Духовният живот за човека е като слънцето за растението. Не случайно, когато говорят за него, много авторитетни хора, както духовници, така и миряни, го уподобяват на „добрата част“, „едното потребно“ (Лука 10:42). Духовният живот не само вдъхновява, но дава конкретни и практически указания за живота на всеки.

Важно условие за духовния живот е умелото и опитно ръководство. На духовен език то се изразява с думата „старчество“.

Както е известно, старчеството е явление от монашеския живот. То е възникнало в епохата на организираното монашество, за да поддържа у иноците истински духовен живот. По-надареният духовно, по-изкусният в подвизите монах става старец, за да помага на своите събратя с пример и наставления в борбата със страстите, за да постигат даровете на духа. Но славата на големите старци преминала отвъд манастирските стени и към тях на тълпи се стичали и миряни. В Русия такъв отворен към света старец бил възстановителят на старчеството Паисий Величковски. В средата на 19 в. Оптинските старци още по-широко отворили за света вратите на своите килии. Служението на народа изместило на заден план чисто монашеската употреба на старчеството. С течение на времето то се разпространило толкова много, че излязло от манастирското общество и навлязло в света.

Ярък представител на духовните старците с немонашески произход е отец Алексей Мечов (1860-1923 г.).[2]

На 19 септември в древния манастир на св. Йоан Богослов на о-в Патмос се чества откриването на св. мощи на преподобния отец Амфилохий (Макрис; 1889-1970), канонизиран от Вселенска патриаршия през 2018 г., и пренасянето на мощите му в този манастир. Откриването на мощите му става през 1981 г. и е съпроводено с множество чудесни знамения. Публикуваме откъс от словото на Верийския митр. Пантелеймон, посветено на новопрославения светец, включено в сборника „Преподобни съвременни отци на Църквата“, предстоящо издание на Русенска митрополия.

През изминалите десетилетия по Божия благодат се явиха много преподобни, които оставиха своята следа в църковния живот. Между тях е и св. старец Амфилохий от о-в Патмос, старецът Амфилохий (Макрис).

Божията благодат го изпраща в критично за Църквата време, но и за цялата наша страна и по Своя благ промисъл го дари с онези харизми, които бяха най-необходими за мисията, която му бе възложена.

Старецът Амфилохий живя в епоха и на място, които имаха абсолютна необходимост от него. Живя на острова на Откровението, в годините, когато Патмос беше първоначално под властта на турците, а след това на италианците. Години, трудни за православните, които страдаха от забраните на турците и религиозната пропаганда на римокатолическите завоеватели, в години, когато монашеството беше в криза, тъй като беше изоставило киновийния начин на живот и беше преминало към идиоритмичен.

Откъс от третия том с беседи на Лимасолския митрополит Атанасий „Изкуството да живееш със себе си“, издание на „Двери“, който скоро ще излезе на книжния пазар

Ако човек свикне да изпитва доволство в греха, ако обикне своите страсти, след това ще трябва да положи труд, за да промени този навик на душата си. Някой, например, който е свикнал да яде твърде солено, не може да приема останалите храни – те все му се струват напълно безвкусни, макар и да са по-здравословни, по-природни и да са му препоръчани от лекарите. За да свикне с тях, такъв човек трябва да положи усилие. Така е с всяка страст. Пияният вижда бутилката вино и за него това е най-любимото нещо на света. Знаете вица, в който един пиян отишъл да се изповядва и духовникът му казал:

- Трябва да разбереш, че алкохолът е най-големият ти враг!

На другия ден пак го намерили пиян. Духовникът го запитал:

- Не ти ли казах да не пиеш?

- Да, но казахте и да обичаме врагове си.

Има два случая, в които е позволено да се обсъжда чуждата постъпка, а именно: когато е необходимо да се посъветваш с някои, които имат опит в това, как да се помогне на съгрешилия, и още − когато е нужно да се предпазят другите, които, поради незнание, могат да бъдат в общение с такъв човек, смятайки го за добър. Тогава, както апостолът ни съветва, трябва да общуваме с него (2 Сол. 3:14). А който без такава необходимост говори каквото и да е за друг в негово отсъствие, с цел да го очерни, той е клеветник, даже и да говори истината.

Самата нагласа прави думите осъждащи

Св. Василий Велики, „Монашески правила“

Темата, за която ще говорим, е сред най-чувствителните (тъй като от това зависят много неща в духовния ни живот) и най-болезнените, защото злоупотребата с нея и изкривяването ѝ е огромно. Като цяло човек е склонен да бъде безотговорен, да се остави на течението на традицията, да избягва задълженията и мечтае да намери някой, на когото да повери собствеността, а и личността си, и който да удовлетворява всичките му нужди. Отговорното отношение и сериозното обсъждане на важните проблеми в личния ни живот изисква да притежаваме достатъчен психологичен резерв, така че след като изразходваме една значителна част от него в решаването на проблемите си, накрая все пак да имаме силите да изкараме деня си спокойни и усмихнати.

На 11 юли през тази година за първи път Църквата почита като светец новопрославения преподобен старец Софроний (Сахаров), основател на манастира „Св. Йоан Предтеча“ в Есекс, наричан също „Св. Софроний Богослов и Исихаст“. Получил харизмите на богословието и умната молитва, св. Софроний е един от най-ярките свидетели на православната вяра през 20 век. За читателите на Двери публикуваме откъс от книгата „Съвременни преподобни отци“, издание на митрополията на Верия и Ватопедската св. обител, която предстои да излезе на български език от Русенска св. митрополия.

Живял на света един човек, мъж с неугасима духовна жажда. Молил се дълго време с непрестанен плач: „Помилвай ме, Господи“. А Бог не го чувал!

Минали месеци и месеци в такава молитва и душевните му сили се изтощили. Стигнал до отчаяние и извикал: „Ти си неумолим!“. И когато с тези думи нещо във вкаменената му от отчаяние душа се пропукало, той внезапно видял живия Христос. Огън изпълнил сърцето му и цялото му тяло с такава сила, че ако видението продължало още миг, той щял да умре. Никога не забравил неизречимо благия, безкрайно обичащ, светъл и изпълнен с неописуем мир поглед на Христос. През следващите години на своя дълъг живот той свидетелствал неуморно, че „Бог е любов“ (Иоан 1:4-16), безкрайна любов, която надвишава всеки ум.

За този свидетел на Божията любов искам да поговорим сега.