„Дендритите, висящи на дървото на живота, процъфтяват в добродетели като добри плодове на Духа“

Монашеството се ражда през Късната античност в пустините на Египет, Сирия, Палестина и Мала Азия, в своеобразен диалог с развитието на градското християнство. Както е известно, християнството е градска религия, неговата структура следва административната организация на Римската империя. С края на антихристиянските гонения църковните общини в градовете на империята укрепват, разрастват се и тръгват по един нов път на развитие – с всичките плюсове и минуси на новото състояние. Свободата на вероизповедание постепенно отстъпва място на покровителството от държавата, която с цялата си репресивна мощ застава на страната на религията, спечелила за четири века със своя евангелски радикализъм сърцата на стотици хиляди римски граждани. Това изправя християнските общини пред непознато за тях предизвикателство – да бъдеш християнин вече носи и ползи за земното устройване на живота, виното на апостолската проповед за безрезервно следване на Христа се размесва с водата на присъщия за човека комформизъм. Това се оказва проблем за множество християни и най-вече за онези, които не желаят (или не могат) да живеят християнската си идентичност в условията на имперската Църква. Така краят на гоненията срещу Църквата съвпада с бурния разцвет на монашеството във всички региони на Империята – както на Изток, така и в най-западните й части. В църковния живот се поражда един център, който трябва да напомня на вярващите, че Царството Божие не е от този свят, но всеки е призван да отгледа съкровено неговото семе в сърцето си – тайно и независимо от светските велможи.

Днес ми се иска да задам и на вас, и на самия себе си въпроса: какво търсим в Църквата? Първо, ние често търсим в нея успокоение, лекарство за неврастения, помощ в болестта, бедата, отговори на измъчващите ни въпроси, сили. Второ, понякога търсим в нея идеология, традиционната вяра на древната Рус, нашата родна религиозност, религиозно обосноваване на държавната идея. Трето, понякога търсим в Църквата православната култура: пеенето, иконописта, архитектурата. Четвърто: случва се да търсим в нея начин за удържане на себе си от злото, греха, порока, с една дума – юзда. А всъщност? Всъщност в Църквата е нужно и има смисъл да търсим единствено Иисус Христос! Защото ако Той влезе в живота ни, в него наистина всичко се променя! Господ учредява Църквата само с една цел: да бъде тя място за срещата ни с Него. И когато Той влиза в нашия живот, то и успокоението идва в него, и получаваме помощ в болестта и бедата, и ни идват сили.

Христос наистина ни укрепява. Отварям трета глава от книгата Деяния на светите апостоли – вероятно си спомняте как евангелистът описва изцеляването на хромия, който седейки пред входа на храма, проси милостиня. И Петър казва на този болен човек: „... сребро и злато аз нямам, а каквото имам, това ти давам: в името на Иисуса Христа Назорея стани и ходи! И като го хвана за дясната ръка, изправи го; и веднага му заякнаха коленете и глезените...“ (Деян. 3:6-7). Заякват коленете и глезените на сакатия – Христос ни укрепява, когато Го срещаме в живота!

Ако един страничен човек разбере за съществуването на нашия болничен храм „Покров на Пресвета Богородица“, може би веднага ще си зададе множество въпроси.

Преди всичко, за какво въобще тук съществува храм? И защо, ако това е храм, неговият живот е свързан с търсене на пари за лекарства, с най-разнообразна работа сред децата, с помощта, която им оказват нашите енориаши в решаването на най-различни проблеми? Защо тук има компютърен клас? Защо тук има рисувателно студио, където децата създават картини и правят анимационни филми? Защо тук има млади хора, които пеят с децата под звуците на китара? И изобщо, какво е това: храм или благотворително дружество? Храм или детски образователен център? И така нататък.

Отговорите на тези въпроси са пределно лесни. В живота ни всичко става осмислено, когато Бог влезе в него. По-точно, когато започнем да разбираме, че Бог е влязъл в нашия живот. В болницата, където имаме работа с много тежко болни малки човеци, да забравяме, че в живота ни, толкова труден, присъства Бог – е наистина страшно.

Защото тогава всичко започва да се руши! Тогава откриваме, че са болни не само децата, но и техните родители; откриваме, че всъщност и лекарите са болни; че всички ние живеем със своите диагнози! И прочее, и прочее, и прочее. Тогава усещаме жестока умора. Тогава се разкрива пълното ни безсилие...

Чувствата, които изпитваме, не бива да се бъркат с мислите, които формират съзнанието ни или произтичат от него. Чувствата са действителни и естествени, а мислите са правилни или погрешни. Всеки изпитва чувство за справедливост. Упрекът или обидата ни натъжават. Тъжно ни е, когато работата ни не е заплатена, усилията ни не са оценени, а грижите ни не са отплатени. Чуждото преживяване заслужава съчувствие и то не е нито истинно, нито лъжливо. Друго нещо е разбирането, когато нашите впечатления и чувства бъдат осъзнати, издигнат се до равнището на проблем и получат определено съдържание. От този момент нататък разбирането става истинно или лъжливо. Естественото чувство за справедливост трябва да се разграничава от вярното или погрешно разбиране за справедливост.

За някои хора понятието за справедливост включва отмъщението, като смятат чувството за отмъщение за легитимно, намират му теоретична обосновка и практическо приложение. Ако някой ме удари, трябва да му отвърна, защото в противен случай „безнаказаността ще събуди в него животински инстинкт за насилие“. Децата често нараняват слабите и беззащитните, защото искат да се наложат. Същото се случва в армията, в затвора, във всяко човешко стадо, където отношенията се основават на правото на силния. Същото нещо напоследък се наблюдава и в живота на епархията. Епископът не носи отговорност за превишаване на правомощията си. Липсата на ограничения води до произвол. Възниква конфликт между чувството за справедливост, което очовечава обществото, и животинския инстинкт за насилие. Подобно на лава от вулкан, на повърхността на битието изригват пламъците на низките страсти: самоутвърждаване, жажда за власт и насилие, възмущение, нетърпимост и гняв.

Голяма част от нашите духовни и душевни проблеми се дължат на факта, че не умеем да живеем в настоящето.

Носим тежестта на миналото си с носталгия или със съжаление за неизвървяните пътища или за допуснатите грешки. Подложени сме на натиск да правим избори и се страхуваме от последствията им в бъдеще. Като цяло, ако се замислите, повечето от страховете ни са плод на въображението ни, нищо повече от един от многото възможни варианти за развитие на събитията.

Мисля, че и затова Христос е казал: „Не се тревожете за утрешния ден… Доста(тъчна) е на всеки ден злобата му“.

Вярвам, че тази способност да живеем в настоящия момент е в основата на това, което отстрани изглежда като безстрашие: когато оставяме настрана негативните преживявания (и миналото като такова) и не конструираме възможни варианти на бъдещето (обикновено изключително негативни).

Митр. Антоний Сурожки разказвал как по време на войната е участвал във френската съпротива (80% от която са били руски емигранти). И един ден полицай го спира в метрото.