Първата дума в това заглавие не я знам точно какво значи. Някой бил казал, че била получена от нашенските думи „КаквО-да-ВИДиш“ или диалектно „Ко да видиш“. Може и така да е, може и да не е. Но тук нещата са много по-страшни от някакви странни думички. Чуй да видиш!

Имало едно време един змей, дето някои му викали „китайски дракон“, а други „изчадие адово“, но всички хора се страхували от него, защото бил много злобен, жесток и не знаел какво е това милост. На всичко отгоре изригвал такъв пламък от ненаситната си уста, че всички наблизо вдигали убийствено висока температура. И това не е измислица – има все още много хора, които са го изпитали на гърба си и в гърдите си, и къде ли не по страдните си телеса. Защото при такъв изпепеляващ огън ти не можеш и да дишаш. Така, я!

Автокефалията на Украинската църква е безусловно най-значимото и ярко събитие в историята на Православната църква през 21 век. Когато казваме „значимо и ярко“, ние най-често под това разбираме нещо очевидно позитивно. Днес обаче, почти три години след доставянето на Томоса от Константинопол в Киев, за това би трябвало да се говори като минимум внимателно. И ето защо.

Историята с автокефалията показа невероятната слабост на цялата Православна църква в съвременния свят, нейната неспособност да свидетелства за Христос, нейното огромно желание да говори за нация, за история, да търси врагове, да се самоутвърждава за сметка на другите и т. н.

Мнозина, в това число и аз, гледахме с определена надежда на процеса по връщането на голяма група, намираща се в разкол. Струваше ни се, че те ще се постараят да бъдат открити, ще се опитат да започнат движението си напред честно и смело… Уви, това не се случи.

С доц. Калин Михайлов ни свързва духовно приятелство, започнало покрай оформянето на първия том от поредицата сборници с наградени творби на християнска тематика на фондация „Емпирей“. 

Той е творец с широк регистър, с богат натюрел – пише еднакво добре поезия, литературна критика, есеистика.

Тук ще направя опит за публично споделяне на личния ми прочит на сборника с есета Забравената мая.[1] Това скромно наглед томче, великолепно оформено полиграфически, съдържа къси есета, които са обединени от присъщия за автора интерес към фундаменталните и извечни въпроси за смисъла на битието, боготърсачеството, таланта… По своята природа сборникът е опит да се разгадаят, доколкото е възможно, светът и човекът – опит, който като всяко съществено познание започва със себепознание.

Изпратих колет до свекърва ми, а срещу пощата в нашия град се намира черквата „Успение Богородично“. Реших да запаля свещичка.

Пред мене двойка на средна възраст купуваше свещи. Явно не бяха от града. Мъжът, един достолепен господин с поддържана почти бяла брада, с остър тон изрази съмнение, че свещите са истински. Поиска да прочете надписа върху тях. Клисарката с готовност му подаде няколко свещи, върху които се виждаше надписа на Светия Синод. За момент се пренесох на работното си място, когато клиент – гост на града преглеждаше под лупа сроковете на годност на всички закупени лекарства с недвусмислено изражение „кой знае в тоя забутан град колко са залежали“.

Докато пътувахме към мястото на лятната ни почивка, се наложи да спрем по спешност. Отбихме от пътя на първото възможно място. Бяхме в някакво село и покрай нас профучаваха с явно превишена скорост коли и камиони. Огледахме се дали все пак можем да седнем някъде и видяхме наблизо църква, а зад нея се виждаше и двор.

Отидохме там и открихме детска площадка с пейки, люлки и прекрасна старинна църква – сравнително голяма, с ремонтиран покрив, навес с маси отпред, чешма. Църквата беше заключена. Когато приближихме, видяхме, че е посветена на св. пророк Илия и веднага решихме, че на приближаващия празник Илинден ще дойдем тук на литургия. Тъкмо ще имаме възможност да разгледаме и църквата отвътре.