На 28 октомври 1965 г. е приета декларацията на Втория ватикански събор "Nostra aetate" (В наше време). Този документ бележи исторически поврат в отношенията на Католическата църква с последователите на другите религии, като категорично отхвърля дискриминацията и насърчава взаимното опознаване и уважение. Днес, шестдесет години по-късно, ние си припомняме дълбокия смисъл на този текст. Той утвърждава диалога не само като средство за мирно съжителство, но и като духовен път, който може да отведе човека от страха към доверието и от отчуждението към любовта. Делкларацията остава и ориентир за пастирските и богословските решения на Църквата във време, когато разделението често надделява над диалога, религиозната свобода системно се нарушава, а Божието име бива предавано и използвано за оправдаване на насилието и тероризма.

По повод тази значима годишнина, на 16 септември 2026 г. ватиканският официоз "L'Osservatore Romano" представи новия документ „Път на надеждата“. Той е подготвен от три дикастерии на Римската курия, подписан е от папа Лъв XIV и е получил папско одобрение на 22 юни 2026 г. Официалното му публикуване е знаково избрано в навечерието на празника на света София и нейните дъщери Вяра, Надежда и Любов. Този празник чества Божията премъдрост, проявена именно чрез тези три най-важни добродетели.

Вместо като човек да изрази съболезнования към близките на жертвата и потрес пред чудовищното престъпление в Пловдив, министър-председателят Румен Радев предпочете да използва трагедията, за да заговори за „антифашистките паметници“ и отново да натисне един от най-болезнените бутони на българското общество - този на историческото и политическото разделение.

Внушението е добре премерено и именно затова е опасно. То звучи привидно успокояващо: властта представлява „добрите антифашистки сили“, които ще се противопоставят на злото, докато политическите ѝ противници носят морална отговорност за това престъпление. Но една човешка трагедия не бива да бъде превръщана в инструмент за политическа легитимация.

И тук вече имам проблем не само като гражданин, а и като историк.

Неотдавна човек от моята енория постави пред мен въпроса дали бихме могли да направим молитва против военните бази на НАТО в България. Беше ми предоставена и информация, че на някои места в България се правят такива молитви. Разбирам загрижеността, която стои зад подобно предложение, особено когато тя е породена от желанието за мир и от тревогата за бъдещето на България.

Този конкретен случай обаче поставя един много по-широк въпрос: къде минава границата между църковната мисия на една енория и политическата активност? Не претендирам да дам изчерпателен отговор. Бих искал само да споделя някои мисли.

Седем дни, в които децата се учеха кой е св. Иоан Рилски и как неговият завет може да бъде живян днес – в молитвата, в приятелството, в грижата за другия, в прошката и благодарността. Така премина една от летните детски лагерни смени в Кремиковския манастир „Св. вмчк Георги Победоносец“, която събра деца от различни краища на България и от Украйна и превърна манастира в малка общност, в която всеки имаше своето място.

Смяната от 3. до 9. август 2026 г. беше ръководена от Елена Дюлгерова с помощта на опитните лагерни ръководители доц. Мирела Кючукова и Анула Христова, както и на отдадените студенти Мария-Вайя Христова и Божидар Паунов. За здравето на децата през цялото време се грижеше медицинската сестра Лилияна Тончева.

Участниците бяха от София, с. Медковец, Благоевград, Пловдив, Козлодуй и Киев. Особено важна характеристика на тази лагерна смяна беше нейният приобщаващ характер – заедно живяха, учиха, играха и се молиха деца със специални образователни потребности и техни връстници. Самото всекидневие показа, че приобщаването не е отделна тема в програмата, а отношение към другия. То се случва, когато играеш с него, когато му помогнеш, когато чакаш по-бавния, когато се радваш на таланта му и когато приемеш, че всеки човек носи различен дар.

Има дни, които започват с една служба, а свършват сякаш с цяла малка история. Такъв беше нашият празник на Преображение Господне.

Започнахме в 9:30 сутринта. Честно казано, отново се изненадах. Август е, отпускарски сезон, а храмът беше пълен. Даже имахме четирима кипърци, дошли на почивка от Лондон, които решиха да празнуват с нас. Православният свят е малък – където и да отидеш, винаги можеш да намериш семейство.

Отслужихме утринната, благословихме гроздето, а след това и светата Литургия. По план кафето трябваше да е „само за малко“, защото ни чакаше тройно кръщение. Само че енориашите не мислеха така. Никой не бързаше да си тръгва. Всеки разговаряше с всеки. Половината храм остана, за да присъства на Кръщението.

По-късно няколко души ми казаха нещо, което много ме трогна. Докато слушали молитвите, особено екзорсистките, им се сторило, че отново преживяват собственото си Кръщение. Чували думите по съвсем различен начин. Понякога най-хубавата катехизация е просто да присъстваш на Тайнството.

Така в Църквата се родиха още трима православни християни.