По време на моето следване името ѝ беше Духовна академия, а сега – Богословски факултет на Софийския университет „Свети Климент Охридски“.
След завършването на петгодишната ни семинария в Черепиш две години служих войник в град Пещера и три години работих в Акумулаторния завод в Пазарджик.
Вторите пет години ми бяха заглушили почти напълно първите в Духовната семинария. Бях станал съвсем светски младеж. Угрижен от предложенията на времето, разгеле ме среща в окръжния град ротният ми командир майор Лазаров – партиец, но към мене винаги беше внимателен и учтив. Дори ме препоръча и освободи от занятия, за да водя радиоточката на поделението.
Попита ме след поздрава: „Иване, как си, къде си и какво правиш? Студент ли си и къде?“.
Отговорих му: „Работя в Акумулаторния завод“. Той се намръщи и съвсем сериозно, изненадващо за мене, продължи: „Така ли? Работиш с олово, а си на 22 години! Като ротен командир ти заповядвам, наесен да се завърнеш в Духовната академия и да завършиш висшето си образование с отличие. Не ми отговаряй какво е времето и има ли бъдеще духовното образование!“.
На тази заповед не можах да кажа нищо друго, освен войнишкото:
„Слушам, господин майор. Заповедта ще бъде изпълнена!“. Той с усмивка ми посочи къде е София и се разделихме с прегръдка.