В поредица от кратки видеа презвитера Рита Шаганене разговаря с майки и съпруги на бесарабски българи от Болград, попаднали в плен на руската армия още в първия ден на войната. В първото интервю съпругата на Сергей Ангелов разказа за съдбата на тяхното семейство, разделено от войната (тук). Второто интервю (тук) е с майката и със съпругата на Александър Кардашов също от Болград, който от двадесет и шест месеца е в плен и това е единственото, което семейството му знае за него сега. И двамата са от защитниците на Змийския остров, атакуван от руската армия на 24 февруари 2022 г. Оттогава те са военнопленници в Русия и близките им нямат връзка с тях. Майката на Александър, Таня Николаевна, разказва за ужаса, който е преживяла при нападането на руската армия и обстрела на Змийския остров, където служи синът ѝ. В дните, в които се е смятало, че всички там са загинали, тя не можела да се храни и да говори. В обръщението си към българите тя призовава: „Молете се да свърши тази страшна война! Да се върнат нашите деца у дома, при децата си и при семействата си!“.

„Така рече Заратустра!“. Наистина, думите в заглавието вчера бяха изречени от едно „високоблагоговейно“ отче, дето очевидно не се разпознава нито сред „поповете“, нито сред „богословите“ (последното го вярваме), а се е подредил сред синодалите, сиреч подкрепящите началството. Каква изгодна позиция, особено ако началството обича да му пеят сладки песни. Не аз, още Ботев го е казал: „Защо не съм и аз поет… Че запял бих, че възпял бих на владиката конете!“. На такива „високоблагоговейнства“ злобата им е висока и другояче трябва да се наричат, но титлите не ние ги раздаваме. А въпросното отче, дето не е „ни поп, ни богослов“, изглежда действително като зороастрийски жрец, само дето онези не са принасяли в жертви живи хора…

Та вече действа точно такава заповед: молчать и не рассуждать! Заповедта се издава от началствата, не от нас и вас, любезни читатели на Двери (знам, че има и нелюбезни читатели на Двери, но с тях сега не ми се говори, особено с високопреосвещените тайни читатели на Двери). Тези началства с тези заповеди сега тържествуват. Защото постигнаха поредната си победа, но отдавна са забравили ироничните Божии думи: „де ти е, аде, победата?!“ (Ос. 13:14).

Идват великденските празници. Хората в Църквата знаят, че дните на страданията Христови и последващата Светла седмица, изцяло белязана от Празника на празниците – Пасха, са най-тежки за всички, които са впрегнали силите си в храмовото пространство. Включително и за църковните певци.

Периодът е такъв, че на певеца се пада нелеката задача да озвучи богослужението, да „нарисува“ звуковата картина на празничните събития. Което, съгласете се, е колкото красива и отговорна задача, толкова и трудна, защото от пеещия се изискват немалко гласови усилия.

Знаем, че Църквата Христова е хилядолетно събрание, възглавявано от Спасителя Христос – тя е Негово тяло. Ние сме Негово тяло.

Което автоматично означава, че и богослужбите в православния храм са на стотици години. Какво имам предвид с тези думи ли? Ще ви разкажа случка отпреди повече от сто и тридесет години, която е своеобразно доказателство за многолетния живот на православното богослужение.

По повод 40-ия ден от блажената кончина на Българския патриарх Неофит

Жив е той, жив е, там на небето, където няма тъгуване за земното и вещественото, а ще бъде по достойнство в селенията на праведните, които са благоугодили на Бога.

Обикновено на погребение и помен не се кани, а само се съобщава, че домашните имат покойник и поменът ще бъде в еди-кой си ден и час.

Вярно, за нас двамата с духовния ми брат няма вече кой да кани, защото и духовните сродници, и домашните на дядо Неофит, както и моите от нашето поколение всички са заминали по пътя на целия свят. Сега и аз чакам моя ред с надежда да бъдем пак заедно, за да разберем как се свързваме със смъртта и както е писано - да узнаем, как Бог нарежда и дава упокоението на всички нас, които отиваме при Него.

Интервю със Елеонора Караиванска, зограф и преподавател по иконопис в Софийската духовна семинария

- Какво означава да си зограф в 21 век, когато сме залети от визуална информация и лесни решения?  

- От днешна гледна точка не мога да си представя как зографите са общували и обменяли информация в миналото, но те със сигурност са го правили и по този начин са изграждали и пренасяли традицията през вековете. Изследователите на църковното изкуство все още не са намерили еднозначни отговори на това как точно зографите са препредавали и усъвършенствали уменията си, какъв е бил начинът им на живот и социален статус. Ясно е, че са работили в малки или по-големи групи, където водещ е „майстора“, придружен от помощници – чираци и ученици. Учениците са заплащали за обучението си, което е продължавало до десет години. Това е бил занаят с полуномадски характер, какъвто впрочем е и днес, тъй като изписването на храм е свързано с дългосрочна работа и преместване на цялото ти битие на друго място, поне през топлия сезон, а понякога и целогодишно.

Днес имаме достъп до обширна визуална информация, свързана с църковното изкуство. Можем да препускаме през различните периоди и стилистики с едно кликване на мишката. Това ни помага да имаме широка култура, но същевременно е и голямо предизвикателство пред зографа. Как да я анализираш, да я обхванеш и синтезираш, така че „творчеството ти“ да се приобщи органично с тази многовековна култура.