В началото на 16 в. известният доминикански богослов Франсиско де Витория,[1] един от защитниците на правата на индианците от Новите земи, пише следното: „Въпреки че въпросните варвари не са напълно умопомрачени, те не са далече от това… Те не могат или вече не са в състояние сами да се управляват по-добре от умопомрачените или от дивите зверове и животните… Тъпоумието им далеч превишава това на децата и лудите от другите страни“.[2] И още две свидетелства от епохата, които откриваме в книгата на Цветан Тодоров Завладяването на Америка. Въпросът за другия. Първото е на доминиканския монах Томас де Ортис: „Те са тъпи и смахнати. Не ценят истината, освен когато е в техен интерес; непостоянни са… Грубияни са… Не се поддават на възпитание. От наказанията не извличат поука… На десет-дванадесетгодишна възраст като че ли дават надежда за известна цивилизованост и някакви добродетели, но по-късно стават истински скотове. Поради това смея да твърдя, Бог не е сътворил по-порочно и животинско племе, напълно лишено от добрина и култура“.[3] А ето и част от възгледите на Хуан Хинес де Сепулведа, философ и доминиканец, който никога не е стъпвал в новооткритите земи: „По отношение на благоразумие, сръчност, добродетелност и човечност тези варвари отстъпват толкова на испанците, колкото децата на възрастните и жените на мъжете; между тях и испанците съществува такава разлика, колкото между суровите и жестоките, от една страна, и най-милосърдните, от друга, между крайно невъздържаните и въздържаните и умерените; и смея да твърдя, че тази разлика е не по-малка от разликата между маймуните и хората“.[4]

Възможността за подобно говорене, публичното обсъждане на въпроса дали кърмачките изпитват болка и страдание при отнемане на децата им, яростното дискутиране в продължение на години дали и тези са сътворени по Божи образ, или в йерархията на ценностите се намират на едно стъпало с животните, превръщат началото на колонизирането и християнизацията на Америка в голям и срамен провал. Въпреки папската була Sublimis Deus от 1537 г., която признава наличието на душа у индианците и забранява превръщането им в роби, въпреки сърцатото служение на прочутия епископ на Чиапас Бартоломе де лас Касас,[5] въпреки усилията на хилядите доминикански, францискански и йезуитски мисионери, които се опитват да ограничат зверствата и жестоките порядки, често пъти с цената на живота си. Въздухът вече е отровен.

На 22 април Киевският митр. Онуфрий обяви провеждането на литийно шествие (кръстен ход) от Запорожие до Азовстал. След обявяването на инициативата последва медийно мълчание и не стана ясно дали тя се е осъществила. Месец по-късно хрониката на събитията разказва прот. Сергей Ющик, председател на храма „Възкресение Христово“ в Киев, участник в спасителната акция. За неуспешния край на мисията, за пребиваването на свещениците във филтрационен лагер той говори в интервю за изданието „Отрок“.

О. Сергей Ющик обяснява липсата на медийна информация така: „Всички тези седмици информационно мълчание за нашата мисия бяха нужни, защото всяка дума, всяка прекомерна емоция можеха и все още могат да навредят на всекиго – на нашите войници, на депортираните хора в Русия, някои от които могат да поискат да се върнат… Президентът също помоли да не се говори много, защото това може да бъде опасно за живота на хората… После от свещеника не може да се очакват радикални изказвания. Той възглася на Литургията: „Мир вам“. Как да го каже, ако преди това е казвал: „Стреляйте! Убивайте!“.

„Това не беше инициатива само на Църквата. – казва о. Сергей Ющик – Ние, свещениците, бяхме, така да се каже, елементи от сложен преговорен процес, който държавното ръководство водеше по много канали и на международно равнище. На един етап вероятно е прозвучала идеята да се включат и духовници – като личности, които биха могли да осигурят елементарно доверие между двете страни“.

В рубриката „Не от Евангелието“ ви представяме публични изказвания, от проповеди и интервюта на руски клирици, които показват как в руските църковни среди мислят за войната в Украйна и за самите украинци. Основните тези са, че Русия воюва срещу целия свят, който е грешен. Тя има мисия от Бога, която оправдава нахлуването в Украйна. Украйна не трябва да съществува, защото украински народ няма. Тази гледна точка включва задължително и реабилитиране на съветския период в миналото на страната.

Прот. Андрей Ткачов: „Защо всички мразят Русия толкова много? Като начало ще ви помоля да се успокоите. Първо, не „всички“, а само развратилата се антихристиянска част от човечеството. Две трети от света са заинтересовани и уплашени наблюдатели. Второ, омразата на негодника е всъщност висока похвала. И ако международната компания от дяволски деца крещи, че „вие съсипахте живота им“ (нарушихте схемите за глобална кражба и всеобща поквара), значи живеете според Заповедите.

Нашият проблем се решава чрез откриването на нашето собствено лице. Както пише Федотов: „Русия не може да бъде равна на Франция или Германия, тя има специално призвание. Русия не е нация, а целият свят. Задачите на Русия са наднационални (на базата на руския етнос) и планетарни. И това не е гордост, а Кръст“.

Един познат християнин, благ и внимателен човек, от онези, които не убиват дори муха, без да си помислят, че и тя е Божие създание, след началото на войната в Украйна коментира с разбиране изпращането на руски наборници на бойното поле: „Нищо, нека трупат опит…“. Каза го с благ глас, вероятно със същата кротост чете Акатиста към Божията майка. Няма да крия, че тези думи силно ме поразиха: та нали Господ казва, че не може от един извор да тече сладка и горчива вода? Как е възможно един и същи човек да жали дори комара, но със спокойно разбиране да приема изпращането на сигурна смърт на 20-годишни момчета? При това смърт съвсем не героична, както би загинал защитникът на своята земя и дом, а като нахлуващи в една чужда страна, където ги посрещат като агресори. „Нищо, нека трупат опит…“. От началото на войната досега над десет хиляди са загиналите руски войници. „Но, нищо…“. Сигурна съм, че и сега би повторил тези думи.

Имало едно време по разните царства и господарства много царе и крале, дори и императори, ама и тях ги наричали царе. Под тия царе и крале, и дори императори пък имало под-царе и под-крале. Така било, знам го от дебелите книги! Макар че, да си призная, там за под-императори нищо не пише.

Та тия царе и крале, и дори императори живеели и царували от пелени до… памперси. А когато на някои нетърпеливци им се виждало, че царят нещо прекалено много дълголетства, правели заговор и му спирали дълголетието – къде с кинжал, къде с отрова, къде… (е, да не прекаляваме с примери за зверствата!).

В едно голямо царство, голямо и хубаво, направо прабългарско, имало едни под-царе, които уж не били до-животни, но обичали да се заседяват на под-престолите си, защото така парите дори да не текат, поне капят обилно и най-важното – редовно. Та имало по нашите земи един такъв под-цар, който нищо особено не вършел, но затова пък бил с добро възнаграждение от царя и с усърдно блюдолизничене пред много царе и господари успявал дълго време да си запази топлото и доходно местенце в сянката на падишаха, както се казвало по онова време на нашенски говор. Но най-накрая дошъл му и на него краят, когато старият голям или главен цар казал „Край!“ и доброволно отстъпил престола си на един млад и напорист голям главен цар, когото француски образованите придворни вече наричали премиер, демек първенец. Това звучи много хубаво, наистина, но те са неинтересни подробности.