На 29 юли 2020 г. в 20:30 ч. на официалния сайт на БПЦ - БП от името на Старозагорска митрополия беше публикувана новината, че в гр. Мъглиж е била открита чешма и площад на името на покойния Врачански митрополит Калиник, „осветени лично от Негово Високопреосвещенство Старозагорския митрополит Киприан“. В текста се казва още, че „зад идеята за обособяването на площадното пространство стоят Старозагорска Света Митрополия, „Арсенал“ АД и Община Мъглиж“. Издигането на мемориалната чешма е във връзка с 50-годишнината от обявяването на Мъглиж за град, което стана през август 2019 г. Тогава и митр. Калиник, роден там през 1931 г., беше удостоен посмъртно със званието „Почетен гражданин“.

Във връзка с горния абсурд, неминуемо трябва обаче да припомним кой всъщност е митр. Калиник и какви точно са неговите „заслуги“ за БПЦ.

На първо място нека припомним за скандалното му избиране за Врачански митрополит през 1974 г., когато под натиск от властта изборът за Врачански митрополит (на тогавашния Стобийски еп. Арсений) без никакви сериозни основания е касиран и е проведен нов избор, на който вече е избран „точният“ кандидат. Излишно е да се уточнява чий кандидат.

Интервю за Двери с доц. д-р Павел Павлов, преподавател в Богословския факултет на СУ, главен инициатор и организатор на Поклонническия път „Рилският Чудотворец“, за предизвикателствата пред похода в периода на пандемия.

- Доц. Павлов, защо решихте да проведете Поклонническия път въпреки трудностите, породени от непривичната обстановка и необходимостта от социална дистанция?

- Тази година имаме несрещано предизвикателство – епидемиологичната обстановка в България и в световен мащаб, която притеснява всички ни и ни прави по-внимателни. По тази причина се налага да се върнем към по-аскетичния характер на похода от първите му години. Смятаме, че това е отговорно решение, което все пак ни позволява да осъществим нашия Поклоннически път и усилно да молим св. Йоан Рилски да помага не само на поклонниците, не само на България, но и на целия свят в изпитанието, което се случва. Тази година поклонническият поход ще  бъде по-акетичен, по-молитвен, по-мълчалив дори. Няма да е така шумен и посветен на срещи с много хора, а ще го извървим в аскетична молитва. Във време на изпитания нашите православни предци са търсели по-усилено молитвеното застъпничество на св. Йоан Рилски. Това е и основната причина да направим всичко възможно да не отлагаме Поклонническия път тази година, за да изпросим молитвената закрила на нашия небесен покровител св. Йоан. При изпитания и несгоди трябва да усилваме нашата молитва към Господ и светиите за по-голяма помощ и благодатни сили.

С титлата свети благоверен цар Българската православна църква е вписала император Управда-Юстиниан в календара си под датата 14 ноември. В Цариградския месецослов и в славянския пролог на същата дата е означено да се празнува паметта на благоверния византийски император Управда-Юстиниан.

Припомняме неговото житие и заслуги по повод неотдавнашното превръщане на построената от него църква „Св. Софѝя“ в джамия от турските власти, с молба към досточтимите читатели да се помолим от сърце св. благоверен Управда-Юстиниан да помогне в старанията ни. Той знае как.

Много точен е св. апостол Павел в определението на вярата в посланието си до евреите християни. В началото на Глава 11 от това послание четем, че тя е жива представа за онова, на което се надяваме, и разкриване на това, което не се вижда.

Тези няколко месеца на затваряне, отваряне и отново затваряне в епархията, енориите и домовете ни в отговор на правителствените и здравните разпоредби така ни разтревожиха и разстроиха, че сме затруднени да помислим и разкрием това, което не се вижда в бъдещето, на което се надяваме с Божията благодат и с усилията на учените: вирусът с корона да бъде омаломощен и победен въпреки вълните на желанието и старанието му да остане по-дълго сред нас.

Като се вгледам в себе си и полагам усилия да схвана посланията на времето, макар и по години да съм в групата на риска и несигурността, изглеждам откъснат от живота и реалността и може би се осъзнавам наистина като затворник в моя собствен свят.

Злополучната среща на генералния директор на БНТ със синодни митрополити по повод предаването „Вяра и общество“ отвори кутията на Пандора за нашата Църква. И това, което излезе на бял свят, никак не е добро. Публичният линч, особено с участието на Църквата, никога не изразява истината. Независимо от намеренията. Обществото, колкото и непросветено да е, безпогрешно усеща това и се изпълва с недоверие към тези, които заклеймяват, които сочат с пръст и искат от „кесаря“ да вземе меча си и да го употреби, призовавайки за това „от Божието име“.

Не е християнско да търсиш възмездие от светската държава за „оскърбените си религиозни чувства“. Не е нормално с благочестив вид да сочиш някого с пръст, да го наричаш безбожник и безброй други клевети, при това държейки плакат с думите: „Злословени – благославяме, гонени – търпим, хулени – молим се“. Особено когато това е твой брат в Христос. И не, това не е ревност за истината! Това е обикновено и незряло желание чрез нечие публично унижение да потвърдиш пред себе си и пред околните своята субективна правилност или „благочестие“, казано на християнски език. Дали правим връзката между тези свои религиозни преживявания и общите закони на психологията, според които колкото по-неуверен е човек, колкото по-неспокойна е съвестта му, толкова по-категорично безмилостен е в заклеймяването на другите?

Как умеем лукаво да се скрием от съвестта си! Надминаваме в това изкуство древните фарисеи, когато твърдим: „Аз може да съм прелюбодеец, таен или явен, но имам свещеното право да соча с пръст врага на Църквата. Аз съм най-окаяният от всички грешници, но за вярата съм огън и компромиси не правя“...