Има хора, които, каквото и да стане и каквото и да им се случи, не желаят да се обърнат към Бога! Той им дава знаци, праща им хора, допуска болести, говори им на Своя неизказан език, но... те не искат да чуят Неговия глас. Остават верни на старата си природа, предпочитат да вървят по своя път встрани и надолу и упорито отказват да Го приемат съзнателно в живота си.

Първият щурм на Украинската буря отмина, въпреки че критичната маса на конфликта отново нараства. Нови взривове се очакват, когато се наложи всяка сестра-църква да се изкаже ясно: за или против новата Киевска „автокефалия“. И не само да се изкаже, но и да встъпи (или не) в съслужение с новия Киевски митр. Епифаний, което ще бъде пробният камък за вярност към Москва или към Константинопол. Това ще бъде и началото на следващия етап в кризата.

Но не за това ще става дума по-надолу. Защото на този фон се открои една друга криза, която минава по-незабелязано пред очите на православния свят, но е не по-малко драматична от украинския конфликт: кризата в Париж.

Един от великите боговидци на Православието от 19 в., св. Амвросий Оптински, казва: „Човекът е като бръмбар. Когато денят е топъл и грее слънце, той лети, гордее се със себе си и бръмчи: всички гори са мои, всички поля са мои! Всички поля са мои, всички гори са мои! А щом слънцето се скрие, лъхне хлад и духне вятър, бръмбарът забравя своята храброст, прилепя се към някое листо и само вика: гледай да не ме събориш (Душеполезни поучения).

Така оптинският старец описва жалката траектория на нашето падение. Пропадането от висотата на себеопиянението до ниската точка на нашата немощ. Защото, когато нещата при нас са подредени и вървят нагоре, ние сме на гребена на вълната, отдаваме това на своите качества, а тогава, когато не се получават, приписваме това на другите. Нещо повече, бързо униваме, лесно се отчайваме и дори обвиняваме Всемогъщия и Всемилостивия наш Отец, че ни е забравил и отхвърлил далеч от Себе Си. И правим всичко това толкова често и във всички детайли от многоликото си битие. Това е диагноза не само за съкровения ритъм на духовния ни живот, но и за всичките ни светски проявления. Плод на нашата непълнота и повредена човешка природа. Не обичаме и дори не се опитваме да търсим причината в себе си, а удобно отместваме взора си навън и встрани от храма на собствената си личност.

На 13 юли в Софийска св. митрополия ще се проведе семинар по източноцърковна музика с участието на изтъкнатия протопсалт и велик майстор на Константинополската патриаршия Григорий Дараваноглу. За това събитие разговаряме с един от организаторите – църковния певец Никола Антонов.

- Това е първият международен семинар, посветен на църковната музика, който организира Софийска митрополия. Как се зароди идеята и към кого е насочена проявата?

- От много време се моля за подходящия момент това да се случи. Коментирали сме много пъти и с викария на Софийската света митрополия епископ Поликарп, чиято любов към източноцърковната музика е известна. Той неведнъж е давал своя принос за съживяването на традицията, подпомагайки издаването на псалтикийни книги. Много пъти при нашите срещи е ставало дума, че има голяма потребност от организирането на подобни събития, да се канят майстори и учители от различни страни, да се обменят опит и знания, да се съживи една практика, която по нашите земи неотдавна била неразделна част от литургичния живот на църквата, а днес е на „командно дишане“. Така се оказа, че няколко души сме мислели за едно и също нещо независимо един от друг и в един момент нещата се наредиха сами. Предложих на Негово Преосвещенство да поканим един мой учител от Гърция, той веднага прие и подкрепи идеята. Защо Гърция? Защото това е страната, в която до днес източната музикална традиция и запазена в най-голяма степен и се поддържа на високо ниво, както от църквата, така и от държавата. У нас поради няколкото десетилетия мракобесен комунистически режим, при който църквата се е борила за своето физическо оцеляване, традицията е прекъсната, огънят едва мъждука и днес има крещяща потребност да се работи отново за нейното съживяване. Много страшни поражения е нанесъл комунистическият режим. Продължил е само 45 години, но това, което е сторил в духовния живот и културата на българина, всичките 500 години Османско владичество не са успели да направят с нас.

Всички читатели, дори и тези, които никога не са били студенти, знаят за тези прословути сесии. Не са любимо време за студентите, но няма как – необходимо зло! Като се започне от предварителните сесии, та се мине през редовните и се стигне (много често) и до поправителната сесия. И това е както за редовните, така и за задочните студенти. Така си е и засега изглежда, че и занапред така ще бъде.

Повечето читатели знаят или помнят, че и Светият Синод на Българската православна църква – Българска патриаршия (какво славно име, нали?!) откак се помни си имаше редовните сесии – зимна и лятна. Зимната беше от началото на Рождественския пост, та чак до навечерието на Рождество Христово. Лятната започваше от началото на юни и продължаваше до навечерието на Петровден. А по времето на стриктния и упорит в работата си патр. Максим се случваше и след Петровден да си доработват синодните архиереи несвършеното през целия юни.