Политиката – вън от Църквата
- Детайли
- † На САЩ, Канада и Австралия митр. ЙОСИФ
По повод 50-годишнината от смъртта на
Нюйоркския митрополит Андрей – 9 август 1972 г.
Народна поговорка казва: „Доброто начало е наполовин свършена работа“. Ако вземем началото на архипастирското служение на Велички епископ Андрей като епархийски владика на новосъздадената от Св. Синод на БПЦ в 1938 г. българска епархия в САЩ и Канада, съвсем ясно ще видим защо служението на новия епископ и после митрополит чак до блажената му кончина през 1972 г. е било изпълнено с трудности, въздишки, недоволства, клевети, протести и всякакви закани. Как е издържал горкият тридесет и четири години, само Бог и той самият си знаят. Ние днес четем и благоговеем в духа на друга поговорка: „Краят добър ли е, всичко е добро!“.
Ето началото. Според брошурата „Епископ Андрей сближеният емисар в Америка“, издание на ЦК на МПО (Централния комитет на Македонските политически организации) в САЩ, Канада и Австралия (юни 1938 г., Индианаполис, Индиана. Printed by „Macedonian Tribune“, Indianapolis, Indiana), емисарят на Кьосеиванов,[1] както са наричали еп. Андрей, се подигравал с трогателното родолюбие на македонските изгнаници в Америка. Обвинявали го, че много искал да ги притегли под крилото на предателската политика на сърбофилите в България. „Ние плюем на тази негова политика“, четем в брошурата, където пише още: „Епископ Андрей, който беше изпратен да ни отклонява от изпълнението на нашето съкровено въжделение – свободна и независима Македония, е напълно отречен от нас“.
Свети Аникита или свети Аникит?
- Детайли
- Иван Димитров
Има имена на библейски личности или на светци, които в съвременната българска църковна книжнина (включително и в електронните издания) се срещат в необичайни и дори погрешни форми.
От тях най-често се бъркат имената от еврейски (съответно библейски) произход като Захария, Софония, Малахия, Анания, Азария и много други. Те по своя произход имат завършек на –иа(х), съответно в латинска транслитерация –ia(h), т. е. с едно леко, придихателно „х“ накрая. Затова не е правилно те да се уеднаквяват в завършека си с имената в български, дошли от църковнославянския език, където пък са влезли от старобългарски и още по-назад – от гръцки език като Методий (Μεθόδιος), Григорий (Γρηγόριος), Анатолий (Ανατόλιος) и мн. др.
Позволявам си да отворя скоби тук и да кажа, че макар в „гражданския“, светския български език тези имена да се пишат без „й“ накрая (Методи, Григори, Анатоли), в църковния съвременен български това „й“ го пазим, защото е исторически обосновано. А това „пазене“ се зачита и от редица издателства и медии у нас, макар и след съответни разяснения, както става и в други случаи на отклонения от официалния български правопис, защищаван от Института за български език на БАН. Първите подобни отклонения бяха направени още в края на 70-те години на 20 в. от (държавното) издателство „Народна култура“. Тогава в консултантските си бележки под черта към преводни романи на европейски класици и съвременни писатели авторът на тази статия успя да наложи писането на Бог и Господ с главна буква (става дума за книги като Името на розата от Умберто Еко, Изкушенията на свети Антоний на Гюстав Флобер и др.). От днешна гледна точка този малък „успех“ може да изглежда смешен, но тогава в това нямаше нищо смешно.
„Украинската криза“ в руското православие
- Детайли
- Андрей Дударев
„В края на краищата, както всеки знае, ако искаш да бъдеш щастлив и добродетелен, не обобщавай, а се придържай към тясната конкретика; общите идеи са неизбежно интелектуално зло“.
Олдъс Хъксли, „Прекрасният нов свят“
Какво представлява „украинската криза“ в руското православие?
Може да изглежда странно да се говори за някаква криза в РПЦ изобщо. На пръв поглед изглежда, че заради украинските събития в Църквата не се случва нищо особено: службите се провеждат както преди, а ако енориашите са по-малко, то не е много. Но това, разбира се, е повърхностен поглед. По-точно, поглед, който не иска да вижда очевидното.
Представете си, че седите в кафене, говорите си спокойно и изведнъж в кафенето нахлува кола, която разбива витрината. Разбира се, можете да не я забележите, но все пак за това трябва да положите специални усилия. Сега изглежда, че много от църковните хора полагат това специално усилие. И нежеланието да се види, това сякаш внезапно появило се сляпо петно, разбира се, има духовна основа.
По-лесно е да не виждаш, а ако виждаш, да не обсъждаш, да мълчиш. Защото ако човек вижда и обсъжда, ще трябва да признае моралния си крах. Едва ли може да се заеме неутрална страна тук. „Отдайте кесаревото на кесаря“ не минава. В евангелските времена евреите недвусмислено възприемат кесаря като агресор и затова моралната позиция е ясна. На кесаря заплащали, но не били солидарни с него.
Имаме нужда от светли личности, които да ни водят към Бога
- Детайли
- Свещ. Георги Чистяков
Разговор за духовното наставничество с о. Георги Чистяков (4 август 1953 – 22 юни 2007 г.) – свещеник, филолог, историк, правозащитник. Смятан е за последовател на прот. Александър Мен. Също като него е високоерудиран свещеник, пастир, историк, филолог, познавач на класическите и няколко европейски езика. Занимава се с благотворителност, заема активни обществени позиции. През 2003 г. се противопоставя на войната на РФ в Чечня.
Интервюто е взето през 2003 г., но е напълно актуално и днес заради наблюденията и изводите на о. Георги.
- О. Георги, от Вашата гледна точка на православен свещеник доколко е болно руското общество?
- То е болно. И е сериозно болно. Впрочем след падането на съветския режим, оказали се свободни, но в достатъчно сурови условия на безпаричие и безработица, ни беше невъзможно да избегнем недъзите. Проблемите, свързани с вземането на самостоятелни решения по множество най-важни житейски въпроси, се изправиха пред хората в цялата си пълнота. Бяхме свикнали държавата да решава всички проблеми вместо нас. Затова обществото е болно от астения – слабост. А новата руска държава просто ни изостави.
Страхливостта управлява днес Църквата
- Детайли
- Анатолий Краснов-Левитин
Страхливостта е майка на всички пороци. Страхливостта и нищо друго. Страхливостта е проказата, която разяжда моята страна. Страхливостта е болестта, която поразява моята родна, трижди болна Църква. Как принизява човека малодушието: честният човек се превръща в мошеник, свободният – в роб, благородният – в некадърник! Страхливостта. Днес малодушието и користните интереси управляват Руската църква в лицето на нейния епископат, развращават младежта, проникват в олтара, разпространяват се като смъртоносна отрова върху живото тяло на Църквата.
Имате нужда от примери? Давали сме много. Нека да дадем още един. Имам огромното неудоволствие да познавам отблизо един от младите епископи на нашата Църква. Познавах го, когато беше йеродякон и току-що беше завършил Духовната академия. Тогава той беше честен човек и искрен, строг монах, макар че никога не е блестял с особени таланти или способности. Но беше добър и любезен човек и прие монашество по искрен подтик.
