В Северна Добруджа, Румъния, в крайдунавския град Тулча се намира българската църква „Св. Георги“ или Biserica Bulgara Sfântul Gheorghe, по известна като „Biserica cu ceas“ – „Църквата с часовника“.

До началото на руско-турската война от 1827-1828 г. българите са имали само една малка дървена църква в лозята извън Тулча. Духът на изгубеното време е запечатан в пожълтелите фотографии:

След интеврюто в Двери (тук) психологът Емилия Бойчева дава за читателите на сайта конкретни съвети за справяне със страховете и безпокойството, предизвикани от пандемията и несигурността в света. Г-жа Бойчева изхожда не само от позицията си на професионален психотерапевт, но и от опита си на вярваща християнка.

1. Винаги максимално точно формулирайте конкретните причини за своето безпокойство тук и сега. Помнете, че мисълта за нещо не го прави факт. Не вярвайте на всичко, което си мислите. Когато нямате конкретен факт тук и сега, който поставя пред вас задача за решаване, необходимост от конкретни действия за преодоляване или предотвратяване, тогава много лесно е да се заблудите и да влезете в измислен сценарий с всевъзможни последствия. Тогава започват безпочвените и ирационални тревожни предъвквания. Само че вие вече не забелязвате, че те са безпочвени и ирационални. Знаете само, че се чувствате ужасно и животът ви вече не е същият, и сънят ви вече не е същият, и събуждането е мъчително и съпроводено с тревожно очакване на неясна катастрофа…

Дългата подготовка, която Църквата е определила, за посрещането на Рождество Христово е достатъчна, за да ни покаже, че се случва нещо изключително и неповторимо. Отците на нашата Църква възпяват този празник като начало на спасението ни, тъй като всичко добро, последвало след това, започва от момента, в който се ражда Христос.

Не е било лесно за Бога да намери решение за проблема на човека. Човекът бил озверял и се бил отдалечил от Него. Егоизмът му укрепвал и колкото повече време минавало, толкова състоянието му се влошавало. А, както ни уверяват отците-аскети, егоизмът и високомерието са равнозначни на психическо разстройство и лудост. Закономерно хората стигнали дотам да се покланят на идоли и демони, дори на безсловесните животни и влечуги.

Макар че било достатъчно да хвърлят един поглед около себе си и да намерят решение на проблема си. Хармонията на вселената, подредеността на творението и невероятната красота на природата възпявали истинския Бог. Всичко викало на висок глас за своя Създател! Но хората, здраво стиснали очите си и запушили напълно ушите си, успявали да не забелязват Бога. И вместо Него били готови да приемат всичко друго, но не и истинския Бог.

Рождественският пост не е нужен на истинските християни, защото Христос винаги е с тях. Защо да отделяме специално време на Този, Който и без това е с нас на всяка Литургия, нещо повече – във всяка въздишка? А аз не мога без постите. Много ни е нужно специално време, за да се съсредоточим, да съберем мислите и чувствата си, блуждаещи в безкрайната въртележка от думи и неща. Да се избавим от суетата в името на най-важното.

Страшният съд наближава. Усещам го по водата. Земята и въздухът са изпълнени с очакване, огънят гори тревожно – всичките четири стихии и особено петият елемент, етерът, са пропити с предчувствия и неспокойствие.

„А кога дойде Син Човеческий в славата Си, и всички свети Ангели с Него“ (Мат. 25:31)

И ще седнат честнѝте апостоли на дванадесетте престола да съдят всички народи.

- Само дванадесет? Ами ап. Павел? Той не е сред първите ученици, а пък се е трудил не по-малко, дори повече от останалите! Но никой няма да му постави дори мъничък престол, макар и тринадесети, защото, както знаем, „тринадесети апостол и съдия на цялата Вселена“ е Александрийският патриарх.

На 20 декември, деня на кончината на великия руски духовник св. Йоан Кронщатски, Православната църква чества неговата памет. Публикуваме част от книгата на митрополита на САЩ, Канада и Австралия Йосиф „Образци на пастирско служение в Русия 18-20 в.“, в която наред с други подвижници на благочестието са описани животът и пастирската дейност на св. Йоан.

Прозорливият подвижник и молитвеник о. Йоан бил един от тези Божии избраници, които Промисълът Божи изпраща на хората, за да покажат на света до каква висота може да се издигне човекът, озарен от божествената благодат.

Той започнал своето пастирство с такъв пламенен порив, че това смутило дори висши духовни дейци от онова време. Преосвещеният Теофан Затворник сметнал за необходимо дори да се обърне към о. Йоан писмено. С думи на любов и наставление той заявявал, че о. Йоан се е наел с такъв подвижнически живот в света, сред житейските съблазни и несгоди, който „неминуемо“ ще го доведе до страшно падение или ще завърши без резултат; че никой, още от времето на приемането на християнството, не само в Русия, но и на Изток, не е поемал по такъв път, бидейки не монах, а свещеник, живеещ извън оградата и устава на манастирите, и че това непременно ще породи голяма съблазън сред духовенството и народа.[1]