Тържеството на Православието е тържество на Божията правда над всяко човешко желание за надмощие
- Детайли
- † Неофит, Патриарх Български
Обични в Господа братя и сестри,
Измина първата от седмиците на светата Четиридесетница. В края на тази първа седмица светата Църква е определила да честваме тържеството на светото Православие. Да отдадем дължимото на всички знайни и незнайни борци за неговата чистота, които през дългите християнски столетия са отстоявали православната вяра като най-святото, най-ценното и най-спасително в живота. Да се преклоним пред изповедническия им и мъченически подвиг и да отправим отново молитви за тяхното небесно застъпничество за нас и за целия свят.
В какво обаче се състои това тържество на Православието, което празнуваме днес? Кое е онова, което честваме днес, когато светът, в който живеем, все повече се отдалечава от вечните истини и ценности на православната християнска вяра, и дори нещо още по-лошо – когато православни воюват против православни в една ужасна братоубийствена война, водена в мащаби, каквито досегашната човешка история не познава? Очевидно е, че трябва да търсим това тържество другаде, че то е тържество от друг характер, коренно различен от земните ни представи за сила и могъщество. Тържеството на Православието е по своята същност тържество на Божията правда над всяка човешка мъдрост, над всяко човешко желание за надмощие, и в това именно е неговата сила и неговата вечна истина. Православието – това е тържеството на Божието Откровение за света и човека над всяко изопачаване на това Откровение, над всяка подмяна на вечната Божия истина с човешко умуване, поробено от стихиите на този свят (срв. Гал. 4:3).
Слово срещу забравата
- Детайли
- Майор доц. Георги Попиванов, ВМА
И казваше на Иисуса: спомни си за мене,
Господи, кога дойдеш в царството Си
(Лука 23:42)
Ако те забравя, Йерусалиме, – нека ме забрави десницата ми;
нека прилепне езикът ми о небцето ми, ако те не помня,
ако не поставя Йерусалим начело на моето веселие
(Пс. 136:5-6)
Каква страшна клетва срещу забравата на най-важното…
Самата св. Литургия е една непрестанна анамнеза, едно непрестанно напомняне и случване тук и сега на случилото се на Тайната вечеря – до свършека на света. Непрекъсната двадесет и четири часова анамнеза по целия свят, повече от две хиляди години.
Споменаването на светците, на преподобните, на мъчениците и на всички, които с добрия подвиг се подвизаваха, свършиха пътя и вярата опазиха (срв. 2 Тим 4:6-7), е отново спомняне и борба срещу забравата. За съжаление, късата памет е характерна за неродения за Бога човек… или по-скоро избирателната (помним, което трябва да забравим, и забравяме това, което трябва да помним).
Забравата отваря вратата на греха и на врага на човешкия род. Забравата води до повторение на войни и зверства. Забравата носи смърт – земна и вечна.
Със съкрушени сърца сме свидетели на ново тържество на злото в нашия свят
- Детайли
- † Неофит, Патриарх Български
Ваши Преосвещенства, боголюбиви отци, обични братя и сестри,
В Неделята на всеопрощението, когато Църквата ни призовава към най-дълбокото сърдечно покаяние за нашите грехове, мислите ни са насочени към един от най-тежките грехове, на който е способен човекът – този на братоубийствената война. Със съкрушени сърца сме свидетели на ново тържество на злото в нашия свят. Трудно ни е да осмислим всичко онова, което се случва пред очите ни, и не можем да намерим разумно обяснение. Прошката, която трябва да търсим и за която се молим днес, е на първо място и най-вече от Бога, да прости за стореното, да приеме при Себе Си жертвите на войната, да прости, като човеколюбец, всички наши грехове, с които опетняваме Неговия образ, според който Той ни е създал.
Като християни, имаме силата на молитвата и покаянието – средствата, чрез които, както свидетелства Свещеното Писание, могат да се променят различни обстоятелства и събития. Предстоящият Велик пост трябва да бъде за всекиго от нас време на истинско сърдечно съкрушение и на гореща молитва за мир в целия свят. Нека отворим сърцата си и бъдем християни не само на думи, но и на дело. Нека всеки от нас да допринесе с каквото може и подаде ръка на страдащите, та да проявим милосърдието, което Сам Бог показва към нас, независимо от нашите грехове, и към което Той ни призовава: „Бъдете милосърдни, както и вашият Отец е милосърден“ (Лука 6:36). Нашата молитва, покаяние и пост няма да имат стойност пред очите на Небесния ни Отец, ако не бъдат съпроводени от дейна любов към нуждаещите се.
Прот. Георги Митрофанов: Не виждам оптимистична перспектива за нас
- Детайли
- Николай Нелюбин, Новый проспект
Защо гласът на свещениците на Руската православна църква в Русия не се чува седмица след началото на непрестанните удари на руските въоръжени сили в Украйна и защо „специалната операция“ не може да се нарече свещена война? Кратък разговор с прот. проф. Георги Митрофанов, преподавател по църковна история в Санкт-Петербургската духовна академия.
- Отец Георги, първият ми въпрос е прост: в ада ли сме или още не сме? Как възприемате случващото се? Вие лично страхувате ли се?
- Стилът на интервюто едва ли предполага толкова емоционално поставен въпрос. Но тъй като го зададохте така, ще предваря отговора си със стихотворение на един от най-трагичните руски поети на 20 век Николай Стефанович:
Отец Ипомоний и мир мирови
- Детайли
- Пропан Бутан
„За мира на целия свят, за благопреуспяване на светите Божии църкви и за единението им на Господа да се помолим…“, отправяше възгласа си отец Ипомоний по време на Великата ектения.
А по света цареше мир вече повече от година. Но този мир не носеше радост. Ипомоний си спомни колко бързо се беше развило всичко. И колко неочаквано за всички. Дори и за онези, които се готвеха и предричаха края на света…
Отецът беше сред малцината, които имаха шанса да оцелеят. Спаси го това, че в Енорийския център под храма беше избил някакъв теч, който той и клисарят бай Михал бяха отишли да прегледат и, ако могат, поне временно да запушат. Тези шест подземни метра ги бяха спасили от ударната вълна. В един-единствен миг отец Ипомоний загуби всичко, което притежаваше – семейството си, близките, целия си дотогавашен живот. Дори непоколебимата му вяра беше подложена на множество съмнения и изпитания, с които отецът самотно и болезнено се бореше. Двадесетимата оцелели от градчето някак инстинктивно се бяха насочили към храма – не знаеха къде другаде могат да отидат.
Христос Воскресе!
