Стихът от Евангелие според Иоан 11:35 е един от най-кратките в Библията. Само две думи: „Иисус се просълзи“.
В първите редове на своето Евангелие св. ап. Йоан пише: „Словото стана плът“ (1:14). Той продължава да свидетелства за това и тук, предавайки събитията от възкресяването на праведния Лазар. Иисус се просълзил, а значи, че наистина Синът Божи е станал Син Човешки, във всичко подобен на нас, освен в греха. Също и в умението да плаче.
„Иисус се просълзи“. Тези две думи показват, че Бог е организирал спасението на хората не хладно и равнодушно, не защото е бил принуден, длъжен, а защото горещо го е искал. Сълзите на Христос разкриват вътрешния свят на Господа: Той обича Своето творение, Той скърби за това, че смъртта наранява хората, разделя ги един от друг, внася в света тревога и мъка, лишава ги от щастие.
Сълзите на Иисус напомнят, че Бог не е дистанциран от света, че Той не е безразличен Абсолют, както са мислели гърците. Тяхната монотеистична философия е описвала Бога като напълно безпристрастно същество. Справедливо предполагайки, че Бог е напълно съвършен, те са заключили, че Той не може да се променя. В нищо. Та нали всяка промяна, в този случай, означава отклонение от идеала. Към промените философите отнасяли и чувствата. Чувстващият Бог е Бог страдащ от чувства, а значи – мислели гърците – вече не е Бог.
И ето, че Иисусовите сълзи показват, че Бог не се побира в рамките на човешките умозаключения. Той все пак ни обича, състрадава ни, преживява нашите болки с дълбока личностна, отеческа заинтересованост, като остава и съвършен Бог, всесилен и всемогъщ.
Не казвайте на своите разплакани момченца: мъжете никога не плачат. Това не е истина. Най-добрите от мъжете са плакали. Плакал е и най-добрият от най-добрите.
Иисусовите сълзи ни учат да не се притесняваме да плачем. Ако Христос не се притеснявал от това, то още повече ние не бива да го правим. Но само ако и нашите сълзи са винаги такива чисти, благородни и състрадателни. Такъв плач е приятен за Бога. Но има и сълзи от завист, от ненавист, от непростени обиди, от убийствена скука, от пиянски откровения. Такива сълзи нямат нищо общо със сълзите на Иисус.
Сълзите на Христос ни казват, че Бог иска да ни състрадава в пълнота. За него не е достатъчно да оплаква нашето нещастие от небето. Той е слязъл при нас, влязъл е в тълпата на плачещите и е плакал с нас, давайки пример, установявайки заповед, която впоследствие св. ап. Павел ще облече в словесна форма: „Радвайте се с ония, които се радват, и плачете с ония, които плачат“ (Рим. 12:15).
А може да предположим, че виждайки погребалната обстановка, виждайки човешката скръб, Спасителят със Своя божествен ум се е пренесъл в бъдещето, когато и Неговото пречисто тяло, ще бъде положено в гроба, а Неговите ученици ще бъдат смазани от мъка. Възможно е Неговите сълзи да са били и заради това.
Действията на Христос се простират през вековете. Плачейки с Марта и Мария при гроба на Лазар, Той плаче и с нас на погребенията на нашите роднини и близки. Ние не сме самотни, както дяволът се опитва да ни внуши. Но има „време да плачеш, и време да се смееш“ (Екл. 3:4). Господ възкресява Лазар и изтрива нашите сълзи. И с нас ще стане така: Той ще възкреси и нашите близки, и нас също.
Източник: Православие.ру