Много лично за един владика и приятел, който става на 80 години
- Детайли
- Иван Димитров
Честно казано, не знам дали двете понятия владика и приятел са съвместими. Защото, като погледнеш нашите владици, няма да видиш двама души да са приятели помежду си. Не колеги, а наистина приятели, каквито ние, простомъртните хора, имаме – поне по един-двама всеки от нас. Приятелят е човек, който в нужда се познава (тази поговорка не е случайна!). Той е човек, към когото можеш да се обърнеш във всеки момент, особено в трудните, и той няма да ти каже: остави ме сега, зает съм, нямам време, това (твоят проблем) не ме интересува.
При владиците такива приятелства не се забелязват. Може би защото те са прекалено малка извадка от обществото и то такава извадка, която е съставена от изключенията на безприятелските кариер(истич)ни отношения. Не гледайте, че някой владика отишъл при някого на гости или някой на някого помогнал в добра (или нечестна) работа. Тези привидно приятелски контакти се градят на интереса. И не го наричам взаимен интерес, защото обикновено той не е взаимен, а е компромисен интерес: един ще се пъчи, че дошли много владици да служат на негов празник, ама домакинът се изпъчил най-отпред, за да задоволи владишкото си его. А пък владиката, като е високопреосвещен, такова високо(не)преосвещено е и егото му. Както и да е! Или „нейсе!“, както обичаше да казва дядо патриарх Максим.
На 6 декември дядо Йосиф, митрополит на САЩ, Канада и Австралия, навършва 80 години. Само в българския вариант на уикипедията го водят като Йосиф II, което само по себе си е вярно, защото през втората половина на миналия век в Америка имаше друг владика с името Йосиф (с фамилия Диков), титлата му беше Нюйоркски митрополит. Само че титлите на нашите владици в Америка толкова пъти ги сменяха, та от няколкото души, които владичестваха там, почти няма двама с еднаква титла. Затова, строго погледнато, не трябва да се пише Йосиф I и Йосиф II. Но пък е прегледно!
Молитвата и грижата за враговете
- Детайли
- Свещ. Йоан Бурдин
Заповедта да обичаме враговете си и да се молим за тях е доста недвусмислена. Въпреки това, подобно на много други евангелски заповеди, тя ни оставя широко пространство за разбиране и прилагане. Христос не обяснява подробно кои са нашите врагове, как трябва да се молим за тях и в кои дела е приемливо да проявяваме любов към тях.
Това удивително уважение, което Бог изпитва към нашата свобода, често води хората до недоумение, тъй като не знаят как могат да се молят за някакъв кървав маниак. А още по-малко разбират кога и каква грижа трябва да се полагат за него.
Първото нещо, което прави впечатление, е, че заповедта е лична по своя характер – „за враговете си, … за онези, които те обиждат“. Това рязко стеснява кръга на хората, за които сме призовани да прощаваме и да се молим. Мога да простя на някого, който ме е наранил. Но аз просто нямам моралното право да му простя за злините, които е сторил на някой друг. Предполагам, че молитвата ми в този случай не може да отиде по-далеч от: „Господи! Помогни му да прозре злото, което е сторил“.
Само Христос може да научи хората да обичат
- Детайли
- Прот. Алексей Умински
Интервю с прот. Алексей Умински за съвременното семейство и запазването на любовта между членовете му. О. Алексей е председател на храм „Живоначална Троица“ в Хохловка, Москва, публицист, писател, телевизионен водещ
- През 80-те години в съветското училище имаше предмет „Етика и психология на семейния живот“. Струва ли си днес да се преподава нещо подобно на учениците?
- Труден въпрос. Времената се променят бързо, променя се етиката на отношенията. Разбира се, във всеки смисъл би бил полезен предмет като „Етика на човешките отношения“ или „Психология на човешките отношения“. Всъщност да се формулира какво е семейството за съвременния човек е доста сложно. Ние, като православни християни, сме привлечени от традиционните формулировки за семейството и се опитваме да настояваме, че семейството е само онова, което разбираме и виждаме, но съвременният свят отиде твърде далеч от понятието за традиционно семейство. Струва ми се, че ако в училищата бъде въведен предмет за семейните отношения, той така или иначе ще се базира преди всичко на логиката на сексуалните отношения, вместо на традиционните отношения. Въпросът е в какво състояние се намира съвременният свят, как той вижда и разбира семейството. Съвременният свят дава сложно определение на такова понятие като семейството. То съвсем не е онова, което е било през 19 в. И не по този начин се е образувало семейството в традиционното общество, когато представата за семейството е била съсловна. Хората, встъпващи в съюз, на практика са живеели в условия, когато не са приемали личностни решения за брака, а въпросът за женитбата и омъжването се е решавал преди всичко чрез родителите на младите хора и съответно самото семейство е ставало сериозна структура, определена от най-традиционната доминанта на обществото. Можем, например, да си спомним, че не толкова отдавна, в средата на миналото столетие, в Западна Европа разводът беше сложна работа. Така държавните закони на Италия не позволяваха толкова лесно да се разведеш, както можеш да направиш това днес. Затова и съществуват филми като „Развод по италиански“. Макар и да знаем, че в Русия преди Революцията е било същото: тогава разводът е бил изключително трудно нещо. За да го получиш е трябвало да преминеш през доста сложни процедури, както и да встъпиш във втори брак също е било съвсем нелеко.
Накратко за Рождественския пост
- Детайли
- Иконом Василий Шаган
Рождественският пост започва на 15 ноември и свършва на 24 декември.
Четиридесетдневният Рождественски пост е последният пост през календарната година, който предшества празника Рождество Христово, когато отбелязваме раждането на нашия Спасител Иисус Христос от Пресветата Дева Мария. Постът е установен от времето на апостолите, но през вековете, както може да се проследи в историята, се е променял и броят на постните дни, и начинът на постене. Първоначално постът е продължавал при едни християни седем дни, при други – малко повече.
Така, както сега постят християните по време на Рождественския пост, Църквата е установила да се пости още през 1166 г., на събор по време на Константинополския патриарх Лука. Тогава за всички християни е било постановено да се пости четиридесет дни преди Рождество Христово. По тази причина той, по подобие на Великия пост, се нарича Рождественска четиридесетница, но се отличава с това, че не е толкова строг, понеже през този пост се разрешава да се яде риба.
Защо е установен Рождественският пост?
Рождественският пост, както и всеки друг пост, е установен от Църквата, за да помогне на вярващите в делата на тяхното спасение. Както казва св. Лъв Велики, „чрез въздържание да осъзнаем, че се нуждаем от очистване, и чрез пост и милостиня да изтребим греха в себе си“. Той още казва, че Рождественският пост е своеобразна жертва Богу за събраните плодове.
„Както Господ, – казва още светителят, – щедро ни е дал земните плодове, така и ние по времето на този пост трябва да сме щедри към бедните“.
Войната като убежище за уплашени хора, които злоупотребяват с християнството
- Детайли
- Прот. Василий Термос
На 11 май 330 г. се е състояло тържественото откриване на Константинопол, а на 21 май църковният календар почита всяка година Константин Велики и майка му Елена. Искам да припомня видението, по време на което императорът е видял кръстния знак и е получил уверението „С това ще победиш“. Ще се опитам да направя сравнение между начина, по който възприемат този опит във Византия, и в съвременна Русия и продължаващата война.
Цялата по-късна политическа идеология на Източната империя се основава на този лозунг. До такава степен призоваването на Кръста прониква в политическата култура на онова време, че някои химни (като „Спаси, Боже, Твоя народ…“) се утвърждават като емблематични за празниците на Кръста, въпреки хилядите тропари, написани за духовното значение на този символ: знак на жертвената любов, символ на смирение, оръжие срещу изкушенията и злото, източник на утеха и надежда в изпитанията, условие за Възкресението и т. н., и т. н. В крайна сметка като официален знак на държавата надделява възприемането на Кръста като израз на колективната идентичност на онези, които вярват в божествената истина, в противовес на идентичността на заблудените.
