Наскоро в една дискусия казах, че църковните дела на милосърдието са нещо, за което си струва да се говори колкото се може повече в средствата за масова информация и в интернет. Мисля, че това би променило отношението на мнозина към Църквата и би могло да подтикне някого да дойде в храма. Но веднага възниква въпросът: а нима Църквата е „министерство на добрите дела“? Църквата се занимава със спасението. И не трябва, казват, да бъде подменян нейният висок смисъл с добри, разбира се, но нямащи непосредствено отношение към същността ѝ дейности.

Ще попитате: а кое е неправилното в този аргумент? Безусловно, Църквата не е поредният благотворителен фонд. Тя е създадена от Самия Бог, а не от хората, и е създадена, за да пребиваваме в богообщение. Това е главното и това не трябва да забравяме никога.

Когато един търсещ дух повярва в Христа и воден от новия и непознат порив да тръгне след Него, всичко изглежда леко. Обзема го вдъхновение, желание за саможертва и непрестанен стремеж за споделяне на това свое съкровенно съкровище. Иска да прегърне света и да благовести, благовести, благовести. Той се извисява до непознати сфери, диша пречистен въздух и усеща божествения шемет. Не след дълго обаче започва да понася първите контраатаки на врага. Сякаш целият свят му обявява война и хората около него стават нетърпеливи, резки и дори непримирими.

Но той продължава и с лично дръзновение и себеотрицание превъзмогва и преодолява нападките, и, воден от вдъхновението на вярата, продължава напред. Постепенно обучава духа си и преминава от едно състояние в друго. Неизбежно следват първите разочарования, идват неподозирани утешения и се раждат ранните победи в непримиримата духовна война.

Така новият последовател на Христос е упорит и напредва в теория и практика, като отделя все повече време и внимание за оформяне на своя духовен ритъм. Както казва един от великите мистици на св. православие – св. Исаак Сирин в Подвижнически слова: „... преминава от знание в знание, като му пречат бесовете, а му помага Божията благодат!“.

Св. Синод на Гръцката църква призна правото на Константинополската (Вселенска) патриаршия да даде статут на автокефалия на ПЦУ. Все още се очаква официалното становище на останалите поместни църкви. Междувременно евхаристийното общение между двата водещи църковни центъра – патриаршиите на Москва и Константинопол – е нарушено, а съборният принцип в управлението на Църквата е замразен след тежкия удар върху православната съборност, нанесен през 2016 г. със саботирането на Критския събор.

Оттук произтичат следните въпроси, които могат да послужат като основа на по-задълбочени коментари, заети не толкова с вътрешните мотиви на една или друга църква, а с глобалните проблеми на цялото православие:

1. Ако Гръцката църква се ангажира да признае едно изконно и досега неоспоримо право, потвърдено в историята от множество прецеденти (включително и признаването на самата нея), то защо изобщо се налага подобно признание? Понеже при вече утвърдено действие на каноните обикновено не се изисква допълнителното становище на чиито и да било синодни комисии, нито нечие специално признание.

В (историческото?) официално комюнике на Св. Синод на Гръцката църква след заседанието му за м. август (28.8.2019 г.) се казва, че:

„След изслушване на докладите на синодната Комисия по догматическите и каноническите въпроси и на Комисията по междуправославни и междухристиянски връзки, относно украинския въпрос, Св. Синод признава каноничното право на Вселенска патриаршия да предостави автокефалия, както и прерогатива на предстоятеля на Гръцката църква да придвижи по-нататък въпроса за признаването на Църквата в Украйна“.

Въз основа на комюникето може да се каже, че:

1) Църквата в Гърция посредством своя официален административен орган (Св. Синод) признава правото на Вселенския патриарх да предоставя автокефален статут на една поместна църква (без да споменава като необходимо условие за предоставянето на нова автокефалия свикването на всеобщ (всеправославен) събор или утвърждаване на акта за предоставяне на автокефалията от една или повече православни църкви – ако беше така, то тогава правото за предоставяне на автокефалия нямаше да бъде свързвано с Вселенския патриарх, а с друго лице или с друг общоправославен орган).

2) Освен това, в своето комюнике Св. Синод не говори за необходимост от по-нататъшно одобряване на решението му от страна на Йерархията на Гръцката църква, т. е. от всички действащи митрополити и нейн висш управленски орган.

Винаги е полезно да се сравняваме с другите. Само че не с цел да се самозалъгваме колко сме по-красиви, по-добри, по-вярващи, по-смирени, по-изпълнителни християни, а да виждаме колко много ни липсва, за да сме като другите, чиито положителни качества нашият егоизъм услужливо засенчва.

Ако успеем поне за малко, поне за минути, за секунди, ако щете, да изключим бръмчилото на егоизма си, тези полезни сравнения ще ги усетим и като болезнени. Но, както казва народът ни, „тая болка не е за умрялка“, тоест, тя не е фатална, а дори е полезна. Защото ни помага да се осъзнаем къде сме, колко сме не на мястото, на което би трябвало да сме – като човеци, като християни православни.