Гръцкият остров Тасос е прекрасно място за лятна почивка и е предпочитан както от гърците, така и от много българи и други чужденци. Освен прекрасните гледки на кристално синьо море и красиви плажове островът има и друга забележителност, за която някои туристи знаят, но голяма част не са чували никога. Това е манастирът "Св. архангел Михаил", който се намира между селищата Астрида и Алики.

Той впечатлява посетителите  както с невероятната гледка от високите скали, върху които се намира, и с красивите цветя в двора, така и с голямата ценност, която се пази в църквата на манастира – част от един от гвоздеите, с които Иисус Христос е бил прикован на кръста. Историята разказва, че светинята трябвало да бъде пренесена от Св. Гора до Молдова, но започнала буря и поклонниците спрели в манастира, а това се възприело като знак, че гвоздеят трябва да остане там.

Гледах наскоро филма „Краят на боговете“ и през цялото време имах чувството, че гледам нещо познато. После направих справка и разбрах, че  е римейк на филма „Разследването“ на Дамиано Дамиани от 1987 г. Разследването се извършва от пратеник на император Тиберий, който трябва да докладва за събитията, свързани с личността на Иисус, за когото до Рим са достигнали смътни и противоречиви слухове и най-вече пратеникът трябва да издири Неговото погребано тяло.

Както при всеки римейк, сюжетите почти се повтарят, но акцентите са поставени по различен начин и на различни места. Основният отпечатък в паметта ми от филма на Дамиани беше, че Христос не присъства като персонаж, а всъщност присъства през цялото време – точно както е в живота на всеки християнин.

Във филма на Джулио Базе „Краят на боговете”, който е копродукция с българско участие, една сцена ме порази особено. Савел от Тарс отива при архидякон Стефан, бъдещия първомъченик и блъска брат му Давид, свлича го на земята и започва да го рита с ярост. Давид се сгърчва от болка, Савел продължава да го рита, като се ожесточава все повече, обърнал е лицето си към Стефан и след всеки удар, който нанася на брат му, го пита ехидно и предизвикателно: е, какво, няма ли да защитиш брат си?! Стефан (изигран прекрасно от Христо Живков) го гледа безмълвно, в него кипи остра борба между желанието да спре побоя над брат си и въздържанието от това да отговори на насилието с насилие. Сцената ескалира, ритниците стават все по-силни и по-ритмични, физически усещаме болката на пребивания Давид, лицето на Савел става все по-озверяло, борбата в душата на Стефан все по-драматична, да пребиват до смърт твоя брат пред очите ти и ти да не го защитиш. В последния миг, когато Стефан не може повече да издържа и вече е вдигнал ръка, за да удари Савел, Давид с последно усилие прошепва: братко, недей да отговаряш на омразата с омраза, нали така ни учеше нашият рави! Ръката на Стефан се отпуска, гневът и яростта на Савел изкривяват чертите му, неговото гонение над християните е безсилно. В тях има неразбираема сила, която неговите ритници не могат да сломят. Той изритва за последен път Давид и си тръгва.

Какво е животът, ако не развиваща се смърт? Строго погледнато, ние се раждаме, за да умрем, защото това е абсолютният завършек на живота ни. Венецът на състезанието е смърт. И в тази обстановка ние се питаме къде е смисълът. Първо трябва да се каже къде не може да е. Не може да е тук. Тук всичко се пилее, всичко се губи, всичко потъмнява и ръждясва. Замислете се – всичко ще свърши. Всичко ще стане нищо. А щом всичкото е нищо в потенция, то има нищото и в своята същност. А нищото лишава всичко от смисъл. В приятелството ли е смисълът? А моите приятели, като потънат „в забрава и нега” (по Димитър Бояджиев), къде отива приятелството? Били живеели в сърцето ми. Глупости. Аз викам, те не ми отговарят. Аз призовавам името им, но никой не шепти моето. Аз плача за тях, но те не утешават сълзите ми. Тях ги няма. Имената и ликовете им пустеят като сенки в паметта ми, ала телата им не са с мене.

Поместваме тази пояснителна бележка по повод на нашумелите истории около Гигинския манастир и неговото така наричано „исихастирио“, което фактически е с неясен статут, защото уставът на БПЦ-БП не предвижда такова нещо, нито дори скит или метох.

С определението исихастирио обикновено се характеризира монашеско обиталище (не казваме жилище, защото в днешната гръцка практика често по размери това си е цял манастир), което се числи към някой манастир. Думата е гръцка (ησυχαστήριο) и идва от ησυχία (тишина, спокойствие), откъдето идва и исихазъм. Използва се и синонимът аскитирио (ασκητήριο). Но така или иначе това са гръцки думи, които още преди векове са преведени на български и не би трябвало днес да ги използваме. Една хубава дума за такова място е постница.

Тези места на уединен отшелнически подвиг понякога са наричани и скитове, но това е предполагало живеене на повече от един подвижници.

А „исихастирио“-то може да е само една колиба или една малка къщичка, дори за живеене на подвизаващия се може да се използва пещера или хралупа на дърво, както и било при св. Иван Рилски.

 „Нищо не свързва по-добре хората от общите им усилия.

Независимо дали те са успели или не, това са най-хубавите им спомени”[1].

От дълго време ме занимава въпросът дали е възможно за човека да общува открито, без да издига изкуствени бариери, без корист и неприятна преднамереност, и то най-вече в Православната църква. Всеки добронамерен християнин ще потвърди, че най-подходящата среда за пълноценно общуване, когато приемаме личността на другия като равнопоставена на нашата, е именно Христовата Църква, която се разкрива и идентифицира като общност от вярващи в Спасителя на света. Но дали това не е абстракция? Идея, върху която може само да се разсъждава, без да бъде реално оделотворена като практическа възможност, без да бъде реализирана в живота. И ако твърдим това, не отричаме ли по този начин самото Христово учение, Църквата, Господ Бог дори? Разбира се, като християни знаем, че това не е така, но това не отменя факта, че църковната действителност твърде често е диаметрално противоположна на идеята за самата нея.