Има два случая, в които е позволено да се обсъжда чуждата постъпка, а именно: когато е необходимо да се посъветваш с някои, които имат опит в това, как да се помогне на съгрешилия, и още − когато е нужно да се предпазят другите, които, поради незнание, могат да бъдат в общение с такъв човек, смятайки го за добър. Тогава, както апостолът ни съветва, трябва да общуваме с него (2 Сол. 3:14). А който без такава необходимост говори каквото и да е за друг в негово отсъствие, с цел да го очерни, той е клеветник, даже и да говори истината.

Самата нагласа прави думите осъждащи

Св. Василий Велики, „Монашески правила“

Темата, за която ще говорим, е сред най-чувствителните (тъй като от това зависят много неща в духовния ни живот) и най-болезнените, защото злоупотребата с нея и изкривяването ѝ е огромно. Като цяло човек е склонен да бъде безотговорен, да се остави на течението на традицията, да избягва задълженията и мечтае да намери някой, на когото да повери собствеността, а и личността си, и който да удовлетворява всичките му нужди. Отговорното отношение и сериозното обсъждане на важните проблеми в личния ни живот изисква да притежаваме достатъчен психологичен резерв, така че след като изразходваме една значителна част от него в решаването на проблемите си, накрая все пак да имаме силите да изкараме деня си спокойни и усмихнати.

На 11 юли през тази година за първи път Църквата почита като светец новопрославения преподобен старец Софроний (Сахаров), основател на манастира „Св. Йоан Предтеча“ в Есекс, наричан също „Св. Софроний Богослов и Исихаст“. Получил харизмите на богословието и умната молитва, св. Софроний е един от най-ярките свидетели на православната вяра през 20 век. За читателите на Двери публикуваме откъс от книгата „Съвременни преподобни отци“, издание на митрополията на Верия и Ватопедската св. обител, която предстои да излезе на български език от Русенска св. митрополия.

Живял на света един човек, мъж с неугасима духовна жажда. Молил се дълго време с непрестанен плач: „Помилвай ме, Господи“. А Бог не го чувал!

Минали месеци и месеци в такава молитва и душевните му сили се изтощили. Стигнал до отчаяние и извикал: „Ти си неумолим!“. И когато с тези думи нещо във вкаменената му от отчаяние душа се пропукало, той внезапно видял живия Христос. Огън изпълнил сърцето му и цялото му тяло с такава сила, че ако видението продължало още миг, той щял да умре. Никога не забравил неизречимо благия, безкрайно обичащ, светъл и изпълнен с неописуем мир поглед на Христос. През следващите години на своя дълъг живот той свидетелствал неуморно, че „Бог е любов“ (Иоан 1:4-16), безкрайна любов, която надвишава всеки ум.

За този свидетел на Божията любов искам да поговорим сега.

Откъс от книгата „Съвременни преподобни отци“, предстоящо издание на Русенска св. митрополия. Докладът е прочетен на 25 юни 2010 г. на Павловите четения в гр. Верия (Бер), Гърция.

Ако някой поиска да се запознае с биографията на о. Ефрем, тя няма да му предложи някакви забележителни събития. Евангел Папаникитас е светското му име. Родил се на 6 декември 1912 г., в деня на св. Николай, в с. Амбелохори край гр. Тива. Завършил училище в Тива и после гимназия, а през 1933 г. отишъл на Света гора в Катунакя. През 1934 г. получава благословение да носи расо, а през 1935 г. приема великата ангелска схима с името Ефрем монах. На следващата година е ръкоположен за дякон и свещеник. В същата колиба той оставя последния си дъх на 14 (27) февруари 1998 г.[1]

Но това, което всъщност беше старецът Ефрем, не може да се опише и побере в нито една биография. Великите събития, които свързват светците, остават невидими и неописуеми. Синаксарите, които не просто разказват за събитията от живота им, но ги обясняват и тълкуват, също не отделят място за историческите описания, но подчертават истината, която се крие зад тях. А именно, че светците са „одушевени образи на живота според Христос“.[2]

Един от известните духовни старци на Света гора през втората половина на миналия век е старецът йеромонах Харалампий Дионисийски (1908-2001 г.). Известен е с това прозвище, защото през 1988 г. е избран за игумен на манастира „Св. Дионисий“ на Атон, на който пост остава две десетилетия. Най-напред обаче отива и се подвизава в т. нар. Нов скит (на гръцки Неа скити). За онова време старецът разказва следната история.

Още когато бил там, при него дошъл на изповед монах от друго братство, в което монасите се причастявали на всеки петнадесет дни. Монахът обаче намислил да напусне своето братство и да дойде в братството на стареца, за да се причастява по-често. Защото при отец Харалампий монасите се причастявали всеки ден. Като чул проблема на монаха, отец Харалампий му казал:

- Аз съм за честото причастяване. Ти, ако проявяваш послушание, ще се причастяваш на всеки петнадесет дена, но ще внимаваш с духовния си живот, за да държиш здраво Христос в себе си, докато се причастиш отново. Ако пък редовно се причастяваш, но не изпълняваш своя монашески дълг, Христос веднага напуска и те оставя в дългове. Монашеският живот, чедо, иска точност. Това не е шега.

Един разговор с игумена на светогорския манастир „Дохиар“ архим. Григорий († 2018 г.)

Старецът е роден на о-в Парос, един от Цикладските острови в Егейско море. От малък се посвещава на монашески подвиг – първо в манастир на родния си остров, а после – на о-в Патмос. Духовно чедо е на забележителните старци Амфилохий Макрис († 1970 г.) и Филотей Зервакос († 1980 г.). По времето, когато започна възобновяването на атонското монашество през 70-те и началото на 80-те години на миналия век, йером. Григорий идва с група монаси на Атон и се заселват в „Дохиар“. По това време обителта е с малко на брой братство, съставено от престарели монаси, живеещи, както дотогава повечето атонски манастири, идиоритмено („по свой ритъм“, т. е. не-общежително). През 1980 г. с решение на Вселенската патриаршия, под чиято юрисдикция е Света гора, обителта е върната към общежителния устав и йером. Григорий е избран за игумен. Под негово ръководство манастирското братство се обновява качествено и количествено, сградите се ремонтират. Архим. Григорий беше забележителна духовна личност, мъдър наставник, умел ръководител във вярата и подвижничеството. Увлекателен събеседник, той беше и изкусен автор на книги, които разкриват същността на монашески живот, илюстрирана през живота на забележителни подвижници на 20 в. Изключително наблюдателен и вещ в духовното ръководство, той имаше чувствителна душа, умееше да откликва на съкровените търсежи на монаха или поклонника. Говореше прямо, понякога се изказваше рязко, никога не спестяваше истината. Затова всички го обичаха и идваха при него за съвет, а тези срещи преминаваха в продължителни монолози от негова страна. Старецът обикновено преминаваше от тема на тема, сякаш отгатвайки незададените въпроси на слушателите си. Такъв един разговор с монаси и миряни е записан във видеоклип, чийто превод предоставяме на читателите на „Двери“. Записът започва някак рязко, но не е трудно да се проследи мисълта на стареца.

Източноправославното монашество е било земеделско монашество. Не е имало фирми, не е имало бизнес. Монасите са обработвали земята и от това са живеели. Сега обаче нямаме земи (е, малко само), но не ги изоставяйте. Ръчният труд е благословен, но не трябва да стига до търговски размери, до търговия.