Глава 12. 1-8. Откъсването на класовете от учениците в събота. 9-14. Изцелението на човека с изсъхналата ръка в събота и упрекът на фарисеите.15-21. Изпълнението на пророчеството на Исайя за Христос. 22-37. Изобличаване на фарисеите заради обвинението в общение с Веелзевул. 38-45. Отговор на молбата за знамение. 46-50. Майката и братята на Христос.
Мат. 12:1. По онова време, една събота, Иисус минаваше през посевите; а учениците Му, като бяха огладнели, наченаха да късат класове и да ядат.
(Срв. Марк. 2:23; Лук. 6:1).
По същество разказът е един и същ при тримата евангелисти, но се забелязва разлика в изразите. Изразът "по онова време" тук трябва да се разглежда като неопределен, както и другите изрази от същия вид, които вече бяха разгледани ("тогава", "в онези дни" и т.н.). Дори и тук те служат повече за свързване на речта, отколкото за определяне на времето, и не е необходимо да се предполага, че Матей 12:1-8 се случва точно "по това време" или непосредствено след думите на Христос, приведени в края на 11 глава. Според много коментатори събитията, за които Матей разказва тук, са се случили или малко преди втората Пасха от Христовото служение (втората година от Христовото служение, 28-ата според нашето описание), или малко след това. Ако тогава е била жътвата на ечемик, то това е станало малко преди Пасхата; ако е имало жътва на пшеница, то това е станало малко след Пасхата. Следователно Спасителят не е бил в Йерусалим по време на тази Пасха. До смъртта на Спасителя оставало една година.
От свидетелството на Лука (ἐν σαββάτῳ δευτεροπρώτῳ) някои смятат, че това е станало в първата събота след Пасхата на 28-та година. Иисус Христос се разхождал с учениците си из засетите ниви в събота. Това преминаване през нивите едва ли е било направено с намерението да се покаже, че Спасителят нарушава (λύων) отеческите закони, а учениците - съботния закон (Теофилакт). По същия начин не е необходимо да се предполага, че с Иисус Христос, освен учениците, е вървяло и множество хора. Откъсването на класовете от учениците е станало "в съботите" (τοῖς σάβββασιν) - на гръцки език в множествено число. Но, както показва Цан, терминът "събота" и "съботи" е използван безразлично, както е видно от Мат. 12:1, 5, 10-12, 28:1; Марк. 1:21; Лук. 13:10; Деян. 17:2.
Мат. 12:2. Фарисеите, като видяха това, рекоха Му: ето, учениците Ти вършат, каквото не е позволено да се върши в събота.
Откъсването на класовете не само не е било забранено в закона като кражба или отнемане на чужда собственост, но е било изрично разрешено (Втор.23:25). Затова фарисеите не обвиняват учениците, че са откъснали класове и са ги изяли, а че са го направили в събота. Това е категорично забранено в Талмуда. Скубането и стриването на класовете, за да се отделят зърната от люспите, е било приравнено към смилането на зърната, което е една от 39-те обикновени работи, забранени в събота (изброени в Переферкович. Талмуд. Т. II. Трактат Шабат, VII, 2, с. 44).
Фарисеите очевидно са наблюдавали Спасителя, макар че от тона на евангелския разказ може да се съди, че действителната среща е имала донякъде случаен характер. Предположението, че откъсването на класовете е било забранено, докато първият сноп от реколтата не бъде представен в храма, не се основава на нищо. Учениците на Христос, както става ясно от по-нататъшните Му думи, са били гладни и затова са започнали да скубят класовете. Думата "вършат" не се отнася до "яденето" (стих 1), а до скубането на класовете.
Мат. 12:3. А Той им рече: не сте ли чели, що стори Давид, когато огладня сам и ония, които бяха с него?
Мат. 12:4. Как влезе в Божия дом и изяде хлябовете на предложението, що не биваше да яде ни той, ни ония, които бяха с него, а само свещениците?
(вж. Марк 2:25-26; Лук. 6:3-4).
При Марк и Лука случката е предадена по същия начин, с малка разлика в израза, която обаче не променя смисъла на речта. В отговора си на фарисеите (καὶ ἀποκριθείς - Лука) Спасителят се позовава на добре известната история, разказана в 1 Царе 21:2-6, за това как Давид, бягайки от Саул, дошъл в Номба, където тогава била скинията (Шенкел), и помолил свещеника Ахимелех (така в еврейския текст, при Седемдесетте стои Авимелех, а не Авиатар, както в Марк 2:26) да даде на него и на тези, които били с него, хляб, защото всички били гладни.
Интересно е, че свещеникът Ахимелех, откликвайки на молбата на Давид, се усъмнил в нейната легитимност, но не защото било събота (1 Царе 21:4). Някои обаче смятат, че срещата на Давид с Ахимелех се е състояла в събота и че новоизпечените хлябове от приноса току-що са били поставени на масата в скинията. В доказателство на това те се позовават на 1 Царе 21:6 (срв. Левит 24:8). Както и да е, нарушението на закона не се състои в това, че хлябовете са дадени на Давид в събота, а в това, че те са свещени и не могат да се ядат от миряните, а само от свещениците. Спасителят посочва незаконността на Давидовата постъпка по-ясно от Ахимелех, а именно Законът не позволяваше на Давид да яде хлябовете, защото само свещениците можеха да ги ядат, към които не принадлежеше нито самият Давид, нито хората му. Действието на Давид е нарушение не на закона за съботата, а на закона за храма и скинията.
Но Спасителят реагира тук като равен към равен, или на принципа на равностойността. Храмът и съботата са били равностойни, или равни по святост. Въз основа на общоприетото тълкуване на Лука 6:1 на израза σαββάτῳ δευτεροπρώτῳ се смята, че в деня, в който учениците са преминали през засетите ниви, 21-ва глава от Първа книга Царства е била дневно зачало (текст, определен за богослужебно четене). Но, казва Алфорд, не може да се докаже, че тогава еврейският календар е започнал да съществува във вида, в който го имаме сега.
Мат. 12:5. Или не сте чели в закона, че съботен ден свещениците в храма нарушават съботата, и пак не са виновни?
Тази реч на Христос няма аналог при другите евангелисти. Твърди се, че действията на учениците в никакъв случай не са били паралелни на действията на свещениците в храма и че фактът, че свещениците, подчинявайки се на закона, са работили в храма, не може да оправдае учениците да нарушават книжническите тълкувания на закона, които забраняват работата в събота. Но подобно разсъждение е съвсем повърхностно. Срещу него показателен е изразът ἢ οὐκ ἀνέγνωτε ἐν τῷ νόμῳ. Спасителят, обяснявайки погрешното мнение на фарисеите, им посочва противоречието в самия закон, който, от една страна, забранява работите в съботите, а от друга, ги утвърждава. Препратката тук е към Числа 28:9-10. Противоречието не е било по същност, защото двата вида работа - за Бога и за хората - изискват различно отношение. Но законовото противоречие било неразбираемо и неразрешимо за фарисеите и книжниците от онова време и затова аргументите на Иисус Христос имали пълна тежест за тях и били неопровержими, въпреки че предизвиквали у тях тайно чувство на враждебност, както правят всички неопровержими доказателства, когато не съвпадат с нечии интереси.
Противоречието се разрешава от факта, че съботата е била посветена на Бога и е изисквала не бездействие, а активност. Откривайки логическата грешка на фарисеите, Спасителят се придържа към термина на самите фарисеи (Деян. 24:6), като използва думата βεβηλοῦσιν - осквернявам, профанизирам съботата, като коля жертвените животни, изваждам вътрешностите, събличам кожата, разрязвам ги на парчета и ги измивам, слагам дърва върху тях, паля огън. Юдеите имали поговорка: "В храма няма събота". Отговорът на Спасителя тук е подробен: Той посочва мястото (храма), хората (свещениците), времето (съботата) и самото деяние (оскверняването на съботата). Това счита и Йоан Златоуст. Целта на тази реч е да покаже ясно, че фарисеите трябва да бъдат по-внимателни в обвиненията си за нарушаване и оскверняване на съботата. На евентуалното възражение от страна на фарисеите, че тези са свещеници, а тези са ученици, отговорът е в следващия стих.
Мат. 12:6. Но казвам ви: че тук е Оня, Който е по-голям от храма;
Според Майер, докато преди това Спасителят е следвал аргументацията си започвайки от по-голямото към по-малкото (от постъпката на Давид към тази на гладните ученици), от пети стих Той прави преход от по-малкото към по-голямото - от храма, чиито свещенически разпоредби нарушават съботата, към Своя собствен авторитет, който превъзхожда светостта на храма. Това едва ли е вярно. Малко вероятно е Спасителят да е имал за цел такова изкуствено доказателство. Смисълът на думите Му изглежда е просто, че в храма се извършва служба, а тук, извън храма, също има служение на Бога, но много по-голямо и по-висше. Това по-голямо и по-висше служение се състои не в жертвоприношенията и различните други обредни действия, заради които се отменя съботата, а в делата на милосърдие и любов, които трябва да се считат (и са били считани) за по-висши от обредните действия. Апостолите, заедно със Самия Христос, са участвали в това служение на любовта и затова не е необходимо те дребнаво да спазват съботата.
Мат. 12:7. и ако знаехте, що значи: "милост искам, а не жертва", не бихте осъдили невиновните;
Това е допълнително и самостоятелно доказателство за правилността на Христовото поведение да не забранява на учениците Си да откъсват класове в съботния ден и за това, че фарисеите не са били прави, което е в тясна връзка с предходната беседа и я обяснява с позоваване на старозаветно пророчество. Дори в старозаветния закон, даден в съответствие с коравосърдечието на евреите, милосърдието е поставено над жертвите. Още повече то трябва да бъде поставена над тях сега, когато е дошло "по-голямото" в сравнение със старозаветния закон. Осъждането на невинните от страна на фарисеите не се дължи на тяхното непознаване на Писанията (Матей 12:3,5 - οὐκ ἀνέγνωτε), а на липсата на любов в сърцата.
Мат. 12:8. защото Син Човеческий е господар и на съботата.
Този стих в Марк (Марк 2:27) е предшестван от допълнението, че (буквално преведено) съботата е (възникнала, установена) за човека, а не човекът за съботата. Думите "Син човешки" са обяснени по-горе (вж. коментарите към Мат. 8:20). В Евангелията Спасителят винаги е наричал Себе Си само така, затова е погрешно да се смята, че този стих няма връзка с предходните - връзката е ясна. Ако тук може да има някакъв въпрос, то той е само относно това, защо Спасителят нарича Себе Си Син Човешки пред Своите врагове, т.е. използва израз, който те не могат да разберат. На първо място може да се отговори, че Той е говорил по този начин неведнъж (вж. Мат. 26:64; Марк. 14:62; Лук. 22:69). Този израз за враговете на Христос винаги е имал скрит смисъл, защото те не са искали да разберат думите на Иисус Христос като думи на Месия. В действителност Христос тук посочва Своето месианско достойнство и затова смисълът на стих 8 е ясен за нас и със сигурност е бил ясен за апостолите, евангелистите и вярващите в Христос по онова време. Но фарисеите, на които Христос говори сега, биха могли просто да свържат израза "Син Човешки" с τὸν ἄνθρωπον и ὁ ἄνθρωπος (Марк 2:28), както ясно показва Марк. Но дори враговете на Христос могат да заключат от думите Му, че авторитетът на Месията е над законовите разпоредби за съботата.
Обяснението и разпространението на това учение на Спасителя се намира в Рим.14:5-6, 17 и Кол.2:16-17. Смисълът на разглеждания стих е следният. Човешкият син може да се разпорежда със съботата, т.е. със съботната дейност, може да заповяда тя да бъде извършена или да я прекрати, точно както господарят позволява на работниците си да почиват или ги принуждава да работят. Колкото и просто да е всичко това, обикновеният човек преди Христос не би могъл да стигне по естествен път до истините, изразени тук от Христос. Дори и в наши дни тези истини невинаги се разбират и прилагат на практика.
Мат. 12:9. И като отмина оттам, дойде в синагогата им.
Първото впечатление от разказа е, че веднага след беседата за откъснатите от учениците класове в събота Спасителят се отдалечава от мястото, където е говорил, и влиза в юдейската синагога. Това се случва в събота (стих 10). Оттук може да се заключи, че пътуването през засетите полета е било "съботно пътуване", а освен това и към синагогата. (ст. 10.) Ако това е така, едно нещо би останало неясно: защо, както беше отбелязано по-горе, учениците вече са били гладни в толкова ранен час (богослужението вероятно е било сутринта). Но ако сравним този стих с прочетеното в Лука 6:6, ще установим, че Спасителят е влязъл в синагогата в друга събота. Марк също има намек за това обстоятелство в думата "отново" (πάλιν), макар и не достатъчно ясен. Ако е "отново", това означава, че Спасителят е влизал в синагогата и преди, но кога, Марк не посочва. Така обясняват случката Августин и други тълкуватели. В този съботен ден било извършено ново чудо.
Ако преди това постъпката на учениците не е имала явната цел да изкуши евреите, то тук Иисус Христос, напротив, действа с явното намерение да опровергае мнението на фарисеите.
Местоимението "тяхната (им)" трябва да се отнесе, както и на други места (Мат. 9:35, 10:17, 11:1), най-общо към жителите на населеното място, където се е намирал Иисус Христос (галилейците). Мнението, че тъй като по-нататък (стих 10) се говори за фарисеите, които питат Христос, "тяхната (синагога)" се отнася за фарисеите, е неправилно. Мястото в Галилея, където е станало изцелението, не е назовано. Въз основа на това, че срещу Христос застанали силни обвинители, което е особено видно от Марк. 2:6; Лук. 6:7-8, се смята, че събитието се е случило в един от важните градове, където е съществувала и е била на власт партията на фарисеите и книжниците. Предполага се, че става дума за Тивериада или Капернаум. Но от думите на евангелистите това не става ясно и въпросът за мястото на събитието трябва да остане нерешен.
Мат. 12:10. И ето, там имаше един човек с изсъхнала ръка. И за да Го обвинят, попитаха Иисуса: бива ли да се изцерява в събота?
(срв. Марк.3:1-2; Лук.6:6-7).
Не е необходимо да се разсъждава за естеството на болестта на този човек. Достатъчно е да кажем, че той е бил човек, който не е ползвал дясната си ръка ( Лук. 6:6), независимо от причината - може би от парализа, или от така наречената атрофия, или по някаква друга причина. Този разказ се среща при Марк и Лука, но със значителни вариации в детайлите за разлика от нашия текст. Марк и Лука са в по-голямо съгласие един с друг, отколкото с Матей. От разказите на Матей (стих 14) и Марк (Марк 2:6) става ясно, че срещу Христос са се изправили фарисеите, които след това са се присъединили към иродианите (Марк), но според Лука (Лук. 6:7) това са фарисеите и книжниците.
Фарисеите попитали (Матей) Иисус Христос дали е възможно да изцелява в събота, според Марк и Лука - те Го наблюдавали дали ще изцели човека с изсъхнала ръка в събота. Той (знаейки мислите им - Лук. 6:8) заповядал на човека да застане в средата и им задал въпроса, приведен в Евангелието. Следващият въпрос за животното (в стих 11) не се среща при Марк, а при Лука (Лук.14:5) същият въпрос се повтаря, само че при друг подобен случай.
В свидетелствата на евангелистите със сигурност няма противоречие, защото в тълпата, заобикаляща Христос, може да се е случило и едното, и другото, като единият евангелист е съобщил за едно, а другите - за друго. Това често се случва в разказите на очевидци и други автори, които не си противоречат, а се допълват. По-важен е въпросът за законовата страна на случая. Въпросът е зададен от фарисеите, за да уловят Христос в грешка. Ако Той изцери болния в събота, ще бъде виновен, че е нарушил съботата. Ако не го изцели, ще е виновен, че е проявил безсилие и неспособност да прави чудеса, а може би дори безчовечност.
Употребата на εἰ във въпроса е чужда на класическия гръцки език, но се среща в превода на Седемдесетте Бит. 17:17 и др.; срв. Мат. 19:3; Лук. 13:23, 22:49; Деян. 1:6; тази форма на въпроса показва несигурност и колебание, а в същото време разкрива и изкусителния му характер.
Мат. 12:11. А Той им рече: кой от вас, ако има една овца, и тя падне съботен ден в яма, не ще я улови и извлече?
Мат. 12:12. Колко пък човек е по-ценен от овца! И тъй, в събота е позволено да се прави добро.
Мат. 12:13. Тогава казва на човека: протегни си ръката. И той я протегна; и тя стана здрава като другата.
(срв. Лук. 14:5).
В Лука подобна реч на Христос е поместена в разказа за изцелението на болния от воднянка, но е пропусната в разказа за изцелението на сухоръкия. Като цяло в Лука 6:8-9 историята е описана подробно по съвсем различен начин от този в Матей. Лука казва: "А Той, като знаеше мислите им, каза на човека със сухата ръка: Стани и излез напред сред тях. И той стана и излезе напред. Тогава Иисус им каза: Питам ви: какво е позволено да прави човек в събота: добро ли или зло, да спаси ли една душа или да погуби? Те мълчаха".
Ако се съди по строежа на речта на Матей, тя предполага два въпроса, буквално: 1) кой от вас е човек, който има една овца? 2) и ако тя падне в яма в събота, няма ли да я вдигне и да я извади?. Но някои приемат, че тук има само един въпрос, а последните три изречения са предадени в зависимост от ὅς (който). Смисълът е: Кой от вас е човек, който ако има една овца и ако тя падне в яма в събота, няма да я вземе и да я извади? Последният превод (буквален) е по-близък до оригинала. Спасителят не отговаря според някакво конкретно мнение, приемано по онова време от фарисеите и книжниците, а въз основа на общия обичай. Никой човек, който има овца, няма да каже, че трябва да се държи различно.
Мат. 12:14. А фарисеите, като излязоха, наговориха се против Него, как да Го погубят. Но Иисус, като узна, отдалечи се оттам.
(срв. Марк 2:6, 3:6-7; Лук. 6:11, 17).
В чуждестранните издания на новозаветния текст и в чуждестранните преводи втората половина на стиха (но Иисус, като узна...) се отнася към следващия 15 стих. Същото е и в славянския, и в руския превод. Според Марк фарисеите са имали съвещание с иродианите, и то веднага (εὐθύς) след случилото се, докато според Лука книжниците и фарисеите се разярили и разговаряли помежду си какво да направят с Христос. Тук за първи път се споменава за договорката на фарисеите с иродианите (пропусната от Матей и Лука) да умъртвят Спасителя. Наказанието, определено в закона за нарушаване на съботата (Изход 31:14; Числа 15:32-36) е смърт чрез убиване с камъни.
Матей не казва къде се е оттеглил Иисус Христос. Но Марк казва, че "Той се отдалечи към морето", а може би тук се отнася и твърдението на Лука ( Лук.6:17; срв. Мат.4:25), че Той застанал на равно място и произнесъл Проповедта на планината. Тъй като Матей е изложил по-рано Проповедта на планината, сега той пропуска тези подробности.
Мат. 12:15. И тръгна подире Му множество народ, и Той ги всички изцери,
(вж. Марк 3:7-8; Лук. 6:17).
Сега на Христос гледали като на Велик Учител и било естествено големи тълпи да Го следват навсякъде.
Мат. 12:16. и запрети им да разгласяват за Него,
Тук има разлика в четенето на различните ръкописи. Според някои кодекси, текстът е предаден както е в руския превод; според други гласи: "и на всички, които изцеляваше, забрани им...". В последното четене има неправилност на граматическата конструкция (πάντας δὲ, οὓς ἐθεράπευσεν ἐπιτίμησεν αὐτοῖς) - това четене е по-малко потвърдено (в кодексите) и затова се смята за "по-малко вероятно".
Според Марк ( Марк.3:11-12) и Лука (Лук.4:41), стига това последно място наистина да е паралелно на местата в Матей и Марк (някои го смятат за паралелно на Мат.8:16-17 и Марк.1:34), случаят изглежда по-ясен. Христос забранява да разгласяват за Него и да откриват, че е Христос, не на целия народ, а само на нечистите духове, които Той прогонил от хората. В такъв случай причините за забраната изглеждат по-ясни. Христос не искал демоните да Го обявят за Син Божий, с други думи, не искал Неговото Богосиновство да бъде потвърдено от такъв източник.
Мат. 12:17. за да се сбъдне реченото чрез пророк Исаия, който казва:
Ясно указание на кого принадлежи месианското пророчество, изложено по-долу.
Мат. 12:18. "ето Моя Отрок, Когото избрах, Моя възлюбен, към Когото благоволи душата Ми. Ще положа Духа Си върху Него, и на народите ще възвести съд;
Този пасаж е взет от Исайя 42:1-4. На иврит буквално гласи: "Ето, Моя Отрок, Когото Аз държа прав, Моят избраник, към Когото благоволи душата Ми. На Него ще дам Духа Си, Той ще разпространява правдата между народите; няма да вика, нито да издига гласа Си, нито да Го чуят по улиците; няма да счупи пречупената тръстика, нито да угаси тлеещ лен; по истина ще върши съд; няма да отслабне, нито ще се умори, докато не утвърди правдата на земята, и на Неговия закон ще се уповават островите."
Без да се впускаме в подробен анализ на еврейския текст, ще кажем, че руският превод е приблизително сходен с него. Що се отнася до превода на Седемдесетте, в него има някои отклонения от еврейския текст. Според буквалния превод: "Якове, раб Мой, Аз ще му помагам; Израиле, избранико Мой, душата Ми го прие. Дадох Моя Дух върху Него, съд над народите ще произнесе. Той няма да вика, няма да изостави (ἀνήσει), нито ще се чуе гласът Му навън. Той няма да счупи строшена тръстика, нито ще угаси димящ лен, но в истината ще извърши съд. Той ще свети и няма да бъде съкрушен, докато не установи съд на земята, и на Неговото име ще се уповават народите". Изразът "няма да изостави" е преведен от някои като "няма да извиси" (глас). Такъв превод би съответствал на еврейския оригинал, но едва ли е възможен, защото ἀνίημι никога няма такова значение.
Ако сега сравним превода на Седемдесетте и еврейския текст с гръцкия текст на Матей, ще открием, че Матей се отклонява значително както от еврейския текст, така и от превода на Седемдесетте. Смята се обаче, че Матей е разполагал с превода на Седемдесетте, и това личи от израза: "и на Неговото име ще се уповават народите" (стих 21; в Седемдесетте: καὶ ἐπὶ τῷ ὀνόματι αὐτοῦ ἔθνη ἐλπιοῦσιν, в еврейския текст - "острови"). Използването на превода на Седемдесетте личи и от промяната, която Матей прави, на еврейското "веторато" („и на закона“) в гръцкото τῷ ὀνόματι (в Седемдесетте: ἐπὶ τῷ ὀνόματι) - промяна, която не е необходима и няма основание. В Седемдесетте думите на пророка очевидно се отнасят за Израил. Но обстоятелството, че Матей ги отнася към Месията, служи тук като коректив, както и автентичните думи на Исайя. Исайя изобразява бъдещия Месия, макар и не по Неговото божество, а а по Неговата човешкост. От казаното дотук можем да заключим, че евангелистът цитира това място отчасти по своя превод и отчасти по превода на Седемдесетте. Прилагането на пророчеството на евангелиста към Христос не създава особена трудност. Но е сигурно, че чрез пророчеството тук се добавя нова черта към характеристиката на появата на явилия се на земята Христос като историческа личност - черта, за която би трябвало само да се досещаме, ако евангелистът не беше дал този цитат, който изцяло се съгласува с това, което знаем за Христос от Евангелията. Той е бил кротък и смирен по сърце и е направил много неща именно за да може върху Него да се изпълни старозаветното пророчество. Това било трудно, но Той изпълнил пророчеството. Това е гледната точка на евангелистите.
Думите „ще възвести съд на народите“ са трудни. Мнозина тълкуват думата "съд" като означаваща Евангелието, закона, законите, това, което е правилно, правилното учение, правилното богослужение, правилното поведение. Но всички тези тълкувания са неверни, защото думата κρίσις не изразява всички тези понятия, нито пък еврейското "мишпат" в Исайя. Правилното значение на κρίσις е, разбира се, "съд". Но на някои места в Новия завет думата има друго значение, както например в Матей 23:23; Лука 11:42; Деяния 8:33 (от Ис. 53:8), - там κρίσις е поставена във връзка с ἔλεος (милост), πίστις (вяра) и ἀγάπη (любов). Следователно, за да разберем думата, трябва да имаме предвид, че главната цел на съда е да даде подтиснатите правото, поради което κρίνειν в някои случаи е синоним на δικαιοῦν (оправдавам) и паралелно на σώζειν (спасявам), λυτροῦν (очиствам, избелвам) и др. (Пс. 139:13; Ис. 1:17, 28:17, 33:5; Йер. 5:28, 22:16). Като вземем предвид всичко това, можем да тълкуваме въпросното пророчество като "ще възвести на народите правда" или "справедливост".
Мат. 12:19. няма да се кара, нито ще вика, и никой няма да чуе гласа Му по кръстопътищата;
Нито в еврейския, нито в превода на Седемдесетте се съдържа изразът "няма да се кара". Този стих отново се тълкува по различен начин. Едно от тълкуванията, това на Йероним, е външно, механично. Христос е говорил за тясната врата и тесния път (Мат. 7:14), които водят към Небесното Царство, Той самият е вървял по този път и затова е естествено, ако гласът Му не се е чувал по големите улици. Тъй като "широка е портата и широк е пътят, който води в погибел, и мнозина минават по него" (Мат. 7:13), то естествено е тези мнозина да не чуват гласа на Спасителя, защото не са на тесния, а на широкия път. Според друго тълкуване думите на пророка, отнесени към Месията, просто изобразяват кротостта на Спасителя, който, вървейки по широките улици, не крещи и не вдига шум. Всички тези изрази в устата на евангелиста очевидно са образни.
Мат. 12:20. преломена тръст няма да дочупи и тлеещ лен няма да угаси, докле не изведе съда към победа;
В този стих се посочва съвършената кротост и милосърдие на Спасителя към всички хора, а не само към юдеите. Именно такъв изобразява бъдещия Избавител пророкът. Преломената тръстика е всяко съкрушено, разкъсано сърце, тлеещият лен - следите в него от стремежа към добро, към Бога, покайното чувство на грешника, което се приема, колкото и малко да е то. Съвсем ясно е, че под преломена тръстика и тлеещ лен се разбират хората. Тук е изобразено едно по-висше отношение към тях от страна на Спасителя, което не прилича на обикновените човешки отношения в тяхното "коравосърдечие".
Мат. 12:21. и народите ще се уповават на Неговото име."
Вместо "народи" в еврейския текст - "острови", т.е. най-отдалечените народи, живеещи на острови - те ще възложат всичките си надежди на Христос Спасителя.
Мат. 12:22. Тогава доведоха при Него едного от бяс хванат, който беше сляп и ням; и го изцери, тъй че сляпонемият прогледа и проговори.
В Лука 11:14 има буквален превод: „Изгони един бяс, който беше ням; и когато бесът излезе, немият проговори“. Така че тук има разлика в свидетелствата: според Матей обладаният от бяс човек е бил сляп и ням, а според Лука е бил само ням. Това е накарало някои тълкуватели да мислят, че Матей и Лука разказват за две различни изцеления. Но това мнение е опровергано от Августин, който казва, че ако Лука премълчава нещо, то от това не следва, че говори за друго, а редът на събитията при него е същият като при Матей.
Това, че болният е бил ням и сляп, при Матей се вижда от следващите думи, а именно, че след изцелението той е започнал да говори и да вижда. За да покажат, че изцеленият е бил глухоням, някои кодекси добавят "чувам" (ἀκούειν). Мнението, че това събитие е идентично с разказаното в Матей 9:32 и че Матей, желаейки да разкаже повече за него, добавя тук слепота, е несъстоятелно. Марк (Марк.3:20-22) не говори за изцелението на обладания от бяс човек, но добавя тук по-нататъшни слова на Спасителя. Според Теофилакт бесът е заключил у бесноватия пътя към вярата - очите, слуха и езика.
Мат. 12:23. И целият народ се чудеше и думаше: да не би Този да е Христос, Синът Давидов?
(срв. Лук. 11:14).
Формата на въпроса, породил се сред народа, показва неговата нерешителност и бавност да разпознае в Иисус Христос великия Чудотворец, като това забавяне клони към отрицателен отговор на въпроса. Мисълта, че Чудотворецът е Месията, Давидовият син, била наложена в съзнанието на хората, но те все още не били в състояние да я разберат напълно. Без значение колко удивителен е бил Чудотворецът, Той не е бил цар. Не бил роден в царските палати. Всичко това е изразено чрез отрицателната частица μήτι, поставена в началото на въпроса, която предполага отрицателен отговор: "Не е ли Този Христос, синът Давидов?". Предполагаемият отговор е: не, не е. Доста любопитно е, че старите преводачи са се опитали да изгладят този отрицателен отговор и са формулирали въпроса така, че да последва утвърдителен отговор. Така е и в нашия руски превод. По-близо до оригинала би могло да се преведе: „Нима това е Христос, Синът Давидов?“ Славянският превод изразява малко по-добре смисъла на въпроса. Но по принцип е трудно да се изрази правилно гръцкият език на други езици. Когато се цели утвърдителен отговор, μή не се използва (срв. Мат. 7:16, 26:22, 25; Марк. 4:21; Лук. 6:39 и др.). Въз основа на горното може да се предположи, че както самото събитие, така и въпросът на народа са представени тук, за да се изрази по-силно контрастът с предишните думи на евангелиста. Той желае сякаш да каже следното: Цялата дейност на Христос, Неговото учение и Неговите чудеса са имали за цел да накарат всички да разпознаят в Него избраника на Всевишния и възлюбения Отрок (Раб), за когото е пророкувал Исайя. Но въпреки тези очевидни доказателства за най-висшето достойнство на Спасителя, дори най-фанатичните, които Го следвали, ὄχλοι (народ), се колебаели. А фарисеите отишли още по-далеч и започнали да приписват чудесата на Иисус Христос на демонична сила. Такъв е преходът на евангелиста към по-нататъшната реч. Виждайки чудесата на Христос, народът само се навеждал на мисълта, че Христос е Давидовият син, но се колебаел дали да я приеме окончателно. А фарисеите били чужди дори на такова колебание.
Мат. 12:24. А фарисеите, като чуха това, рекоха: Той не изгонва бесовете, освен чрез Веелзевула, бесовския княз.
(вж. Марк 3:22; Лук. 11:15-16).
Според Марк говорят не фарисеите, а книжниците, които са дошли от Йерусалим. Тъй като много от книжниците са принадлежали към фарисейското общество, тук няма разногласия между евангелистите. Според Лука не всички фарисеи обвиняват Христос, а само "някои от тях". По-нататъшна реч според превода: "Той не изгонва бесове, освен във Веелзевул, княза на бесовете" (вж. Мат. 9:34). Следователно изразът е "не чрез" и "не със силата" (както подчертава руският превод) на Веелзевул, а "във Веелзевул", т.е. във връзка с Веелзевул. Обстоятелството, че се споменава не просто Веелзевул, а с допълнението "княз на бесовете", достатъчно ясно показва, че тук се има предвид, ако не най-важният, то поне един от главните демони, на когото според фарисеите се подчинявали останалите бесове. Веелзевул е бил смятан за най-злия и същевременно най-отвратителния от демоничните повелители. Затова обвинението срещу Христос, че е свързан с него, било нечисто, и в очите на фарисеите и книжниците – особено язвително. То е имало за цел да отблъсне хората от Христос и да събуди у тях враждебност срещу Неговите дела, учение и чудеса.
Мат. 12:25. Но Иисус, като знаеше техните помисли, рече им: всяко царство, разделено на части една против друга, запустява; и всеки град или дом, разделен на части една против друга, няма да устои.
(вж. Марк 3:23-25; Лук. 11:17).
Марк има подробна реч по същия въпрос, но тази на Лука е дори по-кратка от тази на Матей, с малка разлика в израза. Йоан Златоуст обяснява тази реч на Христос по следния начин: "Ако Аз, имайки в себе си бяс, изгонвам чрез него други бесове, това означава, че между бесовете има раздор и борба и че те се надигат един срещу друг; но ако те се надигат един срещу друг, тяхната сила е погинала и се е сринала".
Мат. 12:26. И ако сатана изгонва сатана, той се е разделил сам против себе си: тогава как ще устои царството му?
(срв. Марк. 3:26; Лук. 11:18).
Лука пропуска: "сатана изгонва сатана" и го заменя с: "ако и сатана се раздели (раздвои?) в себе си" („се е разделил сам против себе си“, в бълг. превод, бел. пр.). При Марк изразите са съвсем различни от тези на останалите евангелисти. Името на сатаната във втория случай е използвано или вместо възвратното местоимение, т.е. вместо "сатаната изгонва себе си" се казва: "сатана на сатаната"; или изразът трябва да се разбира по следния начин: един сатана изгонва друг сатана.
Твърди се, че според юдейските представи сатаната е бил един и се е смятал за главен вожд на демоните. Ако това е така, би било необходимо изразът да се разбира в първия смисъл. Срещу това се възразява, че като цяло еврейската демонология не е била "подредена система". От друга страна, Самият Христос не нарича сатаната само едно отделно лице (срв. Мат. 4:10, 16:23), а от естеството на обвинението и защитата на Христос може да се заключи, че Той бил наричан сатана, именно защото изгонва друг сатана. Но думата "сатана" винаги се използва в Писанието само в единствено число. Така че, ако приемем първото тълкуване, че сатана е изгонил себе си, няма голяма разлика в смисъла и аргументацията е с еднаква сила и в двата случая.
Първото тълкуване обаче е по-съвместимо със свидетелствата на Марк и Лука, където " сатана" (във втория случай при Матей) е заменено с изразите ἑφ´ ἑαυτόν, т.е. "сатана се надигна срещу себе си" (Марк 3:26) и "раздели се сам в себе си" (Лук. 11:18). В този смисъл трябва да тълкуваме и изразите на Матей (срв. Изх.16:8; Лев.14:15, 26 - в Седемдесетте и еврейския текст, където в първия случай личното местоимение се повтаря по подобен начин, а във вторите два се използва ἱερεύς или "коген").
Мат. 12:27. И ако Аз изгонвам бесовете чрез Веелзевула, синовете ви чрез кого ги изгонват? Затова те ще ви бъдат съдии.
(вж. Лук. 11:19 - почти буквално).
Значението на този стих отдавна е предмет на големи спорове. Иларий, Йоан Златоуст, Теофилакт и Евтимий Зигабен приемат, че под "вашите синове" се имат предвид апостолите, които, разбира се, са били синове на юдеи. Йоан Златоуст подробно аргументира това. "Вижте с каква кротост и тук им говори Той. Той не казва: Моите ученици или апостолите, а: вашите синове - за да може, ако фарисеите искат да мислят така благородно, както учениците Му, да им даде възможност да го направят, а ако останат в предишната неблагодарност и не изоставят безсрамието си, да ги лиши от всякакво оправдание. Смисълът на думите Му е следният: С чия сила апостолите изгонват бесове? Апостолите вече са изгонвали бесове, след като са получили власт за това от Спасителя, но фарисеите не обвиняват тях. Те се изправили не срещу делата, а срещу лицата. Затова Христос, желаейки да покаже, че единствено завистта е причина за тяхното обвинение, посочва апостолите." Йероним обаче се колебае в тълкуването си на въпросното място. Според него изразът "синове на юдеите" обозначава или заклинателите, или апостолите, които са били евреи. Ако Спасителят говори за заклинатели, които, призовавайки името Господне, изгонват бесове, Той упреква фарисеите с благоразумни въпроси, стремейки се да ги накара да признаят, че това е дело на Светия Дух. Ако говори за апостолите, което е по-вероятно, те ще бъдат съдии на фарисеите, защото ще седнат на дванадесет престола, за да съдят дванадесетте израилеви колена.
В тълкуванията на по-късните екзегети мнението, изразено от Йоан Златоуст и други, е напълно изоставено. Това е така, защото в Евангелията, първо, не се казва нищо за апостолите, и второ, защото за фарисеите не би било трудно да припишат чудесата на изгонване на бесовете от страна на апостолите също на дявола, както са му приписвали чудесата на Христос. Така че единственото, което ни остава, е да признаем, че тук става дума за заклинатели.
Няма съмнение, че по онова време е имало много такива. Ето какво казва по този въпрос Шюрер (III, 408 и сл.): "В епохата на Христос и по-късно магията е била от голямо значение сред евреите. Прогонването на демони от синовете на фарисеите, за което става дума в Мат. 12:27, ако се съди по всичко, което знаем от други източници, не е ставало без магически формули. Известни са магьосникът Симон (Деян. 8:9) и Вариисус (Деян. 13:6). В Ефес Павел е трябвало да се справя с юдейски магьосници, които са използвали името на Иисус за своите цели (Деяния 19:13 и сл.).... Юстин предполага, че заклинанията са били нещо обичайно сред евреите (Dialogus cum Tryphone, 85). Между различните средства, използвани срещу подагра, Лукиан споменава заклинанието на един евреин, а по друг повод говори за известен "сириец от Палестина", който прогонвал демони чрез заклинания. Ириней също говори за изгонване на демони чрез призоваване на божественото име като за нещо обичайно сред евреите (Adversus haereses, II, 6, 2)."
Тук не можем да се впуснем в подробно изложение на тази тема, която е много обширна, и смятаме, че горният откъс от Шюрер е достатъчен. Следователно под "вашите синове" можем да разбираме юдейските заклинатели, които са наречени синове на фарисеите (според контекста), не защото по плътско рождение са произлезли от тях, а в същия смисъл, както "синовете на пророците" (3 Цар. 20:35). Следователно смисълът на думите на Спасителя е следният: ако вашите ученици изгонват бесове, това не го приписвате на Велзевул, затова те могат да бъдат ваши съдии и да ви съдят за това, което говорите за Мен поради враждебност.
Трябва да кажем още няколко думи по въпроса дали тези заклинатели, на които Христос обръща внимание, са били действителни или въображаеми. Неговият аргумент със сигурност не губи силата си и в двата случая, защото фарисеите в нито един от случаите не приписват дейността на своите заклинатели на дяволска сила.
Но въпросът за валидността на заклинанията е интересен сам по себе си. Алфорд смята, че е от изключителна важност да се изследва валидността на тези заклинания, защото в противен случай у читателя на Евангелията остава неприятното впечатление, ако допуснем, че тържествено сравнявайки еврейските заклинания със Своите чудеса, Господ се аргументира с еврейските измами, за които фарисеите знаели, че са измами.
Алфорд смята, че синовете на фарисеите наистина са изгонвали демони. Това мнение се подкрепя от думите на тълпата от Матей 9:33. Когато немият човек, от когото бил изгонен бесът, проговорил, тълпата възкликнала: "никога такова нещо не е виждано в Израил", което показва, че в случая хората са станали свидетели на по-пълно изцеление от всичко, което са виждали досега. Трудността, казва Алфорд, възниква единствено от забравянето на факта, че чудесата сами по себе си не служат като доказателство за истинност, извършвани са и в лъжливи религии и от лъжеучители, и за тях е било пророчествано (вж. Изх. 7:22, 8:7; Мат. 24:24; Втор. 13:1-5).
Мат. 12:28. Ако пък Аз изгонвам бесовете с Божий Дух, то значи, дошло е до вас царството Божие.
(срв. Лук. 11:20)
Смисълът на стиха е следният: ако трябва да признаете, че не изгонвам бесовете със силата на Веелзевул, а със сила Божия, то сте длъжни да направите и заключението, че сред вас се е появила необикновена Личност, която действа със силата Божия, и че следователно Моите дела са знак за Божието посещение при вас и за идването на Царството Божие сред вас.
При Лука стои: "Ако пък Аз с пръста Божий изгонвам бесовете" и т.н.
Под "Царството Божие" свети Йоан Златоуст разбира "Моето (Христово) присъствие". (ἡ παρουσία ἡ ἐμή).
Мат. 12:29. Или, как може някой да влезе в къщата на силния и да ограби покъщнината му, ако първом не върже силния? и тогава ще ограби къщата му.
(срв. Марк. 3:27; Лук. 11:21-22)
Предходният стих 28 съдържа първото заключение, което трябва да се направи от доказателствата, приведени от Христос. Както те, така и заключението са били достатъчни сами по себе си. Но разглеждайки темата от друг ъгъл, Спасителят представя още доказателства на съмняващите се. В Лука 11:21-22 речта, макар и да е почти идентична по смисъл, се различава по израз. Тук Матей е по-близо до Марк, отколкото до Лука.
Думата "или" се превежда по различен начин: "иначе", "и", "дали"; арабският превод е "и". Не можем да се съгласим с мнението, че членуването пред ἰσχυροῦ тук означава особена сила. То просто насочва към предходното, за което вече е говорено, тоест към сатана или Веелзевул, защото е ясно, че именно той трябва да се разбира като "силен", макар че речта има и малко по-общ смисъл. Това е образно изказване, напомнящо на Ис. 49:24. Образите са взети от действителния живот. Смисълът на речта е ясен. Отнесена към делото на Христос, тя се характеризира с голяма убедителност. Ако някой е силен, не е лесно да бъде нападнат и имуществото му да бъде ограбено. Така че Христос не би могъл да противодейства на дявола, ако той беше достатъчно силен, за да попречи на изгонването на подчинените му бесове.
Мат. 12:30. Който не е с Мене, е против Мене; и който не събира с Мене, разпилява.
(Срв. Лук. 11:23 - буквално)
Този стих също е бил предмет на много спорове. Св. Йоан Златоуст, Теофилакт, Евтимий Зигабен, Йероним и други го отнасят към дявола, а други - към еврейските заклинатели, споменати по-горе. Други пък разбират думите на Христос в смисъла на обикновена поговорка в смисъл на "който и да е". И накрая, някои смятат, че тук се изобразява пълното и съвършено разделяне на двете царства - царството на сатана и Божието царство. Последното мнение е по-добро от останалите. Не може да има средно положение между двете царства (вж. Римл. 8:7). В прилагането на принципа, даден от Христос, няма изключения. Не може да има неутрално отношение към Него. Който не е с Него, е против Него ... Основанието е следното: в моралната сфера човек трябва да бъде или прав, или неправ. Няма средно положение... Христос винаги е абсолютно прав... С отрицание тази реч на Спасителя се съдържа в Марк. 9:40, където четем: "защото, който не е против вас, той е за вас".
В συνάγων се съдържа намек за идеята за събирането на реколтата (вж. Мат.3:12, 6:26, 13:30; Йоан 4:36 и др.). Σκορπίζει означава разпръсква, разпилява (вж. Йоан 10:12, 16:32; 2 Кор.9:9). Така че събирането без Христос не носи никаква полза на събиращия, то е равносилно дори на разпиляване, разпръскване и може да донесе само загуба и тревога на събиращия.
Мат. 12:31. Затова казвам ви: всеки грях и хула ще се прости на човеците; но хулата против Духа няма да се прости на човеците;
(срв. Марк. 3:28-29).
Последната дума "на човеците" не се среща в най-добрите кодекси, но в някои от тях вместо "човеци" е добавено "тях". Още в древността се е смятало, че смисълът на израза е следният: "ако другите дела и постъпки се прощават милостиво (liberali venia), то няма милост, когато се отрича Бог в Христос" (Иларий).
Свети Йоан Златоуст е смятал този стих за много неясен, "но ако - казва той - се задълбочим в него, лесно можем да го разберем. Какво означават тези думи? Че грехът срещу Светия Дух е най-вече непростим. Защо? Защото те не познавали Христос, не знаели Кой е Той, но за Духа вече имали достатъчно познание. И така, Аз ви опрощавам това, че сте злословили срещу мен Мен преди кръста, дори това, че искате да Ме разпънете на кръст, и самото ви неверие няма да бъде поставено за вина... Но това, което казахте за Духа, няма да ви бъде простено ... Защо? Защото Святият Дух ви е известен, а вие не се срамувате да отричате очевидната истина".
Светият Дух е Бог и Бог е Дух. Фарисеите, които слушали Христос да говори, едва ли са си представяли Светия Дух като третото Лице на Светата Троица и за тях изразът "Свети Дух" е бил равнозначен на "Бог" или поне "Божият Дух". Така изразът "хула срещу Светия Дух" за ушите на фарисеите е бил равнозначен на "хула срещу Бога". Ако това е така, ясно е защо всеки друг грях и богохулство се прощават на хората, а хулата срещу Светия Дух - не. Защото последното е изправяне срещу Самия Бог и същевременно приближава човешкия дух до πνεμα ἀκάθαρτον - до зъл дух, чиято вина, според тогавашните представи на юдеите, а и според нашите, никога няма да бъде простена. Това е, така да се каже, принципна хула, най-голямото злословие, присъщо само на отхвърлените духове на злобата, които никога не са били приканвани към покаяние и никога не могат да се покаят. В това най-голяма хула се отрича Самият Бог като Същество Всеблаго, Всеправедно, Всемогъщо, с всичките Му свойства, и в същото време се отрича в самия корен цялата религия, цялата нравственост. Тук се предполага най-дълбокото падение на човека, от което самата Божия благодат не може да го изведе, защото е отречена в подобно богохулство. Човешкият дух, изричащ такава хула, става равностоен на нечистия дух. "Вашият баща е дяволът; и вие искате да изпълнявате похотите на баща си" (Йоан 8:44). Вие говорите лъжи като него, защото "той е лъжец и баща на лъжата". Близостта на фарисеите с нечистите духове на злобата изглежда дава повод на Спасителя да говори не за Бога, а за Светия Дух.
Мат. 12:32. и ако някой каже дума против Сина Човечески, ще му се прости; но ако някой каже против Духа Светаго, няма да му се прости ни на този, ни на онзи свят.
(срв. Марк.3:29-30; Лук.12:10).
Ако приемем такова тълкуване на предишния стих, става ясно защо "дума", изречена "срещу Човешкия Син", може да бъде простена, но дума "срещу Светия Дух" няма да бъде простена нито в този, нито в бъдещия век (ἐν τῷ νῦν αἰῶνι οὔτε ἐν τῷ μέλλοντι – в синодалния превод на бълг. език стои „ни на този, ни на онзи свят“, бел. ред.). В очите на фарисеите Човешкият син не е нито Бог (срв. Марк. 2:7; Лук. 5:21), нито Син Божий. Не само фарисеите, но дори и Христовите ученици само постепенно и трудно разбират тази мисъл. То се дължи на незнание и затова може да бъде простено. Но "дума" срещу Светия Дух или Бога е не само грешка, произтичаща от невежество, и затова не може да бъде простена. Някои от разсъжденията на различни екзегети върху това изречение са доста интересни, макар понякога да нямат много общо със същността на проблема.
Така Августин смята, въз основа на този стих, че опрощаването на греховете е възможно не само в този век, но и в бъдещето, защото не би било възможно да се каже за който и да е човек, че няма да бъде опростен нито в този век, нито в бъдещето, ако в бъдещето изобщо няма опрощение. Ориген говори за всеобщо опрощение, което ще настъпи в края на "великия век", за който говори Платон, и дори твърди, че Юда и самият Луцифер, както и осъдените заедно с него демони, някога ще бъдат спасени. Католическите богослови извеждат учението си за чистилището от въпросния стих. Според някои от тях би било напразно и безсмислено да се каже: "няма да му бъде простено нито в този, нито в бъдещия век", ако в бъдещето не се опрощава никакъв грях. "Това е все едно някой напразно и безсмислено да каже: "Няма да се оженя нито в този век, нито в бъдещия, когато в бъдеще изобщо няма да е възможно да се оженя." Като оставим настрана всички тези тълкувания, ще кажем само, че изразът "нито в този век, нито в бъдещия" е най-трудният за обяснение в тази Христова реч. Морисън разглежда този израз като просто продължение на думата "никога". С това последно тълкуване можем да се съгласим. Спасителят очевидно не говори тук за това дали ще има или няма да има опрощение на греховете в задгробния живот. Той посочва само греха на хулата срещу Светия Дух и заявява, че този грях никога няма да бъде простен. Изразът αἰὼν μέλλων се среща тук в Матей само веднъж (срв. Еф. 1:21; 1 Тим. 4:8; Евр. 2:5, 6:5 и др.).
Мат. 12:33. Или признайте дървото за добро и плода му за добър, или признайте дървото за лошо и плода му за лош; защото по плода се познава дървото.
(Срв. Лук. 6:43).
Според Йероним в Христовите думи тук се съдържа силогизъм, наричан от гърците ἄφυκτον (неизбежен, хитър, от който не може да се избяга). Ако, казва Спасителят, дяволът е зъл, той не може да прави добро. Но ако онова, което е извършено от Мен, вие смятате за добро, от това следва, че то не е извършено от дявола. И не може да бъде така, че от злото да произлиза добро, или от доброто - зло. Както добрият човек не може да върши зло, а лошият не може да върши добро, така и Христос не може да върши зло, а дяволът не може да върши добро. Подобна мисъл изказва и Августин, според когото човек първо трябва да се промени, за да могат да се променят делата му, защото ако човек остане зъл, не може да има добри дела, а ако е добър, не може да има лоши дела. Може да се забележи, че мислите, изразени от Спасителя тук и в следващите стихове, имат голямо сходство с казаното от Него в Проповедта на планината (Мат. 7:16-20).
Мат. 12:34. Рожби ехиднини! Как може да говорите добро, когато сте зли? Защото от препълнено сърце говорят устата.
(срв. Лук. 6:45).
Връзката на речта в този стих не е ясно предадена в руския превод. Това лесно може да се види, като се разшири донякъде речта. "Как можеш да говориш добро, като си зъл?" Не можеш да говориш нищо добро, защото "от изобилието на сърцето говорят устата". Но ако вмъкнем тук изречението: Ти не можеш да говориш нищо добро, защото сърцето ти е изпълнено със злоба, а "от изобилието на сърцето", т.е. от това, което го препълва, "устата говорят", речта на Спасителя ще стане по-ясна.
Но при все това руският превод е точен; в гръцкия има същото изпускане на междинни мисли и изречения, както и в руския. В няколко ръкописа обаче чрез поправки е изразен стремеж мисълта да бъде изказана по малко по-различен начин, а именно, като след "устата говорят" се добавят думите или "добро" (ἀγαθά), или "лошо" (mala). По този начин изречението става: "защото от изобилието на сърцето устата говорят добро" (или зло). Спасителят нарича фарисеите "рожби ехиднини", подобно на Йоан Кръстител (Мат. 3:7) и "поради посочените там причини". Евтимий Зигабен перифразира тази реч по следния начин: "Не е чудно, ако изричате хули срещу това (Моите действия), защото вие, бидейки зли, не можете да говорите добри неща. След това Христос показва "физиологически" защо не могат да вършат това."
Мат. 12:35. Добрият човек от доброто съкровище на сърцето си изнася добро; а лошият човек от лошото съкровище изнася лошо.
(срв. Лук. 6:45).
Т.е. когато в сърцето има много добро, излизат наяве добри неща, а когато има много зло, излизат наяве лоши неща.
Мат. 12:36. И казвам ви, че за всяка празна дума, която кажат човеците, ще отговарят в съдния ден:
Връзката на речта е ясна. Фарисеите говорели празни думи, хулейки Светия Дух. Не само за такива празни думи, но и за всяка празна дума хората ще трябва да дават отчет в деня на Страшния съд. Възвишено и високо нравствено учение. Буквално стихът би трябвало да се преведе така: "Казвам ви, че за всяка празна дума, която кажат хората, ще дадат отговор за нея в деня на съда".
Мат. 12:37. защото по думите си ще бъдеш оправдан, и по думите си ще бъдеш осъден.
Непосредственото значение на този израз е, че човек бива оправдан или осъден чрез думите си пред обикновения човешки съд. Но тази мисъл е издигната в принцип и се казва изобщо, че думите на човека го оправдават или осъждат. Под осъждане и оправдаване тук се има предвид обвинение или оправдаване главно на Страшния съд.
Мат. 12:38. Тогава някой от книжниците и фарисеите отговориха и рекоха: Учителю, искаме да видим личба от Тебе.
Думата "тогава" не може да се приеме като точно указание за времето. Много е възможно това, което се казва в този и следващите стихове, да е било казано по друго време и по друг, макар и неизвестен повод. Във всеки случай трябва да се приеме, че сега на Христос са говорили други хора, а не тези, които са Го обвинявали във връзка с дявола (ст. 24). Това личи и от Лука 11:16, където се говори за "други" хора, които Го "изкушават" и искат знамение. По отношение на това искане на книжниците и фарисеите Йоан Златоуст отбелязва: "Когато те грубо (τραχέως) Му задавали въпроси и Го хулели, Той им отговарял кротко; но когато започнали да Го ласкаят, Той се обръща към тях с цялата си строгост и изрича думи на укор срещу тях, показвайки по този начин, че е над тези две страсти и че както тогава те не са могли да Го разгневят, така и сега с ласкателствата си не могат да Го смекчат."
Мат. 12:39. Но Той им отговори и рече: лукав и прелюбодеен род иска личби; но личба няма да му се даде, освен личбата на пророк Иона;
(срв. Лук. 11:29).
"Род лукав" би било по-добре да се преведе като "зъл, пълен със зло". Това поколение е наречено от Спасителя прелюбодейно, защото по принцип в Стария завет отклонението от истинската религия и истинското поклонение на Бога се смята за прелюбодейство (Йер. 3:8-9, 5:7, 13:27; Йезек. 16). Но от друга страна, изглежда възможно този израз да се свърже с други изречения на Спасителя за Содом и Гомор (Мат. 11:22-24) и да се разбере по такъв начин, че съвременното на Христос поколение е било покварено. Двете явления - идолопоклонството и сексуалният разврат - често са свързани едно с друго и са ясни от познанията ни за езическия живот. На това поколение сега няма да бъде дадено никакво знамение.
Морисън смята, че това е изключително сбит израз, в който умишлено е въведен елементът на неопределеност и тайнственост. По-пълното съдържание на това изказване на Спасителя може да се изложи по следния начин: "На това поколение изобщо няма да бъде дадено никакво знамение за задоволяване на любопитството. Никакво знамение няма да донесе полза нито на него, нито на когото и да било. Ненавистта на нечестивото поколение към Мен няма да престане. То ще Ме отхвърли. Но то няма да направи мисията Ми напразна. Когато Ме умъртви, Аз ще му дам знамение, много по-изненадващо от онези любопитните неща, които то очаква от Мен. Ще му дам знамението на пророк Йона".
Спасителят не иска да даде на юдеите небесно знамение, а земно, и то знамение в сърцето на земята. Това обаче не означава, че Христос няма да върши никакви чудеса или знамения, докато това знамение не бъде осъществено. Те не изглеждали като знамения за юдеите, които не вярват в Него. Посоченото знамение щяло да бъде дадено специално на тях и изобщо на всички невярващи.
Мат. 12:40. защото, както Иона беше в утробата китова три дни и три нощи, тъй и Син Човеческий ще бъде в сърцето на земята три дни и три нощи.
(срв. Лук. 11:30).
Речта тук очевидно е образна. Може да възникне само въпросът защо Спасителят говори тук в образи, вместо да се изрази просто: Човешкият Син ще бъде погребан и ще остане в земята три дни и три нощи. Но подобни образи са използвани и на други места (вж. Йоан 2:19, 3:14 и др.).
Мат. 12:41. Ниневийци ще се изправят на съд с тоя род и ще го осъдят, защото те се покаяха от проповедта на Иона; а ето, тук има повече от Иона.
(срв. Лук. 11:32).
В Лука (Лук. 11:31-32) стиховете са в обратен ред на Матей, т.е. първо се споменава южната царица, а след това ниневийците. Последните са споменати в същата книга на пророк Йона. Речта на Христос може да се нарече много кратко и стегнато обобщение на цялата тази книга. Смисълът е ясен. Ниневийците, след проповедта на Йона, се покаяли; книжниците и фарисеите не се покаяли, въпреки че Самият Христос и Неговата проповед били по-висши от Йона и неговата проповед.
Последното сякаш е изразено по малко тромав начин в думите: "и ето, тук е повече от Йона". Πλεῖον е съвсем същото като латинското plus quam и подобно на последното се използва в среден род. Покаялите се ниневийци ще "се изправят" (тук може да се преведе "възкръснат", макар че в Новия Завет ἀνιστάναι не винаги означава възкресение), било то физически или духовно, и сякаш като награда за покаянието си ще станат съдии на непокаялото се поколение, съвременно с Христос.
Мат. 12:42. Южната царица ще се изправи на съд с тоя род и ще го осъди, защото тя дойде от край-земя, за да чуе мъдростта Соломонова; а ето, тук има повече от Соломона.
(вж. Лук. 11:31).
Вместо "на съд с тоя род" при Лука стои "с мъжете от този род" (в руската Библия - с хората); и по-нататък "го" е заменено с "тях". В останалото речта на Матей е буквално сходна с тази на Лука. В думите на Спасителя има очевидна препратка към историята, разказана в 3 Царе 10:1-13; 2 Паралипоменон 9:1-12. И в двата разказа се споменава Соломоновата "мъдрост". Краткостта на разказа на евангелистите прави невъзможно да се прецени дали Спасителят се позовава тук на книгата Царства или на книгата Паралипоменон, или и на двете.
Разказвайки за същото, за което се съобщава в Книгите Царства и Паралипоменон, Йосиф Флавий ("Юдейски древности", VIII, 6, 5), нарича тази южна царица царица τῆς Αἰγύπτου καὶ τῆς Αἰθιοπίας τότε βασιλεύουσαν γυναῖκα, т.е. Мерое (чиито царици обикновено се наричали Кандакия (Плиний, Historia naturalis, VI, 29). Абисинското предание, в съгласие с този разказ, я нарича Македа и предполага, че тя е приела еврейската вяра в Йерусалим. Арабите, от своя страна, също претендират за нея, като я наричат Валкис (Коран, сура 27, в тази сура се говори, наред с други неща, за Соломон и Савската царица, но последната не е назована по име. - бел. рус. изд.). Това второ мнение вероятно е по-близо до истината.
Саба е бил район в щастлива Арабия, близо до Червено море и сегашния Аден (вж. Плиний, Historia naturalis, VI, 23), изобилстващ от благоухания, злато и скъпоценни камъни. Велхаузен отбелязва, че това е първият случай на прилагане на името Йемен (= юг = νότος) към югозападна Арабия.
Мат. 12:43. Когато нечистият дух излезе от човека, минава през безводни места, търсейки покой, и не намира;
Мат. 12:44. тогава казва: ще се върна в къщата си, отдето излязох. И като дойде, намира я празна, пометена и наредена;
Мат. 12:45 тогава отива и довежда други седем духа, по-зли от себе си, и като влязат, живеят там; и последното състояние на оня човек става по-лошо от първото. Тъй ще бъде и с тоя зъл род.
(вж. Лук. 11:24-26).
В Лука този раздел е почти буквално сходен с този на Матей, с изключение на няколко думи. Трябва да мислим, че говорейки по този начин, Христос образно се приспособява към тогавашните представи, според които нечистите духове са олицетворение на различни злини - духовни и материални.
Мат. 12:46 И когато Той още говореше на народа, майка Му и братята Му стояха вън и искаха да приказват с Него.
Тъй като роднините на Христос по плът не са имали възможност да се приближат лично до Него, това Му е било съобщено чрез пратеник (кой - не е известно), който да Го повика. Така е според Марк и Лука. В Матей и Марк разказът е поставен след изобличителната реч за хулата срещу Светия Дух. Връзката на този стих е различна при различните евангелисти, но бележката на Матей ἔτι αὐτοῦ λαλοῦντος може да се приеме тук като точно обозначение на времето, съответстващо и на свидетелството на Марк.
Мат. 12:47. И някой Му рече: ето, майка Ти и братята Ти стоят вън и искат да говорят с Тебе.
Мат. 12:48. А Той отговори на оногова, който Му каза това, и рече: коя е майка Ми, и кои са братята Ми?
(срв. Марк 3:33).
Тук Спасителят изразява идеята, че духовното родство с хората, които чуват и възприемат Неговото учение, е по-висше в Неговите очи от плътското родство (срв. Лк.2:49).
Мат. 12:49. И като посочи с ръка на учениците Си, рече: ето Моята майка и Моите братя;
Марк казва, че Иисус Христос огледал седящите и в това време казал и т.н. Думите на Спасителя тук служат като някакво обяснение и потвърждение на думите от предишния стих, а смисълът е същият.
Мат. 12:50. защото, който изпълни волята на Моя Отец Небесен, той Ми е брат, и сестра, и майка.
(Срв. Марк 3:35 - почти идентично).
Макар че тук Спасителят въвежда в отговора си допълнителния термин ἀδελφ, Той все пак не споменава за баща (земен), за когото никъде не говори в Своите беседи. Това е в съответствие със свидетелството на евангелистите Матей и Лука за Неговото безмъжно раждане.
От това едва ли може да се направи извод, че споменаването на майката, а след това редом с нея и на брата и сестрата, служи за потвърждение на мнението, че братята на Спасителя са били Негови родни братя. И трите термина - "брат", "сестра" и "майка" - тук очевидно са използвани в духовен смисъл.
(Следва)
Тълкувание на Матей 1 глава, стихове 1–17.
Тълкувание на Матей 1 глава, стихове 18–25
Тълкувание на Матей 2 глава, стихове 1–23
Тълкувание на Матей 3 глава, стихове 1–17
Тълкувание на Матей 4 глава, стихове 1-25
Тълкувание на Матей 5 глава, стихове 1–48
Тълкувание на Матей 6 глава, стихове 1-34
Тълкувание на Матей 7 глава, стихове 1-29
Тълкувание на Матей 8 глава, стихове 1-34
Тълкувание на Матей 9 глава, стихове 1-38
Тълкувание на Матей 10 глава, стихове 1-42
Тълкувание на Матей 11 глава, стихове 1-30
Източник: Толковая Библия, или Комментарии на все книги Св. Писания Ветхого и Нового Завета : в 7 т. / под ред. А. П. Лопухина. - Четвърто издание, Москва: Дар, 2009.
