Откъде идва невротичността и какво се случва с нея в Църквата

Твърде самоуверено е човек да съди за чуждата вяра − здрава ли е или нездрава. Съгласете се обаче, че има случаи, при които някой вярва в нещо, дето не е читаво. Макар старателно да спазва църковните предписания и канони, животът в Църквата прави такъв човек по-печален, обзема го униние, страховете не изчезват, появява се агресия. Още по-често когато се въцърковява, той много бързо спретва „същински ад“ на всички наоколо – семейството, енорията и дори свещеника. Уж прави всичко, както са го учили, защо тогава резултатът е толкова ужасен?

Ами защото мнозина от нас малко или много са невротизирани. Религиозността става невротична, не само защото в Църквата са ни научили не на това, което трябва, а защото почвата за възприятие на деструктивната форма на вярата у някои е била подготвена още в детството.

Колкото повече рани получава човек в живота си, толкова по-привилегировано е неговото положение пред Бога. Както казва пророк Давид, сърце съкрушено и смирено Бог не ще презре, Бог преобразява това сърце и човек става състрадателен. След време болката, неправдата и раната стават нещо добро за него, разкрасяват го и той става по-благ, по-зрял, сърцето му се прекършва, научава много неща за човешката природа и немощ, научава се да общува с брата си.

Каквото и да стане в живота, каквито и трагични и осъдителни събития, нищо не може да постави Бога в трудно положение и Той да каже: за този човек не мога нищо да направя, толкова е наранен, че нищо не мога да направя. Само ние говорим така.

Светият Дух обаче прониква в дълбините на сърцето. Както се казва в една много хубава литургична молитва, Бог знае нуждата на всеки един от нас. Ние много пъти не знаем от какво наистина имаме нужда. Бог обаче знае, затова Той става за нас това, от което ние имаме реална нужда, както се казва в същата молитва: Ти си Лекар на нашите тела и души. Бог е единственият Лекар на душите и телата ни и знае нашите потребности. Помните в Стария Завет, където евреите в пустинята роптаели често срещу Бога. Той им изпратил манната, тя била храна за всички, но при всеки се превръщала в това, от което той имал нужда. Ако някой, например, имал нужда от калций, ставала калций. При друг захар, при трети - желязо. Бог знаел нуждата на всеки един.

Избрани изречения за поста

Постим, за да се доближим повече до Бога, а не за да бъдем видeни или хвалени от хората.

Постим, защото обичаме Бога Подателя повече отколкото Неговите материални дарове, които консумираме.

Постът е жертва на смирената любов на човека към Бога, когато е съединен с благодарствена и просителна молитва, отправена към Бога.

Който пости, но не се моли, не събира духовна светлина в душата, а извършва просто едно биологично и психологическо упражнение, заради здравословни или естетически подбуди.

Истинският пост не е само въздържание от храни с животински произход, но и въздържание от всяка материална лакомия и похот за егоистично властване над другите; той е въздържание от всяка мисъл, слово или дело, което намалява любовта към Бога и ближния.

Въпрос: Ако някой външно се държи добре, но има скрита гордост и егоизъм, които не усеща и изпада в заблуда, неговият духовен отец трябва ли да му го каже или да не го прави по някаква друга причина?

Ти си учител. На кой клас преподаваш? На четвърти. Е, на 4. клас преподаваш уроци за 4. клас. Няма да преподаваш уроци за 6. клас. Не е ли така? Въпреки че знаеш и за 6. клас. Така един духовен наставник може да вижда някои неща в душата на другия човек, но едновременно с това вижда и знае немощите и възможностите му. Трябва да бъдем изключително внимателни как ще говорим на другия човек, защото той не винаги е готов да чуе това, което ще му кажем. Бях ви споменал за пример, когато едно дете попитало духовния си наставник дали в рая ще има котенца и кученца. Духовникът се засмял и казал:

- Не, няма да има котенца и кученца в рая!

На детето това обаче не му харесало и му казало:

- След като няма да има котенца и кученца, не искам да ходя в рая!

Духовникът се замислил и попитал един съвременен му старец, свят човек:

- Да не би да не му отговорих правилно?

Трябва да се научим да плачем. Старецът Паисий казваше, че в родината му, в Кападокия, когато турците обикаляли нощем, казвали: Какво им става на тези християни, цяла нощ ли оплакват мъртъвците? Те чували плач, вопли, стонове и мислели, че православните християни оплаквали мъртъвците си нощем. Не можели да разберат, че хората се молили, защото кападокийците били простодушни, открити хора. Може би те плачели за своята мъртва душа, както би трябвало да плачем и ние. Сълзите носят голям мир в човека и мисля, мое лично убеждение е това, може да е грешка, не знам, че една от причините да имаме толкова психически проблеми днес, е че не плачем. Отиваме на погребение и не плачем. Или става някакво скръбно събитие, но се стискаме да не заплачем, особено младите и момчетата смятат, че това е срамно. Не те ли е срам да плачеш? Голям човек да плачеш? Не искам да кажа, че трябва да плачеш където и да е и във всеки един момент, но плачи поне вкъщи. Но как ще плачеш вкъщи, след като нямаш време, веднага щом се върнеш у дома, вратата се отваря и там те очаква друга арена, с други неща, с други проблеми и т.н. И ако не те очакваш арена, те очаква телевизията да те погълне, интернет, телефонът ти и други. Кога да заплаче човекът?... Днес нямаш време дори да заплачеш.