По молба на читатели на Двери отново (виж тук) правим тази езикова бележка, която се оказва, че е твърде нужна не само за читателите на портала ни, а и за широката българска общественост. Защото много хора, в това число и журналисти, и общественици, се опитват да наподобяват странния църковен език, а резултатите често са нелицеприятни.

Всеки е забелязал, че в църковния съвременен български език тези две думи за умиране се използват в двете им форми – правилната (първата) и неправилната (втората). Отделен въпрос е, че сега с това твърдение объркахме още повече читателите: защо първата форма да е правилна, щом като такава дума няма в българския език?! И какво неправилно има в правилните български думи „представление“ или „представи се“?

Не знам защо хората обичат падащите звезди. Освен красивата светлинна дъга в ясната нощ (винаги надолу по небосклона!) друго хубаво при тях не виждам. Дори някои си измислят някакви суеверия и желания, и прочие глупости. Може би това е, защото живеем във време, когато хората повече обичат падналите ангели от чистите и свети Божии вестители?

Епископите на църквите тайновидецът Йоан е нарекъл ангели – разбира се, добрите ангели от втората категория. Защото те са на върха на църковната система и са най-близо до Бога – така вярваме и то си е така. Затова за всяко ново ръкоположение на епископ ентусиазирано си казваме, че изгрява нова звезда на църковния небосклон. Хубаво сравнение, нали? И още по-хубаво е, когато този епископ се окаже наистина звезда и ангел на своята малка църква, когато грее високо и ръководи благо, със съвест и умение, колкото Бог му е дал.

На този фон на светлия, а често и заоблачен църковен небосклон почнаха да се появяват и някои падащи звезди. Едни вече паднаха и жалко мъждукат някъде, други си отидоха от този свят. Но има и такива, които още с избирането и ръкополагането си автоматично или „по предназначение“ минават в разреда на падащите звезди.

Ама това не е ли проблем? Разбира се, че е проблем и то какъв! Преди години някои митрополити бяха отказали да служат с такъв един епископ, въпреки че с волята на мнозинството той беше постигнал своето – короната и енголпието. Сетне това мнозинство продължи да ръкополага „падащи звезди“. За да стигне до последния случай, когато сред „убедителните“ доводи на предлагащия митрополит бил и този: „нека го направят епископ, пък той никога няма да го пусне да стане митрополит“. Сякаш светиня му има от св. Петър тапия, че ще живее с орлите!

Ето, така нашите родни звездобройци започнаха да произвеждат и звезди. Жалкото е само, че са падащи. И няма как да ги наречеш ангели на църквите…

Ангелът влезе при нея и рече: радвай се, благодатна! Господ е с тебе; благословена си ти между жените. А тя, като го видя, смути се от думите му и размишляваше, какъв ли е тоя поздрав…

(Лука 1:28-29)

Днес празнуваме празника на благата вест! Днес празнуваме срещата на Божия вестител архангел Гавриил с девицата Мариам! Срещата на небесното със земното! Ангелът, който оповестява радостната вест за спасението на човешкия род, се обръща към една скромна девица с определението: благодатна!

Нека се запитаме как ли е изглеждал този ангел? Дали е бил облечен с тогавашните дрехи? Дали е почукал на вратата и е влязъл като всеки друг човек? Или се е появил от нищото? Дали около него са сияели лъчи? Дали е имал криле? Дали Пресветата Дева е разпознала в него Божи вестител?

Защото, както казва преподобният Паисий Светогорец: „Когато ние мислим за светиите, светиите също мислят за нас“. Който се моли на ангели и светии, той и общува с тях. Мариам от тригодишна общува с херувимите в Храма Господен. Нейните дни минават в молитва и общение с хора, отдали се на вярата и очакващи появяването на Месия. Мариам, може би като всички юдеи, е очаквала „да се изпълни времето“. Надали обаче е мечтала да стане Божия майка. И затова нейната скромност я кара да се смути от поздрава: радвай се, благодатна.

В Евангелие според Матей (18:21-22): „Тогава Петър се приближи до Него и рече: Господи, колко пъти да прощавам на брата си, кога съгрешава против мене? До седем пъти ли? Иисус му отговаря: не ти казвам до седем, а до седемдесет пъти по седем“.

Този евангелски откъс илюстрира промяната в начина на мислене на благочестивия евреин. По това време повечето юдеи са смятали, че да простиш на ближния си веднъж е достатъчно, а три пъти – щедро, така че идеята на св. ап. Петър за прошка до седем пъти е била много над обичайното.

Но все пак в Господния отговор не става въпрос за проста математика – за седемдесет по седем, а за това опрощението ни да е безкрайно. Господнята молитва говори за това, че Господ прощава нашите дългове (много по-сериозни от обикновените „прегрешения“, както е в някои преводи) в същата мярка, в каквато ние прощаваме на другите. А ние грешим ежедневно, волно или неволно, в мисли, думи и дела, знайни и незнайни.

Живнах леко от коронавируса и макар още в карантина, рекох да се чуя с внуците по вайбъра и да им разкажа нещо по-различно от ония неща, дето те си ги изравят из мрежата.

- Искам тази вечер да ви разкажа приказка, деца, за църковната гъгрица.

- Дядо, а какво е гъгрица? Нещо хубаво ли е тя, щом е църковна?

- Ами, не, въобще не е хубаво нещо, макар да я наричаме „църковна“. Така както и в рая се е появил грехът, деца, и в Църквата може да има не само добри неща, щом ние се поддадем на лоши мисли и постъпки.

Гъгрицата е една съвсем малка черна буболечка, макар да я наричат бръмбар. Но за разлика от ония големи бръмбари, които през лятото летят и бръмчат около нас, дори ни плашат понякога с вида си, гъгрицата не може да лети, само пълзи и се завира в зърната на житото, ориза, лещата или царевицата. Като си пробие дупчици в тях, тя снася яйца и дори си запечатва дупчицата, докато яйчицето ѝ стане ларва и накрая се превърне в нова гъгрица. Така гъгриците, без много-много да се разхождат, могат да проядат житните или оризени и други зърна не само в пакета, който сме купили от магазина, но понякога, ако не се вземат мерки, и зърната в цели житни складове. Въобще големи бели могат да станат.