Книгата Кръстният път на св. Лука (Войно-Ясенецки). Описания на живота, чудеса, акатист (Москва: „Духовно преображение“, 2020 г.) не е първо изследване на живота и делото на известния архиепископ-хирург, живял в Съветска Русия. С много снимки, свидетелства на съвременници и фрагменти от автобиографията му. Важно напомняне в нашето смутно време за съпротивата срещу гибелния разпад.

Книгата няма автор, което е характерно за жанра на агиографската литература. Образът на светеца е пресъздаден в иконографско писмо. Фонът на епохата присъства избирателно, сякаш маркиран, а в центъра е иконата, обобщен образ, който няма и не може да има вътрешни противоречия. В една икона, както и в един символ, те са неуместни.

В приложението са изброени многобройните публикации за Лука, появили се в годините на перестройката. Единствената, която не е спомената, е най-първата: Поповски, М. Жизнь и Житие Войно-Ясенецкого, Архиепископа и хирурга, издадена в Париж през 1979 г., преиздадена в САЩ и накрая публикувана в Русия – през 2001 г. в Москва и през 2002 г. в Санкт Петербург.

Мълчанието за него както в текста, така и в библиографията не е случайно. То издава позицията на авторите на жизнеописанието.

Марк Поповски е документалист, който не крие вътрешните противоречия на своя герой. Книгата му е първият документ от този род в руската житиеписна книжнина.

На 8 май честваме паметта на преподобни Арсений Велики.

Св. Арсений се родил в средата на 4 в. в Рим. Родителите му били християни, имали и възможност да му дадат високо образование, като същевременно го възпитали в християнските добродетели. Затова от младини Арсений се отличавал с мъдрост и безупречен морал. Бил дякон в църквата на западната имперска столица и живял в молитва и в изучаване и спазване на Божиите заповеди. Стремял се към „непознатото знание“ или знанието, което не може да бъде разбрано с човешкия ум, но се разкрива от Бога на чистите сърца. С други думи, той се потопил в изучаване на тайнството на Божието царство и станал мъдър учен и отличен учител. Затова бил нает от имп. Теодосий Велики за възпитател на синовете му Аркадий и Хонорий в Константинопол.

В източната столица Арсений бил приет с големи почести, получил титлата патриций и всички му се възхищавали заради неговата ученост, скромност и нравственост. Работил успешно като възпитател на бъдещите императори (след смъртта на имп. Теодосий Хонорий станал император на Западната Римска империя, а Аркадий – на Източната), но никак не харесвал шума и разкоша в дворците. Затова молел Бог да му помогне да се освободи от високите си задължения и да го поведе по пътя на спасението.

Св. Николай (Касаткин), архиепископ Японски (1836-1912) е руски мисионер, който разпространява православната християнска вяра в Япония. Паметта му се отбелязва на 3 (16) февруари. По време на руско-японската война (1904-1905 г.) той се оказва в ситуация, когато сънародниците му воюват с неговото паство. В резултат от поражението на Русия в тази война в страната възниква „революционна ситуация“. Днес, в условията на руско-украинската война неговото име е използвано от пропагандата като „пример за християнски патриотизъм“. Откъси от дневника на светителя разкриват как той в действителност е преживявал трагедията на войната.

Моите православни приятели в последно време ми казват: „Иля, защо от нищо правиш нещо? Трябва да бъдем патриоти като св. Николай Японски. По време на руско-японската война той е бил изцяло на страната на Русия и се е молил нейната армия и флот да победят!“.

Бил ли е светителят Николай Японски патриот? И ако е бил, то какъв?

За този светец в агиографската литература срещаме следното твърдение: той е бил за Русия и се е молил за нейната победа над Япония, докато е лежал в затвора.

За да разберем хода на мисълта на св. Николай Японски, нека се обърнем към неговите дневници, в които има размишления за руско-японската война и причините за поражението на Русия.

През юли 1904 г. светителят пише в личния си дневник:

    По повод 50-годишнината от смъртта на
Нюйоркския митрополит Андрей – 9 август 1972 г. 

Народна поговорка казва: „Доброто начало е наполовин свършена работа“. Ако вземем началото на архипастирското служение на Велички епископ Андрей като епархийски владика на новосъздадената от Св. Синод на БПЦ в 1938 г. българска епархия в САЩ и Канада, съвсем ясно ще видим защо служението на новия епископ и после митрополит чак до блажената му кончина през 1972 г. е било изпълнено с трудности, въздишки, недоволства, клевети, протести и всякакви закани. Как е издържал горкият тридесет и четири години, само Бог и той самият си знаят. Ние днес четем и благоговеем в духа на друга поговорка: „Краят добър ли е, всичко е добро!“.

Ето началото. Според брошурата „Епископ Андрей сближеният емисар в Америка“, издание на ЦК на МПО (Централния комитет на Македонските политически организации) в САЩ, Канада и Австралия (юни 1938 г., Индианаполис, Индиана. Printed by „Macedonian Tribune“, Indianapolis, Indiana), емисарят на Кьосеиванов,[1] както са наричали еп. Андрей, се подигравал с трогателното родолюбие на македонските изгнаници в Америка. Обвинявали го, че много искал да ги притегли под крилото на предателската политика на сърбофилите в България. „Ние плюем на тази негова политика“, четем в брошурата, където пише още: „Епископ Андрей, който беше изпратен да ни отклонява от изпълнението на нашето съкровено въжделение – свободна и независима Македония, е напълно отречен от нас“.

Има имена на библейски личности или на светци, които в съвременната българска църковна книжнина (включително и в електронните издания) се срещат в необичайни и дори погрешни форми.

От тях най-често се бъркат имената от еврейски (съответно библейски) произход като Захария, Софония, Малахия, Анания, Азария и много други. Те по своя произход имат завършек на –иа^(х), съответно в латинска транслитерация –ia^(h), т. е. с едно леко, придихателно „х“ накрая. Затова не е правилно те да се уеднаквяват в завършека си с имената в български, дошли от църковнославянския език, където пък са влезли от старобългарски и още по-назад – от гръцки език като Методий (Μεθόδιος), Григорий (Γρηγόριος), Анатолий (Ανατόλιος) и мн. др.

Позволявам си да отворя скоби тук и да кажа, че макар в „гражданския“, светския български език тези имена да се пишат без „й“ накрая (Методи, Григори, Анатоли), в църковния съвременен български това „й“ го пазим, защото е исторически обосновано. А това „пазене“ се зачита и от редица издателства и медии у нас, макар и след съответни разяснения, както става и в други случаи на отклонения от официалния български правопис, защищаван от Института за български език на БАН. Първите подобни отклонения бяха направени още в края на 70-те години на 20 в. от (държавното) издателство „Народна култура“. Тогава в консултантските си бележки под черта към преводни романи на европейски класици и съвременни писатели авторът на тази статия успя да наложи писането на Бог и Господ с главна буква (става дума за книги като Името на розата от Умберто Еко, Изкушенията на свети Антоний на Гюстав Флобер и др.). От днешна гледна точка този малък „успех“ може да изглежда смешен, но тогава в това нямаше нищо смешно.