По време на моето следване името ѝ беше Духовна академия, а сега – Богословски факултет на Софийския университет „Свети Климент Охридски“.

След завършването на петгодишната ни семинария в Черепиш две години служих войник в град Пещера и три години работих в Акумулаторния завод в Пазарджик.

Вторите пет години ми бяха заглушили почти напълно първите в Духовната семинария. Бях станал съвсем светски младеж. Угрижен от предложенията на времето, разгеле ме среща в окръжния град ротният ми командир майор Лазаров – партиец, но към мене винаги беше внимателен и учтив. Дори ме препоръча и освободи от занятия, за да водя радиоточката на поделението.

Попита ме след поздрава: „Иване, как си, къде си и какво правиш? Студент ли си и къде?“.

Отговорих му: „Работя в Акумулаторния завод“. Той се намръщи и съвсем сериозно, изненадващо за мене, продължи: „Така ли? Работиш с олово, а си на 22 години! Като ротен командир ти заповядвам, наесен да се завърнеш в Духовната академия и да завършиш висшето си образование с отличие. Не ми отговаряй какво е времето и има ли бъдеще духовното образование!“.

На тази заповед не можах да кажа нищо друго, освен войнишкото:

„Слушам, господин майор. Заповедта ще бъде изпълнена!“. Той с усмивка ми посочи къде е София и се разделихме с прегръдка.

Всеизвестно е, че през последните години желаещите да се обучават в Богословския факултет (не само) не е голям. Въпреки че държавата направи „богословието“ защитена специалност, което означава, че е безплатно за студентите, това не доведе до някаква сериозна промяна и особен интерес. След романтичния период на Факултета (от възстановяването му през 1991 до началото на новото столетие), през който имаше курсове с повече от сто човека, отливът дойде бързо, особено през второто десетилетие на новия век. Твърде трудно е през последните няколко години. Реалностите като пандемията, намаления брой завършващи ученици, желанието да се учи в чужбина и други доведоха до опасността, да не бъдат заемани отпуснатите по държавна поръчка места. Тази ситуация ни провокира да търсим различни решения и нововъведения: реклама в електронните медии, плакати и рекламни материали по храмове, посещения на училища и енории, съдействие на епархийски архиереи.

Идеята първо беше думите „православни християни“ в тази статия да бъдат в единствено число. Като се размислих, че според светите отци спасението е за всички човеци, реших думите „православни християни“ да бъдат в множествено число.

Вярно, и днес можеш да срещнеш между православните християни мъже или жени, които мислят обобщено като:

„Аз вярвам в Бог, както аз съм си решил(а) да вярвам. Моля се, както аз съм си измислил(а) думите. Не се причастявам, не общувам с духовници, защото те не одобряват моите нравствено-естетически изисквания, имам много забележки към Църквата и клира и, докато някой не ги вземе под внимание, аз няма да вляза в храма“.

Журналистът Иван Стамболов го е изразил така: „Такъв казва: отношенията ми с Бог са си моя работа, независимо че има отношения между Бог и цялото човечество“. „Който не е съгласен, да се замисли, защо Господнята молитва започва с „Отче наш“, а не с „Отче мой“?“.

Светото Православие е извървяло обаче дълъг път от учение, крито в катакомбите, до вселенска религия. Не е било леко за православните и правоверни християни повече от четири века и половина и седем вселенски събора да систематизират вярата си. В този процес участват стотици епископи, приемници на светите апостоли, и византийски императори, които не са допуснали отклонение от Св. Писание, както и от начина, по който Сам Бог е определил да бъде славен.

Първият ден в началото на учебната година от памти-века бил ден свещен за по-голямата част от българския народ по разни причини, все основателни. Няма много далечни сведения от миналото на народа ни за този ден, така че и приказките за него са едни така… по-съвременни.

През Възраждането на този ден първи освен децата и учителя с едва набола брада или учителката, млада госпожица, присъствали пременени в най-хубавите си носии: родители (предимно мъже, с извинение) и чорбаджии (без чорбаджийките, с извинение), с чието иждивение (по ингилишки „спонсорство“) се плащали харчовете на школото; неизменно тук бил и свещеникът или дори владиката, ако селището било епархийско седалище.

Кои са тези хора и как стигнаха дотук?

Без да претендирам за математическа точност смятам, че над 90% от студентите сме влезли в Богословския факултет на СУ благодарение на вярата си. Някои – поощрени от духовниците си, други – пренебрегвайки нечии забрани, а трети – призвани свише. Няма да забравя как на приемния изпит всеки втори кандидат-студент теглеше въпроса „Синайското законодателство“. Комисията не можеше да повярва как се случва това, след като след всеки кандидат въпросите се размесват. На мене също се падна това.

Ден по-рано седях в енорийския си храм и имах умислен вид. Свещеникът се приближи до мене, подаде ми Библията (тази със зелените твърди корици), каза ми: „Отвори я и прочети главата, на която си отворила, после ела и ни кажи коя е“. Отецът се обърна и отиде в канцеларията, където го очакваха енориаши. Отворих и попаднах на Изход, 19 глава…