Един от най-забележителните боговидци на 20 в., св. Паисий Светогорец (старецът Паисий), обичал да казва на идващите при него за съвет поклоници едно свое наставление: когато имат някакви житейски проблеми, първо да търсят разрешение от Бога, а не да прибягват до услугите и връзките на хората. А след това внимателно и деликатно ги укорявал, че търсят светско разрешение, а не истинското, съкровеното, православното. После ги наставлявал да отидат при свещеник, да разговарят с него, да потърсят съвет, да се изповядат и причастят. Ако се налага да помолят да им прочете конкретни молитви и едва тогава, ако се наложи, да потърсят светско решение на наболелите въпроси.

Колко често обаче ние, вярващите православни, забравяме, че у Бога и само в Него е отговорът на всеки един въпрос, колкото нерешим или заплетен да е той. Нима Този, който е Творец на видимия и невидим свят и владее в Десницата Си всички стихии, не държи ключа за всяка врата? Нима Онзи, „който е навсякъде и всичко изпълва“, не може да се намеси в една житейска ситуация? А ние точно тогава, когато се намираме в изпитания, изкушения или при разрешаване на труден проблем, реагираме типично по светски, така както всички невярващи. Започваме да се лутаме, поддаваме се на нашите вътрешни страхове и се вслушваме в скритите си демони. Позволяваме стихиите на света не само да пронижат душите ни, но и да ни завладеят дотолкова, че да забравим за изконната грижа на нашия Отец Небесен!

Следващите редове са свързани с едно събитие, от чието начало миналата година бяха отбелязани 150 години. Става дума за основаването през 1868 г. на първия многогласен църковен хор в България – в гр. Свищов от Янко Мустаков[1] (днес този хор носи името на своя основател). Наистина, делото на музиканта, учил в Букурещката консерватория, заслужава нашето внимание и уважение.

Разбира се, това събитие неминуемо е свързано и с един друг факт: до 70-те години на 19 в. в нашите храмове се е изпълнявало само т. нар. източно пеене, което е едногласно. С появата на многогласната музика в храмовете ни (пренесена у нас от Русия главно след Освобождението) се изменя и познатото за българина църковно-певческо звучене. Какво е било учудването на вярващите, чули за пръв път модерното хорово пеене! Тази своего рода революция в църковно-музикално отношение е нещо непонятно за нас, свикнали с това звучене. Това довежда и до известна съпротива от страна на местните богомолци, свикнали със старата едногласна музика.

Живеейки с Духа на Църквата, ние черпим от нейните откровения, вглъбяваме се в учения и тайни, които остават скрити, неясни за света. Участието в св. Тайнства просвещава душите и умовете ни. Но това не е просвещението на рационализма или лъжливата светлина на духовната прелест. Божието просвещение е благо, тихо, скрито от света, винаги лично, винаги съобразно нашия духовен ръст, за да не ни внуши страх, тревога, паника. Бог ни открива с голямо внимание онова, което е полезно за спасението на душите ни, а често пъти забулва в „светла мъгла“ познанието, за което още не сме узрели, което може да ни навреди.

Затова и четене, и слушане, и проповед, и молитва, и благовестие, и мълчание – всичко трябва да става с разум и разсъждение. Духовната разсъдителност се нарежда сред най-високите добродетели и се смята за един от най-ценните дарове. И винаги за всеки от нас е полезно да моли Бога да му се даде този дар, понеже никой не се ражда с него, но го получаваме по Божието човеколюбие, всеки според мярата на смирението си.

Двама папи посрещна България, в това число и Светият Синод на Българската православна църква – Българска патриаршия. Папите различни, не само по имена. Единият беше от тогавашния „Втори свят“, сегашният – от т. нар. Трети свят. Духовният им произход е различен, стилът им е различен. Имат сходство обаче в желанието си да посетят и България. Макар че предишното папско посещение у нас на някогашния епископ от „Източния блок“ беше на около стотно място в пътуванията му извън Ватикана, а сегашното е три пъти по-бързо осъществено. И това едва ли е само заради киселото мляко, с което го хранела баба му (ако е вярна тази история).

Отношението към папата у нас и преди, и сега беше сравнително еднакво:

Антипасха – първата неделя след преобразяването на творението. Но някой ще каже – каква Пасха, какъв празник, та останаха ли сили за празнуване. В Англия наричат неделята след Великден „the low Sunday“. Празнична умора, предизвикана от прекомерна трапеза, от преминалата еуфория на Срастната седмица. Но това е тежка присъда за християнското съзнание. Ако не са останали сили за празнуване, значи не сме на висотата на вярата. Християнинът може да се умори от всичко друго, но от празнуване – никога, понеже самият живот е празник. Само празник и нищо друго. Нищо друго освен празнуване не е абсолютно потребно.

Всъщност празникът започва сега тепърва. Истинското осмисляне на Възкресението започва от днес, когато се припомня целият епизод с уверяването на св. ап. Тома. Казват, че св. ап. Тома не вярвал във Възкресението, преди да пипне и да види. Напротив, тъкмо и само той вярва преди. Той единствен вярва и поради това той единствен знае какви доказателства са нужни, за да се увери вярата. Останалите не вярват, понеже все още не разбират какво се е случило. Те са съзряли, но не са проумели все още. Те вярват в онова, което хората винаги са знаели, а именно, че човекът не изчезва напълно при смъртта. Че душата, или умът, или дори нещо от ума, което някои наричат активен интелект, се съхранява по някакъв начин и дори понякога се проявява – това е общоразпространено мнение. Тези проявления са по-скоро плашещи за нас, отколкото радостни. Защото в тях има определена неистина – нито умът, нито душата, нито онова, което се нарича „духове“, са самият човек. Тома обаче е много напред с материала. Той вече чете следващия том от християнската антропология. Той добре знае, че Възкресението не е живот след смъртта. Ако беше така, нямаше да има никакъв повод за празнуване. Възкресението е живот на целия човек в тяло. Затова Тома иска доказателство откъм тялото, а не откъм душата или откъм ума.