Какво е животът, ако не развиваща се смърт? Строго погледнато, ние се раждаме, за да умрем, защото това е абсолютният завършек на живота ни. Венецът на състезанието е смърт. И в тази обстановка ние се питаме къде е смисълът. Първо трябва да се каже къде не може да е. Не може да е тук. Тук всичко се пилее, всичко се губи, всичко потъмнява и ръждясва. Замислете се – всичко ще свърши. Всичко ще стане нищо. А щом всичкото е нищо в потенция, то има нищото и в своята същност. А нищото лишава всичко от смисъл. В приятелството ли е смисълът? А моите приятели, като потънат „в забрава и нега” (по Димитър Бояджиев), къде отива приятелството? Били живеели в сърцето ми. Глупости. Аз викам, те не ми отговарят. Аз призовавам името им, но никой не шепти моето. Аз плача за тях, но те не утешават сълзите ми. Тях ги няма. Имената и ликовете им пустеят като сенки в паметта ми, ала телата им не са с мене.

 „Нищо не свързва по-добре хората от общите им усилия.

Независимо дали те са успели или не, това са най-хубавите им спомени”[1].

От дълго време ме занимава въпросът дали е възможно за човека да общува открито, без да издига изкуствени бариери, без корист и неприятна преднамереност, и то най-вече в Православната църква. Всеки добронамерен християнин ще потвърди, че най-подходящата среда за пълноценно общуване, когато приемаме личността на другия като равнопоставена на нашата, е именно Христовата Църква, която се разкрива и идентифицира като общност от вярващи в Спасителя на света. Но дали това не е абстракция? Идея, върху която може само да се разсъждава, без да бъде реално оделотворена като практическа възможност, без да бъде реализирана в живота. И ако твърдим това, не отричаме ли по този начин самото Христово учение, Църквата, Господ Бог дори? Разбира се, като християни знаем, че това не е така, но това не отменя факта, че църковната действителност твърде често е диаметрално противоположна на идеята за самата нея.

Тя се казва Данка, а как е името й по документи въобще не е важно – вероятно и за самата нея. Малко е странна, защото не е като нас с тебе читателю/читателке. Дори защото, ето, сега ние с тебе стоим пред компютъра и това вече ни отличава от нея.

Странна е и защото тя не е отшелничка от онзи монашески тип, отишла (откъдето и отшелник/чка) и отдала се на пост и молитва далече от света. Че е отишла далече от нашия свят „долу“, това е ясно за всекиго, който я срещне или дори прочете за нея. От друга страна, подбудите й не са класически отшелнически.

Преди около половин век пак в Стара планина, но високо над Черепишкия манастир се беше заселил на палатка и живя в продължение на доста години бившият учител по физика и математика в семинарията на гара Черепиш (която с гордост си наричахме Софийска духовна семинария, макар и интернирана в оная пустош) Кирил Шкутов, междувременно още като учител станал монах с името Киприян. После се намеси окръжният комитет на БКП във Враца и го махнаха оттам, защото „замърсявал околната среда“. Това си беше чиста лъжа, защото дядо Киприян (той не беше владика, но си беше дядо на около 80 г.) живееше абсолютно екологично; истината беше, че той „замърсяваше“ идеологическата среда, което врачанските партийни водачи не можаха да понесат. Тогава дядо Киприян се премести пак на палатка и пак високо в Стара планина, но по-назапад – край манастира Седемте престола и вече в Софийски окръг. Подвизава се и там няколко години и накрая почина в санаториума за белодробно болни в Искрец. Той обаче беше йеромонах и искаше да се подвизава „далече от света“ в пост и молитва. Прави го по забележителен начин 20-ина години и беше последният (поне на мене известен) български отшелник на българска земя.

Налага ми се да разкажа една кратичка история, която сигурно е известна на много от читателите. Но нямам избор. Изисква го продължението ѝ, както си го представям.

В книгата си „Училище за молитва“ митр. Антоний Сурожски преразказва старо предание от еврейския фолклор, което преразказвам сбито и аз.

Веднъж Моисей се отдалечил в пустинята, за да пости и размишлява. Там попаднал на самотен овчар, с когото прекарал няколко дни. Докато бил с него, Моисей забелязал, че овчарят отделя от най-хубавото мляко и го оставя вечер в паничка до колибата си. Моисей го запитал защо прави така. Овчарят отговорил: „Това е млякото на Бога“. „А Бог обича ли мляко?“ – попитал Моисей. „Да – отвърнал убедено овчарят, – Бог обича мляко“.

През нощта Моисей се скрил, за да разбере каква е тази история. И ето, от пустинята се появила малка лисичка, която излокала с апетит млякото и изчезнала. На сутринта Моисей разказал на овчаря какво е видял и му обяснил, че Бог е дух и няма нужда от никакво мляко. Овчарят тутакси посърнал. „Защо не се радваш? – рекъл му Моисей. – Днес ти научи много важно нещо за Бога“. „Да – отвърнал овчарят, – аз научих много важно нещо за Бога, но загубих единственото, което можех да направя за Него“.

Когато Моисей оставил  овчаря и неговата колиба и се отдалечил в пустинята, му се явил Бог и казал: „Моисей, ти сгреши. Аз наистина съм дух и нямам нужда от никакво мляко, затова приемах благодарността на овчаря, а млякото давах на малката лисичка, която толкова обича мляко“.

(По някои смущаващи факти за св. мчк Георги Софийски Най-нови)

Бях много смутен от неточните, изопачени, преувеличени и новоизмислени факти, които вече трета година се изнасят в различни електронни сайтове: официалния сайт на Св. Синод на БПЦ – БП, официалния сайт на Софийската света Митрополия, Двери.бг, сайт на Православен храм „Св. мчк Георги Софийски Най-нови“, Православие.бг, Уикипедия и др. Става дума за мъченичеството и гроба на св. мчк Георги Софийски Най-нови и неговата почит сред софиянци през вековете.

Още в самото начало искам да поясня, че доста факти от живота и мъченическия подвиг на този светец са неизвестни и неясни. Дори има объркване с тези на неговия съименник св. Георги Софийски Нови. Това е така, защото мъченикът няма запазено оригинално житие. Такова му е съставил в най-ново време Левкийският епископ Партений, който е посочил, че черпи сведения от Житията на св. Димитрий Ростовски и от житието на св. Николай Софийски от Матей Граматик.

Според данните от така съставеното житие св. мчк Георги Софийски Най-нови, кадията (съдията) наредил да го обесят на един от главните площади в тогавашна София. Въпреки това точно сведение „новаторите“ (да не кажа фалшификаторите) съвсем произволно посочват следното: „Залавянето, съдът и измъчването на свети Георги Софийски Най-нови са станали край тогавашната София. Мястото днес се намира в двора на Александровска болница. В градинката до сградата на ІІ-ра Хирургична клиника е съществувал каменен кръст, който е оказвал мястото и историята на мъченическата смърт на светията“. По това време София е била доста малка и южните покрайнини на града са достигали до днешната улица „Солунска“. Посоченото място от „новаторите“ тогава е било ливади и пасбища и там не е имало нито една постройка. В града е имало затвор и съдилище, където са били затваряни и съдени престъпниците. А смъртните присъди са били изпълнявани на градските площади, пред очите на народа, за сплашване и назидание. Според проучванията ми, мъченикът е бил обесен на площада пред превърнатата в джамия голяма християнска църква „Св. Софѝя“. Пак там на клада е бил изгорен и св. Георги Софийски Нови. А в по-късно време, на 21 август 1737 г., там бил обесен и Самоковският митрополит Симеон (Попович).