В края на месец ноември, на 27-ия ден, светата ни Църква почита паметта на св. Теодосий Търновски – една достойна и светла личност в сонма на българските светци. Просиял в далечния четиринадесети век, той се числи към монасите исихасти анахорети (от гр. αναχωρήτης – отшелник, напуснал света, черноризец) – особени служители на Бога, които с голямо усърдие, в безмълвие и тишина, са прославяли нашия небесен Баща. Тези ангели в човешко тяло, по примера на Кръстителя Господен – пророка и предтечата Йоан, са се уединявали в далечни, скрити и недостъпни за света местности, скалисти пещери и планински пустини, където са пребивавали в постоянна молитва. Осъзнали, че истинските Божии угодници всячески трябва да се откъснат от света, за да могат да се докоснат до Твореца, те се удостоили да виждат с очите си нетварната светлина, тъй както са я видели навремето апостолите Петър, Яков и Йоан при чудесното Христово Преображение.

Историята на пещерното отшелничество в България води началото си още от десетото столетие с делото на основоположника на българското монашество св. Йоан Рилски. Хронологически той е наследник на пещерното монашество от византийското Ранно средновековие, а то от своя страна – на това от Късната античност (4-5 в.).

Вървеше рехава погребална процесия. Хората, облечени в черни дрехи, с тъжни лица, отиваха към храма, за да изпратят своя близка в последния ѝ път – до гроба.

Отворих широко вратите в очакване да внесат покойната. Тя беше възрастна, бледа, приживе набожна жена, каквито се срещаха все по-рядко. Някак тежък беше тоя момент. В Божия храм, в който иначе се пееше тържественото Славословие и гръмко звучеше от устата на всички радостният поздрав „Христос воскресе!“, сега се внасяше мъртвец. Студеното безжизнено тяло щеше да се настани под високия купол, откъдето гледаше Христос, Вседържителяτ, и благославяше с вдигната десница. Около Него се четеше надпис, че Той е, Който дава живот и на мъртвите!

Защо днес никой не четеше тоя надпис, защо всички бяха тъжни? Истина е! Точно сега е трудно да се надяваш на спасение, защото виждаш пред очите си смъртта, защото се докосваш до бездиханното тяло!

Много е модерно в православните среди да заклеймиш някого като модернист. А щом е модернист, той със сигурност е и икуменист, и папист, и… въобще лош православен. За разлика от обвинителите, които са суперправославни и така нататък.

Богослужението в Православната църква е консервативно по определение. Защото е създадено преди мно-ого векове, редица текстове се свързват с имената на свети отци от четвъртото столетие и насам, но предимно от Средновековието. Изследователите на православното богослужение установяват, че през вековете много неща са добавяни и май нищо не е изпускано. Така богослужението ни става твърде дълго и като се прибави празничното бавно изпълнение на песнопенията, хората се чудят как да издържат.

Когато през 1992 г. Денят на народните будители беше възстановен, той се оказа в сблъсък с един друг, също нов за тогавашното българско общество празник – Хелоуин. По непонятно за нас тогава стечение на обстоятелствата двата празника се падаха по едно и също време, дели ги само една нощ. Единият празник беше привнесен отвън, от друга култура, която в онзи момент беше нова и интересна. Другият идваше от миналото, изкоренен през времето на комунизма именно заради посланието и идеите, които носи – за важността на просветеността и свободата да я използваш за развитието на всеки отделен човек и на обществото като цяло.

Празникът Хелоуин у нас се възприе бързо, лесно и охотно, защото не беше натоварен с някакъв дълбок смисъл – най-важното, което българите видяха в него, беше забавлението, играта, фантазността.

Другият, българският празник, трябваше да бъде осмислен, да бъдат разбрани посланието и идеите му. Денят на народните будители набляга върху просветата като просвещаване с божествената светлина и следване призива на Христос: „Бъдете будни с Мене!“ (Мат. 26:38). Той е насочен преди всичко към младото поколение, на което по природа би трябвало да му е присъщ поривът към творчество и промяна. Осмислянето на българския празник изисква време, целенасочена просветителска работа – в полето на Църквата и училището, на цялото общество, за да могат българите отново да осъзнаят в дълбочина идеите на нашите будители: само просветеният народ може да мисли критично, т. е. да отсява истината от лъжата, за да живее свободно и да върви към напредък.

Няма културен народ без вяра, език и традиции. При нас, българите, тези три определящи обстоятелства са дотолкова вплетени едно в друго, че ако някое от тях отсъства, то нещо вече не е наред. Ако я няма православната ни вяра, езикът се изменя, остава пуст и неразбран, а традициите ни губят своя смисъл.

И как ще говориш този език, как ще оцениш това богатство, ако не знаеш, че св. братя Кирил и Методий са съставили азбуката ни, за да преведат на български език богослужебните книги. Как ще оцениш това богатство – езика, как ще разбереш смисъла му, ако поне веднъж не си прочел пролога на Евангелие според Йоан; където пише: „В начало беше Словото и Словото беше у Бога, и Бог беше Словото“. Това написаха най-наред нашите просветители с новите букви, за да възвеличат българската реч като истинско божествено слово, равностойно на другите езици, и Словото като Бог. Не само ни пробудиха, но ни направиха четвъртата културна нация в света. От Преслав до Охрид създадоха нова източно-европейска цивилизация. Днес на кирилица пишат народи, заемащи пространството от Тихия океан до Средна Европа: българи, руси, монголи, украинци, беларуси и сърби, жителите на Североизточен Сибир, както и гражданите на Северна Македония.