Днес погребахме един свещеник, софийски. Беше още далече от пенсионна възраст, с невръстни дечица. Всички го оплакахме, от сърце. Човешко е. И сега си стоя и си мисля: бива ли да го оплакваме така безутешно, особено щом като по всеобща преценка той беше добър човек, незлобив, винаги усмихнат, винаги готов да помогне на всекиго. Него Бог си го е избрал от младини и го е водил за ръка, и му е сочил правите пътеки, отварял е сърцето му за болките на хората, а и мнозина споделят, че са намирали голяма духовна помощ от неговите молитви. Него Бог няма да го остави, душата му ще е при Него!

Той не можа да служи много години – първо, забавиха му 10-ина години ръкоположението (един Господ знае защо!), макар че не беше и младеж, когато тръгна да става свещеник; второ, служи като втори свещеник в енорията, нямаше възможност напълно да покаже какво умее и как го умее; трето, отецът получи едва преди половин година последната си енория, която е в квартала, където живее от много години. И въпреки всичко той навсякъде успяваше да остави добра следа, да се покаже като добър пастир, да прави всичко, което беше нужно и полезно за повереното му паство.

 Мнения на св. Филарет (Дроздов), Московски митрополит, по актуални въпроси от църковно-обществен характер

Св. Филарет, Московски митрополит († 1867 г.), е един от знаменитите архиереи не само на Руската православна църква, но и на цялото Православие. Надарен от Бога с големи способности, той придобил обширни познания почти във всички области на човешката култура. Бил силно волева натура. Не само за времето си, но и днес още респектира с авторитетните си мнения по много въпроси от църковно-обществен характер, които вълнували руското общество, а имали влияние и в чужбина. Авторитетен бил св. Филарет и в областта на библеистиката, и по каноническите въпроси, по които мненията му се отличават с голяма ерудиция.

Интересна е неговата препоръка: „Неизменността на същественото да се запази от някои снизхождения в допустимото”. Тази мисъл св. Филарет вложил в съставеното от него през 1866 г. проектопослание по въпроса за самостойността на Румънската църква. „Без съмнение, Светейший Владико, – писал той на Константинополския патриарх, – не се е изтощила Вашата отеческа любов към Влахо-Молдавската църква и към чедата ѝ. Не ще ли се намери средство да ободрите чрез слово на любов и твърди убеждения в църковната правда, да утвърдите колебаещите се, да обърнете делата в мирни сношения и неизменността на същественото да се запази от някои снизхождения в допустимито?” (Собрание мнений и отзывов Митроп. Филарета, т. 5, с. 808).

Колко е хубаво,
когато оркестърът свири тихо
в Парка за отдих и култура,
а светлото бъдеще е толкова далечно

Андрей Платонов

Не, няма да се получи без уговорки и обяснения, както бих желал. Всеки сюжет иска въображение. Обаче забелязах, че колкото по-настойчиво се старая да надникна в света, за който се опитвам да разкажа, толкова по-малко въображение ми остава. Сякаш този свят бе устроен така, че в него да не може да се случи нищо ново. Напротив – досегашният свят винаги бе възлагал надеждите си на нещо ново. Постепенно си дадох сметка, че все пак настъпваше нещо ново и отдавна познато.Това ставаше достатъчно неусетно, за да не разтревожи настоящето и оставаше достатъчно непознато за бъдеще, успяващо да забрави миналото си. Новости настъпваха постоянно и ставаха все по-оскъдни. Мечтите изместваха ставащото, но остаряваха преди да се сбъднат. Осъществяха се нетърпеливо и безвъзвратно, без да има защо. Доверявайки се на себе си, историята приключваше. Прогресът отменяше себе си, без изгледи да свърши. Той правеше безпредметно предстоящото, а въображението превръщаше в частна практика. На несръчни разказвачи като мен добре уреденият свят не оставяше голям избор. Можех да се придържам по-близо до случки, които едва ли го заслужават, или да ги превърна във вълнуващи събития, което едва ли заслужавам. Аз предпочетох първото. Лаконичността също ми се стори уместна, когато няма какво толкова да се каже. Нека духът на реализма извини бедния ми сюжет.

За един вариант на детското откритие „Царят е гол!“

Един архиерей в една поместна църква, дето царят му ходи на крака, се осмели публично да извика – но не за царя, а за себе си и себеподобните си: Братя, голи сме, хората ни виждат и се съблазняват!

Този владика, говори се, казвал важни неща на царя лично, заради които той пък му ходел на крака чак в западния край на царството. Дано да е така. Всеки човек има нужда от право огледало, в което да си вижда истинския образ, а не онзи, нагласения, който си поддържа сам той или в случая с един цар – който му поддържа цялата държавна машина.

Но да оставим царя и да се върнем при владиката. Този владика рече и отсече: Няма да ми давате пари в пликчета! Има много, ама безкрайно много нуждаещи се хора, които имат много, ама безкрайно повече нужда от пари. Помагайте на тях.

На празника на Рождество Христово обикновено ходя на св. Литургия. Храмът ни е голям, но това не му пречи да е уютен. През зимата в него винаги е топло, колкото и студено да е вън. Застлан е с красиви килими, които ме карат да се чувствам като у дома. На този ден има красиво украсена елха за радост на деца и възрастни, вътре е светло – всички лампи и полиелеи са запалени и изглеждат като на тях да грее истински огън, църковният хор пее сякаш по-тържествено от друг път.

По време на празничната служба хората също ми изглеждат по-различно – излъчват радост и спокойствие. Много от тях пристъпват към св. Причастие. След това познати и непознати се поздравяват с усмивка на лице, казват си хубави неща едни на други, някои си разменят подаръци. Обикновено има поне няколко деца, застанали до свещеника, който раздава нафора, да черпят с бонбони по случай именния си ден. Момиченцата, облечени в красиви празнични роклички, се гушат до майките си. Момченцата тичат с лакомствата, които свещеникът им е дал.