Времето е усилно, това всички го виждаме, живеем, изстрадваме – всеки по своему. Непривичното състояние на затвореност съчетано със страха от смъртта, който е естествен и небезпочвен в сегашно време, кара хората да прибягват към всякакви съвети, често на нечистоплътни хора, които осребряват моментната психическа слабост на по-голямата част от народа. Едни сънуват сънища, на други им писал някой си, на трети от Света гора им съобщили. Тези дни се тиражира и въпросът с едно съмнително издание, насаждащо суеверия.

И няма кой да каже „Стоп!“, „Спрете! Това не е християнско!“. А много добре знаем, че като му сложиш марката „християнско“, и най-голямото суеверие става истина, при това „напълно достоверна“.

Тази вечер усилено се разпространява някакво съобщение от Света гора да си мажем горния праг с елей.

Господи Иисусе Христе, наш Създателю и Спасителю, ако в тези „Ноеви дни“ (Мат. 24:37) от незнание и невежество сме Те заменили с други богове и пророци или ако от сребролюбие сме се вплели в примките на дявола, или като гадаринците сме Те прогонили от нашите предели и домове, то виновно и сърцераздирателно като завърналия се блуден син коленопреклонно Те молим да ни простиш.

И Те молим още, както Ти, Иисусе, остана при самаряните няколко дни (Иоан 4:40) и гостува на Марта и Мария, така и при нас остани и ни гостувай. И както в пустото място изцери всички болни и ги нахрани с пет хляба и две риби, така дойди и при нас да изцериш всички страдащи, като ни даваш и насъщния хляб.

Както Ти, Иисусе, Сам предложи да гостуваш на митаря Закхей, макар и той да беше грешен, така гостувай и на нас винаги, когато пожелаеш. И както след Възкресението Си Ти сподели вечерята с Лука и Клеопа, така и при нас дойди, за да се зарадваме като тях.

Ти, Господи, вече две хиляди години хлопаш и продължаваш да хлопаш на нашата често затворена за Тебе врата (Откр. 3:20), прости ни, че ние все си намирахме оправдание и не Те допускахме при нас. И Те молим, Господи, отстрани от нас лукавия, докато не влезем заедно с мъдрите девици на Твоето сватбено тържество, където, както е писано, „око не е виждало, ухо не е чувало и човеку на ум не е идвало това, що Бог е приготвил за ония, които Го обичат“ (1 Кор. 2:9). Дай ни винаги по съвета на апостола чрез Светия Дух да се молим за това. Амин.

Молитвата е съставена от ик. Петър Тодоров Цанков, свещеник в храма „Св. Влас“ в едноименния курорт на 23 март 2020 г.

Празникът Благовещение Богородично бележи за осма поредна година началото на един от най-устойчивите проекти на „Двери“ – страницата за съвременно православно богословие „Живо Предание“. Нарекохме я така затова, защото споделяме и желаем да популяризираме разбирането и убеждението, че Преданието на Църквата е живо и динамично, творческо и говорещо на езика на нашето съвремие и днес. Че и днес Духът на Истината живее в Църквата, според даденото ни от Спасителя обещание (Иоан 14:16, 26), насърчавайки към Божия път и Божието царство всяко вярващо и търсещо Бога и Неговото спасение сърце.

В отсъствието на сп. „Духовна култура“, което тази година щеше да навърши сто години от началото на своето отпечатване, както и на почти всякаква друга сериозна богословска периодика на български език, проектът „Живо Предание“ остава един от малкото източници на богословски текстове на български език, където могат да се прочетат преводи на световни автори, както и съчинения на български богослови. Новите технологии разширяват обхвата на проекта далече извън границите на родината ни и той се чете навсякъде, където живеят наши сънародници и където се използва български език.

В днешните дни и седмици на тежко и непознато досега за нас изпитание за нашата вяра, за нашата съвест и за любовта ни към другия до нас нуждата от утешителното слово на Църквата е още по-голяма, защото словото на Църквата е слово не просто за живот, а за „живот вечен“ (Иоан 4:14; 5:24). Защото в словото и в богословието на Църквата се отлива както непосредственото Божие Откровение за нас, така и целият богат опит от живота в Светия Дух на безбройните Божии свидетели, подвизавали се във вярата по всяко време и на всяко място в хилядолетната история на Църквата.

Не бих искал да предизвиквам никого във време на изпитание, но се чувствам длъжен да споделя тук някои мисли, които тревожиха съвестта ми през последните дни.

Не ви ли се струва, свещеноначалници, братя и сестри, православни християни (искам да се обърна първо именно към вас), че поне първоначалната ни реакция спрямо връхлетялото ни изпитание не бе съвсем мъдра? Как започнаха, нека си припомним, определени наши архиереи? С изявления: „Ние няма да затваряме храмовете“, „Богослуженията ще продължат да се извършват“, „Онези, които се притесняват (заявиха дори някои от тях), не са нищо друго освен маловерци“. И тези изявления, да припомня и това, прозвучаха в момент, преди десетина дни, когато никой нито беше поисквал, нито дори беше поставял въпроса за „затваряне на храмове“. Питам се: с това ли тъкмо трябваше да започне реакцията на Църквата ни към онова, което ни сполиташе? Тоест, не с израз на съчувствие, с призив за (християнска) солидарност, за милосърдие, с идеи и инициативи за помощ, а именно със заявления от типа на „ние няма да…“. Вместо с отваряне навън, вместо с послание от нас, християните, към всички, Църквата ни реагира като… затворена корпорация, като общество за самото себе си. Побърза да заяви отграничаването си от обществото. Вие, тоест „външните“, може да си затваряте училищата, театрите, библиотеките, впоследствие и магазините, ние обаче, различните от вас, ще живеем по нашите правила, защото сме… други. С какво? С това, че не сме „маловерци“, „неверници“, „страхливци“ (като вас). Не беше казано направо (с едно-две архиерейски изключения), но, нека признаем, прозвуча така. И прозвуча така именно, защото се започна с „отграничаването“: „Вие ще (затваряте), ние няма (да ви последваме)“.

Спазването на тазгодишния Велик пост намира света под безпрецедентна глобална карантина. Това естествено е съвпадение, но съвпадение, което навярно може да бъде изпълнено със смисъл, както често биват съвпаденията за онези, които ги наблюдават.

Ние мислим карантината като затваряне в пространството и като име за помещението или сградата, в която подобно затваряне се случва. И все пак карантина е име за продължителност, за брой дни. Думата произхожда от италианския израз „quaranta giorni“ – т. е. период от четиридесет дни, през които всеки кораб, пътуващ до Венеция, е трябвало да остане пришвартован далеч от градското пристанище като предпазна мярка срещу чумата. Карантината, следователно, е преди всичко и най-вече времева категория, знак за време, и едва след това за пространство. Всъщност „quaranta giorni“, прекарана във Венеция (и тук се сещам за една по-късна карантина във Венеция, разказана от Томас Ман), заимства името и значението си от четиридесетте дни на Великия пост (Quadragesima). На италиански и френски Великият пост се нарича именно така – по броя на четиридесетте дни („la Quaresima“ и „le Carême“ съответно).