Публикуваме коментара във фейсбук на руския  публицист и богослов Сергей Чапнин, относно конфликта в Екатеринбург заради строителството на църква в историческия център на града. След протести на жители от града и намеса на руския президент Владимир Путин строителството беше спряно, но въпросите, повдигнати от този случай, остават. Основателни ли са определенията "храмоборци", отправяни към противниците на строежа, и защо това е поредната "битка" на Руската църква със секуларното общество, в което тя се оказва губеща.

Ситуацията, в която се поставиха и обществото, и Църквата, може да се нарече “жажда за историческа реконструкция”. Хайде всички заедно да си спомним как беше преди 50 или 100 или 200 години, и да го направим същото. С възстановяването на храмовете най-често се получава много лошо (механичното копиране като цяло е безнадеждна работа): мястото вече е заето от нещо друго, архитектите дори по чертежи не могат нищо да възстановят (в храма на Христос Спасителя най-удачната част на проекта е подземието с гаражите и автомивката). Строителите вече не могат да строят така красиво... На всички им е неудобно. Всичко е скъпо. Но патосно – въпреки всичко куполите блестят.

Но проблемът, от една страна, е в това, че няма желание за движение напред. Няма никаква визия за бъдещето. Има истински страх от него и съответно - бягство в миналото.

От друга страна, няма никакъв творчески порив. Няма свобода. И обществото, и Църквата са зациклили в миналото и това ги прави комплексирани и безпомощни.

Един от най-забележителните боговидци на 20 в., св. Паисий Светогорец (старецът Паисий), обичал да казва на идващите при него за съвет поклоници едно свое наставление: когато имат някакви житейски проблеми, първо да търсят разрешение от Бога, а не да прибягват до услугите и връзките на хората. А след това внимателно и деликатно ги укорявал, че търсят светско разрешение, а не истинското, съкровеното, православното. После ги наставлявал да отидат при свещеник, да разговарят с него, да потърсят съвет, да се изповядат и причастят. Ако се налага да помолят да им прочете конкретни молитви и едва тогава, ако се наложи, да потърсят светско решение на наболелите въпроси.                              

Интервю с историка Момчил Методиев за в-к „Капитал“ по повод посещението в България на папа Франциск

- Посещението на папа Франциск предизвика силни емоции: и добри – заради посланията му, и доста гневни – заради общото впечатление за враждебно отношение на Българската православна църква към събитието.

- Аз чета посещението на папа Франциск като църковно събитие, което се развива в съответния контекст както в Католическата, така и в Православната църква, което си носеше своите послания. Първото е това, което папата каза за България като страна на кръстопът, в която има различия, но те успяват да съжителстват. Другият акцент беше обърнат към католическия свят и засяга вписването на папа Франциск в наследството на папа Йоан XXIII (Анджело Ронкали, който между 1925 и 1934 г. е делегат на Ватикана в България – бел. ред.), известен у нас като българския папа, а в Италия – като добрия папа, инициатор на големите промени около Втория Ватикански събор. Този акцент попада в контекста на противоречията вътре в Католическата църква. Тя си има своите спорове, дискусии, понякога много остри, които в съвременната епоха на социални медии и поляризирано обществено мнение се чуват особено силно. Като пример мога да дам рейтинга на папата в Америка, който в момента следва негативна тенденция – папата е обвиняван, че не се справя или не прави достатъчно за решаване на проблема със сексуалното насилие в Католическатацърква. Съпротива срещу позициите, заемани от него, има и в силно католическите страни в Централна Европа като Полша и Унгария – основно заради силното му послание за миграцията. Тук то беше сведено до затворения български контекст. Папата не казва отворете границите, той каза, че към мигрантите, които са дошли, трябва да се отнасяме с християнско чувство. Може да си представите как се посреща такова послание в Италия, където проблемът с мигрантите е много по-тежък, отколкото в България. Мненията на папата поляризират. Те срещат съпротива и вътре в Католическата църква.

Благодатта от твоите уста,
огряла като огнена светлина,
просвети вселената,
внесе в света богатството на несребролюбието
и ни показа висините на смирението.
Но, отче Йоане Златоусте,
като ни възпитаваш със своите слова,
моли се на Словото – Христос Бог
да бъдат спасени душите ни.

Следващите редове са свързани с едно събитие, от чието начало миналата година бяха отбелязани 150 години. Става дума за основаването през 1868 г. на първия многогласен църковен хор в България – в гр. Свищов от Янко Мустаков[1] (днес този хор носи името на своя основател). Наистина, делото на музиканта, учил в Букурещката консерватория, заслужава нашето внимание и уважение.

Разбира се, това събитие неминуемо е свързано и с един друг факт: до 70-те години на 19 в. в нашите храмове се е изпълнявало само т. нар. източно пеене, което е едногласно. С появата на многогласната музика в храмовете ни (пренесена у нас от Русия главно след Освобождението) се изменя и познатото за българина църковно-певческо звучене. Какво е било учудването на вярващите, чули за пръв път модерното хорово пеене! Тази своего рода революция в църковно-музикално отношение е нещо непонятно за нас, свикнали с това звучене. Това довежда и до известна съпротива от страна на местните богомолци, свикнали със старата едногласна музика.