На 27 февруари отец Ангел щеше да навърши 60 години. В памет на нашия приятел, брат и духовен отец публикуваме този негов текст като жива проповед за добротата, с която той печелеше човешките сърца.

Спомените, тези странници, които вълнуват дните ни. Те прииждат тихичко в късните вечери и преминават в съня ни, донесли ни радостни или горчиви мигове. Спомените са мерило на времето. Колкото повече са те, толкова повече живот сме заграбили. Много спомени, много живот. Много живот, много радост и много тъга.

Детските спомени са всекидневните птици, които гнездят някъде дълбоко в душата ни и постоянно прелитат в ежедневието ни. Всичко е така неразгадаемо. Колко кратко е времето на детството, а после цял живот говорим за него! Затова детството е нещо мистично, което е с нас, в нашия ден чрез тях – спомените.

Недостижимо откровение

Това започна някак простичко и неочаквано. Няма защо да ви казвам, че тогава дори и през ум не ми е минавала мисълта за някакво чудо… Пък и да ми е дошла на мене, грешния, подобна мисъл в главата, щях да се помъча да я пропъдя.

В манастира отслужихме литургията за Петдесетница. Обикновено веднага следва вечерната, но по устав преди вечерна трябва да се прочете също и Деветият час, като всеки ден. Това отнема обикновено десетина минути, но се пропуска в неманастирските храмове. Впрочем, разбираемо е – предстои дълга вечерна, с продължителни молитви на св. Василий Велики. В нашия манастир обаче се стараехме да правим всичко според устава.

И за да слушам Деветия час кой знае защо излязох от олтара, както си спомням, към клироса, имаше букет цветя… Четецът със спокоен речитатив напяваше псалми. По навик гледах цветята и се любувах на красотата им, която и преди, и до ден-днешен ми се струва напълно необяснима и неразбираема за ума, макар че е факт. Както читателят лесно може да забележи, бях напълно спокоен, а еднообразното четене на псалмите за Деветия час още повече допринасяше за това. И дума не можеше да става за някакъв екстаз.

И без да забележа как започна всичко, изпаднах в едно непонятно състояние… Докато гледах цветята (страх ме е дори сега да го изговоря!) аз „видях Бога“… Ще се постарая да предам на читателя какво се случи…

... може да се чуе и от устата на хора, които нямат каквото и да било отношение към Бога. Защо им е това позоваване? Може би става въпрос за своего рода клетва, за демонстрация на решителност или за незначеща нищо реторическо украшение? А може би става дума за малко инат – дори да е рекъл Бог, доколкото зависи от мен, ще стане както съм решил. И ако стане друго, то ще е не само против мен, но и против заклетия от мен Бог. Последният не е призован в качеството на съюзник, нито дори на безразличен свидетел. Призован е както не бива да се призовава (Изх. 20:7) – като съзаклятник на някаква смъртна решимост, която е лично дело. И ако това дело се провали, ще му се обидим на този Бог. Повечето гъби си имат отровен двойник. В случая е призован именно той. И все пак от Божието име се очаква нещо. Ако не за добро, за зло. И злонамереният, и правдолюбецът чувстват Неговата съдбовна сила и я заявяват гласно или негласно. Защо единият и другият разчитат на Неговата помощ? Откъде иде тая увереност, че Бог ще се намеси? Откъде иде негласната сигурност, че Бог е на наша страна в добрите и в злите ни помисли?

Единственото оправдание за Бог,
който не проявява солидарност със страдащото си творение
по най-конкретен начин е, че не съществува.

Тимоти Гориндж

Понякога светът изглежда възмутително. Случва се. Вярващите в Бога казват, че Бог не причинява, а допуска цялото световно зло. Обаче невярващите, а и не само те, не правят особена разлика между „допуска“ и „причинява“. Затова тези, които не вярват в Него, Го смятат, гласно или негласно, за пряк виновник за злото, макар и да не съществува.

Няма да забравя как ме гледаше една позната, докато описваше в унес някакво нещастие – като съучастник на Бога (в нейните уста – на Съдбата). Уговорката, че някои са склонни да обвиняват вярата в Бога, а не Бога променя малко неща. Вярващите са виновни, защото вярват на такъв Бог, а Бог е виновен, защото Му вярват, макар че е такъв. Дори вярващите понякога се удържат във вярата си само от респект към нея. Ангажиментите, освен всичко друго, са въпрос и на самоуважение… Така Бог носи отговорността на всесилието и за вярващи, и за невярващи. Теодицеята малко може да Му помогне. Умозрителното богооправдание граничи с обикновено богохулство. Ако Бог е всеблаг по необходимост, то това не зависи от Него. А кой е добър без да ще?

„Човекът е повече поет, отколкото работник, и изкуството е повече неизбежност, отколкото необходимост!” – твърди Илия Бешков.* Спомнете си, че само до преди две десетилетия съвсем не беше така – човекът беше преди всичко работник, възпяван като такъв от едно изкуство по необходимост. Така става винаги, когато закрием хоризонта, през който съзерцаваме отвъдността.

В своите разсъждения схиигумения Мария споделя следното: „Фашизмът и комунизмът са като едно яйце, половината боядисано в черно, другата половина в червено и вътре е духът на Антихриста”. Та ние живеем в духа на яйцето.

Бешков, обаче, е християнин, и неговото твърдение е феноменално – парадоксално и вярно. Вярващият художник се оказва гениален мислител. Защо? Защото вижда в обратна перспектива, като през икона. Правата перспектива се оказа ограничена и невярна. Вярната е тази на Създателя. Бог няма гледна точка – Той има всички гледни точки. В Св. Писание Бог е описан като Творец на света и човека, но е описан не като конструктор, не като занаятчия и работник, а като поет „Ποιητής”, като композитор и художник. Ето защо и прозренията на Бешков са верни – човекът е сътворен по образ и подобие на Твореца, повече поет, отколкото работник – изкуството е неизбежност. „Човек, за да стане християнин – казва старецът Порфирий – трябва да има поетична душа, трябва да стане поет. Христос не желае до Себе Си дебелокожи души...”.