Живеем във време, което не изповядва мира. Нещо повече – не го носи като послание и никой не се опитва да го представи и разгърне като цел за избавяне от връхлитащите предизвикателства и нестихващите противоречия на личността. Съвременният човек страда, но не от недоимък на блага или липса на идеи, а просто защото няма вътрешен мир.

Жалко е, че това се отнася не само за невярващите, но и за тези, които са пожелали да последват тесния, но спасителен път на Христос. Хиляди проблеми в обществото зависят от това, че човекът е лишен от тази особена кротост и вътрешен баланс, които може да му дари единствено вътрешният мир. Той е ключ за разрешаване не само на раздиращите въпроси в душата, но и на нестихващите веяния на обществените настроения. Светът като воля, представа и внушения може да предложи на търсещия човек всичко, но не и мир.

След повече от 50 дни изолация и страх, някои неща се промениха.

Мен ме интересуват главно онези промени, които касаят мисленето на църковните хора, към които и аз, „като някой изверг“ (1 Кор. 15:8), простете, принадлежа. И тук се забелязва, че в края на краищата вирусът зае прекалено много място в това НАШЕ мислене. Появиха се всякакви „теологумени“, кой от кой по-мъдър, оригинален, напътстващ, спасяващ… Но вирусът си е вирус и не беше редно така безпрецедентно за цялата църковна история да го допускаме да прониква толкова близо до най-интимните, тайнствени и неприкосновени дълбочини на християнската същност, като св. Причастие, например. За два-три месеца само успяхме да развием един цял нов раздел в съвременното богословие, което с болезнена ирония бих нарекъл „превантивно богословие на заразата“. Безспорно, мъдри и полезни неща се написаха, зрели, макар и твърде противоречиви понякога. А накрая, като се обърнеш назад, и виждаш, че богословската ни мисъл се е напоила с рационализъм…

Тази народна поговорка е показателна за поведението на повечето от хората. Защото мнозинството си мисли: „Има лоши хора, могат да ми оберат гроздето, по-добре да отида да си го пазя или да платя на пъдаря (то такива пазачи-пъдари вече май няма) да ми го пази“. И го прави.

По-малко са онези, които си мислят: „Е, че кой ще отиде да ми обере гроздето?“.

Опитът на народа показва, че първите постъпват разумно. Тук обаче идва втората беда: опитът е поучителен, само че някой трябва да го следва този опит. А това насила не става.

Така се получава и с опасността от най-новия крадец на... животи – коронавируса. Слава Богу, у нас жертвите не са многобройни като в други страни, но нали тъкмо Христос ни даде примера за ценността дори на единия процент спрямо 99-те? Ако статистици или политици могат да кажат: „Това не е толкова страшно, този процент е пренебрежимо нисък!“, един християнин не може, нито има право да го каже.

Калачинският и Муромцевски епископ Петър е завършил Биологическия факултет на Московския държавен университет и е защитил дисертация по специалността „Вирусология“. Епископът разказва защо са необходими сериозни мерки за безопасност по време на епидемията и отговаря на най-често задаваните въпроси.

„Някога по време на епидемии винаги са ходили в храмовете, а не като сега!“

Не, не винаги. Говорещите по този начин не са запознати с историята, включително и с църковната. В миналото също е имало изолация и карантина, не бива да мислим, че това е нова, измислена мярка. Разбира се, нивото на знание за причините и развоя на епидемиите е било напълно различно от днес. При все това хората са знаели, че само карантината може да спре чумата, холерата или едрата шарка. И в много от случаите са се пазили и са четели молитви в домовете си.

Винаги съм се възхищавал на древните монаси и монахини, живели в пустините. Не защото те са открили как да избегнат плащането на данъци. Не само защото думите им са били вдъхновяващи, а молитвата им – преобразяваща. И не толкова защото са се противопоставяли на могъществото на империята и на изпитанията на времето. А защото те са възтържествували като символи на един алтернативен начин на действие. Макар техният идеал често да е бил митологизиран или схващан по романтичен начин, и дори манипулиран и експлоатиран в много църковни кръгове, той при все това остава отражение на стойността на мълчанието.[1] На вършенето на по-малко или на вършенето на нищо. На безмълвието и незабележимостта. На това да се молиш, вместо нещо да произвеждаш. С една дума: просто да бъдеш.

За разлика от тях глобалната пандемия, предизвикана от коронавирусната болест 2019 (COVID-19), разкри много относно приоритетите и слабостите ни като общество: като една удивително сложна общност, една заплетеност от политически, финансови, здравни, образователни и религиозни институции, които засягат всеки човек по света. Всяка от тези институции днес отчаяно се опитва да излезе с решения на въпроса как да възстановим живота и да спасим света – такъв, какъвто го познавахме. Никой не е имунизиран, дори „безсимптомните“, дори най-мощните нации, най-сигурните икономики и най-праведните вярващи.