Молитвена разходка в планината

То не е чак планина. Дартмоор (Dartmoor в графство Девън, Югозападна Англия) наистина прилича на планина, но всъщност не е. По-скоро е едно необятно, сурово и красиво пространство от хълмове, мочурища, каменисти пътеки и тревисти поляни, където човек лесно осъзнава колко е малък пред величието на Божието творение.

Именно там Иван Белгиеца и Дънкан бяха решили да организират една малко по-различна среща – молитвена разходка сред природата. Бяха подготвили плакат и допълнителни указания, в които подробно обясняваха къде, на кой язовир (reservoir), ще се съберем. Особено настойчиво беше подчертано и нещо много важно: да си обуем подходящи обувки!

Аз, разбира се, имах свой електронен източник на метеорологична информация – машинката, която наричам Алекса. Попитах я какво ще бъде времето и тя на секундата уверено ми отговори, че ще е сухо. Какво повече му трябва на човек? Реших, че маратонките с дупки ще свършат чудесна работа. Ха-ха! Но нека не избързвам.

Сутринта се събудих, прочетох утринното си молитвено правило и докато се настройвах за предстоящия ден, изведнъж се сетих за Паисия, ппреминала в православието англичанка. Тя не беше в WhatsApp групата и нямаше откъде да научи за разходката. Макар че вече беше осем часа, реших да ѝ пиша имейл. Проверих и разписанието на влаковете. За да успее да дойде навреме, трябваше да хване най-късно влака в 9:30 ч. от Екситър за Нютън Абът.

Добре го е казал нашият народ: “Всяко чудо за три дни!” Чуха хората у нас как се обръщат патриарсите един към друг, впечатлиха се чулите и поспориха ден, два, три. Спориха обаче с искрено ожесточение и... национално достойнство. Сякаш от това им зависи не само тукашният живот, ами и отвъдният. Никой ли от спорещите не е чел Екл. 1:2 (“суета на суетите, всичко е суета”)? Ами, да го прочетат тогава!

На младини в семинарията (в началото на 60-те години) и ние се чудехме: “Значи: Бог е само свят, пък патриархът - светейши, тоест най-свят! Защо така?” Имахме обаче един много учен и твърде деликатен учител, наш класен наставник, историк с огромни познания, който ни обясни простичко: “Момчета, това са само титли, наследени от имперските времена. Но при хората е така: с намаляването на уважението се увеличават титлите...”.

А друг един също много образован богослов казваше: “Тези титли (светейши, блаженейши, високопреосвещени и пр.) не са констатации на нещо съществуващо, а молитвени пожелания към титулуваната личност”.

Историко-литургични размишления върху едно съвременно недоразумение

Известният Хегелов диалектически принцип гласи, че количествените изменения могат да доведат до качествени. Съвременната българска църковна действителност обаче ни предлага едно особено любопитно потвърждение на тази закономерност: оказва се, че количественото намаляване на богословските познания също може да доведе до забележителни качествени изменения – най-вече в самочувствието на онези, които претендират да бъдат пазители на православната вяра. При това оригиналността им нерядко е правопропорционална на увереността, с която се изказват, и обратно пропорционална на основанията, върху които почиват. Този своеобразен обрат в законите на диалектиката открива неподозирани хоризонти пред популярната българска „богословска“ мисъл. Защото, докато поколения свети отци и учители на Църквата са посвещавали десетилетия на изучаването и изясняването на истините на вярата, днес същите въпроси могат да бъдат разрешени с няколко изречения в социалните мрежи, при това с категоричност, на която биха могли да завидят и най-авторитетните събори на Църквата. Особено обнадеждаващо е, че за подобни постижения вече не се изисква задълбочено познаване на Св. Писание, светоотеческата литература или църковните канони. Достатъчни изглеждат непоколебимата увереност в собствената правота и искреното убеждение, че Православието се нуждае от незабавно спасяване – най-вече от онези, които имат нещастието да не споделят възгледите на неговите новоизявени защитници.

Сред най-забележителните плодове на това богословско възраждане особено място заема тиражираното през последните дни ново разбиране за светата Евхаристия. То предлага на православните християни непозната досега възможност: да признават евхаристийното общение между поместните православни църкви, но същевременно да разграничават светите Чаши според личността на предстоятелстващия архиерей и собствените си предпочитания. Така се ражда една оригинална теория, според която Причастието може да бъде „напълно православно“ в един храм, но да се превърне в подозрително и повод за отстъпление в друг, макар и двата да принадлежат към едната и съща света, съборна и апостолска Църква.

Тази заповед е от книга Изход 22:28. Цитира я светият апостол Павел в Деяния апостолски 23:5. Надявам се да не додявам на читателите с тези посочки на книги-глави-стихове, но така е при нас, християните, които имаме за норма Свещеното Писание.

В оригинала стихът съдържа две части, а апостолът е съчетал в цитата си думи от двете: “Съдиите не злословѝ и началника на твоя народ не укорявай”. В Изход 20 глава Бог дава на израилския народ чрез Своя избраник Моисей Десетте заповеди, а в следващите глави подир думите “И ето законите, които ще им обявиш” дава дълга поредица от наредби към евреите, сред които и такива: “Не обръщай внимание на празен слух, не давай ръка на нечестивец... Подаръци не вземай, защото подаръците правят слепи гледащите...”. Винаги актуални - за вярващи и за невярващи!

Но сега ще се спрем на тази заповед, която апостолът цитира в екстремни обстоятелства. Той е заловен в двора на йерусалимския храм от еврейски екстремисти, казано на съвременен език. А дали ще ги наричаме насилници, екстремисти, талибани, локали, хути или хуси, те са си все екстремисти. Надъхани или самонадъхващи се, такива хора търсят и преследват вината у другите и никога у себе си! Те са нормата, присвоили са си правото да са прави и тогава, няма как, всички останали са криви...

Започвам този текст, свързан с предстоящата Неделя на светите отци от Седмия вселенски събор от 787 г. (изработили ороса за иконопочитанието), с уговорката, че всяко творчество е присъщо на човешката природа. Човекът-творец търси да излее чувствата, настроенията и мислите си.

Къде ги излива?

Върху белия лист, музикалната партитура, платното за рисуване и пр. Посредством творческата дарба е дадена на хората възможност да се докоснат до тайна, която лесно може да ни убегне във всекидневието.