Д-р Михаил Попов – за исконната връзка между медицина и вяра
- Детайли
- Доц. д-р майор Георги Попиванов, ставроф. ик. Валентин Лазаров
Където няма любов, няма и Църква, а само привидност…
Църквата е създадена чрез Голгота…
и само на тази цена ние можем да влизаме в нея.
Сурожки митр. Антоний (Блум)
Тези думи на съвременния апостол на любовта са въплътени в живота на истинските християни, които изповядват вярата си като я живеят реално – тук и сега. Не е случайно, дори е закономерно: от семейства на духовници да се раждат медици, някои от които са губили и живота си в изпълнение на своя дълг. Защото свещениците служат на Главата на Църквата, на Лекаря Христос, Който казва: „Тази е Моята заповед: да любите един другиго, както Аз ви възлюбих. Никой няма любов по-голяма от тая, да положи душата си за своите приятели. Вие сте Ми приятели, ако вършите всичко онова, що ви Аз заповядвам“ (Иоан 15:12-14).
Много са знайните, а още повече – незнайните примери за това. По време на чумната епидемия през 312-313 г. единствените служещи на болните са християните (Gary Ferngren. Medicine and Health care in Early Christianity. „John Hopkins University Press“, 2009). В наши дни бяхме свидетели на саможертвата до смърт на много лекари, сестри и друг медицински персонал по време на COVID-19 пандемията (само в България – над сто и седемдесет души от тях починаха).
От недалечното ни минало изпъква още един такъв забравен пример на вярност дори до смърт: д-р Михаил Попов, полковият лекар и син на свещеник в „бялото градче“ Попово. Човек, изпълнил дълга си на лекар, военен и християнин сред „пламъците“ на епидемията от тиф, сред разрушенията от войната, изпитанията на бедността и отчаянието след Ньойския договор. Един от тези, които са победили чрез Кръста, „… защото всичко мога чрез Господа Иисуса Христа, Който ме укрепява“ (Фил. 4:13).
Аскетите, които живеят в дървета
- Детайли
- Златина Иванова
„Дендритите, висящи на дървото на живота, процъфтяват в добродетели като добри плодове на Духа“
Монашеството се ражда през Късната античност в пустините на Египет, Сирия, Палестина и Мала Азия, в своеобразен диалог с развитието на градското християнство. Както е известно, християнството е градска религия, неговата структура следва административната организация на Римската империя. С края на антихристиянските гонения църковните общини в градовете на империята укрепват, разрастват се и тръгват по един нов път на развитие – с всичките плюсове и минуси на новото състояние. Свободата на вероизповедание постепенно отстъпва място на покровителството от държавата, която с цялата си репресивна мощ застава на страната на религията, спечелила за четири века със своя евангелски радикализъм сърцата на стотици хиляди римски граждани. Това изправя християнските общини пред непознато за тях предизвикателство – да бъдеш християнин вече носи и ползи за земното устройване на живота, виното на апостолската проповед за безрезервно следване на Христа се размесва с водата на присъщия за човека комформизъм. Това се оказва проблем за множество християни и най-вече за онези, които не желаят (или не могат) да живеят християнската си идентичност в условията на имперската Църква. Така краят на гоненията срещу Църквата съвпада с бурния разцвет на монашеството във всички региони на Империята – както на Изток, така и в най-западните й части. В църковния живот се поражда един център, който трябва да напомня на вярващите, че Царството Божие не е от този свят, но всеки е призван да отгледа съкровено неговото семе в сърцето си – тайно и независимо от светските велможи.
Трябва да обичаме времето, в което живеем
- Детайли
- Прот. Василий Термос
От богословска гледна точка знаем, че семейството служи на общението на хората и затова то се нарича умалена Църква, защото целият смисъл на Църквата е общението на хората помежду им. Ако семейството се нарича „малка Църква“, то не е защото в него има икони или тамян – които също са необходими, – а защото то служи на същата цел, на която служи Църквата, а именно общението на хората в любовта, спасението и освещаването.
Колкото повече човек преживява тази богословска истина, толкова по-защитен става пред предизвикателствата на социално-културното развитие и се справя с тях. Защото предизвикателствата пред брачната връзка – а в нашето време има много изкушения – се преодоляват тогава, когато всеки от двойката се задълбочи в мисията на общението, в това какво означава да се обичаме един другиго. Връзката с децата също изисква общение между хората и човек трябва да се научи как става то. Когато говорим само ние, когато водим монолог с децата си, това не е общение на личности.
Какво търсим в Църквата
- Детайли
- Свещ. Георги Чистяков
Днес ми се иска да задам и на вас, и на самия себе си въпроса: какво търсим в Църквата? Първо, ние често търсим в нея успокоение, лекарство за неврастения, помощ в болестта, бедата, отговори на измъчващите ни въпроси, сили. Второ, понякога търсим в нея идеология, традиционната вяра на древната Рус, нашата родна религиозност, религиозно обосноваване на държавната идея. Трето, понякога търсим в Църквата православната култура: пеенето, иконописта, архитектурата. Четвърто: случва се да търсим в нея начин за удържане на себе си от злото, греха, порока, с една дума – юзда. А всъщност? Всъщност в Църквата е нужно и има смисъл да търсим единствено Иисус Христос! Защото ако Той влезе в живота ни, в него наистина всичко се променя! Господ учредява Църквата само с една цел: да бъде тя място за срещата ни с Него. И когато Той влиза в нашия живот, то и успокоението идва в него, и получаваме помощ в болестта и бедата, и ни идват сили.
Христос наистина ни укрепява. Отварям трета глава от книгата Деяния на светите апостоли – вероятно си спомняте как евангелистът описва изцеляването на хромия, който седейки пред входа на храма, проси милостиня. И Петър казва на този болен човек: „... сребро и злато аз нямам, а каквото имам, това ти давам: в името на Иисуса Христа Назорея стани и ходи! И като го хвана за дясната ръка, изправи го; и веднага му заякнаха коленете и глезените...“ (Деян. 3:6-7). Заякват коленете и глезените на сакатия – Христос ни укрепява, когато Го срещаме в живота!
Живот в присъствието на злото
- Детайли
- Мария Божович, Правмир
Разговор с йеромонах Йоан (Гуйата), служещ в храма „Св. Козма и Дамян“ в Москва. Италианец, израснал в римокатолическо семейство, той се обръща към православието под влиянието на прот. Александър Мен и оттогава живее в Русия. Италиански и руски историк, изследовател на православното християнство и писател. „Правмир“ разговаря с него за чувството за безизходица и отчаяние, което изпитват православните християни в Русия, осъзнаващи случващото се като насилие над своята вяра.
- Казват ни, че трябва да приемем случващото се със смирение, но чувството на отчаяние и безпомощност е такова, че нямаме сили да се смирим.
- Има изпитания, които очевидно не са от Бога. Има изпитания, които идват от тъмни сили, от дявола, а много често злите дела са просто резултат от човешка злоба, от грях. Във всеки случай не бива да приемаме злото. Напротив, трябва да се борим срещу него. А да не роптаем… В някои ситуации това е почти невъзможно.
Понякога си представяме християнската вяра по неправилен начин. Та тя не е някакъв идеал за равнодушие, за апатия. Когато Христос извикал на Кръста „Боже мой, Боже мой, защо си ме оставил?“, това е повече от ропот.
Има ситуации, в които е невъзможно да се примирите със случващото се. И тогава се чува вопъл на съмнение, неразбиране, объркване.
За нас е невъзможно да приемем тези обстоятелства и имаме пълното право да го заявим и дори да го изкрещим, както Той е извикал на Кръста.
