори, за да правят поклони вместо монасите“. В тази връзка са и думите на св. Игнатий Брянчанинов, че „… това, което не е изстрадано и не е постигнато с усилия, не означава нищо и няма стойност пред Бога“. Следващата стъпка е свещениците в храма да се заменят с компютри, които да казват проповеди и ектении, а псалтите – със звуковъзпроизвеждащи устройства, които да изпълняват различните богослужебни последования.
Затова, ако искаме да имаме красиви храмове, които да отговарят на своето предназначение и да явяват истинността и величието на вярата ни, Църквата строго трябва да съблюдава изискванията към хората, работещи в различните сфери на църковното изкуство. Трябва да има комисии от вече утвърдени професионалисти, каталог на творците с техни работни биографии, образование и стил на работа, да има снимки на техни произведения, както и отзиви от свещеници и църковни настоятелства за тях. Църквата трябва да създава школи в енорийските центрове и своите учебни заведения, където да се повишава културата и богословското образование, да се изучават историческото развитие и различните стилове в изкуството, и да се предава традицията. Да се създаде благоприятна среда, в която да се обменя опит, да се възпитава висок естетически вкус, да се обсъждат и решават проблемите на тези общности. И, най-вече – да се пази духът и истинското Предание на Църквата, които са в основата на всичко.
