Разговор за духовното наставничество с о. Георги Чистяков (4 август 1953 – 22 юни 2007 г.) – свещеник, филолог, историк, правозащитник. Смятан е за последовател на прот. Александър Мен. Също като него е високоерудиран свещеник, пастир, историк, филолог, познавач на класическите и няколко европейски езика. Занимава се с благотворителност, заема активни обществени позиции. През 2003 г. се противопоставя на войната на РФ в Чечня.

Интервюто е взето през 2003 г., но е напълно актуално и днес заради наблюденията и изводите на о. Георги.

- О. Георги, от Вашата гледна точка на православен свещеник доколко е болно руското общество?

- То е болно. И е сериозно болно. Впрочем след падането на съветския режим, оказали се свободни, но в достатъчно сурови условия на безпаричие и безработица, ни беше невъзможно да избегнем недъзите. Проблемите, свързани с вземането на самостоятелни решения по множество най-важни житейски въпроси, се изправиха пред хората в цялата си пълнота. Бяхме свикнали държавата да решава всички проблеми вместо нас. Затова обществото е болно от астения – слабост. А новата руска държава просто ни изостави.

За човека, който е създал около себе си малък затворен свят и се опитва да живее в него, в някакви много ограничени периоди животът протича безпроблемно. Но и тези периоди на безпроблемие, дори в такива изкуствени условия, приключват бързо. А всъщност животът има смисъл само в един случай: когато живеем заради хората, които ни заобикалят, когато сме открити за хората около нас. И тук, струва ми се, е твърде важно да осъзнаем, че можем, разбира се, да тръгнем по лесния път и всички да изоставим своята работа. Да отидем – кой в дом за възрастни хора, кой – в болница, кой – в детски дом, оставяйки местата, където работим: библиотеки, висши учебни заведения, театри, книгоиздателства, научно-изследователски институти, заводи и т. н. Да оставим работата си, да отидем и да служим на ближните.

Възниква обаче въпросът: а ще бъде ли това служение истинско? Какво ще занесем на хората, нуждаещи се от нас, ако оставим всичко и тръгнем да им помагаме? Мисля, че тогава ще им занесем единствено собствената ни неудовлетвореност, нереализираността на собствения ни живот. Затова задачата на християнина се състои все пак в нещо друго. Ние трябва да отиваме при хората, които се нуждаят от нас, оставяйки за известно време нашата работа. Но само за известно време! Спомнете си майка Мария (Скобцова), която, организирайки трапезария за бедни и ставайки в нея и ръководителка, и готвачка, и миячка, и чистачка, едновременно с това не изоставя своята литeратурна дейност, продължава да се занимава с публицистика, да чете лекции и остава писателка.

- Тате, моля ти се, стани! – ридаеше млад мъж, когато спускаха ковчега с покойника в гроба. – Моля ти се, стани! Давам десет години от живота си, за да станеш!

Гробарите и свещеникът се спогледаха, но не казаха нищо. Какво ли не бяха виждали!

- Горкото момче! – чу се тих женски глас измежду десетимата присъстващи опечалени.

Приятелско семейство на покойника беше обещало да върне с колата си свещеника до църквата, където беше извършено опелото.

- Симчо остана съвсем сам! – каза зад гърба на свещеника съпругата на мъжа, който караше колата. – Кой ли сега ще се грижи за него?

Често човек си мисли: какво можем да направим? Сърцето се разкъсва от любов към едни и съчувствие към други: какво можем да направим, когато сме безсилни, безмълвни, безпомощни?

За пореден път на нашата човешка земя, изпълнена с много скръб и страдание, чашата на гнева, чашата на скръбта, чашата на човешкото страдание стига до ръба и отново прелива. И ние не можем да останем безразлични към тази скръб, която сега обзема хиляди и хиляди, милиони хора.

Пред нашата християнска съвест отново застава страшното, изискващо Божие слово или, по-точно, образът на Самия Христос, Който стана човек, Който влезе в нашия свят, Който се приобщи не към славата и добродетелта, а стана брат и на угнетените, и на грешниците.

Солидарността на Христос с човека не е разрушила Неговата солидарност с Отца; и тук пред нас е образът, който е толкова труден за разбиране и още по-труден за осъществяване: образът на Този, Който иска да бъде едно и с правите, и с виновните, Който обгръща всички с една любов – с любовта на кръстната скръб към едните и с любовта на радостта и отново на кръстната жертва спрямо другите.

Всички хора се молят – ако не на Бог, то на богове или на хора. Молят се мюсюлмани, юдеи и християни, молят се езичници, атеисти и скептици. Всекиму се е случвало някога да се моли. Не се молят само тези, които се надяват да омагьосат Бога или околните. Между най-обичайните човешки постъпки и най-съкровените и вечни тайни на съвместността съществува рядко подозирана, но сигурна връзка. Тя е толкова отчетлива, че позволява чертите на едните да бъдат следени по прилика с другите. Но не е толкова сигурна, че да заличава разликата между тях. Най-всеотдайната молитва на вярващия може да бъде сравнявана с най-обикновената човешка молба – според значението на този, към когото е обърната. В известен смисъл, надеждата в благоволението на Бога не е много по-различна от надеждата в съгласието на съседа. Може би затова и в двата случая има неща, недостойни както за молитва, така и за обикновена молба. И молбата, и молитвата са, освен очакване, също и някакъв род признание и надежда, което пречи към тях да се посяга прекалено често. И то не заради баналното наблюдение, че признават зависимост. Въпросът е много по-сериозен и неговият поглед оприличава молбата и молитвата дотолкова, че засега ще престана да правя разлика между тях и аз. Колкото и да е изговорено за молитвата, колкото и често да се случва да помолим някого, все пак рядко бива забелязвано, че всяка молитва и всяка молба признават правото да им бъде отказано.