Новото в Новия Завет е също и в това, че хората получават ново разбиране за Бога: това не е храмовото ритуално божество. Той е редом с нас във всекидневието, например на сватбата в Кана Галилейска.

Тази мисъл е тежка. Много по-просто е да отдадеш на Бога дължимото като отидеш в храма, а след това да живееш, както дойде, макар че Св. Писание ни най-малко не дава основание за това. Все по-често православните възприемат Бога като храмово божество, а богообщението като храмово благочестие.

Богообщението е „скромна“, ненатрапчива, всекидневна „двустранност“ в отношенията между човека и Бога, подобна на тази, която всеки човек познава в общението с любимите си хора. Главното е взаимната устременост един към другиго. Човек се обръща към Бога в своята душа: „Господи, аз съм тук“. И веднага в отговор чувства, усеща, че Господ говори: „И аз съм тук“…

Да прочетеш молитвеното правило или да изречеш пред Бога няколко думи от сърце

Свикнали сме да възприемаме неофѝтството като прекрасен романтичен начален период в християнството. Това обаче все пак се отнася не към нашата историческа ситуация, а към времето на същинското зараждане на християнството, както и на Църквата. Неофѝтството от миналите хилядолетия изобщо не прилича на нашето, защото Църквата благополучно е забравила за него. В продължение на много, много векове тя не се е нуждаела от неофѝти и всъщност там не е имало никакви неофѝти.

Нещата се развиват напълно традиционно, без проблеми, от род на род се натрупват и предават някакви слоеве на местни традиции, докато в Русия всичко не рухва. 

Неофитството се появи в момента на разрушаване на Съветския съюз, Берлинската стена и всичко останало от този род и ние подсъзнателно го възприемахме като разрушаване на някакви основи, темели, върху които сме свикнали да стоим.

И затова нашето неофѝтство не се състоеше само в това да гледаме с радост открилия се за нас Христос, а преди всичко да наблягаме върху копирането на всички останали форми, търсене на Китеж, Светата Рус, препечатаните издания – да повторим каквото е било преди или да разберем какво е на Атон или при онези, които са пазили традицията през цялото време.

На 12 юли Църквата почита паметта на преподобни Паисий Светогорец - един от най-почитаните съвременни светци в православния свят. Той беше официално канонизиран от Вселенската патриаршия през 2015 г.

Наистина е много трудно да говориш за един човек, особено когато той е Божий човек в пълния смисъл на тази дума. Тази трудност създават самите Божии човеци и особено старецът, за когото ще говорим тази вечер, тъй като те крият себе си от очите на хората.

Старецът Паисий беше човек, който през целия си живот криеше старателно себе си и своите преживявания дотам, че се чувстваше изключително притеснен и затруднен, когато другите се опитваха да говорят за него.

Ако той все още беше жив, ние нямаше да посмеем – нито аз, нито отец Моисей – да посветим тази вечер на него, защото това би го наскърбило много. И ако такава публична проява се беше осъществила, то със сигурност старецът щеше да прекъсне всяка връзка поне с отец Моисей, с когото бяха близки.

Но не само в това е затруднението. Истинският проблем е, че е много трудно да се опише животът на един светец – това е нещо невъзможно, непостижимо. Каквото и да кажеш, е малко и едностранчиво, защото макар че мнозина общуват със светите отци, малцина обаче могат да предадат точно техния дух и живот.

Неделя на всички светци

Последната неделя на подвижните празници през годината е посветена на Всички светци. Нашата св. Църква е посветила тази неделя, за да почете всички отличили се с вяра и добродетел свои светци, известни и неизвестни, апостоли, мъченици, отци, изповедници, подвижници, миряни, мъже, жени, деца и дори пеленачета. А неслучайно е определено празникът на всички светци да се чества в неделята след Петдесетница. Защото слизането на Светия Дух в света и основаването на Църквата създава светци. Само чрез Светия Дух и в Църквата се установява светост. Само в Църквата човек може да стане светец – никога и никъде другаде. Също така неслучайно Църквата нарича добродетелните и верни на Бога хора от Стария Завет, т. е. преди Христос, не светци, а праведни.

Бог ни е създал, за да станем богове по благодат чрез Неговата благодат и нашата воля и личния ни подвиг, но навлизането на греха в света по вина на човека е спряло тази първична перспектива да достигнем заложеното „по подобие“, т. е. до нашето обòжение. Нашият Господ Иисус Христос стана човек, за да даде възможност на човека и той да стане бог по благодат. Това беше Неговата мисия на земята: да победи дявола, причината за нашето нещастие, да премахне злото и да ни съедини отново с нашия Създател, да ни направи светци, образи на светостта на Бога. Това е задачата на Църквата: да ни преобрази в светци.

Ако празникът на Петдесетница се смята за рождения ден на Църквата, то денят, посветен на Светия Дух, ни напомня във всяко едно отношение за основния принцип, който превръща група хора в Църква – възстановяването на общуването между Бога и човека и между самите хора. Този основен принцип обобщава по най-добрия начин кондакът на празника:

„Когато Всевишният слезе и смеси езиците, раздели народите, а когато раздаваше огнените езици, към единство призова всички, затова и единогласно славим Всесветия Дух“.

Историята, към която препраща този химн, се съдържа в Глава 11 на кн. Битие и представлява последния стадий в дългия път на падението, който човекът е следвал в опита си да стане независим от Бога. Става дума за процес, който е живо описан с ярки образи в първите единадесет глави на кн. Битие и който се характеризира с поредица от разпаднали се отношения, резултат от разпадналите се отношения между човека и Бога.