Решенията на Киевския събор имат пастирски характер
- Детайли
- Сергей Бортник
Сергий Бортник, професор в Киевската богословска академия и служител на Отдела за външноцърковни връзки на Украинската православна църква разказва за мотивите на участниците в събора в Киев да обявят независимост от МП и опитите да се удовлетворят обществените очаквания в Украйна, без УПЦ да излезе в разкол. Решението на Киевския събор е било „пастирско“, а не „в каноническото поле“. Затова не е използвана думата автокефалия и такава не е обявявана. В същото време УПЦ няма да прилага решенията на управленските органи на РПЦ спрямо себе си. Решението е адресирано към вярващите в Украйна и към местните власти, за да се покаже, че УПЦ е политически независима от своя център в Москва. Московският патриарх Кирил от началото на войната не е пожелал да разговаря с митр. Онуфрий, не е вдигал телефона и е отказвал всякаква комуникация. Съборът не е формулирал становище за позицията на патр. Кирил за войната, а само е изразил „несъгласие“. Основната причина за недоволството към РПЦ е „личната позиция на патр. Кирил за войната“, поради която украинският епископат не иска да е подвластен на МП. Идеологията на „руския свят“ е обсъждана, но не е осъдена.
- Можете ли да ни разкажете как се случи обявяването на независимостта на УПЦ?
- Имаше събрание на Украинската православна църква, което прерасна в събор – юридически важно събрание, което е упълномощено да решава важни въпроси и което съответно взе това решение. Ако прочетете решението на този събор, ще видите, че думата „автокефалия“ не се среща там – и тя не се среща по принципни съображения. Това е канонически термин, термин от църковното право. Затова смятам, че настоящият документ не е църковно-правен, а пастирски, насочен е към вярващите, а също и към украинската държава.
Моралният компас на нашата църковна йерархия е разрушен
- Детайли
- Дякон Андрей Кураев
Предлагаме на нашите читатели втората част от интервюто на протод. Андрей Кураев за френското издание Orthodoxie.com за причините, поради които много православни смятат войната на Русия в Украйна за „праведна“; за корените на „благочестивото насилие“ в мисленето на православните и за това кога православните патриарси са влизали в конфликт с царската власт.
- Какво мислите за случващото се в Украйна днес?
- Много ми е мъчно, че моята страна реши да се самоубие. Докато в първите дни вярвах, че това е лично решение на московския тиранин, днес, виждайки народния консенсус около него, мога да кажа с горчивина: да, това е решението на моята страна, на моя народ.
С течение на годините започнах да преразглеждам предишните си позиции и сега с болка се съгласявам с думи, които предизвикваха гнева ми през последните години. Това са „русофобски“ тези от гледна точка на патриотите. Някои западни политолози твърдят, че болшевизмът е форма на съществуване (инобитие) на нашето православие. Това означава, че той не е нещо чуждо, наложено отвън на Русия, а нещо съвсем естествено, органично за руската национална история и византийското православие. Това е своеобразна мутация на самото православие. Както пише изтъкнатият византолог Александър Каждан, „когато мисля за историята на Византия и нейното значение за 20 в., винаги се връщам към една и съща мисъл: Византия ни е оставила уникален опит на европейски тоталитаризъм. За мене Византия не е толкова люлка на православието или хранилище на съкровищата на древна Елада, а по-скоро хилядолетен експеримент на тоталитарна политическа практика и без това разбиране ние не можем да осъзнаем мястото си в историческия процес“.
Мисията на свещениците до Азовстал: хроника на събитията
- Детайли
- Ирина Гринюк, сп. „Отрок“
На 22 април Киевският митр. Онуфрий обяви провеждането на литийно шествие (кръстен ход) от Запорожие до Азовстал. След обявяването на инициативата последва медийно мълчание и не стана ясно дали тя се е осъществила. Месец по-късно хрониката на събитията разказва прот. Сергей Ющик, председател на храма „Възкресение Христово“ в Киев, участник в спасителната акция. За неуспешния край на мисията, за пребиваването на свещениците във филтрационен лагер той говори в интервю за изданието „Отрок“.
О. Сергей Ющик обяснява липсата на медийна информация така: „Всички тези седмици информационно мълчание за нашата мисия бяха нужни, защото всяка дума, всяка прекомерна емоция можеха и все още могат да навредят на всекиго – на нашите войници, на депортираните хора в Русия, някои от които могат да поискат да се върнат… Президентът също помоли да не се говори много, защото това може да бъде опасно за живота на хората… После от свещеника не може да се очакват радикални изказвания. Той възглася на Литургията: „Мир вам“. Как да го каже, ако преди това е казвал: „Стреляйте! Убивайте!“.
„Това не беше инициатива само на Църквата. – казва о. Сергей Ющик – Ние, свещениците, бяхме, така да се каже, елементи от сложен преговорен процес, който държавното ръководство водеше по много канали и на международно равнище. На един етап вероятно е прозвучала идеята да се включат и духовници – като личности, които биха могли да осигурят елементарно доверие между двете страни“.
Защото съдът ще започне от Божия дом
- Детайли
- Златина Иванова
Един познат християнин, благ и внимателен човек, от онези, които не убиват дори муха, без да си помислят, че и тя е Божие създание, след началото на войната в Украйна коментира с разбиране изпращането на руски наборници на бойното поле: „Нищо, нека трупат опит…“. Каза го с благ глас, вероятно със същата кротост чете Акатиста към Божията майка. Няма да крия, че тези думи силно ме поразиха: та нали Господ казва, че не може от един извор да тече сладка и горчива вода? Как е възможно един и същи човек да жали дори комара, но със спокойно разбиране да приема изпращането на сигурна смърт на 20-годишни момчета? При това смърт съвсем не героична, както би загинал защитникът на своята земя и дом, а като нахлуващи в една чужда страна, където ги посрещат като агресори. „Нищо, нека трупат опит…“. От началото на войната досега над десет хиляди са загиналите руски войници. „Но, нищо…“. Сигурна съм, че и сега би повторил тези думи.
Пусни Моя народ! Закъснялото избавление и Църквата
- Детайли
- Андрей Кравцев
В последните редове на пета глава на кн. Изход е записана молитвата на прор. Моисей, изпълнена с нескрита досада и разочарование. След като е претърпял неуспех в началото на мисията си да изведе народа на Израил от Египет, Моисей горчиво се обръща към Всевишния: „Защо ме изпрати? … Та откакто отидох при фараона и започнах да говоря с него от Твое име, той започна да се отнася още по-зле с този народ. И Ти не избави народа Си от робство!“.
Чувствата на Моисей са напълно разбираеми: след неуспешен опит на самия Моисей четиридесет години по-рано да донесе свобода на своя народ, Бог му се е явил в пустинята и му е заръчал да се върне в Египет с освободителна мисия. Осемдесетгодишният пастир, който трудно се е съгласил с тази роля, вижда как неговото послушание води до обратни резултати: вместо да освободи народа, фараонът увеличава бремето на робството, а старейшините на Израил от отчаяние призовават Божия съд върху Моисей и Аарон.
Израилтяните и без това са били в отчаяно положение: безправни роби, обречени на унижение, бедност и мъчително оцеляване. Докато работели усилно, новородените им младенци били избивани. Официалната причина за насилието е бил страхът на египетските власти от военна заплаха, за която се твърдяло, че идва от евреите: „Когато се случи война, Израил ще се обедини с нашите врагове и ще се въоръжи срещу нас“ (Изх. 1:10). Истинските обаче причини за тази несправедливост очевидно са били икономически или, както биха казали днес, геополитически: фараонът е използвал еврейския робски труд, за да обогати египетския елит и да укрепи могъществото на своята империя.
