Мобилно меню

4.9120879120879 1 1 1 1 1 Rating 4.91 (91 Votes)

PorphyriosЖивеем в земя на чудесата, в земя на божествената лудост, както казваше старецът Порфирий, а сме твърде слаби, за да можем да се отзовем подобаващо на случващото се тук. Позволете ми съвсем накратко да поговаря за терапевтичната педагогика на стареца Порфирий, както аз я наричам. Наричам я терапевтична, защото се основава на „словото със сила“, за което говори св. ап. Павел, и от тази сила педагогическото ръководство на стареца поема по два пътя: първият е на възпитанието на човешката личност, а другият е терапевтичният, на който ще се спра малко по-обстойно.

Старецът Порфирий е сред най-забележителните духовни личности на 20 в. и от гледна точка на историята на християнската педагогика застава редом до мнозина големи светци. В тази редица са отците-коливади и филокалийното възраждане с духовното о̀тчество. Тук са св. Нектарий, Амфилохий Макрис, Филотей Зервакос, Паисий Светогорец, Яков Цаликис, Софроний Есекски.

Старецът Порфирий като светец и мъдър човек, при това само с начално образование, за мене е интересен заради същността на неговата педагогика, която несъмнено е духовното възраждане на човека за живот в Христос, т. е. пътят към обòжението.

Всички големи учени описват теоретично случващото се в човешката душа в училище или в университета. С дарбите, които притежаваше чрез Светия Дух, старецът Порфирий можеше да прозре във вътрешния свят на човека и да види постепенната промяна, която се случва в човека срещу него, който е дошъл за разговор, след като е изминал дълъг път или е летял със самолет, понякога и от друг континент, за да се срещне с него. „Пътува и идва“, често казваше той, например: „След малко тук ще бъде архиепископът на Албания, пътува и идва“. Той притежаваше способността да забелязва постепенната промяна в човека на биологично и телесно равнище, както и на психологично, но най-вече на духовно равнище.

О. Порфирий вярваше, че през целия си живот човек е подложен на определено педагогическо ръководство, което се случва на различни места. От тези места отецът най-много обичаше семейството. Особено в кризисния следвоенен период, когато обществото беше в разруха, затворено в своята патологична психологическа интровертност, когато основите на семейството в цяла Европа бяха разклатени и през 70-те години се стигна до бум на разводите, а издателските къщи бълваха литература по клинична психология и психоанализа – именно при такива трудни житейски обстоятелства старецът казваше, че човек се просвещава в семейството. Човек се връща в родното си място, към семейството си, и се ражда отново. Ние, които се занимаваме с хуманитарни науки, знаем, че именно там, в семейството, се случва голямото чудо. Старецът виждаше и знаеше това. В съзнанието на родителите, в съзнанието на децата се издига сцена и на нея детето качва своите родители, отъждествява се с тях и през целия си живот живее с това, което те са му дали, или с това, от което са го лишили – любов, усмивка и милувка. Във втория случай, както казват психолозите, то ги изтиква в ъгъла, готово да ги простреля във всеки един момент, през целия си живот.

Старецът Порфирий виждаше всички тези неща. От една страна, той много обичаше педагогиката, познаваше процеса на тези преживявания, които господстват в живота, а, от друга страна, проникваше в дълбочината на семейните отношения, виждаше това, което наричаме психопатология – смъртта на човека в семейството. Онова, което спасява и създава добри деца, е животът на родителите у дома. „Родителите трябва да се отдадат на Божията любов – казваше старецът, – трябва да станатсвети“. Отговорност за това носят на сто процента бащата и на сто процента майката. Това е и един от големите уроци на съвременната педагогика, която твърди, че и двамата родители участват еднакво във възпитанието на децата.

Госпожи и господа, елате в големите училища в Атина и ми намерете една майка или един баща, които се занимават с детето. В големите училища, където се плаща толкова много, има само един въпрос: „А къде е бащата?“. „Няма да дойде бащата“, отговаря майката. Бащата се появява, само за да каже: „Че аз ви плащам тук!“. Отсъстват, няма ги родителите. А ако единият от родителите е лош, например бащата, а майката е добра? „Е, тогава – казваше старецът – единият ще се освети и така в семейството има равновесие“.

Същото казваше и старецът Паисий. Виждате как съвпадат ученията на светците: „Блажени са родителите, които не използват думата „не“ за децата си, но ги възпират от злото със светия си живот“. И о. Ефрем Катунакийски, една друга голяма духовна личност на нашия век, когато го питахме: „Отче, какво да кажем на родителите, на децата, на учителите?“, отговаряше с една велика, хубава молитва: „По молитвите на светите наши родители“. Нима родителите са свети? Но това беше неговият опит: когато майка му починала на Разпети петък, от тялото ѝ се разнесло благоухание, защото била свята жена. Така че за лошото поведение на децата са виновни родителите. От това, какъв опит имат като деца, зависят техните отношения с другите, зависи как ще се държат по-нататък в живота си. Старецът знаеше всичко това и често го казваше на родителите. Тази християнска педагогика започва още от 4 в., с теорията за персонализма. Великите кападокийци са учили същото. Учените и известните антрополози също. А старецът Порфирий е мъдрец чрез Светия Дух.

Дълбоко ме впечатли неговата психоаналитична в същността си забележка: „Объркани родители, объркани  деца. Объркани деца, объркани родители“. Това всъщност представлява и съвременното учение в психотерапията,  т. нар. theorie de communication de systeme или систематичната теория, според която, ако детето има невротично поведение в училище, ако е стресирано, това се дължи на преживяното от него вчера, преживяното днес поради отсъствието на родителите или сблъсъка помежду им пред неговите очи. Този стрес то пренася и в училище.

„Объркани родители, объркани деца“. Старецът Порфирий казваше, че „всичко започва още от бременността“. За тези неща той искаше да говори с майката, не с бащата. Хващаше я за ръката, където се усеща пулсът, и ѝ казваше да разкаже историята си. А той виждаше миналото на семейството, лекарските грешки, семейните травми, скритите болести, които дори медицината се затрудняваше да определи.

Днес в Атина, братя и сестри, живее една светица. Не ми позволява да кажа името ѝ. Тя роди близнаци, които имат един много рядък синдром – представиха го на международен семинар на психиатрите в хотел „Каравел“, и тъй като досега този синдром не беше известен в науката, го кръстиха на името на това семейство. Старецът го беше установил и знаеше състоянието им. Това е една форма на аутистично поведение. Днес децата разкъсват дрехите си, а майка им е светица – както каза и старецът, че един човек ще се освети от тях двамата. Веднъж той хвана ръката ѝ и ѝ каза:

- Разкажи ми твоята история лека-полека.

Щом тя стигна до един определен момент, той я прекъсна и каза:

- Тук виждам травмата. Докато живееше при свекървата си, тя не те искаше и това премина по вътрешен път в неродените деца.

Именно тази теория – на психодинамиката – беше развита през 1965-1970 г. от най-големите психиатри начело с Бетл Ем, който обяснява аутизма именно с това, че той не спада към дифузните смущения в развитието и към неврологичните проблеми, а е липса или отказ на родителите от това дете. Ще се роди, но няма да гледа в очите, няма да започне да говори. В Америка казват, че има майки-хладилник, които не се ангажират с нищо, не дават сърцето си, все едно ги няма, не влагат душа в отношенията си.

Старецът обичаше да дава един пример със следния опит, проведен в Америка. Казваше: На две места се  грижели за цветя. На едното място се грижели много добре за цветята, поливали ги и полагали всички грижи. На другото обаче имало повече светлина, но и музика. Оказало се, че там, където имало музика, розите станали по-дъхави, имали и по-хубав цвят. След това казваше и за майките: Каквото чувства майката по време на бременността си – тъга, страх, болка, стрес, същите неща преживява и ембрионът. Ако майката не иска ембриона, ако не го обича, ембрионът го чувства и в душичката му се създават травми, които ще го съпровождат през целия живот. Обратното се случва, ако майката има свети чувства по време на бременността. Когато е радостна, спокойна, изпитва любов, тя предава това на ембриона. По тайнствен начин тези неща се предават на него. Затова майката трябва да се моли много по време на бременността си, да обича детето, да гали корема си, да чете псалмите, да пее тропари, да води свят живот.

Безкрайно голяма е библиографията, госпожи и господа, която е посветена на влиянието на музиката върху ембриона, как уредите улавят реакциите му. В труда на д-р Томатис „Ухото и животът“ е описано как детето се успокоява, когато слуша музиката на Моцарт и Вивалди. Силната музика на Бетовен го възбужда и то започва да рита, а рок-музиката го побърква, то започва да се върти. Старецът виждаше тези неща чрез своята благодат. Виждаме, че и в областта на науката има напредък в тази посока. Ние обаче едва-едва се докосваме до всичко това, докато старецът влизаше в дълбочината на нещата, защото притежаваше Светия Дух, словото му беше със сила.

И така, кои са педагогическите методи, които старецът използваше? Тези методи са молитвата, любовта, спокойствието и мълчанието. Отецът казваше, че майките са постоянно притеснени, постоянно съветват, говорят хубаво, но не са се научили да се молят. Многото съвети и примери причиняват голямо зло. Думите се удрят в ушите на децата, докато молитвата стига до сърцето им. Внимавайте за любовта, подчертаваше старецът, става дума за любовта с молитва към Христос, като правеше разлика между тази любов и човешката. Човешката любов е поробване. Спомняме си една стара песен, която казваше „… за мое добро, за мое добро примката се стяга около врата ми“. Това е любовта без разум. Има толкова психотерапевти, които говорят за любовта: Скот Пек, Ерих Фром и др. Но за коя любов?

Старецът Порфирий казваше: „Родителите, чието дете има синдром на Даун и ще разлее супата отгоре им, ще им удари един юмрук, имат жертвена любов, която „е дълготърпелива, … не дири своето, … всичко извинява“. Това  е любовта, която големият богослов Пол Евдокимов нарича лудата божествена любов.

„Чукаме на вратата деликатно“, казваше о. Порфирий. Една наша приятелка, Лица, имаше дъщеря, която се подготвяше за университета. Успя да влезе и да учи физика. Момичето страдаше от астроцитом, ако знаете каква е тази болест. Това е вид рак на малкия мозък. Отишли при о. Порфирий, той ги видял, утешил ги, казал им различни неща и преди да тръгнат, попитал майката:

- Я ми кажи, чедо, защо имаш само момиче? Не си ли била бременна с още едно дете? Лица се разплакала и избягала. Старецът извикал на един от мъжете, които били там: Тодоре, тичай, настигни я и ѝ кажи, че не я критикувам, не я критикувам… Искам да я подкрепя така, а не да я критикувам.

Виждате колко фин човек беше светецът. Така трябва да се молят и родителите: мълчаливо и с уважение. Не бива да показвате гнева си, защото е страшно да показвате гняв и ярост. Това е страшно и за психологията, и за педагогиката. Старецът отиваше една стъпка по-нататък и казваше: „Не си мислете нищо враждебно, за да не се възпламенявате вътрешно“.

А след това ни съветваше и да виждаме Бога в лицето на децата, да проявим своята любов към Бога чрез децата. Ваше Високопреосвещенство, уважаеми отци, колко грешки съм направил аз като преподавател, който прекара четиридесет и две години в университета, преди да си тръгне! Ако имах предвид нещата, които старецът казваше, щях да гледам като богове моя студент от първия чин или другия, който седеше с надупчени ръце, а аз знаех, че вечер в парка „Марсово поле“ си слага инжекции, или пък онзи, който беше хомосексуалист и понякога се държеше провокативно, или пък другите объркани в греховете си, изоставени хора… Тогава трябваше да дам сърцето си, душата си и да ги споделя с тях.

Според стареца всяко възпитание с крайности беше погрешно, т. е. и абсолютната свобода, но и авторитаризмът. Той отричаше и двете. Старецът приемаше всеки човек. Така учи и психологията в лицето на големия баща на хуманистичния подход в психологията Карл Роджърс, според когото ние не бива да искаме хората да отговарят на нашите мерки, както и че не бива да съдим за тях по външния им вид – коси, обеци и др. под.

Един път група младежи отишли при стареца и жените и момичетата, които били в манастира, им казали: Не, не! Не може да отидете при стареца. Той не може да ви приеме. А младежите били на мотори, с обеци и дълги коси. Старецът обаче, чрез благодатта, която притежаваше, ги видя отгоре и извика: „Изпратете ги горе при мене!“. След като се качили и останали с него известно време, старецът каза на другите:

- Днес видях едни от най-чистите души.

Неговата педагогика не беше моралистична, нямаше законнически комплекси, а беше педагогика на благодатта.

Друг път при стареца отишли една двойка. Бяха мои приятели. Майката е моя колежка в университета на Крит, а бащата е известен инженер. Те казали на о. Порфирий:

- Детето ни не ходи като нас на църква. Прибира се в ранните часове на деня, възразява ни… Какво да правим?

А старецът отвърнал:

- Вие мълчете, крийте благочестието си за вас самите. Молете се в онзи момент. Това е все едно вие да сте добре облечени, а детето ви да носи дрипави дрехи.

Друго характерно за него беше начинът, по който споделяше проблемите на другите. В психологията и педагогиката ние казваме, че проблемът трябва да се споделя. Германците го наричат Еmpathie, Einfühlung, а французите – rencontre. Старецът говореше същото: споделям проблема. Знаете ли, че за една нощ косите на стареца побеляха – така той преживяваше проблема на едно свое духовно чедо. Вечерта беше с черни коси, а сутринта – съвсем бели. Това е т. нар. психологическо време. Св. Йоан Златоуст казва: „Това е свойствено най-вече на учителя: да страда заедно с учениците, да скърби и да плаче с децата си“. Тъй като ние, днешните учители, не плачем за децата си, ги загубихме. Понеже не се научихме да коленичим и да побеляват косите ни, загубихме нашата младеж.

Старецът Порфирий не обичаше оплакванията от живота. Беше благородник! А какво обичаше? Стана дума преди малко за положителното възпитание. Казваше: „Бог е дал на човека една вода вътре в него. Хубава, чиста вода (мисля, че той имаше предвид съвестта, волята, чувствата). Тази вода има две части: от едната страна на съвестта е трънливо, стръмно и труднодостъпно. От другата страна има великолепна градина, с красиви дъхави рози. Не е нужно да се борим толкова с тръните. Обърнете внимание: казвам „толкова“, да не ме разберете погрешно. Само трябва да насочим водата към розите и когато те заблагоухаят, автоматично ще изчезнат и плевелите“.

В педагогиката наричаме изтръгването на плевелите „отрицателно възпитание“, но старецът отива една стъпка по-нататък. Говореше за едно погрешно възпитание, което също се нарича отрицателно. Много хубави са думите му. Чуйте ги: „Много майки не разбират и затова възпитават децата си отрицателно – чрез отричане. Майки, които постоянно са надвесени над децата си, потискат ги, прекомерно ги покровителстват, те се провалят в усилията си. Когато постоянно си над главата на някого, той реагира на тази свръхзащита с егоизъм“. От друга страна, той говореше и за провалилите се бащи.

Особено не му харесваха уж благочестивите хора. Това са църковни хора, които искат да направят децата си уж добри християни, но по външност, а не по същност. Той казваше, че в такива семейства господства една атмосфера на лицемерие, което убива мира и умъртвява отношенията.

Най-вече обаче осъждаше две неща. Първото е, което и ние правим: днес имам пари, ще направя детето си лекар или инженер. Разбирате ли? Прехвърляме върху детето си своите скрити желания за обществен престиж, за да не кажат другите, че не сме преуспели. Чуйте какво каза старецът на една майка: „Ти си виновна, ти си виновна! Какво да направи детето? Натиск, натиск през всички тези години: бъди пръв, бъди пръв, за да не ни посрамиш, да станеш голям човек в обществото. Сега детето се пречупи и не иска нищо. Ти си виновна, че го отдалечи от себе си“.

Казваше също старецът Порфирий: „Създавате егоисти и суетни, объркани хора. Успешните родители са тези, които са смирени с дрехата на божествеността, които не се гневят, но с простота прегръщат децата си“. Обърнете внимание, че старецът не отричаше поощрението, но не и прекомерната амбиция. Същото казваше и на учителите: „Ние, учителите, се провалихме. Учителят свещенодейства в клас. Аз закъснях да разбере това нещо: молитва и освещаване. Призовавайте божествената благодат. Любов в молитва“.

Казваше също: „Знаете ли какво означава присъствието на Христос? Означава да се подготвяш от вечерта, за да дадеш нови знания и нови книги на децата. Това е любов. А ако в класа имаш калпазани, които правят живота ти мъчение, и не искаш да влизаш в клас, то тогава още щом влезеш, прегърни децата с молитва. И като ги прегръщаш с молитва, казвай за всяко едно от тях: „Господи Иисусе Христе, помилвай ме“. Казвай тази молитва за всеки егоист в класа, за всяко разхайтено детенце и тогава всички ще се успокоят и ще дойдат да те прегърнат. Това е най-важното“.

А на университетски преподаватели и учители казваше: „Причастявате ли се? Е, след като се причастявате, оставете в понеделник Христос да влезе в час. Няма нужда от много думи“. Това беше върхът!

И ще завърша с нещо показателно. При светия старец ходеха много болни от рак. Аз лично познавам двама артисти, които имаха рак в напреднал стадий. Старецът казваше: „Иди и гледай морето. Безкрайната синева лекува“.

Имаше един млад човек от Ново Фалиро. Родом от Истанбул, той беше артист и юрист, искаше да се самоубие. Един ден чул телефонът да звъни. Бил старецът Порфирий, който му казал:

- Аз съм отец Порфирий. Ще се видим да говорим отново, но сега ме чуй. Иди за малко във Фалиро, разходи се по плажа и се разходи после до манастира, да поговорим.

Младежът промени намерението си. Запознаха се със стареца. Сега е свещеник в Атина, в един от централните храмове – този артист, константинополец, аристократ. Сега има рак, в последен стадий…

Ще завърша с една история от 1986 г. Беше събота, с тъмни облаци на небето. Г-жа Атина беше двадесет и пет години край о. Порфирий, където и да ходеше той – и в Гюмюрджина, и тук. Изпращаше я и казваше: „Там се развеждат“ или „там еди-кой си излиза от затвора“, „там занеси пари“, „там семейството е застрашено, тичай“. Тя вършеше мисионерско дело. Та в онзи ден те разговаряха и тя му разказваше за социалното пастирско дело, което вършеха заедно. Внезапно той ѝ каза:

- Спри. Телефонът звъни. Обажда ни се една жена от Лариса.

Вдигна телефона и го включи на говорител, за да се поучи и г-жа Атина:

- О-о, как си?

И се чу гласът на майката:

- Плача, отче, защото се страхувам, че моето момиче е изпаднало в депресия.

Дъщеря ѝ беше в Лондон, беше през уикенда, там времето било мрачно и страхът на момичето се засилвал. Обадила се на майка си с думите: „Мамо, не издържам. Елате да ме вземете, ще умра тука в Лондон“.

Старецът Порфирий замълча за малко.

- Отче, какво да правя?! – изплака майката.

Той се замисли за малко, потопи се в молитва и след малко ѝ отговори:

- Моля се, моля се, моля се.

Майката може би не остана удовлетворена от този отговор и затвори телефона. Старецът отново потъна в мълчание. Внезапно лицето му светна и той каза:

- А-а-а, Бог ме чу и изпрати един много мил приятел на това момиче. Чуй сега какво ще ни кажат по телефона.

Действително, телефонът отново звънна. Майката на момичето, изпаднало в депресия, му каза:

- Отче, обади се дъщеря ми оттам, където е съвсем сама, и ми каза, че едно много красиво, шарено птиче е кацнало на прозореца и чука по стъклото много смело. Тя се е оживила и сега е смела.

А старецът каза:

- Добрият Бог ѝ изпрати един добър приятел, който ще бъде с нея, докато завърши следването си. Това пиленце ще ѝ прави компания. Ще отвори прозореца, ще го пусне вътре, ще му говори, ще го гали, ще му чете псалмите, ще му пее песни, то разбира. Ще се спогодят добре. Сутрин ще го оставя за половин час да полети в лондонското мрачно небе, няма да се загуби. Ще се върне обратно.

Така и стана. Момичето се дипломира и тогава птичето излетя в небето и вече не се върна. Това беше Божият Дух. Светият старец по своя начин възпитаваше и лекуваше. Такава беше неговата терапевтична педагогика.

Обични мои братя, светият старец беше казал, че ще е винаги до нас, когато го потърсим. „Когато почина, ще идвам много бързо при вас. Аз съм бърз, бързо ще идвам“.

И той доказа, че наистина е така. Пожелавам ви с цялата си душа да оставите в душите си едно място за Христос, за св. Богородица и за светците. Старецът не иска много.

Иска една малка пейка в душата, в живота ни. Повикайте го и утре вечер. Ще дойде при вашия рак, при детето, което има изпити, ще дойде при основите на вашето семейство, които се клатят.

* Откъс от книгата Съвременни старци на Православието, издание на Русенска св. митрополия и фондация „Двери“, 2020 г.


Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/8haf9 

Разпространяване на статията:

 

И рече старецът...

Само чрез сражение душата постига напредък.

Авва Йоан Ниски