Публикуваме и третия текст, посветен на духовната криза на християните в Русия. Насилието над съвестта предизвиква различни реакции, някои от които болезнени и крайни. Този текст разказва как не бива да се говори на хората, как пропагандата убива не само силата на църковната проповед, но и душата на човека. За християните, и особено за църковните пастири, е важно да наричат нещата с истинските им имена, за да могат да направят нравствен избор.

Ето, войната достигна и до нас. Когато казвам това, нямам предвид картина от телевизора, а истинската болка и трагедия. Наскоро отец А. разказа публично историята на една жена, която загубила вярата си, след като получила писмо за смъртта на сина си, участвал в „специалната операция“ в Украйна. Тя изпаднала в нервен срив, загубила вярата си и помолила един познат младеж да върне нейните домашни икони в църквата.

„Защо Бог не ми помогна, след като се молех?“ – такъв е въпросът на нещастната жена към Бога. Може би това е бил единственият ѝ син, надежда и подкрепа в този свят на майка си, която вече била в напреднала възраст.

Защо се получи така? От Русия беше отнет „свещеническият жезъл“, като нямам предвид само тези, които отслужват тайнствата, а и онези, които със своето мъдро слово и съвет участват в живота на обществото и на конкретните хора.

Гласът на Църквата, който предупреждава за стъпки и решения, които не са угодни на Бога, не се чува. Нейният глас съвсем се слива с гласа на официалната държавна пропаганда, която предава волята на светската власт.

Свещ. Йоан Бурдин от Костромска епархия на РПЦ стана първият руски свещеник, съден по новия закон за „разпространение на невярна информация за специалната операция в Украйна“. Един репресивен закон, който легитимира репресиите и доносничеството. О. Йоан беше арестуван по сигнал на негов енориаш, който се възмутил, че енорийският му свещеник се обявил срещу войната. Оттогава измина повече от месец, свещеникът е освободен от енорийска дейност „по искане на енориашите“. О. Йоан продължава да проповядва, но в думите му няма обида, нито осъждане. Публикуваме този негов текст като втори в нашата поредица, която показва как руските свещеници и миряни оценяват духовната криза, пред която са изправени. Това е неговият съвет към християните, които изпитват дълбока болка от случващото се в РПЦ и го усещат като предателство на Христос.

Недостойното поведение на пастирите поставя пред много членове на Църквата въпроса: може ли да се ходи на църква, да се приемат тайнствата, ако свещенството не спазва евангелските заповеди?

Особено сериозни съмнения възникват в случаите, когато духовенството изрича думи, изпълнени с ненавист и злоба, твърдейки, че са в синхрон с евангелското учение. Какво е това, ако не хула срещу Светия Дух (Мат. 12:31)?

Къде слепите водят слепците, ние знаем. Все по-често обаче хората, които не са загубили способността да различават добро от зло, които не са загубили милосърдието и съвестта си, питат: а няма ли и аз да падна в същата яма, ако остана член на това заблудено стадо? Достатъчно ли е това, че не приемам със сърцето си нечии кощунствени думи и постъпки? Още повече, че и Писанието казва: „Затова излезте из средата им и се отделете, казва Господ, и до нечисто се не допирайте, и Аз ще ви приема, и ще ви бъда Отец, а вие ще бъдете Мои синове и дъщери“, казва Господ Вседържител“ (2 Кор. 6:17-18).

От началото на войната десетки хора публично отказаха да смятат себе си за чеда на Руската православна църква. Един от тях, сценаристът и продуцент Иван Филипов, разказва как е приключил почти четиридесетгодишният му живот в Църквата. За реалния брой хора, напуснали РПЦ или дори Православието, не можем да съдим, но е факт, че позицията на РПЦ в тези критични за Русия, Украйна и целия свят времена създаде проблем пред съвестта на хиляди вярващи.

В няколко последователни дни ще ви представим три текста, създадени от руски автори и предназначени за руските читатели – три различни погледа и решения и едно общо усещане за болка и предателство на Христос.

Ходя на църква още от дете. Когато се родих, майка ми и по-голямата ми сестра вече бяха кръстени и известно време ходеха в една популярна сред интелигенцията енория в Москва. Помня, че татко беше кръстен по-късно – като малък ми беше строго забранено да разказвам за това на външни хора или да го споменавам по какъвто и да било начин извън семейния кръг. Въпреки че беше късното, по-свободно десетилетие на 80-те години на миналия век, хората можеха да бъдат арестувани заради вярата си, а татко беше безпартиен, въпреки че работеше в изследователски институт, свързан с Централния комитет на комунистическата партия. Както и да е, минаха повече от тридесет години, а аз все още си спомням всичко.

Помня, че на двора ми се подиграваха, че съм „вярващ в Бога“ (престанаха след 1991 г.), а веднъж в плувния басейн треньорката по плуване ми свали кръстчето. Особено добре си спомням този епизод, защото кръстът не беше на верижка, която лесно би се скъсала, а на връвчица – беше ужасно болезнено.

Свършва Великата седмица. Седемте дни са посветени от Църквата на събитията от последното влизане на нашия Господ Иисус Христос в Йерусалим. Това са: очистването на храма от търговците, символното проклеване на безплодната смоковница (смокиня), оплакването на Свещения град, прощалната вечеря с учениците, известна като „Тайната вечеря“ (защото на нея е установено тайнството на тайнствата – светата Евхаристия), прощалната беседа с апостолите, първосвещеническата молитва-разговор на Спасителя с Неговия небесен Отец, предателството на Юда, отиването в Гетсиманската градина и молитвата там, залавянето, съденето пред юдейските първосвещеници, пред цар Ирод Антипа и пред управителя Пилат Понтийски, осъждането на кръстна смърт, разпятието, смъртта на кръста, оплакването и погребението.

Заради страданията на Иисус Христос в тези последни дни от пребиваването Му сред нас седмицата се нарича още Страстна (от старинното значение на думата страст = страдание).

Велики петък е. За всички християни това е ден на скръб за мъките, разпятието и смъртта на нашия Господ Иисус Христос на кръста.

В Рилския манастир сутринта службата започна под силен дъжд. Вещественото неразумно небе ридаеше с едри сълзи за изкупителните страдания и смъртта на своя Създател, Когото разумните Му творения не проумяха и не приеха, но продадоха и предадоха, и настояха Той да бъде убит като злодеите на позорен кръст. Жалките те! Не можеха и да си представят, че никоя цена не е достойна за Безценния и никое предателство не може да попречи на Божия промисъл за изкуплението на всички човеци, включително и на най-недостойните за това високо определение.