На никого не му се чете за гробове. И знам: като сложиш такова заглавие, не храни надежда да ти прочетат написаното.

Ама какво да напиша – онова, за което си мисля ли? Тогава хич няма да погледнете дори. Защото си мисля за запустелите ни души.

Ако си мислите, драги ми читатели, че душата ви цъфти („и връзва“ – извинете ме за шегата!), отидете на гроба на някой от най-близките ви и го вижте – както изглежда той, така вероятно е и душата ви.

Но преди да се засегнете, нека ви кажа, че това го казвам и на себе си. Защото и при мене нещата стоят по същия начин. И при тебе са така, и при нея, и при него, и така нататък, докъдето е българско.

Един от великите боговидци на св. Православие, св. Амвросий Оптински, обичал да повтаря на идващите при него поклонници: „Човекът трябва да е като колело. Само в най-долната си част трябва да се допира до земята. Всички останали части трябва да бъдат над нея“.

Това наставление е плод не толкова на неговия дългогодишен опит като духовник и наставник на хиляди чеда, а преди всичко на общуването му със Светия Дух. За нас, съвременните хора, това звучи като истинско проникновение.

Колко хубаво щеше да бъде, ако наистина беше така! Колко различен и далеч по-красив би бил животът на хората и особено на вярващите, ако бяхме го превърнали в реалност, част от нашето битие.

На 14 септември беше изпратено интересно и важно окръжно послание от епархийския съвет на бившата Архиепископия на руските православни енории в Западна Европа (Парижки екзархат) до свещениците, дяконите и монасите.

Съветът се разграничава напълно от новопреминалия към Москва архиеп. Йоан (Ренето), бивш Хариуполски и настоящ Дубнински. В същото време се опитва да въведе някакъв административен ред според действащия устав, доколкото това е възможно.

Пост фактум съветът е изпратил официална молба до Вселенския патриарх Вартоломей да назначи (вече назначения!) свой митрополит за Франция Емануил като временно управляващ. Така това назначение поне вече се съвместява с устава (защото иначе никой не проумя логиката на Константинопол да назначи временно управляващ на една вече несъществуваща епархия с уволнен насила бивш архиерей!).

На базата на многократните открити изявления на б. архиеп. Йоан, че дава пълна каноническа свобода на всички, които не желаят да го следват под юрисдикцията на МП, Съветът се явява гарант за тяхната автентичност, като ги оформя административно и издава нещо като отпустителни свидетелства индивидуално на всички, които пожелаят – дякони, свещеници и монаси – и които не са успели да ги получат навреме лично от владиката.

Наскоро в една дискусия казах, че църковните дела на милосърдието са нещо, за което си струва да се говори колкото се може повече в средствата за масова информация и в интернет. Мисля, че това би променило отношението на мнозина към Църквата и би могло да подтикне някого да дойде в храма. Но веднага възниква въпросът: а нима Църквата е „министерство на добрите дела“? Църквата се занимава със спасението. И не трябва, казват, да бъде подменян нейният висок смисъл с добри, разбира се, но нямащи непосредствено отношение към същността ѝ дейности.

Ще попитате: а кое е неправилното в този аргумент? Безусловно, Църквата не е поредният благотворителен фонд. Тя е създадена от Самия Бог, а не от хората, и е създадена, за да пребиваваме в богообщение. Това е главното и това не трябва да забравяме никога.

Когато един търсещ дух повярва в Христа и воден от новия и непознат порив да тръгне след Него, всичко изглежда леко. Обзема го вдъхновение, желание за саможертва и непрестанен стремеж за споделяне на това свое съкровенно съкровище. Иска да прегърне света и да благовести, благовести, благовести. Той се извисява до непознати сфери, диша пречистен въздух и усеща божествения шемет. Не след дълго обаче започва да понася първите контраатаки на врага. Сякаш целият свят му обявява война и хората около него стават нетърпеливи, резки и дори непримирими.

Но той продължава и с лично дръзновение и себеотрицание превъзмогва и преодолява нападките, и, воден от вдъхновението на вярата, продължава напред. Постепенно обучава духа си и преминава от едно състояние в друго. Неизбежно следват първите разочарования, идват неподозирани утешения и се раждат ранните победи в непримиримата духовна война.

Така новият последовател на Христос е упорит и напредва в теория и практика, като отделя все повече време и внимание за оформяне на своя духовен ритъм. Както казва един от великите мистици на св. православие – св. Исаак Сирин в Подвижнически слова: „... преминава от знание в знание, като му пречат бесовете, а му помага Божията благодат!“.