- Спаси, Господи, люди Твоя и благослови достояние Твое… – изпя отец Ипомоний кръстния тропар и се обърна към събралото се множество, сред които десетимата калени младежи вече се загряваха, за да скачат в ледените води на реката.

- Благословени в Господа братя и сестри, поради пандемията и препоръките на здравните власти, днешното свето Богоявление ще бъде отбелязано по по-различен начин. Няма да се хвърля светият Кръст в реката, както правихме предишните години…

Отецът видя как младежите го гледат с недоумение, не успя да скрие смущението си и извърна поглед, но бързо се поокопити, прокашля се, при което някои от по-възрастните енориаши неволно отстъпиха крачка-две назад, и продължи:

Обръщам се не към широката публика, а към православните християни в България в края на 2020 г.

Поднасям извинения, че засягам очевидни теми, налагащи очевидни заключения. Но понеже православният човек е свикнал да премълчава деликатните църковни теми, християнската ми съвест ме подтиква публично да потвърдя очевидното днес, а не в някакъв бъдещ момент.

Решението на Московския епархийски съд да лиши от сан професор протодякон Андрей Кураев е пародия на църковност. От каноническа (църковноюридическа) гледна точка то не е просто нонсенс, а свидетелство за целенасочено беззаконие. Последното далеч надхвърля унижението на конкретно физическо лице, защото разкрива много ясно механизмите, по които една автокефална православна църква се управлява еднолично, еднокапризно и в разрез с всякакви идеи за църковност или поне за човешка порядъчност.

     „Бог толкоз обикна света, че отдаде Своя Единороден Син, та всякой, който вярва в Него, да не погине, но да има живот вечен“
(Иоан 3:16)

Наистина любвеобилният Бог, знаейки, че човешкият разум не може да разбере Неговата природа, благоразсъдил, че едно нещо само би помогнало: Бог да стане човек.

Човекът може да разбере човека. Ако те заедно страдат, то и взаимно ще се разбират. И Бог изпратил на земята Своя Син – най-сполучливия представител, Когото имал. Бог Отец обичал много Своя Син, но Го отдал, защото обичал и нас.

Тук бих искал да споделя с вас мое размишление, което може да ни помогне, като ни върне назад във времето. Нека само за момент да си представим как Бог Отец и Неговият Единороден Син разговарят един с друг по подобие на обикновен баща с чедото си, преди Божият Син да напусне дома на Отца Си и да отиде в света.

Една необичайна новина от руската преса привлече вниманието през изминалата седмица: пълнолетни деца искат да бъдат привлечени под наказателна отговорност техните родители и да им бъдат отнети родителските права върху по-малките сестри и братя поради семейно насилие. Сюжетът става още по-неприятен, когато добавим, че става дума за свещеническо семейство. Ако обвиненията се потвърдят, свещеническото семейство е заплашено със затвор от три до седем години.

Батюшката и неговата матушка имали шест свои деца и шест осиновени, с което предизвиквали уважението и възхищението на своята енория и в цялото село (в отдалечената Мордовска митрополия). Семейство за пример, носител на патриархалните християнски ценности. Така изглеждали нещата отвън.

Насилието в това семейство не било „обичайното“, за което често се пише – алкохолизъм, побои, сексуални извращения и т. н., макар физическите наказания на децата да били норма. Насилието било предимно с религиозен характер и заради това много по-разрушително. Всичко се правело с цел децата да бъдат „добри християни“ и да не се отклонят от правия път: ограничаване на контактите с външния свят, лишаване от образование заради т. нар. „домашно обучение“, строги наказания за провинения като ядене на бонбони, побои и изпращане на „поправка“ в манастири в Абхазия, принудително суровоядство, „смиряване“ чрез унижаване…

В деня на християнското семейство един български град е в траур – защото една майка уби децата си. След тези думи като че няма какво да се каже. Колко силна трябва да е една болест, за да преодолее инстинкта на майката, по-силен дори от инстинкта за живот? Една трагедия, която думите отказват да описват. Трагедия за майката, която вече едва ли ще намери обратния път към себе си, трагедия за бащата, за техните родители; и безброй въпроси защо и къде сбърках, които тези хора ще носят със себе си до гроб, а може би и след това. Ние, „нормалните“, инстинктивно избягваме да задържаме мислите си върху такива драми. Да, те излизат много извън рамките на здравия разум и желанието да излезем от този мрак е разбираема защитна реакция. Нормална реакция на нормални хора. За другите си има психиатри и социални работници. Явно те не са си свършили работата, както трябва.

Днес ще прозвучат много възвишени думи за празника на християнското семейство. За това какво трябва да бъде християнското семейство, как родителите трябва да въвеждат децата си в Църквата, да ги кръщават, възпитават в традиционните български ценности. Познати думи, които изричаме всяка година. Сигурно ги е чувало и почерненото семейство. Поне за това говорят публикуваните техни снимки пред олтара на български храм, с вероятно току що кръстеното детенце.