Днес започва 40-дневният пост преди един от най-големите християнски празници – Рождество Христово. Време за поглед към себе си, за притихване, смирение, равносметка, за молитва в очакване на чудото. Какъв е смисълът на поста, защо той не е диета и как трябва да подходим, разказва о. Добромир Димитров.

- Прот. д-р Добромир Димитров, днес започва Рождественият пост. Какво е характерно за този период?

- Наистина, днес влизаме в периода на поста, времеви отрязък, който предшества великия празник на раждането на Христос в човешка плът, влизането на Бога в историята. Затова и ние се подготвяме да съпреживеем това велико събитие чрез създаването на специална атмосфера вътре в самите нас и около нас. Исторически погледнато постът е дошъл до нас от древността, като неговата продължителност в дни е варирала през различните векове и в различните църкви. Има сведения, че през 4-5 век той е траел само 5 дни преди самия празник (според св Йоан Златоуст, † 407 г.), а през 8 век под влияние на монашеската дисциплина продължителността му е 40 дни (според св. Теодор Студит, † 826 г.) Този период е бил узаконен през 1166 г. от Константинополския патриарх Лука Хрисоверг. Характерното за Рождественския пост е, че не е толкова строг относно храната в сравнение с Великия 40-дневен пост, който предшества най-големия празник – Възкресение Христово.

Питам жените: Имали ли сте случай да видите или вие самите като малки момичета да сте се обличали в рокли или дрехи на по-възрастни от вас? Или да сте си обували обувки с високи токове, за да изглеждате по-високи?

Питам и мъжете: като малки момчета не сте ли слагали в устата си лула, въобразявайки си че пушите? Аз не съм слагал лула в устата си, защото никой у дома не пушеше с лула, но съм слагал молив и съм смукал сладко петле на клечка.

Много от децата по света днес дори нарочно са обличани от родителите си с дрехи, сходни на тези за възрастните, та децата да не се смятат вече за невинни, а по-скоро да заменят скъпоценната сладост на детството си, облечени като миниатюрни пълнолетници.

Мисля, че и момичетата, и момчетата сами имитират родителите си. Подражаването на другите е отдавнашно старание на децата, докато са малки да изглеждат по-големи и да приличат на някого. А това желание го има и у нас, по-възрастните, но в обратния смисъл – да изглежаме по-млади!

Живеем в свят, който се задъхва. Той е арена на твърде много и противоречиви стихии, които го пронизват отвсякъде. Някаква всеобща несигурност и натрапчиво чувство за безпокойство са се настанили в неговата неестествена динамика. Всичко това уморява човека. Прави го по-крехък, деликатен и податлив на внушения, отвътре и отвън.

Уви, съвременният човек е твърде комплексиран. Самата дума „comlex“ (лат.) означава „сложност“. Това е прекалено труден, многопластов образ. Един размит персонаж без ясни контури и граници, който живее в свят от светлини, мрак и полусенки. Съвременната дълбинна психология доказа това. От хиляди години св. Православие проповядва за богатството на душата – този съкровен храм на Бога. Тя синтезира цялото богатство на личноста и е особено уязвима и нападана от внушения от всички посоки. Затова е заразена от толкова много и различни болести.

Една от най-деликатните, но и коварни болести е неспособноста да простиш на себе си.

На днешния ден преди седем години си отиде от този свят дългогодишният глава на Българската православна църква – патриарх Максим. Много се писа оттогава за него: за дългото му служение като патриарх (41 години), за неговите качества на добър духовник, богослов, църковен ръководител, дипломат. Без суперлативи той беше всичко това и много повече в подобаваща мяра; беше човек, за когото напълно са приложими думите на апостола, казани за Иисус Христос: „такъв Първосвещеник ни и трябваше: свет, незлобив, непорочен, отделен от грешниците“ (Евр. 7:26). А колко се е издигнал към небесата, където е Христос, „станалият по-висок от небесата“, това само Бог знае. Важното е, че за всички нас патриарх Максим беше пример за духовен издиг.

В неделята след Архангелова задушница църквата е определила на св. Литургия да се прочете притчата за богаташа и бедния Лазар. Пред богомолците се разкриват образите на двамата герои: богаташът, живеещ в комфорт, пируващ ежедневно, обличащ се със скъпи и фини дрехи, зает само със собствените си радости, а пред вратите на дома му лежи бедният Лазар – болен, немощен, сиромах, дели с кучетата трохите, подхвърлени му от трапезата на богаташа. В състоянието, в което се намира беднякът, Бог е единствената му надежда, което и означава името Лазар („Божия помощ“).

Притчата разказва, че след смъртта си двамата герои се оказали от двете страни на непреодолима пропаст: Лазар – в Лоното Авраамово, при праведниците, богаташът – от другата страна, сам, където страдал. Така в разказа се появява още един образ: образът на пропастта. В евангелския текст тя става видима едва след смъртта на двамата герои, но тя присъства в живота им от по-рано. Богаташът и Лазар живеели съвсем близо един до друг, но нямали никакви взаимоотношения. Богаташът не се интересувал от Лазар и състоянието му, никога не излязъл да го види, не пратил някой да облекчи състоянието му, макар че разполагал с неограничени ресурси.