Наскоро срещнах тази мисъл на св. Григорий Богослов, предавам я не дословно, а по смисъл: „Царството Божие няма определена цена, то е онова, което имаш. За вдовицата са нейните две лепти, за Петър и Йоан – рибарската лодка и мрежите“.

Кой, кога и как прекрачва вратата на Божието царство? И продължих наум да изреждам евангелския списък на жителите на царството Божие и цената, с която са го придобили.

Никой не може да състави такъв списък, никой не може да знае тази тайна, но мисълта на св. Григорий ме провокира и аз продължих да го допълвам.

Разбойникът на Кръста – първият жител на Царството, чиято молитва повтаряме, това е спонтанността, внезапността на обръщането му към Бога, която го облива като благодатен елей в последния миг от живота му. В този миг разбира нищетата на пропиления си живот и бликва надеждата за бъдещия. Този миг е най-важният в живота му, единствено важният, а животът му ще трае само още час. Като базелската картина в началото на „Идиот”, която княз Мишкин описва така встрастено на двете сестри: „…това е така до последната четвърт секунда, когато главата ти вече лежи на дръвника и чака, и… знае, и изведнъж чува как желязото се хлъзва над нея!… И представете си, досега още спорят, че може би главата и когато отхвръкне, все още около секунда може би знае, че е отхвръкнала“. А разбойникът моли Господа само да си спомни за него в царството Си, докато войниците, книжниците и фарисеите Му се подиграват.

Ние сме временни обитатели на тази земя. Ще преминем по своите криволичещи житейски пътища и ще отминем. Господ Бог ще ни призове да се върнем в нашето истинско отечество и във величието и милостта Си ще ни отреди място във вечността. Залутани в нашите нестихващи търсения, ние рядко си даваме сметка за всичките Му благодеяния към нас.

Склонни сме по „човешки, твърде човешки“, да приписваме успехите на себе си, а неуспехите – на другите, на обстоятелствата и случайността. Дори стигаме до там вътрешно да обвиняваме Бога, че не е достатъчнно добър към нас, както към другите.

Бог във всичко ни обдарява, вдъхновява и води неизследимо дори тогава, когато не искаме да признаем това. Но ние всички – вярващи и невярващи, православни и неправославни, християни или не – рядко успяваме да видим и оценим Неговите благодеяния към нас. Включително и най-важното – че ни е призовал към живот и ни е вдъхнал Своя Свети Дух, за да се появим в този свят и преживеем чудото на живота. Поставил ни е на определено място, сред конкретни хора и не ни изпуска от взора Си. Милва ни невидимо със Своята десница – благ в силата и силен в благостта.

Интервю на митрополита на САЩ, Канада и Австралия Йосиф, дадено в навечерието на Рождество Христово за информационна агенция Lupa.bg. В Двери се публикува със съкращения.

- Каква трябва да бъде ролята на БПЦ в днешното българско общество?

- Ролята на БПЦ, която е неразделна част от Вселенското православие и духовна майка на днешното българско общество, е 1) неотстъпно да отстоява православната вяра и православните ценности, които запазиха българския народ, неговото име и език от Покръстването му до днес, и 2) като му дойде времето да го представи по завета на св. Кирил Славянобългарски пред Господа при Второто Му идване на земята достойно да застане от дясната Му страна, като благословен и обичан от Бог Отец български православен народ (Мат. 25:34).

И още, ролята на БПЦ е да продължи и в бъдеще духовния си живот, основан на състраданието и милосърдието, което означава добре да подготви православния български народ за духовното му израстване, в което мисля че навлизаме. Абсолютно необходимо е да сме готови да следваме същия безсмъртен и вечно млад Иисус през следващите години. Вярвам и изповядам, че ролята и мисията на БПЦ днес е да се изправи пред предизвикателствата на динамично променящия се свят, да ги посрещне със своя духовен ръст и да ги решава за слава Божия и доброто на нашия народ. А затова е нужно не само да строи и благоукрасява нови църкви и манастири, но и да ги напълни с богомолци, за което получи и финансова подкрепа от българската държава и правителство, които ни признаха като учители на православния ни народ.

„Още се молим за дарителите и добротворците в този свят и всечестен храм...“, възгласяше отец Ипомоний по време на сугубата ектения, а погледът му не можеше да се откъсне от напълно преобразения облик на храма. Само за седмица белите стени и куполът, които си стояха така от години, защото все не можеха да се съберат средства за тяхното изографисване, бяха до сантиметър покрити със свещените изображения на Господ и Неговите угодници. Наред с тях редица сцени припомняха на входящите в храма най-важните евангелски събития: Рождество Христово, Вход Господен в Йерусалим, Тайната вечеря, Разпятието, Възкресението, Възнесението...  Всичко, както си е по канон. Обаче...

Не бяха изографисани. Бяха налепени тапети. Ама по-добре ли беше да белеят стените – като в някоя болница? Знаете ли колко струва само купола да изрисуват? А така всичко стана и бързо, и с по-малко средства. Е, средства пак си трябваха – отиде всичко, което с години беше събирано, че и не стигна. Добре, че изпълнителят прояви благоразположение и се съобрази с възможностите – и цената намали, и разсрочено се съгласи да приеме недостигащата част от сумата. И най-вече: всичко стана бързо.

Време е Църквата да заработи в социалната сфера, за да покаже на практика какво е християнското служение на ближните

Интервю на Двери с Миряна Маламин-Сирийски, програмен директор на фондация „Светът на Мария“ и социално ангажиран експерт в неправителствената сфера. Дейно работи по социалното интегриране на уязвими групи, деинституционализацията, правата на хората с увреждания, образованието и социалните политики.

- Г-жо Сирийски, Вие работите в социалната сфера на различни позиции повече от 20 години. В същото време сте православна християнка, съпруга и майка на три деца. Разкажете ни за Вашия път в полето на социалните услуги и мястото на вярата в професията Ви.

- Когато завърших университета, започнах да работя в прицърковна организация. Това беше фондация „Покров Богородичен“. Там се занимавах със социална работа и с обучителни дейности. Тогава смятах, че това е единственият начин в пълнота да бъда и християнка, и да оказвам подкрепа на хората, които се нуждаят от нея. Постепенно разбрах, че не прицърковната организация е мястото, където работата е и християнско служение. За да осъзная този факт, ми помогнаха духовните съвети и напътствия, които получих през годините от изповедника ми и от други духовници. Всяка работа, казваха те, в която прилагаш Христовите повели, е служба Богу. Няма „правилно“ или „грешно“ работно място, стига ти самият да си Христов вътре в себе си, да си честен, да работиш сърцато, с любов, да не щадиш сили…